Алън Камбъл
Море на призраците (9) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

6.
Олията

Скъпа Маргарет,

Нощес сънувах, че съм избягал от килията. Плавах към открито море със здрава стоманена лодка, слънцето изгряваше пред мен и морето лъщеше като бакър. Но после се събудих и открих, че все още съм затворен в тази проклета килия. Същите четири стени, които гледам по цял ден, същата гадна храна. А сега има и мъртвец в съседната килия. Издъхна през нощта и мистър Суайнкикър просто го остави там. Що за живот е това? Що за човек би оставил един труп да се разлага?

Обичам те,

Алфред

 

 

Грейнджър остави Крийди да се измъчва още няколко дни. Междувременно монтира долу мивка и прокара тръба от пречиствателя на покрива, после пооправи пода, доколкото можа. Използва своята лодка, за да плава до пазара Авърли, но тя пропускаше толкова силно, че не ставаше за по-далечни пътешествия. Купи храна, вино и смола и отдели един следобед да я закърпи. Беше горещо и влажно и сивото небе прихлупваше града сякаш отгоре имаше покрив. На третата нощ изнесе трупа на Дюка от килията и го хвърли в тесния безименен канал зад затвора. А след това повика Нед и му плати да отнесе съобщение на Крийди.

Сержантът пристигна още същата вечер, с две бутилки бира и широка усмивка на небръснатото лице, сякаш никога не се бяха карали.

— Наслаждаваш ли се на семейния живот, полковник?

Грейнджър седна и почна да си нахлузва ботушите.

Усмивката на Крийди се разшири.

— Знаех си, че е въпрос на време.

През следващите четири нощи обикаляха каналите на Етугра в търсене на имане. Крийди пръхтеше одобрително при всяка нова находка, на която се натъкваха, преди да я приберат грижливо в приготвените платнени чували. Янти постепенно се успокои и престана да е раздразнителна — очевидно свежият въздух й действаше благоприятно. Дори й беше приятно в компанията на двамата. Във всеки случай се наслаждаваше на работата.

За да не се усъмни Крийди, Янти се преструваше, че надзърта в черните води, сякаш можеше да различава нещо в дълбините с безполезните си очи. Когато се натъкваха на имане, Грейнджър знаеше, че наблизо има Удавник, през чиито очи Янти го е видяла. Представяше си как Удавниците сноват по дъното, без това изобщо да си личи на повърхността. Малко наподобяваше начина, по който империята се отнасяше към освободените територии: човек не вижда хората от нисшите съсловия, освен ако не му обърнеш внимание върху тях. Според Грейнджър подобно отношение бе изключително опасно. Защото когато споменатите нисши съсловия завладеят устоите на обществото, за тях е лесно да ги подкопаят.

Крийди и момичето проявяваха истински интерес към предметите, които намираха. Но Грейнджър не можеше да се отърве от лошото си настроение и да сподели ентусиазма им. Повечето предмети бяха съвсем обикновени — пъстри късчета от глинени изделия, ръждясали панти и катарами, части от стари унмерски плавателни съдове. Малко от тях струваха повече от няколко златника. Но от време на време попадаха на наистина редки неща.

В Малверовия район извадиха трепаниран череп. След като го изпразниха от саламурата, чуха, че нещо вътре трака, и когато Грейнджър го доближи до ухото си, беше готов да се закълне, че долавя звука на флейта. Музиката беше почти призрачна и той не можеше да си обясни какво може да е предназначението й. Щяха да го продадат на един от търговците на Крийди, а после предметът щеше да стигне незнайно къде и вината за връщането му в света щеше да е на Грейнджър. Какво да се прави — имаше нужда от пари.

От един черен залив в покрайнините на Франсиал извадиха стъкленица с кървавочервени кристали и Крийди се опита да я отвори.

— По-добре недей, сержант — предупреди го Грейнджър.

Крийди доближи стъкленицата до изкуственото си око и промърмори:

— Може да са рубини.

— Възможно е — потвърди Грейнджър. — А може би не. Нека купувачът поеме риска.

Това беше основният им проблем. Никой от тях не знаеше какво всъщност е предназначението на тези предмети и каква е истинската им стойност. В Етугра имаше само неколцина унмерски експерти, но на никого от тях не можеха да имат доверие. Нещо, което им се струваше истинско съкровище, би могло да е безполезно на пазара, докато друга вещ с привидно съвсем банален вид да се окаже безценна. Бяха в плен на собственото си невежество.

Но към края на четвъртата нощ Янти ги отведе при една находка, която Крийди позна веднага.

Малко преди това Крийди бе насочил катера към Хелт, където каналите се подреждаха в правилна решетка, а големите затвори наоколо се издигаха на десет етажа. Тук дъното изглеждаше почти пусто, но Крийди настоя да търсят. На четвъртото минаване през кръстовището Янти вдигна ръка да спрат и каза:

— Амфора.

Амфората се оказа тежка. Ако Грейнджър знаеше колко усилия ще му коства да я извади, вероятно щеше да я остави на дъното. Докато разглеждаше масивното й туловище на пода на катера, му се дощя да я прекатури през борда, за да си спести труда да я пренася.

Крийди го спря.

— Зная какво е това — рече развълнувано. — За бога, човече, казвам ти, че зная!

Грейнджър втренчи поглед в амфората. Обикновен глинен съд, запечатан с восъчна тапа. Беше виждал стотици такива за продан в Лосото.

— Вино — рече той. — Или китова мас. И в двата случая няма да струва повече от двайсет златника.

Крийди поклати глава.

