Алън Камбъл
Море на призраците (21) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

18.
Неочаквана смърт

Скъпа Маргарет,

Не храня надежда, че някога това писмо ще стигне до теб, което донякъде ми дава куража да го напиша. От доста време те лъжа. Така и не успях да избягам от моята килия в Етугра. Не зная защо те излъгах — беше в момент на слабост и еуфория, когато всичко ми се струваше възможно. С годините сякаш започнах да забравям кой съм. Понякога причина за това е отчаянието. Мислех си, че ако ще умра тук, няма смисъл да ти давам фалшива надежда. Ако истината е жестока, съжалявам. Вече не се налага да ми пращаш пари. Мистър Суайнкикър пое управлението на друг затвор, а заместникът му има достатъчно средства.

Обичам те,

Алфред

 

 

Фургонът подскачаше по неравния горски път и войниците — четирима отпред и четирима отзад — се полюшваха в синхрон. Единият от двамата мъже на капрата държеше поводите, другият се бе излегнал назад и грееше лице на процеждащите се между клоните лъчи. Гората бе стара, със сплетени клони и огромни коренища. Над зелените поляни пърхаха пеперуди, между листата се рееха мушички. Маскелин затвори очи и пое въздух с пълни гърди. Подуши дим от огън много преди да стигнат пътния пост.

Изправеният до бариерата войник вдигна ръка.

Фургонът спря със скърцане.

— Хубав ден, нали? — подметна Маскелин.

— Ден като ден — отвърна войникът при бариерата. — Накъде сте тръгнали?

— Първи наблюдателен пост.

— Какво карате?

— Перлени фенери — отвърна Маскелин. — И ще участваме в някакво издирване по заповед на командир Раст.

— Трябва да проверя товара — каза войникът, заобиколи отзад и вдигна чергилото. След малко се върна и добави: — Знаете ли кое им е най-странното на перлените фенери? Пеперудите никога не кръжат около тях. Защо според вас е така?

Маскелин се намръщи.

— Никога не съм се замислял за това. Може би защото имат по-важна работа?

Войникът се разсмя, вдигна бариерата и им махна да минават.

Конете затрополиха по пътя. Щом се отдалечиха достатъчно, кочияшът попита:

— Защо наистина не летят около перлените фенери?

— Да ви призная честно, мистър Мелор, не зная — отвърна Маскелин. — Но подозирам, че това е една от онези загадки, при които отговорът или не означава нищо, или крие в себе си някоя от фундаменталните истини за вселената.

— Като ключовете на Удавниците?

— Именно, мистър Мелор. Все неща, подлежащи на по-обстойни изследвания.

Минаха през още два контролни пункта. С приближаване към двореца армейските лагери се разрастваха и бяха обкръжени от окопи и бодлива тел. Много акри гора бяха изгорени и изсечени, за да бъдат вдигнати казармени помещения, бункери и оръдейни площадки. Войниците се упражняваха на кални полигони. Сред дърветата лъщяха стоманени дула. От високи дървени кули ги следяха бдителните очи на часовои.

Рано следобед отбиха от пътя за Порт Ел и се отправиха на север. Тук настилката стана по-неравна, с дълбоки коловози и щръкнали камънаци. От време на време през някоя пролука в гората зърваха дворцовите кули и металните шпилове, извисяващи се като огромни черни корони.

Пътят свърши при плоска скална площадка, от която се разкриваше гледка към цялата долина. Площадката бе обрамчена от дървен парапет и на нея имаше няколко землянки и огромно оръдие. Докато фургонът се приближаваше, от колибата до бариерата се подаде войник и им викна да спрат.

— Ако търсите капитана — рече той, — няма да се върне преди седем.

Маскелин скочи от фургона и се протегна.

— Командир Раст ни прати да помогнем в издирването. Довечера ще кръстосваме пътя оттук до Трети наблюдателен.

Войникът — мъж на средна възраст с тънички мустачки и нервен тик — огледа с отвращение униформата на Маскелин.

— Никой не ми е казвал нищо за това. Не си ли малко старичък за обикновен лейтенант?

— От запаса съм — отвърна Маскелин. — Изобщо не ми се идваше.

— С какво се занимаваш в града?

— Ами предимно си стоя вкъщи.

Войникът погледна Мелор.

— Познавам доста хора от запаса. И двамата не съм ви виждал.

Маскелин се прозя.

— Капитанът ти ще гарантира за нас. Пускай ни, че трябва да разтоварваме багажа.

