Сергей Минаев
Духless (16)

Overture

Take me out tonight,

Because I want to see people

And I want to see light

 

The Smiths. „There is light that never goes out“

Събуждах се вече за четвърти път през тази нощ. Сънувах някакви безсмислици. Чаршафът и одеялото бяха толкова мокри, сякаш леглото ми беше в субтропиците. Потях се, въртях се, мачках възглавницата и се опитвах да броя до сто. Изобщо полагах всички усилия най-после да заспя праведен сън. Но не можах да го направя за пети път. Станах и отидох в кухнята, за да си взема цигара. Запалих я, отидох до прозореца и се замислих, че и миналата нощ беше същата. Изведнъж осъзнах, че през изминалите три денонощия бях спал общо не повече от девет часа. Ако това изобщо можеше да се нарече сън. Бях страшно изморен. Бях толкова изморен, че започвах да изпитвам апатия към всичко още от сутринта, веднага щом отворех очи. Успокоих се с това, че всичко ще се оправи, че просто съм в някакъв отвратителен период, че трябва просто да замина на почивка и след това всичко отново ще бъде наред. Умората ми, раздразнението ми, нежеланието ми да възприемам околните и други признаци на душевно заболяване щяха да преминат.

Часовникът показваше седем сутринта и аз трябваше да се захвана с нещо. Поне до десет часа. Тогава можех да изляза от къщи, да се видя с някого или просто да закуся. Главата ми беше много мътна от безсънието, очите ме боляха, слепоочията ми пулсираха и аз реших да отида под душа, та да се почувствам поне малко по-добре. Стоях много дълго под горещите струи вода. Ловях ги с уста, подлагах врата си под душа и имитирах масаж на шийните прешлени. През цялото време, докато стоях под душа, превъртах наум изминалите събития. „Vogue Cafe“, заседанието в офиса, пътуването ми до Питер, историята с парите. А между всичко това — купони, купончета и купонченца, клубове и ресторанти, някакви момичета и момчета и т.н. И ми се стори, че съм изгледал някакъв много скапан филм. С ужасен и абсолютно лишен от смисъл сценарий. Единственото ми желание беше да върна DVD-то във видеоклуба и да кажа на познатите си никога да не го гледат. Но оставаше основният проблем — че главният герой на цялата тази лайняна сага бяха АЗ. Това беше гадно, отвратително и толкова страховито, че чак коленете ми се разтреперваха. Но истината беше такава.

Избръснах се, сресах се и се погледнах в огледалото. Наистина имах страшно скапан вид. Ако ми сложеха малко грим, щях да заприличам на истински съсипан от хероин рокгерой. Но всъщност ми беше малко смешно. Стоях на ръба на преумората и на влизането си в психиатрична клиника и в същото време си мислех как щях да изглеждам, когато санитарите ме приберат. Простотиите ми наистина нямаха край.

И въпреки това денят направи опит да започне. Навън просветля и по улиците се появиха първите хора-чучулиги, които извеждаха кучетата си на разходка. Някъде забръмча мотор на кола. Включих кафеварката и отидох в стаята да се облека. Дълго разглеждах съдържанието на гардероба. Искаше ми се да си облека нещо топло. Обух си кафяви панталони, риза и кафяво сако от туид. Погледнах се още веднъж в огледалото и се опитах да си внуша, че съм абсолютно спокоен. Започнах да обикалям стаята в кръг. Постепенно ме обзе някакъв страх. Изпитвах смътно усещане за тревога. На пръв поглед всичко си беше на мястото, но, от друга страна, промените бяха станали не с предметите наоколо, а в самата атмосфера. Седнах на дивана и усетих как ушите ми рязко писнаха. Стиснах главата си с ръце, постоях в това положение около пет минути, след това бавно свалих ръцете си и като че ли зачаках да се случи нещо ужасно. Огледах се наоколо. Май че нищо не се случваше, но усещането за промяна стана още по-угнетяващо. И в този момент усетих, че не чувам абсолютно никакви звуци. Наоколо цареше пълна и непробиваема тишина. Като в пустиня. Върнах се в кухнята и погледнах през прозореца. Улицата беше мъртва. Дори хората с кучетата бяха изчезнали (или кучетата с хората, както предпочитате). Тишината ме оглушаваше. Обсаждаше ме от всички страни. Обгръщаше ме и ме притискаше в ъгъла на кухнята. Облегнах се на стената и, влачейки се по нея на една страна, се върнах в стаята. Чувствах се страшно зле. Намерих дистанционното и пуснах телевизора. Превключвах канал след канал, но… не се случваше нищо. В горния десен ъгъл се сменяше логото, но самият екран беше бял и празен. Изключих телевизора и отново го включих. Отново не стана нищо. Пластмасовата кутия пак ми демонстрира същата празнота. И млечнобелия си екран.

Без да изключвам телевизора, внимателно, сякаш от това зависеше нещо, оставих дистанционното на малката масичка. Отидох в другата стая, отворих бара и там видях една бутилка „Jameson“. Налях си една чаша уиски. Седнах във фотьойла и започнах да се успокоявам: „Няма нищо. Просто има някакви смущения. Нещо се е случило с антената. След малко всичко ще се оправи.“

Взех няколко лъскави списания от полицата, запалих цигара и реших да ги прелистя за самоуспокоение. Отворих първото списание, погледнах страниците му и видях, че те са абсолютно бели. И празни. Разбирате ли? На тези шибани страници не беше отпечатано нищо. Взех друго списание. Положението беше същото. Взех трето списание и отново видях същото. Двеста бели страници. Двеста страници празнота.

Оставих списанията. Направо треперех от нерви. Трябваше да се захвана с нещо. Трябваше да се хвана за нещо. В един момент погледът ми попадна на албума със снимки. Нали ги знаете онези лигави албуми, каквито има във всеки дом. Някои държат в тях фотографии от сватбата си, от рождения ден на съпругата си и на майка си или от собствения си рожден ден. Едни такива трогателни моменти от живота, уловени от любопитния фотограф. Аз също имах такъв албум. Със снимки от разни купони, от сесии на модни фотографи, с копия на снимки, които после бяха публикувани в модните списания. Общо взето All that jazz.

Отворих албума, за да се успокоя. И да прелистя всички тези фотопарчета от собствения си живот. Казано накратко, да се отдам на спомени. И знаете ли какво видях там? Точно така. Там не видях нищо. Всяка страница на албума се състоеше от по три картончета дебела хартия, които не съдържаха нищо. Извадих няколко картончета с надеждата, че просто съм мушнал снимките обратно. Нищо подобно. Картончетата бяха абсолютно празни. Чак ми стана смешно. Колко правдоподобно беше това. Трудно е да очакваш нещо видимо, когато снимаш празнота.

Върнах се обратно в кухнята. Тишината вече не беше чак толкова критична. Разбирах, че празнотата около мен беше достигнала апогея си. Празнотата беше станала абсолютна. Дори смятах, че в това мое състояние има известен комфорт.

Налях си една чаша кафе, дръпнах стола насред кухнята и седнах на него с лице към облегалката. Подпрях брадичката си на ръба й и се загледах през прозореца.