— Това е олия — рече той. — Виж, знаците отстрани са датите на нейните битки.

Грейнджър се намръщи, докато разглеждаше неразгадаемите знаци.

— Риба?

— Медуза — уточни Крийди. — Унмерите са ги развъждали за развлечение.

— Амфората е много стара — каза Грейнджър.

— Няма значение. Олиите са магьоснически твари.

— Дали е още жива?

Крийди кимна.

— И вероятно е ужасно ядосана. Представяш ли се как ще се чувстваш, ако те затворят вътре няколкостотин години? — Ухили се и лещата му засия на светлината от фенера. — На пазара такова нещо стига до осемстотин златника, но колекционер би дал два пъти повече. Запазените екземпляри се продават докъм четири хиляди.

Грейнджър разглеждаше амфората. С такива пари можеше да предплати мечтаната океанска яхта. Беше много повече, отколкото се бе надявал да натрупа за толкова кратко време. С такова темпо щеше да може да напусне Етугра преди края на годината.

— Познаваш ли колекционер, който да има такива пари?

Сержантът се замисли. После сви рамене.

— Единственият в Етугра, който ги събира, е Етан Маскелин.

Грейнджър усети странна празнина в стомаха. Етан Маскелин. Маскелин Метафизика, Маскелин Непредвидимия, Магьосника от остров Скит — неофициалният главатар на Етугра имаше повече прякори, отколкото са вълните в морето. Самоук изследовател и запален колекционер на всякакви унмерски изделия. Но според Грейнджър прякорът Маскелин Кожодера изглеждаше най-подходящ. Уж неговите канджии трябваше да пазят града от Удавници, но вместо това прибираха девет от всеки сто златника, изкарани с честен труд. От време на време изнасяха по няколко шагренови мъже и жени от морето и ги оковаваха на площад Авърли да умрат на слънцето.

— Осемстотин на пазара? — повтори той.

Крийди вдигна глава.

— И пет пъти повече при Маскелин.

Грейнджър го гледаше навъсено. Маскелин щеше да иска да разбере откъде се е взела олията. И дали няма още. И как така двама тъмничари са се натъкнали на подобно съкровище? Какво друго са намерили? Грейнджър не искаше да попада в полезрението на човек като Маскелин. Но имаше нещо друго, което го тревожеше повече. Бяха открили амфората някак си в твърде подходящ момент. Крийди още отначало настояваше да включат Маскелин като партньор, а сега разполагаше и с нужния аргумент. Защо бе настоявал да дойдат точно тук? Грейнджър отново загледа амфората. Беше досущ като всички останали, които бе виждал, покрита с драскотини, които можеше да са останки от древна унмерска писменост, а може би нещо друго. Всеки би могъл да ги изчегърта. Бойна медуза? Или обикновена делва с оцет?

— Не — заяви той. — Ще я продадем на пазара.

— Слушам, сър — отвърна безизразно Крийди, макар че в сумрака изражението му казваше друго.

 

 

Малко преди зазоряване Грейнджър седеше с Янти и Хана на покрива на затвора. Ядяха трикратно преварена риба, запечена със захар и канела — приготвена от Хана, докато тях ги бе нямало. Светеше им газов фенер, сложен върху пречиствателя. Янти разказваше на майка си за амфората.

— Тя какво вижда? — попита Хана.

— Не зная — тросна се Янти. — Медузите нямат очи и уши.

— Нищо ли не виждаш вътре? — попита Грейнджър.

— Съвсем нищичко.

Грейнджър си отбеляза, че момичето вече не се отнася така враждебно и подигравателно към него. Започваше да се примирява с положението си и това го безпокоеше повече, отколкото бе склонен да признае. Мястото й не беше тук, нито където и да било с него. Не можеше да вземе Хана и Янти със себе си.

Въздъхна и разтри слепоочията си. Ако успееше да купи нова лодка, вероятно би могъл да ги върне в Ивънсроум. Или в Лъвско пристанище, на самата граница на империята. Там може би щяха да са в безопасност.

— А можеш ли да видиш какво прави Крийди? — попита той.

Лъжицата на Янти застина на средата на пътя към устата й. За миг в крайчетата на устните й затрептя усмивка. Сетне тя сведе лице надолу.

— Сигурно спи — каза и се върна към яденето.

— Откъде знаеш? Как успя да го откриеш?

— Това е като да летиш в тъмнината — обясни момичето с пълна уста. — Виждаш малки светещи острови навсякъде, но всъщност това са възприятията на хората и ти можеш да се сливаш с тях, ако се съсредоточиш. — Преглътна и гребна пак с лъжицата. — И тогава мракът изчезва и ти виждаш и чуваш каквото и те. Но когато наоколо няма никой, остава само мрак и пустота. Виждам покрива, защото ти и мама го виждате. И виждам стая в онази сграда — тя посочи затвора на Катъл, — защото там някой се движи. Но пространството между тях е мъртво, като къщата на твоя приятел Крийди.

— Ти знаеш къде живее?

Тя повдигна рамене.

— Само защото влизам в главата му и виждам къде отива.

— Ами ако е някъде другаде? Ще можеш ли да го намериш?

— Може би. Ще трябва да погледна от различни ъгли и това може да отнеме цяла нощ. Как бих могла да знам къде е?

Грейнджър се замисли. Янти можеше да проследи всеки, като се загнезди в ума му. Но излезеше ли оттам, й беше трудно да го открие отново сред милионите други хора — освен ако не знае какво точно да търси.

