Алън Камбъл
Море на призраците (11) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

8.
Янти

Янти се свести в куха метална сфера. Жълтеникава светлина танцуваше по извитите стени и осветяваше плътните предпазни ръкавици, положени върху дебели кожени бричове. Ръкавиците не бяха нейни — бяха на моряка, чиито възприятия бе заела. Не можеше да движи тялото му, само да го обитава. От всички страни се чуваше дълбоко и ритмично свистене, като дишането на някакво причудливо охтичаво чудовище. Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу… Малки илюминатори на стените гледаха към зеленикава саламура, гъста като мед и озарена от перлени фенери.

Янти се намираше в човек, който беше в метален съд, и съдът се спускаше в морето.

Подводничарят погледна през един от люковете. Златисти мушички се носеха наоколо, като прашинки от сено. Вероятно някаква форма на живот? Янти не можеше да различи нищо в сумрака отвъд осветената от фенерите зона.

Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу…

Звукът, изглежда, идваше отгоре. Там вероятно имаше тръба, доставяща въздух. За нейно съжаление морякът не погледна нагоре. Тази част от машината не го интересуваше. Янти долавяше страха му. Той не искаше да е тук долу.

Сега вече тя успя да различи във водата неясни очертания. Машината доближаваше морското дъно. Морякът протегна ръка и дръпна три пъти звънеца. Янти подуши миризмата на потта му. Той погледна през едно от прозорчетата, после през друго. Дъното бе покрито с лабиринт от порутени стени — останките от съборени жилища, сега почти заровени под тинята. Значи това място някога е било град. Но сега през прозорците и вратите минаваха риби. Един рак секира вдигна щипките си към снижаващия се съд.

Доста бързо се спускаха.

Подводничарят, изглежда, също го знаеше, защото дръпна звънеца още три пъти.

После погледна надолу и Янти осъзна, че подът на машината не е твърд. Под краката на подводничаря имаше кръгъл саламурен кладенец. Куки, закривени пръти и въжета изпълваха пространството около отвора. Очевидно това бе съд, предназначен за вадене на имане.

Механичното дишане продължаваше: хааааа… шууууу… хааааа… шуууу…, но сега дишането на подводничаря също бе затруднено. Той избърса потта от очите си, слезе от столчето и приклекна до отвора.

Как очакваха господарите на този човек да намира имане по толкова примитивен начин? Та той не можеше да види нищо повече от няколко стъпки от морското дъно и още по-малко през мътните прозорчета.

Отгоре иззвъня звънец.

Машината забави ход и увисна на един фатом над морското дъно.

Подводничарят погледна към един пиринчен шлем с прикрепен към него гумен маркуч. Пристъпи предпазливо покрай отвора, приклекна под шлема и пъхна глава вътре.

Сега вече Янти гледаше през още по-малко прозорче, този път на самия шлем. Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу… Свистенето на въздуха се усили. Тя осъзна, че дихателната тръба през цялото време е била прикрепена за шлема. Пот се стичаше по шията й — по неговата шия. Неговата шия. Мъжът изпъшка и завъртя шлема така, че малкото прозорче да се изравни с лицето му. Янти чу да се щракват четири скоби.

Той отново пристъпи към отвора. Сърцето му туптеше, дробовете му пулсираха мъчително. Взе лопата и спусна крака в саламурата.

Янти усети студената вода да достига до коленете на подводничаря, после до кръста му — и накрая той целият се потопи в токсичния сумрак. Обувките му потънаха в зеленикавата тиня, вдигайки облаци от фини като пчелен прашец частици. Виждаше дори по-малко отпреди. Перлени фенери сияеха от външната страна на металния съд, но бяха ужасно стари и сиянието им отдавна бе помръкнало. Мъжът откачи един и го вдигна.

На няколко стъпки пред него се виждаше неравната линия на ниска стена. Зад нея се издигаше закотвена верига, цялата покрита със саламурени кристали. Подводничарят закрачи към веригата, навел глава, за да балансира тежкия шлем, докато влачеше крака по мекото дъно. Дори тази кратка разходка сякаш отне цяла вечност, но най-сетне той стигна до целта си. Прокара ръкавица по неравната повърхност на стената, вдигайки нов облак от тиня. После огледа веригата и вдигна глава.