Чудех се къде да отида да закуся. На кого да се обадя, за да ми направи компания. Но проблемът беше в това, че всичките ми познати бяха виждали ранно неделно утро само по телевизията и още спяха, предвидливо изключили мобилните си, за да избегнат обажданията на такива обикновени градски луди като мен. А освен това си мислех, че би било добре да срещна случайно някой мой съученик или състудент, та да поседя и да си побъбря с него два часа, без да въртя безсмислени номера и без да поемам следващи ангажименти. И в този миг в стаята иззвъня мобилният ми. Нима, освен мен в този град не спеше и още някой? Отворих капачето на мобилния и чух гласа на Юля:

— Здрасти.

— Здрасти. Имам ли видеокамера вкъщи?

— Това пък откъде ти хрумна?

— В такъв случай, откъде знаеш, че не спя?

— Не зная. Просто реших да ти се обадя. Как си?

— Честно казано, шибано. Празно ми е.

— Трезв ли си?

— Абсолютно. Ще идем ли да закусим? Вече два часа се каня да ида да закуся.

— Не мога. Не съм в града…

— Така ли… жалко… Изобщо ли не си в града или… такова… ще се върнеш ли?

— Ще се върна във вторник сутринта с влака. Ще ме посрещнеш ли?

— Сигурно. В смисъл, че много искам да те посрещна. Ще ми кажеш ли номера на влака, гарата и тъй нататък?

— Разбира се. Ей-сега ще ти ги изпратя на есемес.

— Прекрасно. Знаеш ли…

— Какво?

— Исках да ти кажа… в смисъл, че исках да ти кажа, че ми е много мъчно, че днес няма да закусим заедно и тъй нататък. И изобщо тогава ти наговорих един куп глупости. Виж какво, всъщност аз си мислех нещо съвсем друго и…

— Зная. Хайде да обсъдим това после. Всичко ще бъде наред.

— Ами, добре… Тогава доскоро.

— Доскоро. Ей-сега ще ти изпратя есемес.

— Добре. Юлечка, исках да ти кажа, че аз…

— Какво?

— Е, ще ти го кажа, като се видим.

— Добре.

И преди да прекъсне връзката, тя се засмя, а аз се чувствах ужасно тъпо, защото тъй и не можах да изцедя от себе си нищо сериозно. И в сегашното ми състояние това ми се струваше страшно важно. Получих есемес от нея и грижливо си записах датата, часа и номера на влака на едно жълто листче, което залепих на огледалото. Общо взето много мразех жълтите листчета post-it, никога не ги използвах и смятах, че на тях един на друг си пишат разни глупости първокурсниците, които мислят, че са влюбени. Като на това отгоре залепят тези боклуци навсякъде и целият апартамент се покрива с тези жълти правоъгълници, на които с маркер са нарисувани сърца, усмихнати муцунки и любовни думички. Така цялото жилище заприличва на една голяма дъска за информация на рецепцията. Казано накратко, смятах това за пълна лъжа, но също имах такива листчета вкъщи и сега ми се щеше да преписвам и да преписвам този есемес и да облепя с листчетата цялото огледало…

Погледнах към огледалото. В него се отразяваше част от стаята и антрето. Разглеждах апартамента си и за пореден път отбелязах, че трябва да преместя телевизора в стаята и да купя нови щори за кухнята. Като в същото време имах чувството, че заминавам задълго. Не в отпуск, а на някакво много дълго пътуване. Някъде в Кемерево или в Иркутск (макар че не бях ходил в нито един от тези градове). Изпитвах лека тъга, нежелание да замина и метален вкус в устата. Разтърсих глава и си внуших, че това са глупости, тъй като в действителност нямах намерение да заминавам никъде и тъй нататък. Усмихнах се на себе си в огледалото и излязох от апартамента.

Навън беше доста топло и някак много меланхолично. Вървях по улицата и ми се струваше, че се движа в маса от хелий. С всяка измината крачка преодолявах съпротивлението на въздуха около мен. Той беше гъст и застоял. Когато стигнах до шосето, усетих, че съм много изморен. Вече не ми се ходеше никъде, не ми се срещаше с никого и единственото, което ме удържа да не се прибера вкъщи, бе това, че вкъщи беше много ПРАЗНО.

Вдигнах ръка с нежелание и като с вълшебна пръчица почти веднага спряха две коли. Качих се в първата, казах адреса на „Vogue Cafe“, което би трябвало вече да работи за ранни закуски, и запалих цигара. Не исках да си говоря с шофьора по две причини: първо, защото той се смееше много силно на цялата оная простотия на Фоменко по „Руско радио“ и, второ, защото на задното му стъкло имаше лепенка на „Макдоналдс“ и още една с надпис „Не заставай отзад“ с фигурките на хора, които се съвокупляват в стил doggy-style. Нямаше никакво съмнение, че мобилният му звънеше с мелодията от филма „Бавареца“ или „Бригада“. В момента нямаше да издържа събеседник, обзаведен с толкова класически комплект от атрибути на агресивния пролетариат.

За да се заема с нещо, започнах да изучавам съдържанието на вътрешните джобове на сакото си. Извадих от левия джоб портфейла и паспорта си, а от десния — тесте гланцирани листове с правоъгълна форма. Въртях ги в ръцете си и не разбирах какво е това. На листовете нямаше никакви бележки или надписи. Те бяха абсолютно празни.

— Защо не си купите бележник. Най-добре — електронен. Един мой приятел… — подхвана разговор шофьорът.

— В какъв смисъл? — не разбрах аз.

— В пряк. Вместо да влачите сума листове, за да си записвате, по-добре да си купите бележник. Защото тези листчета може и да ги изгубите.

— А… е, да… — отвърнах доста смутен.

— Какво, да не сте препил снощи? — разсмя се шофьорът. — Махмурлукът ли ви мъчи?

— Аха. Пълен кошмар — съгласих се аз, осъзнавайки, че махмурлукът е единственото състояние, което може да предизвика състрадание към някой непознат у руснака. Много се надявах, че шофьорът ще млъкне, спомняйки си за собствените си такива утра, и че няма да ми досажда с разговорите си.

— Когато човек е махмурлия, е хубаво да излезе сред природата — продължи въпреки това той, — там пеят птички, пийваш малко мляко и всичко е наред. Можеш пак да седнеш на масата. Вечер е много хубаво. Веднага се успокояваш. В главата ти цари една такава приятна празнота. И за пиенето се иска акъл, ти какво си мислиш? Както в онзи филм, как беше… за особеностите на риболова… дето играе Булдаков… Трябва да се пие умно, пичове — завърши той тирадата си и се разсмя от сърце.

Шофьорът спадаше към онези селски шегаджии, които бяха душата на компанията. Такива пичове имаше на масата във всеки двор, а освен това много от домакините в офисите също бяха точно такива. Винаги събираха погледите на колективните банкети. От време на време се чуваха дотегналите на всички глупави шегички във вид на тостове: „Хайде, за дамите“ или „Хайде, за историята“. Когато някой си тръгваше от банкета преди другите и казваше довиждане, въпросният пич със сигурност щеше да пусне подире му нещо от сорта на: „Ако дойдете в Колима, отбийте се у нас“. Изобщо това беше някакъв ходещ сборник от цитати от най-вулгарните родни филми и от най-добрите предавания „Аншлаг“.