— Как всъщност ги разпознаваш? — попита той. — Когато се носиш между тези светещи острови, тези възприятия, знаеш ли през чии очи надзърташ?

Янти довърши яденето и остави купата.

— Не и в началото — призна тя. — Виждаш собствените си ръце и крака, но не си виждаш лицето, нали? Понякога единственият начин да се уверя е да погледна човека през очите на друг, освен ако той самият не се разглежда в огледалото. Жените го правят доста често… както и император Хю. Но се съмнявам, че Крийди има огледало.

— Не бива да следиш императора — каза Грейнджър.

Тя се усмихна саркастично.

— А само твоите приятели?

Грейнджър изхъмка. Изправи се и отиде до края на покрива. Долу в канала саламурената повърхност бе черна като самия грях. Никакви зелени или златисти светлини. Оттук не виждаше лодката. Чуваше само тихото пляскане на вълни, въздухът както винаги бе изпълнен с кисел метален мирис. Над него се издигаха огромните сенчести стени на околните затвори, очертани на фона на изсветляващото небе. От комините на Дан Катъл излизаше дим. Вероятно вареше туткал от кости. Той огледа небето за Ортовата колесница, но не я видя. Шепа по-ярки звезди бяха останали да посрещнат изгрева. Изглежда, денят щеше да е хубав. Грейнджър реши, че моментът е подходящ, и се обърна към жените.

— Чакайте тук.

Влезе в таванската стаичка, извади голям хартиен пакет, който бе скрил под леглото, после го отнесе на покрива и го даде на Хана.

— Какво е това? — попита тя.

— Нещо, което взех за теб.

Хана разви пакета. Вътре имаше две дълги до глезена сатенени рокли, и двете украсени с красиви финтифлюшки. Едната бе в бледобежов цвят, със сребрист ширит отпред, другата пък беше розова на жълти райета и с широки ръкави. Хана вдигна бежовата и я огледа ококорено.

— За нас ли ги купи?

— Другата е за Янти. Има дипли.

Лицето на Янти остана безизразно.

— Дипли — каза тя с равен глас. — Да, наистина има.

Хана — изглежда, се опитваше да скрие усмивката си — зарови отново в пакета.

— А това какво е? Бельо? — Вдигна дълги до коленете бели кюлоти, които мисис Пърсуерър бе продала на Грейнджър, и ги отдалечи на една ръка. — Ами изглеждат… доста интересно.

— Казаха ми, че са добро качество — отвърна Грейнджър.

Янти се изкиска, после закри устата си с длан.

Хана го гледаше с ярките си очи. Изведнъж се усмихна, надигна се и го целуна по бузата.

— Не зная какво да кажа. Благодаря ти. Благодарим ти и двете.

Грейнджър сведе поглед. После кимна смутено.

— Ами… старите ви дрехи са доста парцаливи. А и сигурно са пълни с бълхи.

 

 

Крийди го разтърси за рамото.

— Полковник, намерих купувач.

Грейнджър отвори очи и вдигна ръка срещу ярката светлина.

— Кое време е?

— Следобед.

— А денят?

— Не зная. Днес.

— Божичко, човече, никога ли не си лягаш?

— Не и когато трябва да се печелят пари — отвърна Крийди. — Намерих купувач за олията. Местен колекционер.

Грейнджър седна в леглото и завъртя схванатия си врат. През процепите на тавана проникваха ярки лъчи. Помнеше, че бе прибрал Янти и Хана в килията, и почти нищо след това. Очевидно от умора.

— За медузата ли? Мислех, че Маскелин е единственият колекционер в Етугра.

— И аз така мислех — отвърна Крийди. — Но като поразпитах…

— Колко взе за нея?

Крийди се намръщи.

— Казах, че съм намерил купувач. Не и че съм я продал. Той иска да се срещне с теб.

— С мен?

— Ти си мозъкът на операцията.

Грейнджър се изправи.

— Че какво знам аз за медузите?

— Колкото и аз — подхвърли Крийди. — Но си по-хубав от мен, а купувачът е почитан ивънсроумски търговец. Богат и прочее. Сигурно си бърше задника с копринени кърпички. Не знам дали ще мога да разговарям с него, без да му клъцна гръцмуля.

Грейнджър смръщи вежди. Какво ще търси ивънсроумски търговец в Етугра? Освен ако…

— Той е затворник?

Крийди кимна.

— Да. Богат затворник. Държат го в Имперския затвор на Авърли. Специални привилегии и тъй нататък. Копелето е притежавало повече земи дори от Хю. Направо сере златници.

Грейнджър бе чувал за такива. Богатството купуваше лукс и положение дори в затворите на Етугра, даже и когато не можеше да купи свобода. В този град имаше затворници, които се хранеха по-добре от своите тъмничари. Те попадаха право в имперската тъмница и избягваха разпределението на пристанището. Император Хю си осигуряваше солидна печалба от тези затворници, макар да се говореше, че хората на Маскелин всъщност ги пазели.

„Пак Маскелин — помисли уморено Грейнджър. — Защо винаги той?“

— Какво има? — попита Крийди.

— Нищо — въздъхна Грейнджър. Може би се поддаваше на параноята. — Кога мога да се срещна с него?

— Когато пожелаеш. Той няма къде да ходи.

— Сега?

Крийди сви рамене.

— Олията е в катера. Ще те оставя наблизо.

Малко след това Грейнджър седеше на задната пейка на катера. Потеглиха през каналите. Грейнджър беше оставил на Хана и Янти топла супа и прясна вода. Крийди пришпорваше катера, без да обръща внимание на другите лодки, носеше се право през Франсиал към площад Авърли. По пътя говореха за пари. Колко да поиска Грейнджър за олията? Крийди размаха ръце и спомена сума от няколко хиляди, но Грейнджър не беше убеден. Щеше да е щастлив, ако измъкне повече от осемстотин.

