Маркъс Зюсак
Когато кучетата плачат (18)

18.

Сега въпросът е какво стана после? Всеки път, когато се замисля за сагата около смъртта на Мифи, всичко ми се губи като в мъгла. Трябва да се съсредоточа, за да си спомня какво точно се случи.

Във вторник отскочих до Стив и той ми каза, че се очертавал голям мач в събота. Обажданията по телефона се подновиха и този път вече като фон се чуваше и гласът на пачаврата Джулия.

Сара си купи албум за снимките и в четвъртък вечер, докато ги подреждаше, аз влязох при нея и започнах да ги разглеждам. Имаше много, които не бях виждал.

Татко, който слиза от пикапа си след работа.

Госпожа Улф, заспала една нощ на дивана.

Непознат минувач, тътрещ се по нашата улица, когато валя порой.

Естествено, Октавия и аз, Руб, блъскаш крушата в мазето, и серията от погребението на Мифи. Следваха снимки на остатъци от храна, претоплени във фурната, стената на хола, окичена със снимки на всички нас по различно време, дори една на Стив, преметнал през рамо сака на път за игрището.

Направи ми впечатление, че липсваше самата Сара, затова тихичко взех апарата, нагласих го на фокус и снимах сестра си, която подреждаше снимките в албума си. Малко отрязах от лявото й рамо, но по-важното беше, че се виждаха умиротвореното й лице и ръцете, докосващи снимките. Беше жива.

Тя я погледна и я одобри.

— Не е зле.

— Знам — казах и излязох от стаята й с надеждата, че е разбрала какво беше станало току-що. Бях й показал, че понякога и аз мога да надникна в нея.

Следващата събота Октавия ме заведе у тях. Татко беше решил да почива, така че бях свободен.

Беше рано следобед, когато стигнахме тяхната улица и влязохме през портичката. Чудех се защо ли пулсът ми препуска така лудешки, когато тя отвори вратата и викна:

— Мамо! Тук ли си?

От една врата излезе майка й. Октавия ми беше казала, че вече няма баща. Бил ги напуснал преди години заради друга жена.

Майка й ме погледна и се усмихна. Имаше същата уста и същите морскозелени очи като Октавия, само дето беше по-стара.

— Приятно ми е да се запознаем, Камерън — каза тя.

— И на мен, госпожо Аш.

Тя беше много радушна. Предложи ми кафе и си поговорихме. Задаваше ми въпроси. За мен. За семейството ми. Понякога ми се струваше, че си мисли: Значи ти си този, единственият. Единственият, когото Октавия беше обикнала. Никога не съм изпитвал по-приятно чувство.

Малко по-късно отидохме в старото кино и гледахме филма „Агония и екстаз“. Това без съмнение беше най-хубавият филм, който бях гледал в живота си. Беше за Микеланджело, докато рисува тавана на Сикстинската капела, как всичко трябваше да бъде съвършено и как той едва не се самоунищожи, докато рисуваше. Мислех си колко много е страдал и през какво е преминал само защото е трябвало да го направи. Изгледах филма с благоговение. Никога не ми се беше случвало.

Надписите вече течаха на екрана, а аз още стисках ръката на Октавия и не помръдвах.

Но едва по-късно ми се разкри цялата важност на този ден.

С Октавия бяхме на верандата, преди да тръгнем към гарата, и още обсъждахме филма. Над града беше надвиснал облак и около уличните лампи танцуваха първите ситни капчици.

Бяхме говорили близо половин час, когато тя попита:

— Има ли нещо, което би искал да правиш по съвършен начин?

Загледах се в дъжда, който се усилваше, и вече знаех какво ще отговоря. То напираше в мен и го казах:

— Нещо, което бих искал да владея до съвършенство? — Отместих поглед. — Да те обичам. Искам да те обичам съвършено.

И зачаках реакцията й.

— Кам! — повика ме тя. — Камерън!

Погледнах я и видях чувството, което се надигаше у нея. Вдигнах ръката й към устните си и я целунах.

— Вярно е — казах и знаех, че ми вярва.

То беше в мен, изпълваше ме целия.

— Само че съм просто човек. Но ще направя всичко по силите си.

Тя кимна. Знаеше, че трябва да тръгва, но остана още дълго на верандата, оправдавайки се с дъжда. Раковината все така висеше на врата й, но вече не биеше на очи, сякаш цял живот беше висяла там.

В неделя се прибрахме от пристанището, но всички вече бяха тръгнали за мача на Стив. Реших, че можем да отидем по-късно.

Бяхме само Октавия и аз.

Чакахме.

Говорехме си.

Почакахме още малко и по-скоро, отколкото очаквах, тя ме хвана за ръка и ме поведе към нашата стая. Затворихме вратата. Спуснахме завесите.

Аз седнах на леглото, а тя клекна и си събу обувките, после се изправи и се приближи до мен. Без думи.

Разкопча ризата си, посегна зад гърба си и се освободи от бельото. Чух как разкопчава копчето на джинсите си, после ципа. Направи крачка настрана, наведе се и с леко залитане събу първо единия, после и другия крачол. Джинсите й останаха на пода, а аз поемах с очи цялата й красота.

Тя коленичи над мен и съблече якето ми, после разкопча ризата ми.

Ръцете й галеха голия ми корем, плъзнаха се нагоре и свалиха ризата ми. Тя прокара нокти по шията ми, по гърдите и ребрата ми и отново стигна до корема.

— Всичко е наред, Кам — прошепна и бавно разкопча и свали джинсите ми, а заедно с тях обувките и чорапите. Всичко лежеше на пода на безредна купчина. Октавия ме придърпа до нея.

— Всичко е наред — прошепна отново.

— Как можеш…

— Шшшшт…

Гласът й беше гальовен и успокояващ, но аз трябваше да довърша онова, което бях започнал да казвам.

— Как можеш да го правиш с мен, след като онзи те е ударил и те е наранил? Как можеш да стоиш гола пред мен и да търпиш да те докосвам?

Октавия спря.

— Ти си ти — каза накрая.

Целуна ме и ме прегърна. Притисна се в мен и прокара устни по тялото ми. Стаята се завъртя и се люшна както никога дотогава.

Съвършенство

Излизаме сред открито поле и небето се превръща в тавана на Сикстинската капела.

Стоим под него.

Съвършенство.

Питам се какво ли би било да го докосна.

Какво ли е чувството да докоснеш нещо толкова съвършено, колкото човешките ръце могат изобщо да създадат?

Дали е вдъхновяващо?

Или е потискащо да съзнаваш, че никога няма да създадеш нещо подобно?

Стоим там и мракът се завръща.

После за един кратък миг небето се превръща в Октавия Аш и мен.

За една човешка секунда.

И изчезва.

Това ме кара да си помисля, че бих искал да я обичам съвършено.

Да й дам всичко от себе си.

Или поне онова, което човешко същество като мен може да даде.