Шофьорът, този местен Евгений Петросян, продължаваше своя циркаджийски парад с най-тъпите телевизионни шеги, а мен все по-силно ме обземаше желанието да взема дистанционното и да изключа звука му. В този момент мобилният ми иззвъня. Аз го насочих решително към предното стъкло като дистанционно на телевизор, но после се усетих, допрях го до ухото си и отговорих на обаждането:

— Здрасти.

— Здрасти.

— Позна ли ме?

— Разбира се, че те познах, Вадим.

— Да не спиш?

— Не. Нещо не ми се спи.

— Трябва да се видим.

— Няма проблеми. Отивам да закуся във „Vogue“. Ела там.

— Ще дойда след двадесет минути.

— О’кей. Ще се видим.

 

 

Стигнахме до „Vogue“, платих на шофьора и той наставнически ми каза:

— Само не прекалявай. Умно, нали разбра? Трябва да се пие умно. Е, хайде, всичко хубаво.

— Аха. Всичко хубаво.

Влязох в ресторанта, взех от стойката до входа „Спорт експрес“, отидох в първата зала, в която бяха заети само две маси от също такива чучулиги като мен, седнах до прозореца, поръчах си кафе и се зачетох във вестника. Без да вниквам особено в смисъла на статиите, плъзгах очи по текста и се натъкнах на статия за възможния край на кариерата на Михаел Шумахер. Помислих си, че няма да е зле поне веднъж в живота си да отида на „Формула-1“. Когато вдигнах очи от вестника, за да си поръчам още едно кафе, в ресторанта влезе Вадим.

Той изглеждаше така, сякаш не беше спал три денонощия. Косата му беше ужасно разчорлена, под очите му имаше сенки, а цветът на лицето му направо се сливаше със светлосивия интериор на ресторанта. Ако се съдеше по това, че костюмът и ризата му бяха доста измачкани, очевидно снощи не беше спал вкъщи. Той непрекъснато приглаждаше косата си и оправяше реверите на сакото си. Вадим изглежда беше толкова изплашен, че не ме забеляза, макар да седях на масата точно срещу него. Стрелкаше стреснато околните с поглед и очите му блуждаеха из залата, докато най-после не се натъкнаха на мен. Той се приближи бързо до масата ми и запали нервно цигара.

— Здрасти. А защо в почивния ден си облякъл костюм, като че ли отиваш в офиса? Да не си носиш работа вкъщи? — подсмихнах се аз, опитвайки се да накарам Вадим да се поотпусне. — Изглеждаш така, като че ли си на второ място в списъка на Федералната служба за сигурност most wanted след Осама бин Ладен и те преследва целият свят. Оправи ли се от вчера? Извинявай, старче, вчера избухнах. Вчера и двамата избухнахме. Хайде да забравим всичко и да се посмеем на идиотията си, искаш ли?

— На мен не ми е смешно, на мен изобщо не ми е смешно. Знаеш ли какво трябва да правим сега? — занарежда Вадим.

— Нищо не трябва да правим. Просто ни прецакаха, възползвайки се от тщеславието ни и от влечението ни към светския живот — обобщих аз. — Какво ли не се случва, но животът не свършва с това.

— И какво? Така ли ще оставим всичко? Би трябвало да има някакъв изход, някакви лостове за натиск върху тях? — Той запали втора цигара.

— Вадим, ти имаш лостове за натиск само върху собствените си дистрибутори и дори подозирам, че невинаги успяваш да им въздействаш. А тук си имаме работа с чиста измама. Те са напуснали града и дори подозирам, че са напуснали страната. Разбира се, бихме могли да напишем жалба в милицията или до другарския съд.

— До другарския съд ли? Какво имаш предвид?

— Ами, да се обърнем към някакви бандити. Нали знаеш, също като във филма „Антикилър“, към ония момчета с модерните кожени якета „Cavalli“ и с мрачните лица. Ще отидем при тях с твоето БМВ с матирани стъкла и ще кажем: „Виж какво, Иса, тука с браточката много гадно ни преметнаха. Трябва да оправим тая работа. Не е пичовско да премяташ свои хора“. Или нещо такова.

— Така ли? Може би наистина трябва да се обърнем към бандитите? Не, наистина, имах телефонния номер на един такъв човек, може би трябва да се свържа с него.

— Можем да опитаме, само че се боя, че никой няма да хукне да ги търси, а в крайна сметка ще ни одрусат и за „производствени разходи“, тъй да се каже.

Вадим закри лицето си с ръце. Цялото му предишно лустро, светският му чар и сексапилът му на заклет купонджия от елита се топяха като дим над пепелник. Чак ми дожаля за него. Самият аз също се чувствах много скапано. Чувствах се също като в детството си, когато пичовете от Люберецката банда с широки карирани панталони ми обраха дрехите в парка „Горки“. От една страна, ми беше обидно до сълзи за откраднатите вещи, а от друга страна, потръпвах от ужас, като си помислех какво щеше да стане, ако, освен това ме бяха обезобразили. А най-важното бе, че нямаше на кого да се оплачеш и как да си върнеш откраднатото. И се чувстваш като последния задръстен чвор. Но сега вече беше началото на XXI век и дълбоко в душата си разбирах, че за тази ситуация си бях виновен сам. Сто процента. А Вадим изглеждаше като първокурсник, който се е забъркал с някакво момиче от общежитието, преспал е с него, напил се е и е закъснял за изпита си. И сега се страхуваше, че ще го изгонят от института и че момичето като нищо може да му е лепнало трипер. Страхуваше се и от родителите си, и от лекарите и хем се срамуваше, хем се боеше. Опитвах се, доколкото мога, да се шегувам и да го утешавам, тъй като разбирах, че преживява истинска драма. Защото приятелите винаги постъпват така. Или не, защото ПРИЯТЕЛИТЕ трябва винаги да постъпват така.

Поръчах два портокалови фреша с лед и минерална вода. Вадим мълчеше, вторачен в прозореца и гризеше ноктите си. И като че ли всеки момент щеше да изпадне в истерия. Побутнах фреша към него и казах:

— Хайде, изпий го, друже, ободри се малко.

— Не искам нищо, разбираш ли, не искам нищо. — Той помръдна тромаво лакът, събори чашата и разля всичкия сок на масата.

Това малко го извади от състоянието на пълно затъпяване. Вадим хвърли няколко салфетки върху локвата на масата и с командирски тон повика сервитьора. Стори ми се, че това е добър момент, за да подкарам разговора към ироничното русло. И да превърна ситуацията в хумореската „аутсайдерите се надушват отдалеч“.

— Вадим, кажи ми честно, защо не спа вкъщи? Имаш жена и дете. Те се притесняват за теб — започнах аз, подхилвайки се, — заради някаква нова мадама ли си толкова нервен?

— А при теб всичко ли е наред? Направо си е ебало майката колко е наред! Прецакаха ни със сто и петдесет хиляди долара, а при теб всичко е наред. — Вадим започна да се самонавива. — По цяла нощ не спя, разбра ли? Скоро очите ми ще се пръснат от налягане и изобщо не ми е весело. Направо ще пукна от мъка.