— Какъв багаж?

Маскелин посочи с палец през рамо.

— Фенери.

Мустакатият войник заобиколи фургона и надзърна в сандъка, после се върна при бариерата.

— Никой и нищо не минава оттук без изрична заповед. Ще трябва да почакате, докато се свържа с двореца.

Маскелин въздъхна отегчено.

— Къде ти е телепатът?

— Замина с капитана.

Маскелин повдигна вежди.

— И къде можем да ги намерим?

Войникът не отговори.

— Дали да не отидем да попитаме командир Раст къде са?

Мъжът скръсти ръце.

— Не смятате ли, че командир Раст знае какво става?

— Как ти е името, войнико?

Мъжът не отговори.

Маскелин се обърна към Мелор.

— Обръщай. Командирът ще вземе името му от хаурстафите. Нека те попитат защо капитанът на Първи наблюдателен е изоставил оръдието без надзор.

Войникът се поколеба за миг, после вдигна бариерата.

— Ще искам да проверят назначението ви веднага щом се върне телепатът. Можете да разтоварите багажа в склада. — Посочи една от землянките, обърна се и се отдалечи.

— Чухте го, мистър Мелор — каза Маскелин.

Фургонът влезе в малкия лагер и спря до оръдието.

 

 

— Хаурстафите те изоставиха — каза инквизитор Мара. — Което, ще ти съобщя със съжаление, означава, че си под закрилата на военните. — Кимна на едрия войник и той замахна и удари Янти с палката през лицето.

Янти падна от стола. Не можеше да спре да хлипа. Войникът я вдигна грубо и я намести на стола. Челото му бе обляно в пот, струйки се стичаха по челюстта му. Беше си свалил куртката и ризата и се виждаха яките му мускули.

— Твоята приятелка те изостави — продължи Мара. — Ария предпочете да те предаде в замяна на осигурено бъдеще в Хаурстаф. — Погледна отново войника и той пак удари Янти през лицето.

Този път тя падна по очи. Притисна отчаяно очилата. Ридаеше неудържимо. Бетонният под се люшкаше зад пелената на сълзите. През звънтящите си уши чу да пускат чешмата. След миг обляха тялото й с леденостудена вода.

— Браяна Маркс те изостави — каза Мара. — Тя ми нареди да започна тази процедура. Колкото по-бързо стигнем до края, толкова по-скоро ще можем да те пратим за дисекция. За мен там ще е най-интересната част. Очаквам да намеря в теб унмерски мозък.

Войникът вдигна Янти с една ръка от пода. После заби чело в носа й. Тя чу да се пука хрущял. Очилата й отлетяха нанякъде и я обгърна мрак. Ръцете му я пуснаха.

Тя се прехвърли в ума му и видя окървавеното си тяло да лежи проснато на мокрия под. Робата й висеше като скъсан парцал, лактите и коленете й бяха охлузени и окървавени. Тя вдигна очилата и се опита да ги нахлузи с треперещи пръсти.

Инквизиторът се наведе над нея. Лицето му беше безизразно.

— Собственият ти баща те изостави — рече той. — Знаеш ли, че тъкмо той уреди да те продаде на Хаурстаф? Видях писмото с очите си. Разбира се, Гилдията не преговаря с хора като него.

Войникът изрита Янти в корема.

Ребрата й изпращяха. От силната болка й се доповръща. Очилата й се изместиха на една страна и тя отново потъна в мрака. Пресегна се и ги намести върху разплаканите си очи. После се закашля и си пое дъх на пресекулки. Въздухът имаше вкус на жлъчка.

— Майка ти те изостави — продължаваше Мара. — Не успя да те защити, когато дойдоха канджиите, нали? — Той махна с ръка. — Просто им позволи да я хвърлят в саламурата.

Янти изкрещя. Опита се да изпълзи настрани, но войникът отново я вдигна. Удари я с юмрук в лицето и я пусна да падне.

Болеше я всяка фибра на тялото. Не можеше да помръдне, просто лежеше на пода и потръпваше конвулсивно.

— Дори Маскелин те изостави — каза инквизиторът. — Като всички останали и той виждаше в теб само оръдие за собствено облагодетелстване, за увеличаване на личното си богатство. Това си ти, Янти — нещастница, която другите са използвали.

Клекна до нея и продължи:

— Но аз не съм като тях, Янти. Не виждаш ли, че аз съм единственият, който иска да те разбере? — Отметна косите й назад. — Искам да ти помогна да постигнеш нещо в живота. Най-сетне ти давам смисъл.