Намираше се само на шест фатома дълбочина, но кафеникавата водна маса над него създаваше усещането за много по-голямо разстояние. Горе на повърхността трепкаха отразени светлини. Веригата завършваше с шамандура, до която се очертаваше и силуетът на кораб.

Подводничарят откри пролука в стената и прекрачи на улицата, която Янти бе видяла, докато се спускаха. Видя дирята от рака, но от самия него нямаше и следа. Нещо тъмно помръдваше в периферното й зрение.

Пулсът на подводничаря се ускори. Той се завъртя.

Една змиорка се скри в сумрака.

— Боже опази!

Гласът на мъжа стресна Янти. Тя не очакваше, че би могъл да говори тук долу. Но нали имаше въздух — вярно, в тясно, затворено пространство, но все пак въздух. Мъжът се поуспокои и закрачи отново.

— Шестнайсет златника на потапяне — замърмори той. — Не стигат дори за една весела нощ в Тугра.

Беше свикнала да чува как хората си говорят сами, но тук долу гласът на подводничаря звучеше странно — металически, с ехо. Ала въпреки това й подейства успокояващо. „Нямаш представа какво може да те сполети за една нощ в Етугра“ — помисли си тя.

В очите на мъжа се стичаше пот и той премигна и промърмори:

— Пак ще е по-добре от тук.

Янти се засмя наум. Странно как хората реагираха на мислите й. Реши да опита отново. „Какво търсиш тук долу?“

Този път нямаше никакви признаци, че мъжът я е чул.

Той продължи да пристъпва по улицата.

А после се случи нещо ужасно.

Янти почувства, че в обувката й е проникнала саламура. Хладно усещане, което в първия миг така я шокира, че забрави, че всъщност не тя е на дъното. „Това е неговата обувка, неговият крак… неговата кожа.“ Морската вода се процеждаше зад глезена и го изгаряше. Но подводничарят не й обръщаше никакво внимание. Дишането му оставаше равномерно. Само дето ускори леко крачка.

За Янти усещането бе толкова непоносимо, че тя едва не избяга от ума му. Представяше си как на глезена й се появяват мехури, кожата й се подува, после посивява и се втвърдява. Искаше да вдигне крак, но не можеше. Мъжът бе само превозно средство, а тя — пътник. Дори не я болеше нея. Щом той можеше да го понася, щеше да го понесе и тя.

На морското дъно се появиха нови следи. Янти различаваше отпечатъци от обувки, пресичащи улицата в различни посоки. Повечето се събираха при една масивна постройка без покрив. Подводничарят доближи бавно зейналата врата и пристъпи вътре.

Пред него имаше широка канавка, покрита с разпилени кости на дракон. Изглежда, тук се провеждаха разкопки, защото повечето дребни кости бяха почистени от тинята и подпрени на стената. Ако се съдеше по размерите на скелета, драконът е бил възрастен екземпляр, вероятно на около хиляда години. Човек би могъл да премине свободно в пролуките между ребрата му. Всяко късче от плътта му бе оглозгано. Черепът стърчеше до отсрещната стена, откъдето гледаше слепешката нагоре. Подводничарят спря и си пое бавно въздух. Водата в обувката му вече бе стигнала до коляното. Янти усещаше натиска й всеки път, когато мъжът придвижваше крак.

— Друг път — промърмори той.

После закрачи през тази своеобразна костница. Спря в подножието на гръдния кош и заби лопата в тинята, след което почна да я отмята встрани. Сивкави облаци плувнаха из водата. След няколко минути нещо проблесна под лопатата. Мъжът клекна и започна да разравя тинята с ръце.

После извади нещо.

Янти въздъхна облекчено. Беше виждала достатъчно морски бутилки, за да познае тази веднага. Гърлото на бутилката не беше запушено с тапа и отвътре бавно се процеждаше мъглива течност, полупрозрачна и трептяща като въздух над горещ отдушник. Подобни бутилки често биваха откривани сред останки от дракони. Чудовищата притежаваха странен и необясним афинитет към тях.

Подводничарят пъхна бутилката в прикачената на пояса му мрежа, наведе се и пак разрови тинята. Оригинална запушалка струваше почти колкото самата бутилка. Нещо златисто лъсна под ръкавиците му и той разгони тинестите облаци с ръце.