— Вадим, употребяваш ли наркотици? — Изражението ми беше скръбно и сериозно.

— Да! Да! Вчера се нашмърках с кокаин, днес вече съм се напил и изобщо няма да се прибера вкъщи. Чакам всеки момент нашата служба за сигурност да ме спипа. А ти седиш и ми разиграваш циркове. Да не би да си в комбина с тях? А? Нарочно си ме забъркал в тая работа, преметнал си ме, а сега седиш тук и дори не се опитваш да се направиш на партньор по нещастие.

— Ти съвсем си се побъркал. Да не би да не си чувал думите на Кърт Кобейн: „Никога не смесвайте алкохол и наркотици“? Пак ли си забъркал кокаин с уиски и кола? А освен това какво общо има твоята служба за сигурност?

— Ами има, мамка му! — Вадим се наведе близо до мен. — Много общо има.

— Не разбрах? Ти ми каза, че искаш голям дял, но имаш само петдесет хиляди. Да не си взел назаем от някого в службата? И сега се страхуваш да не те наклепа пред службата за сигурност?

— Не, не. — Вадим започна да шепне. — Взех всички пари, разбираш ли, всички пари ги взех от службата си.

— Че кой идиот ти е дал сто хиляди назаем?

— Никой не ми е дал, прекарах цялата сума като бюджет за зареждането с нашата стока на този шибан клуб и за промоции по време на откриването и на купоните там, разбираш ли? ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ЕБАНИ СТО ХИЛЯДИ ДОЛАРА!

— Така ли… — изтръгна се от мен.

Винаги бях подозирал, че, освен с тщеславие, Вадим е обременен и с изумителна алчност към парите. Особено към чуждите. Но поне да се бе ограничил с петдесет хиляди. Обаче — не. Той пожела да има по-голям дял от мен. Идиот… да вземе и просто да отмъкне сто хиляди долара от компанията във вид на собственото си участие в проекта. Наистина: хитрата сврака хлътва с двата крака…

— Вадим, кажи ми, моля те, за теб въпрос на чест ли беше да имаш по-голям дял от мен? Защо изобщо е трябвало да въртиш тия номера с бюджета?

— Не зная, не зная… нали познавахме тези момчета. Всички ги познават, възможността беше идеална, винаги съм мечтал да имам нещо такова. Клуб или бар. Нямах представа, че НЕЩАТА ЩЕ СЕ ОБЪРНАТ ТАКА! А освен това нали ти ми го предложи? Нали ти уреди всичко. — Той мяташе мълнии с очи към мен и ми се стори, че вече започнах да разбирам защо поиска да се видим.

— Вадим, но аз не съм те карал да отмъкваш бюджета на корпорацията, нали? И не съм ти писал обосновката на проекта или както там го наричат при вас.

— Виж какво, нямам това предвид. Обърках се, не зная какво да правя. В понеделник службата за сигурност ще започне да проучва всичко и край. Разбираш ли? Край. Ще е добре, ако просто ме уволнят, но това най-вероятно ще свърши със съд за разхищение. Ще ми го напукат, целия ще ми го начукат. Ти не разбираш това, ти никога в живота си не си ценил тези неща. Аз вървях към този пост три години. Три fackin’години. Търпях тези шибани американски кретени. Гърчих се и се впивах със зъби и нокти в поста на брендмениджър. А сега губя ВСИЧКО, абсолютно всичко. Не зная какво да правя. Просто съм в задънена улица.

Забелязах, че Вадим започна да хлипа. Още миг и щеше да се разплаче. Запалих цигара, погледнах тъпо към залата и осъзнах колко много го мразя. Той продължаваше да дрънка глупости за кариерата си, за лишенията и за мъките на съвестта си, за сделката със самия себе си. Беше ми толкова гнусно, че нямах търпение час по-скоро да се измъкна оттук. И да го оставя сам да размазва сополите си по чинията на собствения си живот. Боже мой, кой изобщо беше измислил тези пари? И най-вече, кой бе измислил възможността да се допускат такива идиоти до паричните потоци? В този момент Вадим ме хвана за лакътя, погледна ме в очите и развълнувано ми каза:

— Виж какво. Виж какво, защо не кажеш на шефа ми или на човека от службата за сигурност, че ти също си учредител? Че отварянето на клуба се отлага заради пожарникарите или заради някой друг? Ей-сега ще измислим на бърза ръка версията и те ще се хванат, можеш да си сигурен. А пък аз ще им хвърля малко прах в очите за клубния бизнес. После двамата ще протакаме два месеца, аз ще намеря отнякъде пари и ще ги върна, а после ще кажа, че работата не е станала. Искаш ли? Точно така. Хайде да го направим, схемата е идеална. Те нямат нищо срещу теб, разбираш ли? Те нямат за какво да се хванат при теб. А за нас най-важното е да спечелим време. Пък може да открием и онези говеда. Дори и да не ги открием, аз при всички случаи ще намеря пари. Това няма да ти коства нищо. В крайна сметка ти не си взел тези пари, а сам си се натресъл, както и аз, нали? Ти не си с тях, ние сме от една и съща страна на барикадата, разбираш ли? Моята служба за сигурност ще лапне това като нищо. За тях най-важното е да напиша отчет, че ситуацията е под контрол, а пък след това, ако ще да стане потоп. Харесва ли ти? Бях сигурен, че при всички случаи ще намерим изход. Ние с теб сме умни момчета. Схемата е страхотна, нали?

— Не, скъпи, не е страхотна.

Много ми се щеше да му зашлевя една плесница. Но бях сигурен, че моментално щеше да хукне към милицията и да каже, че съм го пребил и че съм му отмъкнал сто хиляди долара. И вместо да направя това, просто загасих цигарата в пепелника и поисках сметката.

— Чакай малко, не ти ли харесва схемата? Не разбирам. Или не си способен да направиш ТОВА ЗА НАС?

— Схемата е пълно лайно. Това, първо. И, please, престани да казваш „ние“ и „нас“. Не си на преговори с клиент. Това е второ. И аз не искам да имам нищо общо с твоите измами. Това е трето.

Вадим се вцепени. И стисна облегалките на креслото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Креслото сякаш го засмука.

— Чакай малко, чакай малко — каза той с подтиснат глас, — мисля, че започвам да разбирам. Всичко разбрах. Нарочно си направил всичко това, мръснико. Вие ме подмамихте в тая далавера, а ти се направи, че също влагаш пари. И аз ти повярвах, мислех, че сме приятели, и ти повярвах, разбираш ли? А сега съм сам в лайната, а вие сте на бял кон. Не, да не мислиш, че всичко ще свърши току-така? О-о-о, нямаш представа къде си попаднал. Това не е будка за цигари, това е мултинационална компания. И пепел няма да остане от теб. Ще си имаш работа с моята служба за сигурност. Разбра ли, изрод такъв. Ще те закарат в ченгесарницата и ще те ритат по бъбреците, докато не върнеш всички пари на компанията. И теб, и шибаните ти ортаци. Ама ти наистина ли не разбираш? Аз не съм някой мръхльо, мен не можеш да ме преметнеш току-така като някоя курва от Ленинградско шосе. Ще ти създам страшни проблеми!… — Гласът му окончателно премина във фалцет и той се разврещя като жена.