Когато наближиха пазара, слънцето вече беше над покривите и къпеше Имперския затвор в златиста светлина. Крийди ловко вкара катера между една рибарска барка и няколко лодки. След като изгаси двигателя, извади от тайника голям вързоп, увит в китова кожа, и махна на Грейнджър да го последва по каменните стъпала на пристанището.

Пазарът вече бе затворил. Само няколко продавачи на бира все още работеха. Групички асачачийски и валсиндърски търговци се мотаеха между вкаменените фигури на Удавници, пиеха и приказваха на висок глас, а покрай опразнените сергии търчаха с весели викове деца. Крийди отведе Грейнджър при една от множеството пиринчени врати на западната фасада и заудря с юмрук. Звукът отекна далеч навътре.

— Питай за Трюан — каза той и подаде на Грейнджър увитата амфора. — Аз ще съм наблизо, ще пропивам своя дял от печалбата. — Махна му за поздрав и се отдалечи към бирариите.

Амфората беше тежка като канара. Грейнджър тъкмо се готвеше да я остави на земята, когато вратата се отвори и отвътре надникна дребен мъж със сурово лице.

— Аз съм тъмничарят — рече той. — Ти ли си онзи със стоката? — Погледна вързопа в ръцете на Грейнджър, махна му да влиза, без да каже нищо повече, и затръшна вратата зад тях.

Стояха в просторна каменна зала. Широка стълба водеше към втория етаж. На приземното ниво имаше две врати към канцеларии и Грейнджър виждаше седящите вътре зад бюрата писари. В сградата цареше тишина, която бе по-осезаема дори от въздуха.

Като се имаше предвид царственият й изглед, тъмничарят не можеше да изглежда повече не на място. Беше дребен и жилав като улично псе, подстриган по войнишки и с изкривен нос на кавгаджия. Намръщеното му изражение сякаш отдавна бе застинало в трайна маска, както вероятно се бяха втвърдили върху тялото му лекьосаната туника и пропитите със сол бричове. Татуировките по ръцете му подсказваха, че е прекарал доста време в не толкова луксозен затвор като този, при това от другата страна на решетките.

„Някой от хората на Маскелин?“ — зачуди се Грейнджър с нарастващо безпокойство.

Тъмничарят втренчи за няколко секунди поглед във вързопа в ръцете на Грейнджър, после го покани да го последва по стълбата. Когато излязоха в коридора, отключи тежка желязна врата от дясната страна — вратата изглеждаше поне със сто години по-стара от каменните стени. Грейнджър осъзна, че вероятно е била в някое от подземията, преди да ги залее саламурената вода. Имперските строители често използваха този похват: строяха идентични етажи над вече залетите, за да използват отново обзавеждането и мебелите, преди да напълнят потопените етажи с боклуци.

Мъжът махна на Грейнджър да влиза и каза само:

— Крилото на Трюан.

„Цяло крило?“

Грейнджър прекрачи прага и се озова в голяма приемна с плюшени кресла, дивани и масички от полирано дърво, подредени върху истински валсиндърски килими. От високия таван висяха свещници от драконова кост, продълговатите прозорци отляво гледаха към широките канали на Етугра и друг имперски затвор на отсрещния бряг. Решетките на прозорците бяха от изящно ковано желязо, а первазите — прясно боядисани с бяла боя. Колкото и да бе изненадващо всичко това, вниманието на Грейнджър бе привлечено от отсрещната стена на помещението. Никога не бе виждал нещо подобно.

Стената бе покрита с редица ниши, всяка затворена с дебело стъкло и напълнена с различен вид саламура. Грейнджър разпозна чаения цвят на водата от Море Лукс, тъмночервената саламура от Море Регис, жълтеникавата сукървица, изпълваща водните простори на моретата около Валсиндър. Но имаше и други цветове — сини и пурпурни, и бледозлатисти, от далечните океани, за които бе чувал само в легендите.

Във всички ниши имаше олии. Подбрани по породи. Имаше странни призрачни твари с пипала като струйки дим и дебели кафеникави желета, наподобяващи по-скоро мариновани мозъци. В една ниша ято дребни медузи озаряваше околността с електрическа светлина, а съседната бе пълна с някаква алена маса, насред която Грейнджър едва успя да различи око. Само едно. Завладя го странното усещане, че окото го гледа.

— Великолепни са, нали?

Трюан, защото това навярно бе той, бе влязъл през друга врата. Беше висок и слаб, с мъртвешко лице. Носеше подплатена златиста туника, бродирана със стоманени нишки по последна лосотанска мода, и бели чорапи, които само подчертаваха мършавия му изглед. Ръцете му бяха обсипани с тъмни петна от саламура. Зелените му очи оглеждаха Грейнджър с жив интерес. Той освободи тъмничаря с небрежно махване и дребният мъж се изниза безшумно и затвори вратата.

— Как бих искал да им устроя двубой — продължи мъжът, загледан към нишите. — Но олиите са твърде ценни, за да ги губя в развлечения. Този прокобен мидурай е един от последните три останали екземпляра. — Той посочи аленото желе. — По размерите му може да се съди, че е поне на хиляда и шестстотин години. А тези… — той махна с ръка към дребните охрави лампи в жълтеникавата вода — са омагьосани паразити от Морето на драконите. Начинът им на размножаване е колкото забележителен, толкова и ужасен. Дори Удавниците ги избягват.