Отначало Янти си помисли, че е позлатен щит. Но след като мъжът разчисти утайката, видя метална повърхност, покрита с магьоснически символи. Това несъмнено бе унмерски предмет. Виждаше се гербът на Дракона-майка Урсула, съзвездието Кореолис, Юмрукът на Армитидж Законника, както и пшеничен сноп и сърп, все неща, които говореха за някоя много заможна благородническа фамилия. В тези изображения бяха вплетени думи, изписани на руническия език на Първите алхимици — заклинание или защита от човешка ръка.

Подводничарят спря — дишаше тежко, — после заразчиства с трескави движения тинята. Металната повърхност бързо се разширяваше. Мъжът зарови ръкавици в меката тиня, търсейки края й. Но колкото и да копаеше, се виждаше само равна повърхност. Каквото и да представляваше тази находка, беше много по-голяма от щит.

Най-сетне мъжът спря. Водата бе започнала да прониква над коляното и дразнеше неприятно бедрото му. На всичко отгоре другата обувка също бе започнала да пропуска. И двата му крака бяха натежали като горещо олово.

Янти не можеше да издържа повече.

И се освободи от ума му.

Светът се забули в мрак. Янти се рееше в тъмно пространство. В далечината се виждаха сияещи с електрическа светлина сфери — възприятията на намиращите се в околността Удавници. Други морски обитатели се проявяваха като жълтеникави или розови светещи петна, скитащи се из мрака подобно на светулки. На десетина крачки от досегашния й гостоприемник една тъмнокафява сфера разкриваше местонахождението на рака. Подобни същества възприемаха околния свят през доста примитивните си очи. Колко много живот имаше в морето! Разнообразието и изобилието му не спираха да я удивяват.

В сравнение с него човешкият свят й се струваше сив и еднообразен. Възприятията на хората изпълваха мрака с милиони синкави звезди, които се променяха в червени по здрач и на зазоряване. Тя се носеше през пустото пространство право към кораба, който я очакваше в облак от чезнещи образи.

 

 

— Намерил е нещо — каза Янти.

Усещаше хладната повърхност на стоманените перила под дланите си, палубата на драгата потрепваше под краката й, докато тя се бе наклонила през борда, преструвайки се, че гледа в дълбините. Връщането на съзнанието в тялото й бе като да напусне света и да се озове в тъмна и тиха килия. Ушите й не долавяха звук, очите й гледаха незрящо в непроницаемия мрак. Това я плашеше и тя побърза да се настрои към нечий друг ум, сменяйки съзнанията на моряците, за да придобие представа за околната картина.

Етан Маскелин стоеше до крана, откъдето наблюдаваше цялостната операция. Беше с дрехи от китова кожа, също толкова захабени и напукани, колкото на всички останали от екипажа. Бялата му коса бе пожълтяла от дългото излагане на саламурени пари. Истински моряк до мозъка на костите.

— Виждаш ли го? — попита той.

— Почти се върна при машината.

— Батисферата — поправи я Маскелин. — Това е батисфера. Намери ли ичусаи?

„Ичусаи“ бе думата, с която наричаха морските бутилки: вероятно това бе древно унмерско название, но Янти не знаеше със сигурност. Тя извъртя по навик глава, обръщайки лицето си към него. Отдавна бе свикнала да имитира поведение, сякаш не е незряща.

— Носи морска бутилка, но е открил и нещо друго. Нещо много голямо, заровено в тинята.

— Голямо колкото оръдие — колкото корпус на кораб?

— Не зная. Изработено е от злато.

Маскелин се подсмихна, едновременно доволно и невярващо.

— Да не ме лъжеш?

Миг по-късно някъде зазвъня камбана и моряците се втурнаха да вдигнат батисферата.

— Странна работа — промърмори Маскелин.

Извадиха батисферата от дълбините, завъртяха стрелата на крана и я спуснаха на площадката на палубата. От металната сфера се стичаха потоци саламура и бълбукаха в отточните тръби. Подводничарят се измъкна навън, разкопча мрежата на колана си и извади морската бутилка. От гърлото й продължаваше да излиза саламура и да се стича по ръкавиците му. Един от моряците му подаде медна запушалка и той я напъха в гърлото, преди да подаде находката си на друг. Втори моряк изтри внимателно бутилката и я поднесе на Маскелин, който я взе и я погледна с присвити очи. После каза:

— Идеално.