Станах иззад масата. Целият този евтин цирк ужасно ме измори. Много е обидно да изгубиш пари, но още по-обидно е да изгубиш човек, когото навремето си смятал за приятел и който в момента се разпада пред очите ти като изгнило месо.

— Не, почакай — продължи да истеризира Вадим, — почакай, нали ти казах, ей-сега ще се обадя на нашата служба за сигурност и ще си поговорим по друг начин.

Той извади мобилния от джоба си и започна трескаво да натиска бутоните. Взех от масата чашата си с остатъците от вода и я излях на главата му.

— По-добре се обади на лекаря си, брато.

Тръгнах към изхода и дори не ми се искаше да се обърна. Ситуацията беше толкова гнусна, че дори ми изглеждаше нереална. До входа смърдеше на не много прясна риба, вероятно от кухнята. Но на мен ми се щеше да вярвам, че миризмата се разнася от Вадим, който е започнал да гние. А освен това ми се струваше, че той седи и плаче. И това повишаваше самооценката ми. Вероятно още не бях съвсем свършен човек.

Излязох от „Vogue“, хванах едно такси и казах домашния си адрес. По пътя гледах тъпо през прозореца и си тананиках „Friends will be friends“ на „Queen“. Чувствах се някак много говняно. В това време стигнахме до Ленинградската гара. На фасадата й светваше и угасваше таблото „Железопътни каси“. Помолих шофьора да спре.

— Ама, още не сме стигнали? — попита изненадано той.

— Няма значение, ще сляза тук. Колко ви дължа?

Подадох му парите и слязох от колата. Тръгнах към централния вход, пред самата врата се обърнах и видях, че колата, която ме докара, продължаваше да стои. Шофьорът беше отворил прозореца и гледаше към мен. Кой знае защо вдигнах ръка и му махнах. А той веднага запали мотора и тръгна.

На стъпалата пред входа седяха десетина млади нощни купонджии. Сигурно чакаха мотрисата си, която щеше да ги закара извън Москва да се наспят. И днес или утре през нощта да се хвърлят отново в студените неонови светлини на Москва. Те приличаха на пъстри папагалчета, накацали на пръчка. Всички бяха толкова шарени, с ярки якета и маратонки. Само че бяха много мрачни. Разбирате ли, едни такива папагалчета в почивка.

Приближих се до тях. Извадих от джоба си тестето празни картончета и попитах:

— Момчета, много препих снощи и не мога да разбера това за днес ли е? Или за утре? Погледнете моля ви.

Точно така си мислех. Точно така трябваше да бъде…

— Да, за днес е — оживи се единият от тях, — започва в девет.

— Леле, това да не е за презентацията на диска на Лист? — взе от ръцете му лъскавото картонче другият пич. — А случайно да имате излишни пропуски?

— Трябват ли ти? В смисъл, сигурен ли си, че ти трябват?

— Да. С удоволствие бих отишъл.

— Ами, тогава, вземете ги всичките. Вземайте, вземайте, докато не съм се отказал — усмихнах се аз.

— Супер! Много благодаря. Ще се видим — стисна ръката ми младежът.

— Сигурно.

Тръгнах към касите, обърнах се в движение и видях, че нощните купонджии си събират нещата и отиват на улицата. Сигурно си мислеха, че ще се откажа и ще си взема обратно празните картончета.

Пред касите имаше странно малко хора. Отидох до гишето, подадох на касиерката една банкнота от хиляда рубли и казах: „За влака, който тръгва възможно най-скоро“.

Касиерката ми зададе някакъв уточняващ въпрос. Не я чух какво ми отговори, но за всеки случай кимнах. Тя ми подаде рестото и билета с думите:

— Шести коловоз. След десет минути.

Отдалечих се от касите, излязох навън, купих си цигари от една будка и тръгнах да търся коловоза си…

 

 

В мотрисата срещу мен седеше един дядо. Той бавно и много апетитно пиеше бира от една половинлитрова пластмасова бутилка. Правеше паузи, завинтваше капачката и гледаше през прозореца. След това отново отвинтваше капачката, отпиваше голяма глътка и гледаше през мен. Като че ли изучаваше картата на стената на вагона и тялото ми изобщо не му пречеше. След като престана да гледа през мен, той изрече фразата:

— Още е далече.

Погледнах през прозореца. По коридорчето между седалките минаваше вестникопродавец. Помислих си, че мога да си купя нещо и да почета малко, но не видях в раницата му нито едно познато заглавие. Тъй като нямах какво друго да правя, започнах да разглеждам пътниците наоколо. Това бяха разни хора, които отиваха на вилите си, младежи, които се връщаха от Москва, двама чиновници с делови костюми и вратовръзки и с подпухнали от снощните купони очи. Момичето, което седеше до прозореца срещу мен, с недоумение прелистваше празни страници.

Влакът спря на една гара. Във вагона влязоха още хора. Струваше ми се, че всички ме разглеждат много внимателно и чакат да им кажа някаква основополагаща истина, която е в състояние да преобърне живота им. Или пък, че просто ще им тегля една майна. От будките на перона се разнасяше известният затворнически шлагер „Гълъби летят над нашия затвор“. Премигнах бързо. Някъде бях чувал, че професионалистите наричат този първи стадий на съня „Rapid Eyes Movement“. Спомних си, че точно така се разчита наименованието на известната американска група R.E.M. А освен това си мислех, че щеше да е много смешно, ако техният вокалист — онзи педал Майкъл Стайп, изпееше песента, която звучеше в този момент. А на думите „и затворът се заслуша“ заспах окончателно…

Сънувах, че се намирам на спирката „Театралная“ на метрото, където се бяха събрали всички жени, с които съм имал що-годе сериозни отношения и дори съм живял заедно с някои от тях. Всички, към които бях изпитвал нещо като любовно чувство. А освен това те се бяха събрали едновременно, защото този номер го бях скроил аз, определяйки среща на всяка от тях. Но сега това не ме радваше и видях, че всички ме забелязаха едновременно и вече нямах никакъв изход и единственото, което ми се щеше, бе да скокна в първото влакче, което пристигне, и час по-скоро да изчезна оттук. Но за мое нещастие влакчетата кой знае защо преминаваха през „Театралная“, без да спират, и то в двете посоки. Така изминаха пет или десет минути и всички мои жени постепенно се приближиха към мен с усмивка и най-после аз се обърнах и тръгнах нагоре по единствения ескалатор, който се движеше. След това минах през някакъв преход, отново се озовах на ескалатора, слязох долу и пак се озовах на „Театралная“, където отново ги видях. И изминах същото разстояние по ескалатора още два пъти и отново се оказах на перона на спирка „Театралная“. И всички мои жени стояха на същите места с лица, на които бе изписано неоправдано очакване за нещо голямо. А по ескалатора слизаха двама милиционери и ме гледаха съсредоточено. И в този миг в мен се породи абсолютното усещане за затворен кръг и за някакво глупаво, но в същото време ужасно нарушение, което бях извършил. И дори насън разбирах, че всичко това е пълна измислица и се ужасявах от това как може да сънувам такива глупости. А в това време милиционерите се приближиха и единият от тях ми подаде сладолед, но аз знаех, че в никакъв случай не бива да го взема. Но също така знаех, че няма къде да избягам и че те при всички случаи ще мушнат сладоледа в ръката ми или в джоба ми. И ме обзе чувство на пълна безизходица, и не можех да разбера как съм пропуснал факта, че сладоледът вече е забранен. И се страхувах и от това, че не бях в час, и от това, че не знаех какво трябва да направя и какво трябва да отговоря на тези ченгета. И в този момент се събудих. По коридорчето между седалките минаваше една продавачка и предлагаше на всички сладолед във вафлени фунийки и ескимо. Изчаках я да излезе от вагона и затворих отново очи. И този път заспах, без да сънувам. В пълна тъма.