Тя затвори очи.

Мара въздъхна и нареди на войника:

— Продължавай.

 

 

Докато войниците сваляха тежкия сандък от фургона, Маскелин отиде да огледа трите землянки при скалната площадка. В първата имаше хранителни припаси, вода и муниции. Втората се оказа спално помещение, където дремеше сержантът канонир, а двама войници играеха на зарове. Маскелин им кимна приятелски и почука изпитателно дебелата желязна врата. Излезе и отиде при третата землянка. Тук имаше само едно легло, писалище и стол и гардероб с хубави дрехи — очевидно това бе домът на капитана. Той се върна при хората си и каза:

— Чудесно. Хоулиш заслужава медал.

Мелор вдигна глава над отворения сандък и кимна към колибката при бариерата.

— А с него какво ще правим?

— Каквото и да е, но трябва да се свърши без шум.

Един от четиримата войници извади от колана си нож, но Маскелин поклати глава.

— Аз ще се оправя. — Отиде при колибката и отвори вратата.

Войникът с тънкия мустак седеше на масата и пишеше доклад. Когато Маскелин влезе, остави писалката и го погледна.

— Сержантът те вика — каза Маскелин.

Войникът изсумтя, изправи се и последва Маскелин навън. Доближиха землянката и войникът влезе през вратата. Маскелин извади от джоба си ичусаи, измъкна тапата и я хвърли след него. После затвори вратата и я заключи с катинара, който държеше в другия си джоб.

— Пази вратата — нареди на Мелор, — в случай че решат да стрелят в ключалката.

Мелор кимна.

Мъжете вътре викаха няколко минути, после утихнаха. Малко след това изпод вратата започна да се процежда саламура. Галони мътна вода заляха скалната площадка, прехвърлиха ръба и рукнаха надолу като медноцветен водопад.

— Толкова по въпроса за Ел — подхвърли Мелор.

— Всяко нещо си има край, мистър Мелор — отвърна Маскелин.

Двама мъже почнаха да вадят фенерите от сандъка, а Мелор, Маскелин и останалите — да разглобяват с метални щанги дъното на фургона. Отдолу имаше скрито отделение, където държаха туби с гориво и резачки.

 

 

Янти не смееше да се върне в тялото си и затова остана да се рее в морето от призраци. Носеше се през мрак, озаряван на места от нещата, които възприемаха други хора. Видя пътник, возещ се в карета, крадец, отмъкващ мигове от живота на други, и последното я изпълни със съжаление. Дълбоко в себе си Мара беше прав. Светът, в който живееше, така и не я бе приел. Така и не бе станала част от него. Най-добре бе да се върне при инквизитора и да го помоли да сложи край на живота й. Може би, като се ровеха в останките от жалкото й съществуване, щяха да открият някакъв смисъл в него.

Но още не. Задържаше я страхът, въпреки че успоредно с това растеше самосъжалението й. Тя продължаваше да се рее из тъмнината, призрак, изплашен от собствената си смърт. Видя хаурстафи, разпръснати из огромния дворец, хиляди в горските лагери отвън и мъглявината на милиони по целия свят. Носеше се през невиждани пространства между обитавани помещения, покрай ярко осветения унмерски лабиринт и надолу към апартаментите със стъклени тавани.

Откри го коленичил до леглото, скрил разплаканото си лице в шепи. Парчетата от писмото бяха на пода до него.

Беше потресена да го види в такова състояние. Цялото му великолепие бе изчезнало. Беше се разголил пред нея, разголен и пред погледа на хаурстафската магьосница, която го наблюдаваше от стола отгоре. Беше скрил лицето си, сякаш по този начин би могъл да прикрие отчаянието си.

Изведнъж я обзе ярост. Какво право имаха хаурстафите да се бъркат в живота на други? В неговия живот? В нейния? Те не бяха освободители на човечеството, а новите му поробители. Янти се пресегна към ума на магьосницата и събра във фокус всички нейни мисли и възприятия.

И след това ги изхвърли.

 

 

— Ако знаеше колко пари похарчих за този пират Хоулиш — каза Маскелин, — нямаше да се продадеш толкова евтино.

Капитанът канонир сви рамене и прегърна през рамо младата хаурстафска телепатка.

— Мисля, че и двамата спечелихме по нещо, мистър Маскелин.