— Знаете защо съм тук — каза Грейнджър.

Ивънсроумецът кимна и го покани с жест да се настани на един от диваните.

— Ще пийнете ли вино, мистър Суайнкикър?

Грейнджър поклати глава, загледан с отвращение в дивана.

— Чай тогава? Рядко ми се удава възможност да разговарям с външни хора.

— Не.

Трюан се усмихна.

— По изражението ви виждам, че не одобрявате начина ми на живот.

— Би трябвало да сте затворник.

Трюан присви очи.

— Аз съм затворник, господине. Вярно е, че богатството ми осигурява известен лукс, както и възможността да се занимавам с нещата, които ме интересуват, но стените са си стени. Ще остана тук, докато императорът не реши другояче, а вие сте свободен да напускате града когато пожелаете.

Грейнджър си спомни пропускащата лодка, но не каза нищо. Остави вързопа на близката маса и почна да го отваря. С изненада установи, че сърцето му бие ускорено.

Трюан се приближи и огледа с интерес амфората. Примижа и впи поглед в драскулките върху глината. Завъртя я леко и се намръщи.

— Това шега ли е, господине?

Грейнджър усети, че сърцето му изстива.

— Какво искате да кажете?

— Това е винена амфора.

Грейнджър втренчи поглед в амфората, споходен от внезапно прозрение. Крийди! Той бе посочил канала, в който да търсят. Той твърдеше, че амфората съдържа олия. И Крийди го бе довел тук. В душата му се пробуди гняв. Готвеше се да се обърне и да излезе, но го спря прагматичната му страна. А дали пък ивънсроумският търговец не го мамеше, за да свали цената? Овладя гнева си и каза:

— Щом няма особена стойност, ще я отнеса другаде.

Трюан продължаваше да разглежда амфората.

— Унмерското вино има известна стойност — заговори той, — стига да не е излагано на въздух. Мога да ви предложа двайсет златника. Но нито един повече. И между нас казано, ще ви направя услуга.

— Забравете. — Грейнджър вдигна амфората.

— Трийсет тогава — не се отказа Трюан. — Това е с пет повече от пазарната цена.

Грейнджър тръгна към вратата.

— Трийсет и пет — подхвърли зад него Трюан. — Последно предложение.

Грейнджър стигна вратата и натисна дръжката. Беше заключена. Той удари с юмрук по стоманената плоча.

— Добре де — каза Трюан. — И без това тъмничарите ме дерат с комисионни за всяко нещо, което купувам. Ще ви дам петдесет за виното, ако не кажете на никого. Това си е пладнешки обир в края на краищата и не бих искал конкуренцията да чуе какви ги върша.

Грейнджър се обърна и го погледна. Петдесет? За амфора вино? Трюан, изглежда, много държеше да получи амфората. Но същевременно интуицията му подсказваше, че тук има нещо повече. „Нещо не е наред в тази история.“ Амфората, купувачът, все неща, появили се в удобен за Крийди момент. Имаше и друго, което го тревожеше у Трюан. Този човек не беше търговец, в това нямаше съмнение. Беше вдигнал цената три пъти още преди Грейнджър да е стигнал до вратата. В края на краищата те бяха затворници в тази стая. Грейнджър не можеше да излезе, докато тъмничарят не го пусне, и Трюан би трябвало да го знае добре. Дори най-бедният търговец от Лосото не би допуснал подобна грешка, камо ли някой от калибъра на Трюан. Но ако Трюан не бе този, за когото се представяше, кой беше всъщност?

Грейнджър имаше известни подозрения, така че каза:

— Всъщност май ще пийна чаша чай.

Трюан се усмихна и го покани на дивана. После мина през стаята и дръпна шнура на камбанката. В далечината отекна мелодичен звън. Грейнджър седна и зачака, притиснал амфората в обятията си. Вътре се спотайваше или огромно богатство, или дребно подаяние.

— От коя част на Ивънсроум сте всъщност? — попита той.

— От Деслорн — отвърна Трюан.

— Жалко за това, което ги сполетя. Говоря за тифната епидемия.

— Мисля, че беше холера — възрази Трюан. — Напуснахме града много преди да се напълни с бежанци. Едно от предимствата, когато имаш собствен кораб.

Едри мехурчета бълбукаха по пътя си към таваните на резервоарите. Бледосинкавите твари вътре потръпваха.

— Имам роднини в Трепкав ручей — каза Грейнджър.

Трюан повдигна вежди.

— Нямах представа, че сте от тази част на света, мистър Суайнкикър.

Ключалката изщрака. Влезе тъмничарят с поднос с чай.

— Не съм се прибирал от доста време — отвърна Грейнджър.

— Съчувствам ви. Няма нищо по-важно от семейството.

Тъмничарят сложи подноса на масата.

— Нещо друго, господине?

— Това е всичко — отвърна Трюан.

Грейнджър погледна татуировките на тъмничаря и подхвърли:

— Сигурно не ви е лесно. Човек с минало като вашето да припка да изпълнява прищевките на своя господар.

Тъмничарят погледна Трюан, после Грейнджър, и в този момент Грейнджър вече знаеше кой в действителност е Трюан.

Сграбчи амфората и скочи, блъсна тъмничаря и го събори. Изтича надолу по стълбите и беше на средата на пътя до външната врата, преди да чуе горе гневни викове и тропот на крака. Очевидно тъмничарят се бе съвзел от изненадата и сега бързаше след него. Грейнджър ускори ход. Усещаше нарастваща болка в гърдите — обгорените му от саламурени изпарения дробове не понасяха големи натоварвания. Въздухът бе изпълнен с тежка възкисела миризма, но той не й обръщаше внимание. Много по-неприятен бе горчивият вкус в гърлото му. Крийди го бе излъгал, беше го примамил да дойде тук.