Подводничарят клекна и разкопча металните катарами на обувките си, после вдигна крак да изцеди събралата се вътре саламурена вода. Друг член от екипажа се приближи и го обля с ведро прясна вода. Едва след това мъжът разкопча шлема.

— Прилича на колесница — заговори той. Лицето му бе разкривено от болка. Останалите моряци се отдръпнаха, само мъжът с ведрото повтори процедурата. — Ще ни трябва кран за по-едрите кости. И да почистим няколко тона тиня, преди да измъкнем другата находка.

Янти прескачаше през умовете на моряците, за да открие някой, който гледа към Маскелин. За един продължителен миг той разглеждаше бутилката, потънал в мисли. После каза:

— Янти, намери ми още такива и ще ти позволя да видиш майка си.

Маскелин Екзекутора. Сърцето на Янти се сви и тя едва се сдържа да не му изкрещи: „Тя е мъртва! Видях какво направиха хората ти с нея след като ме отведоха! Всичко знам.“ Но не биваше да му позволи да разбере колко много й е известно. Гледаше го през очите на подчинените му и съжаляваше, че няма сили да вдигне нечии ръце и да прекърши тънкия му врат.

Междувременно подводничарят се бе съблякъл гол. Отново вдигна ръце и се завъртя бавно, оставяйки на мъжа с ведрото да изплакне и последните остатъци от саламура. Но водите на Море Лукс вече бяха изгорили единия му крак чак до бедрото и другия до прасеца. Кожата му се бе зачервила и подула, вените под нея бяха като тъмни линии. Маскелин извади буркан с мехлем и го подаде на подводничаря, който започна да маже раните. За учудване на Янти мехлемът видимо успокои възпаленото.

— Запази и за други — подхвърли Маскелин.

Подводничарят му върна бурканчето.

— Благодаря ви, господарю.

Маскелин се подсмихна, забелязал учуденото изражение на Янти.

— Това е много рядък и скъп балсам — обясни той. — Унмерски, разбира се. Жалко, че нямам повече. — Плесна с ръце и се обърна към стоящия до него мъж с офицерски нашивки. — Мелор, искам да вдигнете този предмет час по-скоро. Разположете постове да следят за дракони и подгответе всички водолази. Удвоена заплата и извънредни за всеки, който е на палубата. Работете и през нощта, ако трябва, стига да не излагате хората на опасност. Ще ги прибирате при първия сигнал за опасност.

— Слушам, сър — отвърна офицерът.

— Ти — Маскелин посочи Янти, — ела с мен.

Тя се спусна през металния люк и надолу по стълбите за каюткомпанията. На масата в центъра на помещението бе разпъната карта на този район от Море Лукс. По стените бяха окачени перлени фенери, които изглеждаха като сияещи отровни медузи, пулсиращи в червени и сини отблясъци. Имаше достатъчно столове и кресла, за да се настанят двайсетина души, и продълговат бар от шлифована драконова кост покрай стената, на който бяха подредени стотина кристални чаши. Купите на масичките бяха пълни с подсладено месо и островни плодове, а на многобройни пиедестали бяха подредени изумителни унмерски находки: машини, маски, кристални скиптри и кълба от заклинателни жици, всичките под яки стъклени похлупаци. В шкафове със стъклени вратички имаше още безценни съкровища: лабиринти от златист метал, миниатюрни кукли с рубинени очи, безброй бокали с различни размери и форми. Един огромен шкаф бе посветен на оръжията: мускети и кремъклийки с приклади от драконова кост, стоманени карабини, пистолети, изработени от сребро и стъкло, рунически ножове, течни ножове, плъшешки ножове и ятагани. На видно място бе поставена тежка широкоцевна аркебуза, излята от някакъв странен метал и гъсто покрита с унмерски руни и гъбовидни израстъци покрай затвора. Цевта й стърчеше от зейнал човешки череп.

Маскелин извърна поглед от шкафа и си наля напитка с цвят на пчелен мед. После наля втора чаша с вино и я подаде на Янти.

— Имаш необичайни способности да виждаш — заговори той. През очите му тя наблюдаваше как поема чашата. Опита се да извърне лице. — И ето че дават резултат. Имаме недокоснат драконов труп, точно както каза. Намерихме една ичусаи и небесна барка, която ще трябва да извадим.

— Небесна барка?

— Унмерски летателен съд — обясни Маскелин. — Не ли си виждала нощем Ортовата колесница?