Маскелин ги огледа. Момичето едва ли имаше шестнайсет, а момчето — осемнайсет. Ако бе толкова умен да достигне подобен пост в съвсем млада възраст, вероятно си даваше сметка, че може да измъкне от Маскелин много повече. Което означаваше, че причините да му помага са лични. Или причината бе в нея? Двамата гледаха как Мелор и хората му режат яките болтове в основата на оръдието.

— Познаваш ли Янти? — попита Маскелин момичето.

Тя сведе глава.

— Не е необходимо да знаете защо го правим, мистър Маскелин — каза капитанът. — Тези пари ни стигат за ново начало.

Маскелин изсумтя.

Мелор изключи горелката.

— Готово, сър.

— Чудесно. Доведете конете.

Мъжете доведоха два коня и ги запрегнаха така, че да извъртят оръдието. Мелор улови юздите и поведе конете напред. Отначало не се случи нищо, но после откъм дулото се чу ниско стържене и постепенно цялото оръдие се завъртя. Когато се обърна горе-долу в обратна посока, Маскелин го доближи, провери с компас новата траектория и каза:

— Чудесна работа, мистър Мелор. — От джоба на куртката си извади карта, изрисувана с червени кръгове, линии и кръстчета. Изучава я, докато мъжете освободиха конете от впряга. После нагласи височината на оръдието, като завъртя бронзовото колело на лафета. Дулото леко се смъкна.

— Как смятате да я измъкнете? — попита момичето.

— С груба сила — призна Маскелин. — Това е единственият начин да се разправиш с Хаурстаф.

— Ами ако и тя пострада?

— Това е риск, който съм готов да поема.

Капитанът притисна момичето към себе си.

— Реджина, той знае съвсем точно къде я държат.

Тя не изглеждаше убедена.

Мелор подаде на Маскелин фенер и той го отвори и настрои внимателно механизма вътре. После извади джобния си часовник и отбеляза времето. Мелор зареди фенера в оръдието.

— Нали знаеш какви са исканията? — обърна се Мелор към момичето.

Тя кимна.

— Дума по дума?

— Дума по дума.

Маскелин си запуши ушите.

— Огън!

Мелор дръпна връвта и дулото на оръдието се прибра назад с внезапно и оглушително буум. Огнена топка литна към небето, извиси се над дърветата и се изгуби от поглед. Маскелин погледна хората на Мелор и кимна. Те се обърнаха и забързаха към пътя.

— Очаквах по-голям тътен — каза капитанът.

В този момент небето над тях изригна в огън. Последвалата ударна вълна откъсна короните на стотици дървета и ги отнесе в ураганен полъх над главите им, докато хиляди еха разтърсваха долината. Маскелин, Мелор и момичето се хвърлиха на земята. Планината продължи да се тресе още няколко секунди.

— А сега прати исканията, ако обичаш — обърна се Маскелин към момичето.

Тя се изправи разтреперана и си пое дъх. След малко съобщи:

— Готово.

— Някаква реакция?

— Все още не.

Зачакаха.

— Те казват… — почна момичето, спря и поклати глава. — Казват: не, казват, че…

— Дума по дума.

— Не мога дума по дума. Сега спорят и… почакайте… — Тя вдигна ръка. — Искат да спрете…

— Да го чуя точно.

— Трябва незабавно да спрете атаката. Хаурстаф не преговаря с терористи. Те ме… Те ме засипват с въпроси — за вас, за това къде се намираме.

— Това следваше да се очаква.

— Не знаят откъде е дошъл изстрелът.

Маскелин погледна Мелор и той почна да зарежда оръдието.

— Кажи им, че следващият снаряд ще срути планината над двореца — каза Маскелин на момичето.

— Ами Янти?

— Направи каквото ти казвам.

Тя се поколеба за миг.

— Почакайте. Те искат да разговарят. Предлагат да се срещнат с вас. — Поклати глава. — Става голяма бъркотия. Нещо странно се случва там. Губя връзка с всички.

— Изключват ме значи — изръмжа Маскелин.

— Не…

Той вдигна поредния фенер, настрои механизма и го подаде на Мелор.

— Пет градуса по-ниско. Чуха предупреждението.

— Какво правите? — попита момичето.

Капитанът хвана Маскелин за ръката.

— Не се уговорихме така.

— Вече е в дулото. — Маскелин се ухили. — И тиктака.

Мелор дръпна въжето и във въздуха излетя втори снаряд.