Събудих се окончателно. Влакът отново беше спрял. Дори имах чувството, че влакът изобщо не беше тръгвал от мига, в който заспах. Погледнах часовника на съседа си — беше девет часа вечерта. Бях спал девет часа. Станах и излязох от вагона. Пред очите ми се разкри типична малка гаричка или някакво селце. Наоколо се стелеше море от зеленина и се виждаше малката сграда. Опитах се да разбера името на гарата, но не видях никаква табела с надпис. Всъщност какво значение имаше?

В това време мотрисата, която ме докара дотук, потегли. Тръгнах да се разхождам по перона и започнах да се оглеждам на всички страни. Точно пред мен беше сградата на гарата и автогарата с два сектора и няколко закъснели пътници. А освен това видях няколко будки, павилион „Хранителни стоки“ и едно кафене. Над кафенето се виеше дим от мангал. Едно момиче и едно момче седяха на пластмасови столове, ядяха печено на шиш месо и пиеха вино. Замислих се дали съм гладен или не. Момчето обърна глава към мен. Лицето му беше доста зачервено. Или от страст към алкохола, или от страст към момичето. При всички случаи осъзнах, че нямам никакво желание да ида на площадчето.

От другата страна на перона се виеше междуселски път с редки храсти. И аз тръгнах натам. Преминах през релсите и стигнах до пътя. Той минаваше покрай железопътната линия, като ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от нея. Тук-там виждах къщички, а след това започна гората. Покрай самите релси растяха малки жълти цветя. Те приличаха на цветята, които веднъж бяхме брали с майка ми, когато бях малък. Макар че не бях съвсем сигурен. Вървях покрай релсите и кой знае защо берях цветя. След известно време вече стисках в ръцете си доста голям букет. Спомних си, че ако сред цветчетата намеря някое, което има седем или шест листа, мога да си намисля някакво желание, което задължително щеше да се сбъдне.

Потънал в тези размисли, забелязах навътре в гората една поляна с три повалени дървета. Свърнах от пътя и стигнах до средата на поляната, понесъл букета от жълти цветя. Вероятно имах страшно глупав вид. Седнах на едното дърво, запалих цигара и започнах да разглеждам околния пейзаж. Поляната имаше всички характеристики на най-любимия на руснака роден край — празни бирени бутилки, фасове, две консервени кутии и обгоряло място от огън — всичко онова, което толкова обичаме в дивата природа. А този техно-натюрморт беше увенчан от труп на плъх, който лежеше под един храст. Сигурно близо до гората имаше някакви складове за храни или плъхът беше дошъл тук по някакви свои си плъхски съображения от постоянното си местонахождение в кафенето край гарата. Плъхът лежеше в някаква странна, неестествена поза. Като тигър, който се готви за скок нагоре. С полуотворени очи и със зинала паст. Очевидно лежеше тук отскоро, ако се съдеше по това, че все още беше цял и бездомните кучета и горските зверове още не бяха успели да го изядат. А може би те просто се гнусяха да ядат такава гадост?

Веднъж гледах предаването „Дивата природа“ или „Животните на Би Би Си“ или може би нашето родно предаване „В света на животните“. Нали ги знаете тези едночасови предавания, които вървят в ефира в събота и неделя, когато организмът ти е изтощен от вчерашните интервенции и ти се иска нещо, което би могло да успокои психиката ти. Водят ги някакви чуждестранни пичове с елейни гласове, които са копия на нашия Дроздов, и разказват за живота на животните, за размножаването им, за ловуването и за други такива неща, които можеш да слушаш и да гледаш с часове, без да вникваш кой знае колко в смисъла на онова, което се случва на екрана. Нещо като своеобразна топла вана за психиката. А освен това в такова смачкано състояние много добре ти идват старите съветски филми-приказки с Катин-Ярцев в ролята на Баба Яга. Но това не е важно.

Та в едно от тези предавания се разказваше за живота на плъховете — спътниците на човека, които живеят в подземните инфраструктури или близо до източниците на храна. А освен това, според предаването, плъховете кой знае защо ходеха в близките зелени масиви. Или да раждат, или да умират — за съжаление, вече не си спомнях, иначе със сигурност щях да ви обясня откъде се е взел в гората този плъх.

Изобщо плъховете бяха много агресивни същества, движени от непрекъснатото си чувство за глад, за което няма никакви прегради. Плъхът без проблеми можеше да изяде себеподобните. И точно от това се възползваха борещите се с гризачите, които изсипваха отрова в мазетата, разчитайки, че плъхът, който изяде тази отрова, ще отиде още по-навътре — там, където живее стадото. Там ще умре, ще се озове в острите зъби на останалите плъхове и по този начин ще изтрови цялото стадо. Докато гледах това предаване, си помислих, че всички ние — младите и агресивни представители на московския социум, приличаме на плъхове, които се изяждат един другиго. И тъй като всички ние отдавна вече живеехме отровени от цинизъм, вулгарност и човеконенавистничество, натрупани в организма ни в течение на толкова краткия ни живот, в крайна сметка, след като се изядем един другиго, всички ще измрем. И дай боже, на наше място да дойдат по-здрави хора. Макар че всичко това, разбира се, бяха пълни глупости и аз дори не разбирах защо в момента в главата ми се въртяха такива мисли.

Поседях още малко на дървото, изпуших още една цигара и старателно се опитвах да открия онова вълшебно цвете със седем листа. Вече бях прегледал почти целия букет, но не открих нищо. И, наистина, за какъв дявол ми беше това цвете? Захвърлих цигарата, стъпках я грижливо с крак, докато не угасна (без проблеми можех да спечеля първа награда в номинациите „не на горските пожари“) и продължих нататък. Когато се върнах до железопътната линия, от сгъстяващия се мрак на поляната излязоха две кучета. „Приятен апетит“, пожелах им аз.