Тя кимна.

— Същото е. Когато осъзнали, че не могат да победят хаурстафите, унмерите използвали въздушни барки, за да разхвърлят ужасните си малки бутилки из океаните. — Той изпръхтя: нещо средно между сумтене и смях. — Щом не можем да си задържим света, няма да бъде и ваш. Двегодишният ми син вече има по-зрял мироглед за света от техния, нищо че баща му е психопат. — Разсмя се на собствената си шега и отпи. — Както и да е, въздушната барка е рядка находка. Ако имаме късмет, може да открием вътре хиляди ичусаи и да премахнем още един сериозен източник за замърсяване на океаните. Вдигна към нея малката бутилка, която бяха извадили. — Изумителни предмети — отбеляза. — Откъде се взема отровата? Защо течността изтича от бутилката и не се връща обратно дори при повишено налягане? И защо медта спира потока? — Погледна я отново. — Всичко това трябва да идва отнякъде, не мислиш ли?

Мина зад бара и започна да търси нещо.

— Ако извадя тази тапа — продължи след малко, — стаята постепенно ще се напълни със саламура. И ще потънем. — Извади голям меден тирбушон. — Но ако счупим шишето… — Сложи малката бутилка на бара и вдигна тирбушона над нея.

Преди Янти да успее да извика, Маскелин удари бутилката с тирбушона. Тя се счупи и на бара се разля малка локвичка саламура. Маскелин я погледна и промърмори:

— Магия. Вътре няма нищо. Нито отвор, нито хитроумно изобретение, нищо… — Янти усети, че стиска зъби. — Как бих могъл да си обясня подобно безумие? И въпреки това само така мога да спася света.

— Какво ви е грижа за света?

— Харесвам този свят — отвърна той. — Аз живея в него. — Отпи и Янти усети как спиртът изгаря гърлото му. — И за разлика от много други хора имам възможност да направя нещо. Какъв човек щях да съм, ако поне не се опитам? — Говореше почти гневно. — Какъв баща щях да съм?

„Убиец!“ Очите й се напълниха със сълзи и тя се опита да ги задържи. Мислите й се гонеха хаотично, назад към онзи момент, когато хората на Маскелин нахлуха в килията. Уловиха я и Крийди извика: „Изкарайте момичето! Задръжте майката, докато се върне Грейнджър. Маскелин иска да ги докарате заедно на Скит.“ Лъжи заради нея. А после я отнесоха по коридора и нагоре по стълбите. Тя се дърпаше и ги риташе, но Грейнджър не беше там. Нейният тъмничар. Нейният закрилник. Тя разтвори ума си, опита се да го намери, но в Етугра имаше твърде много хора. Трополящи по стълбите ботуши. Слънчева светлина. А когато погледна през очите на майка си…

— Колко са големи драконовите кости? — попита Маскелин.

— Какво?

— Паднали колесници, въздушни барки, те са като примамка за драконите. Като злато или… — Той вдигна чашата и пак отпи от кехлибарената течност. — Нямаш представа как се бият за тях. И колкото е по-едро чудовището, толкова е по-голяма находката. — Допи алкохола и си наля още. — Така че или сме извадили късмет да открием никому неизвестно съкровище, или костите долу са трофеи и нашият дракон просто е отишъл някъде да половува. За съжаление второто е по-вероятно. Дори най-пристрастеният пазач трябва от време на време да се отдалечава от находката си за храна.

— Нали не ти досажда с историите си за дракони?

Янти извърна по навик глава, но видя новопристигналата през очите на Маскелин — стройна жена със семпла бяла рокля — беше влязла през задната врата. Рижавата й коса сияеше на светлината на фенера като бренди. В яркосините й очи блещукаха весели пламъчета. Държеше в прегръдките си малко момче, което погледна Янти за миг, после зарови глава в косата на майка си.

— Какво си й налял? — попита жената подозрително.

— От моето най-добро ивънсроумско червено — отвърна Маскелин. — Четиристотин златника за буре.

Жената пристъпи към Янти и се усмихна.

— Понякога е голяма скръндза с гостите — обясни и протегна ръка. — Аз съм Лусил.

— Жена ми — добави Маскелин.

За един кратък миг Янти усети, че държи пръстите й.

Лусил повдигна бебето към нея.