Откъм хълма на юг долетя звук от престрелка.

— Сър, излязоха на нашите позиции — докладва Мелор.

Този път грохотът от взрива бе много по-силен. Ярък блясък озари върховете на планините. Земята под краката им се разтресе.

— Улучи скала — каза Маскелин.

Огромен облак прах се вдигна над горското било. Секунди по-късно върху тях се посипаха ситни камъчета. Маскелин остана прав, заслушан напрегнато.

— Продължават да стрелят — каза след малко. — Защо още стрелят?

Сега вече — след като ехото от взрива бе утихнало — го чуваше съвсем ясно. Ритмичното ра-та-та на стрелковите оръжия, придружено от приглушения бумтеж на оръдията.

Маскелин се обърна и погледна към другия край на долината. И там забеляза малък блестящ летателен съд, увиснал високо над земята. Той се стрелкаше хаотично, за да избегне белите облачета. Военните се опитваха да го свалят.

Беше унмерска колесница и се носеше към тях.

 

 

Янти летеше из тъмното пространство, но вече не беше изгубен и уплашен дух, а предвестник на смъртта. Докато смазаното й тяло продължаваше да лежи на пода на килията, тя се скиташе накъдето пожелае. И използваше тази възможност, за да сее разрушение. Местеше се от стая в стая, обладаваше умовете на хаурстафите и ги унищожаваше. Възприятията им гаснеха зад нея и оставяха разширяващи се петна мрак.

Тя се стрелкаше между кухнята и банкетната зала, през стени и подове, и гасеше човешки животи като пламъчета на свещи. Виждаше бягащи с писъци момичета, докато приятелките им падаха мъртви. Стотици се опитваха да напуснат двореца. Но бяха твърде бавни и уязвими и тя ги косеше като ураган. Умовете им бяха прозорци, които те не можеха да затворят. Не можеха да я задържат отвън — нито да се скрият от нея.

Дворецът потъваше в мрак, понеже коридорите му се изпълваха с мъртъвци. Скоро единствените светлини идваха от подземията, където държаха унмерите, и от сновящите между труповете на своите господари човешки слуги. Янти ги остави да живеят. Вниманието й се насочи към килията на инквизитора.

Помощникът на Мара точеше ножа си.

 

 

Взривове разтърсваха колесницата. Екраните на предното табло премигнаха и отново засияха, все още насочени към една самотна артилерийска позиция на северния край на дълъг рид. Маскелин бе завъртял оръдието на 180 градуса и сега то бе насочено към хаурстафската крепост. Последният изстрел бе разрушил половината планина. Ако свалеше още малко дулото, следващият щеше да унищожи самия дворец.

Приведен над пулта за управление, втренчил трескави очи в екранчето, Грейнджър местеше хаотично лостчетата с обгорената си от саламура ръка, опитвайки се да насочва колесницата по непредвидим курс. С другата си ръка стискаше дръжката на копиращия меч, който бе взел от предавателната станция. В колана му бяха затъкнати всякакви хладни оръжия, пистолети и какво ли не още. На гърба си беше вързал щита от кървавочервен кристал.

Серия взривове разтърси колесницата и за миг я отклони от курса. Дим изпълни екраните и нахлу през отворения люк. Двигателите изреваха и започнаха да вибрират неудържимо. От пулта бликнаха искри. Грейнджър изключи повечето системи и нагласи отново приборите със светкавична скорост, докато металните нерви в механичния му костюм компенсираха ограничените възможности на осакатеното му тяло. Щитът на гърба му засия с менящи се цветове — поглъщаше дима и използваше внезапното усилване на ентропията, за да зареди с енергия магьосническите си тунели.

Щом димът се разсея, Грейнджър отново видя артилерийската позиция — беше на не повече от двеста разтега под него. Хората на Маскелин въртяха трескаво оръдието, за да го обърнат към приближаващата се колесница. Но къде беше самият Маскелин? Грейнджър се ухили. Ето го! Метафизикът бягаше панически през площадката.

Грейнджър летеше твърде бързо, за да може да се спре, така че зави, за да му пресече пътя.

Скалната издатина изпълни целия екран.

Колесницата се вряза в земята като метеор и избухна в облак от разтрошени скали и метал.