Акцентът на Етан Маскелин беше добър, но не безупречен. Грейнджър бе живял достатъчно време в Ивънсроум, за да усети разликата. Но не беше сигурен в подозренията си, докато тъмничарят не ги потвърди. С достатъчно пари един етугрански тъмничар можеше да бъде подкупен да се отнася със затворника си като с господар, но никога нямаше да повярва, че това е истина. Коментарът на Грейнджър би трябвало да го унижи и да го ядоса. Но единственото чувство, което Грейнджър зърна в очите на тъмничаря, беше страх. Страх от това, което ще му направи Маскелин.

Стигна външната врата и изхвърча през нея. Хвърли поглед през рамо и видя рояци документи да се вдигат от масите на писарите. Хората на Маскелин вече бяха стигнали приземния етаж и не проявяха никакви признаци, че ще забавят ход.

Грейнджър изхвърча на озарения от светлина площад Авърли.

Пиячите на бира се бяха събрали на групички. Неколцина се обърнаха и го изгледаха, докато се отдалечаваше от Имперския затвор с амфората в ръце. Децата продължаваха да огласят пазара с радостни крясъци. Удавниците наблюдаваха всичко това с мъртви вкаменени очи, лицата им застинали в маска на агония. От Крийди нямаше и следа, катера му също го нямаше на пристана.

Копеле.

Крийди бе успял да го отдели от Хана и Янти.

Грейнджър спря на средата на площада, дишаше на пресекулки. Имаше нужда от лодка, каквато и да е, само да го откара у дома.

Някой го улови за ръката.

С разкривено от гняв лице имперският тъмничар приличаше на улично куче дори повече отпреди. Беше почервенял, присвил злобно очички.

— Къде си тръгнал? — попита той през зъби. — Никой не може да избяга от моя господар.

Грейнджър разби амфората в главата му.

Тъмничарят рухна на земята, целият олян със зехтин.

Грейнджър дори не си направи труда да го погледне. Затича покрай кея, като се оглеждаше за лодка.

Имаше няколко, но нито една от тях не беше пътническа. Повечето търговци си бяха тръгнали, както и купувачите. Край близкото стълбище се поклащаха няколко канута от китова кожа, но те бяха твърде бавни. Двама рибари кърпеха мрежите си край голяма лодка, ала тя бе твърде широка и тромава за тесните канали на Етугра. С нея щеше да се наложи да плава чак до Глот Мадера и да заобикаля квартала, преди да се върне към Халсинския канал.

Подмина още три барки, преди най-сетне да намери нещо подходящо.

Беше валсиндърска платноходка — истинска канална лодка, издължена и бърза. Капитанът й придремваше на палубата, подпрял крака на борда и засенчил лице с лосотански вестник. Подскочи стреснато, когато Грейнджър скочи до него.

— Какво? Ей, защо… — Беше млад, мургав, издокаран с черна униформа, каквито продаваха на лосотанските пазари — сукно и медни копчета.

Грейнджър предположи, че е наемен капитан или контрабандист. Никой друг не би си правил труда да изглежда толкова прилежно.

— Откарай ме в Халсинския канал — рече той. — Ще ти платя. — И без да чака, почна да развързва въжето.

Лосотанецът завъртя глава.

— Чакам клиент.

— Имаш клиент — отвърна Грейнджър.

— Не си ти! Трябва да откарам един императорски чиновник в Чандел.

Грейнджър му хвърли въжето и оттласна с крак лодката от стената на кея.

— Бързам — каза сухо — и ще взема тази лодка до Халсинския канал със или без теб на руля. Решавай бързо — той посочи отдалечаващия се пристан, — защото скоро няма да можеш да скочиш.

— Не можеш да ми откраднеш лодката!

— Тогава по-добре да ти платя, нали?

Лосотанецът местеше поглед между Грейнджър и бързо отдалечаващата се суша. После поклати глава и хвана руля.

— Да го направим бързо тогава, иначе ще загубя цяла кесия златници.

— И аз искам да е колкото се може по-бързо — изсумтя Грейнджър.

 

 

Още преди да стигнат затвора Грейнджър осъзна, че е закъснял. Капакът, който закриваше прохода към неговите стаи, бе избит и хвърлен в канала. Той скочи на пристана, като остави на лосотанския капитан да завърже лодката, и изтича по стълбите към тавана.

Вътре цареше бъркотия. Леглото му бе преобърнато, дрехите — разпилени по пода. Дори кухненските принадлежности бяха разхвърляни, стъпкани и изпочупени.

„Не са имали достатъчно време.“

Какво ли бяха търсили? Имане? Спестяванията му? Нямаше значение. Един бърз поглед бе достатъчен да прецени, че са действали трескаво. Че са започнали претърсването, но са били прекъснати. Няколко дъски на пода бяха откъртени, останалите си стояха недокоснати. Купчинките дребни предмети и инструменти си бяха както и преди. Грейнджър не смееше да се надява. Изтича надолу по стълбите към килиите.

Бяха разбили вратата на тяхната килия и тя висеше на пантите. Докато я приближаваше, го завладя чувството за обреченост.

Очакваше да завари килията празна. Беше сигурен, че затворниците ги няма. По тази причина не беше подготвен за това, което откри, когато изтика настрани тежката врата.