— А този малък красавец е Джонтни. — Момчето погледна Янти и отново скри лицето си. — О, не бъди толкова срамежлив — каза майка му. После подаде Джонтни на Маскелин.

— Млям — каза Джонтни.

— Нахрани ли го? — попита Маскелин.

— Нали знаеш колко е лаком — отвърна Лусил и се обърна към Янти. — Млям казва на млякото.

Джонтни надзърташе срамежливо от обятията на баща си.

През цялото време съзнанието на Янти скачаше между умовете на Маскелин и Лусил, сплитайки възприятията им в постоянно менящ се гоблен от светлина и звук. Тя самата бе част от това творение — момичето с разчорлени коси и хлътнали очи, облечено в наметало от китова кожа и изправено между Маскелин и неговата съпруга. Имаше нещо наистина нечовешко във вида й — нещо, помисли си тя, заслужаващо да бъде мразено. Разгневена от тази мисъл, тя прехвърли съзнанието си в ума на Джонтни и го чу да възкликва изплашено.

Децата бяха по-чувствителни на това от възрастните. Съзнанието им все още не бе развито напълно и оставяше повече място за въздействие.

Маскелин погледна озадачено детето.

— Ей, ей. Какво ти става?

Безпокойството на Джонтни се предаде и на Янти. Тя чуваше писъците му през собствените му уши, усещаше топлината на сълзите по бузите, сополите в нослето, вкуса от мляко в устата му. Беше разтревожен и объркан и му беше горещо. Но освен това бе необичайно възприемчив. Тя тласна лекичко ума му в определена посока и момчето повдигна ръка и удари Маскелин по бузата.

— Ей! Какво правиш? — Маскелин се опита да го успокои, но безуспешно.

— Дай го на мен — каза Лусил.

Маскелин й го даде.

— Обикновено не е такъв — обясни Лусил на Янти. — Не зная какво му става днес.

Янти освободи съзнанието си от ума на детето и за миг увисна в пространството. Готвеше се да се върне в ума на Маскелин, когато долови нещо наблизо — огромна сфера на възприятие, движеща се бързо в мрака между живите. Беше под водата и идваше право към тях.

И в същия момент на борда зазвучаха аларми.

— Това трябва да е нашият дракон — каза Маскелин, отиде до шкафа с оръжие и извади широкоцевната пушка. Наведе се и вдигна един капак на пода — отдолу имаше изолирано помещение, пълно с лед. През отвора заизлизаха мъгливи изпарения. Маскелин разрови ледените буци и под тях се показаха няколко черни стъклени сфери. Той ги огледа внимателно, избра една и я пъхна в джоба си. Видя, че Янти го гледа учудено, и се засмя.

— Муниции.

 

 

Щом излезе на палубата, Маскелин установи, че хората му търчат насам-натам под тревожните удари на камбаните. Не одобряваше подобно неорганизирано поведение. Мелор бе застанал при оръдията на левия борд.

Един от моряците извика:

— Капитанът на палубата!

Мелор се обърна, а Маскелин се ухили и викна:

— Аз ли съм най-храбрият човек, когото сте срещали?

— Тъй вярно, сър — отвърнаха всички в един глас.

— Аз ли съм най-умният човек, когото сте срещали?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ли съм този, който ще убие идващото чудовище?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава нека окървавим морето.

Екипажът нададе възторжени възгласи.

Маскелин отиде при Мелор и надзърна през перилата.

И в този момент драконът излетя от морето. Беше огромен женски екземпляр, гигантско кафеникаво чудовище с подут от месо търбух и зъби, стари и потъмнели като фосили. Люспите му бяха мътни и напукани по края от стотиците години отровно въздействие на саламурената вода. Ноктите му бяха жълти като пръстите на пушач. Върховете на могъщите му криле пореха вълните и оставяха разпенени дири. Когато се приближи, всички видяха, че държи в зъбите си труп на Удавник.

— Трябва да е ужасно хитър, за да е доживял до подобни размери — подметна Мелор.

— Не се забравяйте, мистър Мелор — отвърна Маскелин.

— Навлиза в обхвата на оръдията.

— Нека се снижи.

Мелор понечи да възрази, но се отказа.

— Слушам, сър.