Грейнджър наблюдаваше сблъсъка от едно място на няколкостотин разтега над площадката. Седемте му копия, които се бяха притаили в гората зад него, също гледаха нататък, но нито едно от тях не разполагаше с по-добра видимост към мястото на сблъсъка. Всичко се бе случило твърде бързо. От Маскелин нямаше и следа. Дали бе успял да го уцели? Внезапно почувства вибрации в дръжката и осмото копие се появи. Завъртя леко глава и помръдна с рамене. Чудесно.

Отново бяха девет.

Грейнджър се обърна и затича към двореца.

 

 

Болката се върна в мига, в който Янти се прибра в тялото си. Лежеше на пода. Гърдите й се повдигаха мъчително, повръщаше кръв. Болеше я всяка фибра на тялото. Лицето й бе обляно в сълзи. Едно от очите й бе подуто зад лещата на очилата, с другото виждаше, че помощникът на Мара се е надвесил над нея.

— За миг си помислих, че съм те изгубил — каза инквизиторът. — Моят асистент понякога има склонност да се увлича. — Той придърпа стола по окървавения под и седна. — Първата стъпка се оказа по-успешна, отколкото предполагах. Но мисля, че с втората ще видим още резултати.

Янти се опита да заговори, но не успя. Вместо това се хвърли в ума на инквизитора.

Видът на изтерзаното й тяло, проснато на пода, накара сърцето й да се свие от отчаяние. Бяха я били, докато изпадне в несвяст. Краката и седалището й бяха целите в синини. Робата й лежеше разкъсана на пода. Едната й ръка бе счупена, завъртяна под неестествен ъгъл към гърдите. През очите на инквизитора тя видя, че започва да плаче.

— Така е по-добре — каза той и кимна доволно.

Янти се пресегна, както се пресягаше към умовете на хаурстафите, опитвайки се да обхване в хватката си мислите и чувствата на инквизитора. Но не можа да долови нищо. Човешкият му ум не я допускаше вътре.

— Този път ще опитаме нещо различно — заяви Мара. — Искам да се помъчиш да свържеш определени думи, които ще произнеса, с усещането, което те кара да изпитваш помощникът ми. Нещо като игра. Идеята е да бъдат прекъснати предишните ти асоциации с тези думи, за да можем да изградим нови. — Той подсмръкна, избърса носа си с ръка и погледна войника. — Първата дума ще е майка.

Войникът клекна, опря острието на ножа в сгъвката на коляното й и кимна на инквизитора.

— Майка — каза Мара.

Вратата на килията изхвърча с такава сила от пантите, че се заби в отсрещната стена. На прага стоеше мъж, облечен от главата до петите в метал. Голият му скалп и лицето му бяха покрити със саламурени изгаряния. Очите му бяха кървясали и обезумели като на дракон берсеркер. В скритата си в метална ръкавица ръка стискаше меч от зелена сплав. Янти си помисли, че никога не е виждала по-страховита фигура.

Мара и помощникът му се отдръпнаха, а мъжът влезе в килията. Металните му обувки кънтяха по бетонния под. Той погледна двамата мъже, после извърна очи към Янти. Мъничките метални пластини на бронята му сякаш жужаха и вибрираха, докато се навеждаше да я вземе в прегръдките си.

А след това я понесе към вратата.

Тя явно ту губеше съзнание, ту се свестяваше и вероятно смесваше видения с реалност, защото зърна две невъзможни неща преди бронираният мъж да я изнесе навън.

В първото видение й се стори, че в коридора отвън има двойници на нейния спасител. Седем или осем — не се отличаваха по нищо от него. Всеки носеше същата броня и бе въоръжен със същия зелен меч. Мъжът мина между тях и двойниците ги изпроводиха с очи. После се обърнаха и влязоха в килията на инквизитора. Последният затвори вратата.

Вероятно се бе свестила и отново бе изгубила съзнание.

Във второто видение той я носеше през централната зала на двореца. Обувките му кънтяха по черния мраморен под. Наоколо лежаха десетки трупове. През отворената врата нахлуваше дим и тя подуши пожарите отвън. Но преди да стигне вратата, спасителят й спря, чул някакъв звук отзад, и се обърна.

Младият унмерски принц стоеше в сенките и ги гледаше. Зрението на Янти бе размазано и тя не можа да различи съвсем ясно лицето му, но й се стори, че се усмихва.

— Тя ли е последната от тях? — попита той.

— Тя никога не е била една от тях — отвърна спасителят на Янти. — Но не. Има и други оцелели.

Принцът бавно кимна. Погледът му се задържа доста дълго върху Янти. После той се обърна и потъна в сенките.