В това време навън доста се стъмни. Продължих да вървя покрай линията. Гората наоколо правеше пространството още по-тъмно, но в този случай тъмнината напълно съответстваше на състоянието ми. Дори нещо повече — тя ме успокояваше и ме настройваше меланхолично-философски. Най-ненадейно гората свърши и аз стигнах до брега на една река. Пред очите ми се ширна огромен железопътен мост, който предизвика в мен асоциации с филмите за войната. Във филмите от моето детство храбрите партизани взривяваха точно такива мостове с мощни подпори и с дълги железни дъги отгоре (дори не знаех как се наричат). Вагоните, които падаха в реката от взривените мостове, винаги ми се струваха като играчки и аз много се ядосвах от лошото качество на заснетите специални ефекти. През всяка друга нощ този мост щеше да предизвика в мен чувство на страх със своята подтискаща монументалност и огромните си размери. Но днес кой знае защо ме привличаше. Отначало с плахи, а после с уверени крачки се изкачих на моста и бързо стигнах до средата му. Съоръжението наистина беше великолепно. Вдигнах глава нагоре и веднага се почувствах много малък в сравнение с неговите огромни дъги. Искаше ми се да разбера колко часа е в момента. И тъй като не си бях взел часовника, започнах да ровя трескаво в джобовете си, но не открих мобилния си. Сигурно го бях оставил на поляната, докато пушех.

Помислих си, че в момента той се търкаля в тревата, а онези две кучета обикалят покрай него и го душат. От време на време той звъни и тогава кучетата отскачат изплашени и го наблюдават отдалеч. Вероятно заради черния му цвят и писъка му си мислят, че това е още един болен плъх, който пищи и се гърчи, но вече няма да може да избяга. Кучетата са невероятно доволни, че днес са извадили страхотен късмет и че кучешкият бог им е изпратил за ядене цели два мъртви плъха. Призори, мислят си кучетата, той съвсем ще се изтощи, и ще можем да го изядем. След това по-смелото куче изтичва до мобилния и го захапва, трошейки зъбите си в титановия му корпус…

Видът на кучешката паст със строшени зъби, който толкова ясно се очерта в ума ми, неволно ме наведе на една картина от детството ми. Картина, с която до ден-днешен асоциирах смъртта.

Не е тайна, че всички деца, които растат с приказките с щастлив край, с хубавите книги и с топлите грижи на околните, абсолютно не се замислят за смъртта. Дори нещо повече — те дори не подозират, че тя съществува. Когато бях малък, имах две пъстри папагалчета. И на два пъти стана така, че единият от тях изчезваше. В смисъл, че вечерта, когато лягах да спя, те бяха две, а не сутринта имаше само едно. Разбира се, в края на деня се появяваше още едно с малко по-различна окраска, но все пак се появяваше. Мама ми обясняваше, че сутринта едното от папагалчетата се е разболяло и че тя го е занесла в болницата, където много бързо са го излекували и са ни го върнали. И, естествено, че след като оздравяло, малко е променило окраската си, както подобава на всички оздравяващи. Веднъж видях, че едното от папагалчетата лежеше по гръб в клетката, вирнало нагоре вдървените си крачета и тъкмо се наканих да се разплача, но отново ми обясниха, че папагалчето се е разболяло и е заспало, а вечерта то отново стоеше живо и невредимо на мястото си. И пак беше малко по-различно на цвят…

По това време и през ум не ми минаваше, че мама, която се грижи за моята ранима детска психика, просто ми купуваше ново папагалче всеки път, когато някое от двете умираше. И тъй като бях свикнал, че в най-лошия случай приказните герои просто заспиват мъртвешки сън, но в никакъв случай не умират, вярвах на всички истории за болестите, бързото излекуване и други такива. Че какво друго можех да направя? Тогава за мен смъртта все още не съществуваше.

И ето, че веднъж вървях по улицата заедно с баба си и видях трупа на едно куче. Най-вероятно го беше блъснала кола. Тялото на кучето сякаш беше прекършено надве, муцуната му беше разкривена и страшно озъбена, а няколко от зъбите му бяха избити. И в този момент аз осъзнах, че НИКОЙ НЕ СПИ ТАКА. Че дори когато бяха омагьосани от най-страшните вещици, принцовете и принцесите от книгите спяха със спокойни красиви лица, докато не се намереше някой, който да ги целуне или да ги поръси с жива вода. И че те не бяха с разкривени физиономии и прекършени тела. Спомням си с какъв ужас попитах баба си какво се е случило с нещастното куче, осъзнавайки съвсем ясно, че с кучето се беше случило най-страшното. Баба ми ме погледна много тъжно и ми отговори, че кучето е умряло. Аз се давех в сълзи и през целия път до вкъщи задавах на баба си въпросите дали кученцето наистина няма да се събуди повече и дали наистина никой няма да може да му помогне.

И на всичките си въпроси получавах отговора: НЕ. А това НЕ породи в детското ми съзнание поредица от още по-страшни въпроси. Значи всички ние някога ще умрем? И папагалчетата, и ти, и мама, и дори АЗ? Не си спомням точно под каква форма баба ми отговори утвърдително, но за сметка на това много добре си спомням, че за пръв път в живота ми ме обзе истински страх. И този страх от близката загуба на хората, които обичах, не можеше да се сравни с нищо. Като на това отгоре всички доводи, че това няма да се случи скоро, предизвикваха още по-голям ужас у мен. Ужасът на неотвратимостта и осъзнаването, че всички тези весели дни, това слънце, зимата, пролетта, лятото, есента, дъждът, снегът и всичко останало са само една малка отсрочка на неминуемия край.

След онази сцена с кучето известно време живях с това ужасно чувство на човек, който се е запознал със смъртта, но после, както би трябвало да се случва с едно дете, по-светлите моменти изместиха смъртта от съзнанието ми. Но до ден-днешен много ясно си спомням вида на посмъртната озъбена паст на онова куче. Естествено, след това в живота ми имаше още много смърт. На съученици, на познати, на много добри познати, на близки, на майка ми, но онова първо детинско усещане за смъртта за мен се превърна в откровение, което се помни за цял живот. По-късно с него се смеси носталгията по детството ми и онези смъдящи спомени за времето, когато нито на теб, нито на близките ти не са се случили много от най-лошите неща. Когато всичко все още се възприема в бъдеще време. Когато днешният ден беше катастрофално далеч и много от събитията, които ме докараха до него, просто можеха да не се случат. Или да се случат, но не на мен…

В този момент си помислих какво ли би станало, ако все пак намерех онова цветче, което изпълнява желания. И какво ли бих поискал от него? Нали знаете онова състояние, когато седиш, вършиш някаква страшно мудна и изнервяща работа и си мислиш: ами, ако сега бях на море! С момичета, с питие в ръка и т.н. Къде бих искал да се намирам?

Прехвърлих наум вариантите и разбрах, че, обективно погледнато, няма такова място и такива хора, с които бих искал да се видя в момента. Защото сценариите на всички възможни срещи с моите познати по всички точки на земното кълбо ми бяха известни с абсолютна точност до последната дума. Дори нещо повече — тези сценарии тъй или иначе вече се бяха реализирали в живота (някои по няколко пъти) и те нямаше да ми дадат нищо ново. И аз нямаше да получа никакво душевно успокоение. Всички места и всички хора, които можех да си представя, не ми бяха интересни, впрочем, както и аз на тях.