Бяха взели Янти, разбира се.

Но не и Хана.

Тя лежеше по гръб в саламурената локва, все още облечена с красивата рокля, която й бе купил, а от устата й излизаше тихо хъхрене. Почти цялото й тяло бе потопено. Сиви мехури покриваха ръцете и краката й, върху лицето й вече се бяха оформили шагренови петна. Очите й бяха извърнати към тавана, покрити с два пръста морска вода. Изглежда, бе погълнала част от нея, защото дишането й бе мъчително и неравно. Но въпреки всичко все още бе жива и се мъчеше да задържи устата си над повърхността, за да вкара въздух в дробовете, които почти не бяха в състояние да го усвоят.

Грейнджър я доближи, като внимаваше да не вдига вълнички, и приклекна до нея. Все още носеше ръкавиците и подпъхна едната си ръка под главата й, за да й повдигне брадичката. Очите й се раздвижиха под водата. Тя го видя и внезапно пое въздух.

— Не говори — каза той. — И не прави резки движения. Тялото ти вече е започнало да се променя и трябва да запазим шагреновата кожа влажна. Ако те повдигна, ще боли много повече.

Хана си пое въздух, но не мърдаше.

— Крийди ли беше? — попита той.

Тя се опита да кимне, но Грейнджър държеше брадичката й здраво.

— Не кимай — посъветва я той. — Можеш ли да движиш ръце? Стисни юмрук.

Тя стисна юмрук под водата, после разтвори ръка.

— Колко бяха с него?

Тя показа два пръста.

— Още двама? Стисни юмрук за да.

Тя стисна юмрук и го разтвори.

— Познаваш ли ги?

Ръката й не помръдна.

— Знаеш ли къде я отведоха?

На лицето й се изписа объркване, тя се опита да поклати глава, но Грейнджър я задържа.

— Разбрах те. Стой неподвижно. — Сега тя все още не беше нито едното, нито другото. Донякъде човек, донякъде Удавник. В подобно състояние дробовете й нямаше да издържат още много. Едва долавяше дишането й.

— Няма да издържиш така — каза й тихо. — Дробовете ти са заразени. Скоро ще престанат да действат и тогава няма да можеш да дишаш. Ако държиш устата си над водата, ще умреш. — Втренчи очи в нейните. — Ще те натисна надолу.

Тя изпадна в паника и започна да се бори с него.

Грейнджър я държеше здраво.

— В началото ще имаш чувството, че умираш — говореше той. — Но не е така. Токсичният шок ще те накара да изгубиш съзнание, но съществува голяма възможност да се свестиш отново. И да продължиш да живееш. — Виждаше ужаса в очите й. И двамата знаеха, че шансът да дойде отново в съзнание не е голям. Не всички Удавници се пробуждаха. Но Грейнджър нямаше друга възможност.

— Ще намеря Янти — каза той. — И ще убия онези, които са я отвели.

Ръката й се стрелна над водата и го улови за ръкавицата. От устата й долетя бълбукане, сподавени звуци. Опитваше се да говори.

— Ххххх… ггхххх.

— Не е нужно да казваш нищо.

— Мааааааах… ааааад. — Тя се опита да вдигне лице над водата, но той отново я спря.

— Мааааас.

— Маскелин? Споменаха Маскелин?

Тя кимна.

— Остави на мен да се оправям с него — каза Грейнджър. — Янти не е в опасност. Отвели са я, за да им намира имане.

Тя пусна ръката му. Известно време го гледаше изпод водата. Накрая кимна.

Грейнджър продължи да я притиска под повърхността, докато не спря да мърда.

 

 

Когато се върна на тавана, Грейнджър смъкна тежките ръкавици от китова кожа и ги сложи на парапета на стълбището. Ако Хана се пробудеше от токсичния шок, това щеше да е през следващите няколко часа. Тогава трябваше да отнесе тялото й в отсрещната килия и да я потопи в дълбоката вода. Но първо щеше да почака, докато тя осъзнае какво се случва. Не искаше да я остави да се пробужда сама.

Крийди сто на сто бе отвел Янти право при Маскелин, което означаваше, че тя вече е на неговия остров. Пряко нападение на крепостта на Маскелин бе по силите само на имперския флот, а Грейнджър нямаше властта да го командва. Вероятно би могъл да се промъкне зад стените, но едва ли щеше да може да се ориентира вътре. Трябваше да почака, докато Маскелин изведе Янти в открито море да търси имане, и тогава да нападне кораба му. Трябваше му съд за морско плаване, екипаж и оръжие.

А нямаше нито едно от тези неща.

Откъм канала долетя шум на двигател. Нещо в звука го накара да застане нащрек. През шестте години, откакто живееше в Етугра, Грейнджър се бе научил да разпознава всички двигатели: на пощенския катер, на лодките на съседите, на пътническото такси. Но този звук не му беше познат.

Той изтича до прозореца и погледна.

Беше стар железен крайбрежен шлеп от типа, използван за доставка на китова мас в града от депата и цистерните край Етугранския риф. Докато се носеше по Халсинския канал, той тласкаше пред носа си висока вълна. Като видя екипажа на борда, Грейнджър изруга.

Канджии.

Бяха шестима, с плътни наметала от китова кожа и строени на палубата. Половината държаха харпуни, рибарски куки и лопати, другите бяха въоръжени с ножове. Кормчията бе закрил лицето си с плътна маска, но лицата на останалите бяха открити, брадясали и с белези — сурови мъже от изкормваческите станции край нос Дънвейл. Всички гледаха към затвора на Грейнджър.