Чудовището бе видяло кораба и знаеше защо е тук. Но Маскелин не се съмняваше, че преди да нападне ще се потопи да провери плячката си. И че когато открие кражбата на бутилката, ще излети наново, преизпълнено с гняв. А гневът не е най-добрият съветник по време на битка.

И наистина, когато се доближи, чудовището се гмурна във водата.

Маскелин и хората му очакваха смълчани при трите оръдия. Маскелин извади от джоба си черната стъклена сфера и я закрепи за една от издатините на аркебузата, като я завъртя с тихо щракване. Провери механизма на оръжието, после го вдигна и се прицели. Белият метал бе неприятно студен при допир. Няколко от руните, издълбани на приклада, имаха остри като бръснач ръбове, все едно жадуваха за кръвта на този, който борави с пушката. Прикрепеният в предния край череп нарушаваше баланса, сякаш оръжието не бе направено за човешки ръце.

Маскелин се загърна по-плътно в наметалото и си нагласи очилата.

Моряците последваха примера му.

Морето вляво от кораба изригна и драконът излетя, като огромна кафява буря от криле и люспи. Очите му горяха с жълтеникавата светлина на разтопен камък, изпълнени с гняв и нещо друго… „Лудост“, осъзна Маскелин. Чудовището беше безумно. Извиси се над палубата, а от туловището му се стичаха потоци морска вода. Вдигнатият вихър едва не събори Маскелин по гръб. Той се прицели отново…

— Огън с всички оръдия! — извика Мелор.

Оръдията избумтяха едновременно.

Маскелин разчиташе, че това ще накара чудовището да свърне обратно, но дори от близко разстояние два от снарядите пропуснаха целта и паднаха в морето. Третият разкъса лявото крило на дракона.

Чудовището изрева и се спусна право към средното оръдие. Ноктите му изчегъртаха върху стомана. Маскелин усети, че корабът се накланя под тежестта на дракона, чу плясъка на вълните в борда. Скърцане на метал. Огромната кафеникава шия се завъртя рязко и помете батисферата зад борда, жълтеникавите зъби затракаха след бягащите моряци. Чудовището захапа един крещящ мъж, повдигна глава, разлюля я и го запокити в небето. Останалите моряци крещяха като обезумели и се пързаляха по мократа палуба. Оръдейните екипажи на носа и кърмата се опитаха да извъртят дулата навътре, но беше невъзможно да ги насочат към толкова близка цел.

Маскелин изруга и свали аркебузата. Да стреля под такъв ъгъл би означавало да повреди кораба. Прокара ръка по стъклената сфера. Беше започнала да се затопля с тревожна бързина. Обърна се и се покатери на средната палуба.

Драконът бе приклекнал в централната част на кораба, зъбеше се и размахваше смъртоносната си опашка. А после извърна златистите си очи към Маскелин и заговори на унмерски:

— Върни каквото си взел или ще разруша кораба и ще те пратя на дъното. — И изви глава назад като змия, готов да удари Маскелин.

Етан вдигна аркебузата и се прицели отдолу в главата на дракона.

— При всички случаи ще го направиш — отвърна на езика на дракона. И натисна спусъка.

Чу се тихо изщракване и изведнъж аркебузата започна бързо да се загрява под въздействие на огнената топка, пробудила се в стъкленицата. Ръцете на Маскелин се разтресоха от мощни вибрации, придружени от тихи стенания, идващи от механизма на пушката. През стърчащата от черепа цев излетя облак вакуумни мушички.

Малките черни насекоми бликаха от дулото, насочвани от вградените в него рунически заклинания, и се разпръскваха в постоянно разширяваща се спирала. Като пукаха оглушително, докато превръщаха въздуха около тях във вакуум, унмерските творения премахваха всяко късче материя, с което влизаха в допир, независимо дали е камък, стомана или драконова плът. След миг облакът мушички обгърна гигантското кафеникаво чудовище…

… и мина право през него. Като десет хиляди миниатюрни остриета мушиците разкъсаха тялото на дракона на парченца, проправяйки тунели през люспите, костите и плътта му. Късчета месо заваляха над водата като дъжд. Само долната част от тялото на дракона и опашката му останаха незасегнати.

Драконът рухна на палубата.

А вакуумните мушички продължиха нататък — пукаща струя, движеща се в спирала към далечните облаци и небесата отвъд тях.

Маскелин избърса кръвта от очилата си, свали аркебузата и нареди:

— Почистете палубата.