Маркъс Зюсак
Когато кучетата плачат (20)

20.

Руб е голяма работа, не мога да не му го призная.

На другата сутрин стана и дойде на работа с татко и мен. Беше целият насинен и още кървеше, но въпреки това дойде и работи, доколкото му позволяваха силите. Не вярвам да има много хора, способни да станат и да отидат на работа, след като са ги подредили така.

Руб си е такъв.

Няма какво друго да кажа, за да го обясня.

На сутринта, докато двамата с татко спореха, цялата къща се събуди, но в крайна сметка стана на неговото. Госпожа Улф настояваше или по-точно умоляваше Руб да не излиза толкова често вечер и той нямаше как да й възрази. Съгласи се и малко след това се качихме в колата и тръгнахме. Докато пътувахме, усещах миризмата на дезинфектанти — цялото му тяло беше промито.

Чак следобед той ме попита за някои подробности от предишната нощ, които му се губеха.

— Е, Кам, колко?

Думите му се изправиха пред мен и зачакаха истината.

Спрях да работя.

— Кое колко?

— Знаеш кое. — Очите му уловиха погледа ми. — Колко ме носи снощи?

— Доста.

— През целия път?

Кимнах.

— Съжалявам — каза той, но и двамата знаехме, че не е нужно.

— Забрави — казах.

Останалата част от следобеда отлетя много бързо. Гледах от време на време как работи Руб и знаех, че ще се оправи. Той беше от този тип хора. Щом са живи, значи са добре.

— Какво гледаш? — попита ме по някое време, когато забеляза, че го наблюдавам.

— Нищо.

Дори се засмяхме, особено аз, защото бях решил, че е крайно време да спрат да ме хващат, докато зяпам хората. Да гледаш, всъщност не е кой знае какъв недостатък според мен. Само не биваше да ме хващат.

Когато се прибрахме, Октавия вече беше вкъщи. При вида на Руб лицето й доби същото изражение като на Сара предната вечер.

— Не ме питай — подметна той, докато минаваше покрай нея.

Когато ме видя, на лицето й се изписа облекчение, че не съм в същия вид. Само с движение на устните тя попита:

— Какво е станало?

— После ще ти кажа — отвърнах.

На бюрото ми в стаята ме чакаше подарък. Стара пишеща машина, сива с червени клавиши. Спрях и я загледах от разстояние.

— Харесва ли ти? — чух гласа на Октавия зад гърба си. — Видях я в един магазин за вещи втора употреба и не можах да не ти я купя. — Тя се усмихна и докосна ръката ми. — Твоя е, Кам.

Приближих се и я докоснах. Прокарах пръсти по клавишите и я усетих.

Обърнах се към Октавия.

— Благодаря. Благодаря, Октавия, чудесна е.

— Радвам се.

По някое време Сара разговаря по телефона със Стив. Полуфиналите бяха на другия ден и с Октавия решихме да идем. Но не очаквах Стив да дойде у дома още същата вечер.

Бяхме на верандата, когато колата му спря пред вкъщи и той се приближи по пътеката.

— Здравей, Октавия. Здравей, Кам.

— Здрасти, Стив.

Изправих се и двамата се гледахме няколко мига. Спомних си последния път, когато говорихме на същото това място. Но тази вечер лицето на Стив беше развълнувано, както онзи път на игрището в началото на зимата.

— Разбрах какво е станало нощес. Сара ми каза по телефона.

— Дошъл си да видиш Руб ли? Той си легна, но предполагам, че още е буден.

Отидох да отворя вратата, но Стив не помръдна от мястото си.

— Какво? — попитах. — Какво има?

Гласът му беше тих и отривист.

— Не съм дошъл да видя Руб, а теб.

Октавия се размърда, но цялото ми внимание беше насочено към Стив.

— Сара ми каза, че си го носил от старото депо до нас…

— Не е кой знае какво…

— Напротив, Кам, страшно много е. — Той се извисяваше над мен, но това вече беше само физически. Въпрос на ръст. — Страшно много е, разбираш ли?

— Добре — съгласих се.

Той ми се усмихна и аз се усмихнах в отговор.

Двамата стояхме един срещу друг, а тишината стоеше между нас.

Но се усмихвахме.

След малко той влезе вътре, но не остана дълго. Октавия също си тръгна, а аз седнах пред пишещата машина. Да си призная, тя ме плашеше малко, защото исках да пиша съвършено на нея. Минаваше десет, а аз още седях и я гледах.

Скоро, мислех си. Думите скоро ще дойдат…

На другия ден отидохме с Октавия на пристанището по-рано, за да не изпуснем мача на Стив.

Седях близо до водата и слушах отдалече звуците на хармониката, когато до мен изникна Руб. Бях изненадан да го видя, но забелязах, че лицето му е започнало да заздравява.

— Здрасти, Кам.

— Здрасти, Руб.

Виждах, че е някак нервен.

— Какво правиш тук? — попитах.

Той размърда пръсти в джобовете и клекна до мен. Загледахме се във водата и усещах, че нещо го яде отвътре. Руб впери поглед в далечината и каза:

— Дойдох само да ти кажа нещо…

Той се обърна към мен и ме погледна.

— Какво, Руб? — попитах.

Водата в залива се надигаше и хлътваше.

— Знаеш ли — каза той, — цял живот съм очаквал от теб да ме гледаш от долу нагоре…

Кимнах.

— Но сега знам — продължи той. — Вече знам.

Почаках, но Руб мълчеше.

— Какво знаеш? — попитах.

Гласът му трепна, когато отговори:

— Че аз съм този, който трябва да те гледа от долу на горе…

Думите му закръжиха около мен и проникнаха в мен. Влязоха под кожата ми и знаех, че няма път назад. Бяха там завинаги, също като този миг между Рубен Улф и мен.

Постояхме още известно време така, а когато най-сетне се изправих и се обърнах да погледна света, почувствах как нещо се надига в мен. Усетих го как се подпира на ръце и колене, как вдига глава и се изправя. И се усмихнах.

Усмихнах се, защото си казах: Това е гладът! Познавах го твърде добре.

Гладът.

Желанието.

Докато вървяхме бавно, лека-полека осъзнавах красотата му и усещах вкуса му, вкуса на думите, в устата си.

Границите на думите

Аз съм си у дома.

Седя на задните стъпала на съзнанието си, а градът се издига все така на хоризонта.

Дневната светлина се ражда, докато умира зимата, и гладът расте в мен.

Машината ме чака…

Сега си мисля за границите на думите, за верността на кръвта, за музиката на момичетата, за братските ръце и за гладни кучета, които вият в нощта.

Има толкова много мигове, които трябва да бъдат запомнени, и понякога ми се струва, че ние всъщност изобщо не сме хора. Може би сме тъкмо това, мигове.

Мигове на слабост и на сила.

Мигове на спасение и на какво ли още не.

Аз се лутах из истинския свят и написах себе си в мрака на улиците, които се пресичат в мен. Виждам хора, които вървят из града, и се питам къде са били и какво са им сторили миговете от живота им. Ако са като мен, тогава миговете са ги извисявали или са ги запокитвали на земята.

Понякога просто оцелявам.

Но друг път се изправям на покрива на съществуването си, протягам ръце нагоре и моля за още.

Тогава ме спохождат историите.

Те ме намират постоянно.

В тях има аутсайдери и бойци. Има глад и желание, и опит да се живее честно.

Проблемът е, че не знам коя от всичките истории е първа.

Може би всички те просто се сливат в една.

Какво пък, ще видим.

Ще ви кажа, когато реша.