Той сграбчи предпазните ръкавици, нахлузи ги и изтича надолу по стълбите.

Хана лежеше както я бе оставил — в безсъзнание в плитката саламурена вода.

Грейнджър я вдигна на ръце. Докато я носеше по коридора, чуваше двигателите на шлепа през отворените прозорчета на килиите, после и тропота на ботуши по неговия кей.

Влезе в насрещната килия и сложи Хана до дупката в пода. Гърдите му пак горяха от усилието. Вече чуваше гласове на горния етаж.

— Прости ми, Хана — прошепна в ухото й. После бутна тялото й през дупката.

Въздухът бе напуснал дробовете й и тя потъна почти веднага на дъното на залятото помещение, вдигайки облак от тиня с чаен цвят.

Грейнджър намести една от откъртените дъски, за да прикрие отвора, и се обърна да посрещне влизащите през вратата канджии.

На външен вид изглеждаха почти като Удавници. Водачът им бе с половин стъпка по-нисък от Грейнджър, но с набито мускулесто тяло. Ръцете му бяха покрити с шагренови петна и изглеждаха сякаш са отлети от напукан цимент. Беше намазал наранените участъци с някаква лъщяща бяла тинктура. На колана на дебелото му наметало се поклащаха пет ножа с дървени дръжки и остриета с различна форма. Той се ухили, показвайки широка редица кафеникави зъби, а през това време другарите му изпълваха помещението.

— Здрасти, Том — рече мъжът. — Как я караш, Том?

Грейнджър му се озъби.

— Познавам ли те?

— Съмнявам се. Но аз пък те познавам.

— Какво искаш?

— Не ми харесва тонът ти, Том — отвърна мъжът. — Защо ми говориш с такъв тон? — Пристъпи напред и изпъчи гърди, сякаш подканяше Грейнджър да посегне към ножовете. — Защото ти си един гаден укривател на Удавници, нали, Том? Не бива да ми говориш така.

Грейнджър бе виждал стотици като него в кръчми и задни улички. Не можеше да ги понася.

— Разкарай се от къщата ми — рече той.

Канджията се ухили.

— Това не е никак мило, Том. Ние само си вършим работата. — Погледна към закриващата отвора дъска. — А ти говориш като човек, който иска да натикат лицето му в саламурата. Защо искаш това от нас, Том?

Четиримата зад него бяха запречили вратата, нямаше никакъв шанс да се промуши през тях. Тъй като беше ясно, че не може да се измъкне без бой, Грейнджър предпочиташе това да стане при негови условия. Нямаше смисъл да протака.

Така че удари канджията в лицето.

Ударът на Грейнджър не беше от слабите. Канджията изсумтя от изненада, но не падна. Копелдакът имаше врат като талпа. Грейнджър нанесе втори удар, във възходящ ъперкът, право в ченето на мъжа. Ръката му се разтресе от сблъсъка. Би трябвало да му е строшил челюстта.

Но не беше.

Мъжът се нахвърли върху него във внезапен изблик на гняв и стовари яките си юмруци върху ребрата му.

Грейнджър не искаше да остави място, в което да се приближат и другите, затова прибра лакти и изтърпя атаката. Имаше чувството, че го блъскат с чукове. Вдигна единия си лакът да парира поредния удар и се опита да изтика мъжа назад.

Но канждията бе твърде силен за него. Отблъсна го и нанесе рязък удар в дясната страна на гърдите му, а с другата си ръка се опита да го сграбчи за косата. Грейнджър обхвана лицето му с ръка, забоде пръст в ъгъла на устата и дръпна рязко, сякаш за да разшири още повече злобната му усмивка. Двамата се биеха в плитката саламура, канджията се опитваше да му захапе пръста и от устата му се стичаше слюнка. Отзад другите напираха, за да помогнат на главатаря си.

Дясната ръка на Грейнджър бе притисната към гърдите на противника. Той я плъзна надолу и успя да улови дръжката на един от ножовете. Стисна я и я задърпа, но оръжието не поддаваше. Отказа се и натисна острието надолу, опита се да го извърти и да прободе канджията в търбуха.

Изведнъж нещо го халоса с трясък по главата.

Стаята се завъртя. Устата му се изпълни с вкуса на кръв.

Натисна още по-силно дръжката и чу остро пъшкане.

Още един удар по ухото.

Пред очите му блеснаха искри.

— Тоя негодник ме прободе!

Главатарят на канджиите стоеше до глезени в саламура, притиснал с ръце раната на хълбока си. Грейнджър виждаше, че ножът не е забоден дълбоко. Зад ранения стоеше друг, по-едър мъж, с метален прът в ръка. Това значи бе оръжието, с което го бяха ударили. Мъжът отстъпи встрани, давайки място на трети — брадат мъжага.

— Сигурно ще му хареса да се почипка във водата, Бартъл — рече брадатият.

— Не сега — отвърна главатарят. — Искам първо да види какво ще стане.

Грейнджър все още бе замаян от удара, а гърдите го боляха страшно. Съмняваше се, че ще успее да се промъкне без оръжие покрай тримата. Усмихна се криво — бе профукал възможността за дипломатично решение.

Главатарят на канджиите — Бартъл — отмести с крак дъската на пода. Надзърна долу и се ухили.

— Спи като агънце — рече на брадатия. — Иди за мрежата. — Обърна се към Грейнджър. — Укривателство на Удавник се наказва с двайсет годинки затвор — и то ако имаш парици да платиш таксата на Маскелин. Как си с джобните, Том?