Интересно, нали? Вероятно аз бях единственият човек на земята, който, ако получеше възможност да осъществи всяко свое желание, беше готов да даде магическото цвете със седем листа на друг. Това беше безгранична щедрост, породена от безгранична празнота и пълна атрофия на въображението… Богат на възможности и беден духом…

Макар че не беше точно така. Все пак имах една идея. Бих помолил цветето да ме върна обратно в детството ми, но се боях, че щях да чуя: ВРЪЗКАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИ…

Погледнах през моста. До водата имаше около четиридесет метра. Интересно, дали докато падаш изпитваш чувството, че летиш? Сигурно го изпитваш. Иначе нямаше как да се обясни огромният брой самоубийци, които сред всички останали начини избираха скачането от мостове или от покриви. Заради чувството за свободен полет, което много от нас търсят в живота.

Вдигнах глава и огледах прекрасния пейзаж зад реката. Нощта вече почти свършваше, а денят още не беше започнал. Това беше онзи момент между дните, за който нямаше подходяща дума в руския език, но съществуваше обемното английско понятие in between days. Стоях на прага между два дни. В далечината се мяркаха малобройните светещи прозорци на къщите, редките светлинки проблясваха надалеч и на линията на хоризонта се сливаха с предутринните звезди. Въздухът стана свеж. Извадих от джоба си пакет цигари, измъкнах последната, замахнах и хвърлих пакета във въздуха. Яркото бяло петно описа зигзаг на фона на небето и полетя към водата. В един момент се превъртя във въздуха, озова се в лъча на уличната лампа така, че зърнах последните букви на надписа му ENT и падна във водата. Загледах се в отплуващия пакет, докато не се изгуби окончателно от очите ми.

Легнах на моста, свалих сакото си, сложих го под главата си и запалих цигарата. Вдигнах ръката си с горящата запалка, погледнах пламъка й, а после затворих очи. Много забавно, като цветни стъкълца в детски калейдоскоп, пред очите ми се понесоха най-различни хора и събития. Всичко започна от момента, когато двамата с приятеля ми Тимур като десетгодишни момчета, облечени с жълти тениски с надпис „Ринг“, играехме на футбол в училищния двор, въобразявайки си, че сме бразилци. Играехме много технично и вдъхновено като истински футболни магьосници. След това аз стоях на „Стари Арбат“ зад една сергия, отрупана с матрьошки и атрибути на съветската военна униформа. Усещах в юмрука си смачканите банкноти долари, които исках да мушна в облегалката на стола, но кой знае защо не можех да намеря дупката. След това пиех от бутилката „Съветско шампанско“ на абитуриентската си вечер в концертната зала „Русия“, където бяха събрали абитуриенти от различни московски училища за „последния празник на детството“, макар че наоколо не миришеше на никакво детство, а на алкохол, на хормони и на приближаващото време на всеобщия разврат. И ето ме отново в чуждото жилище в Югозападна Москва. А в стаята лежаха полуразсъблечени мъжки и женски тела, премесени с фасове и празни бутилки, а аз ставах — много слаб и изтощен, омотавах една кърпа около бедрата си и отивах до висящото в стаята голямо огледало. Огледалото отразяваше пепелявото ми на цвят лице и леглото с двете момичета от съседната група, от което току-що бях станал. И всички бяхме студенти втори курс, и всички изведнъж бяхме много пораснали.

И ето, че обличах сакото си, вземах куфара в ръка и се готвех да замина за първата си командировка в Париж. И майка ми се сбогуваше с мен на вратата и ми казваше непременно да й се обадя, когато кацна. И аз й кимах, уверявайки я, че ще постъпя точно така, макар че веднага след като пристигнах, забравих за това. От този момент нататък лицата на хората, които ме заобикаляха като панорама, и всички диалози изчезнаха, сменяйки се с астрономическа скорост. Аз спях в празния вагон на метрото, стоях клекнал и слагах сняг на разбития си нос, бях се излегнал пиянски на задната седалка на мерцедеса и гледах неоновите светлини на среднощния град, купувах си дрога от негрите в Париж, стоях пред огледалото в банята и разглеждах синините на дясното си рамо. Виждах рижавата Лена, която ме наричаше през плач свиня, след това погребението на моя състудент плавно премина в сватбата на най-добрия ми приятел, после видях Галина Григориевна — майката на Маша, с която живях три години и която ми каза, че на моята възраст човек би трябвало да е по-сериозен. След това се появи откриването на клуб „Zeppelin“ и много познати лица, след това седях на стадиона около метро „Речна гара“, късах бандероли и броях долари, после шмърках кокаин в тоалетната на някакъв ресторант, после се прегръщах с промоутъра Саша, чието лице рязко се превърна в лицето на татарката Елвира, която чуках също в тоалетната, придържайки входната врата с левия си крак, тъй като някой непрекъснато се опитваше да влезе и всичко това толкова ми писна, а кракът ми така ужасно изтръпна и ръцете ми толкова се измориха, макар да разбирах, че не мога да пусна нито жената, нито вратата. Интериорът на тоалетната плавно премина в бутик „Gucci“ в Третяковския пасаж, където говорех по мобилния с Юля, жестикулирах отчаяно и се опитвах да й докажа нещо. Излязох от бутика и се озовавах на булевард „Невски“ до Халите. На отсрещната страна на улицата, до кафене „СССР“, стоеше Вадим и ми махаше с ръка. А след това се появиха всички едновременно. Баба ми, която ме питаше дали съм платил телефона, дребното ченге, което ме залови в тоалетната на онова кафене и което взе от ръцете ми квитанциите за платения телефон, Юля, която седеше в „Шатрата“ с тъжни очи заедно с Кондратов, който гледаше изненадано плаката с Джеймс Бонд, стрелящ с пистолет с дълга цев по царевичните зърна, Миша от Питер, облечен като сервитьор, който вдигаше сребърния капак от блюдото, в което лежеше том на Достоевски, промоутърите Саша и Миша, които брояха пари (и двамата бяха застанали с гръб към мен, тъй че не виждах лицата им, но бях сигурен, че това са те). И дебелата семейна двойка в хипермаркета „Ашан“, и смешният, тежащ 120 килограма мъж, който пиеше кафе, облечен с червена тениска с надпис „HURGADA DIVERS“, макар на всички да беше ясно, че той не е никакъв „дайвър“, а просто един мазен мухльо, който прекарва всичките си отпуски в Турция на екскурзии с намаление. И отново виждах себе си да посрещам Юля на някаква железопътна гара. Пушех нервно и я гледах с насълзени от вятъра очи, а тя вървеше насреща ми, облечена в нещо червено, и ми се усмихваше. И веднага се появи летище „Шереметево-2“ и аз седях на червения куфар преди дванадесет години. Май че бях закъснял и не заминавах за пръв път в никакъв Париж, а просто се канех да се обадя вкъщи…

И в крайна сметка всичко това се смеси в едно голямо червено петно и започна постепенно да се стапя, докато не се превърна в сива зърнеста маса като онази, която трепти на екрана на включения телевизор, по който не излъчва нито един канал.

След известно време по клепачите ми започнаха да преминават оранжеви сенки също като онези, които се появяват, когато вдигнеш затворени очи към слънцето.

Може би това беше пламъчето на запалката, а може би слънцето наистина бе започнало да изгрява някъде там, далеч зад гората. Но при всички случаи много ми се щеше да вярвам, че тази светлина никога нямаше да угасне…