Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (25)

Двадесет и четвърта глава

Както Анабел се страхуваше, необмисленото обвинение, което бе отправила на бала на Хардкасъл, бе създало малка, но осезаема дистанция между нея и съпруга й. Тя копнееше да му се извини и да обясни, че не го упреква за нищо. Но опитите й да му каже, че не съжалява задето се е омъжила за него, бяха мълчаливо, но твърдо отхвърляни. Саймън, който винаги бе готов да обсъжда всичко, беше теглил чертата на този въпрос. Тя несъзнателно го бе засегнала с изтънчената точност на малка кама, и реакцията му издаваше вина, че я е отдалечил от света на висшата класа, в който някога бе мечтала да живее.

За облекчение на Анабел отношенията им бързо се върнаха към начина, по който бяха преди, разговорите им станаха отново игриви, предизвикателни и дори нежни. Но тя усещаше, че нещата не са напълно същите. Имаше моменти, когато Саймън беше сдържан с нея и двамата вече знаеха, че тя имаше силата да го нарани. Сякаш той не й позволяваше да се приближи прекалено много, за да се предпази от една последна съдбоносна дистанция между тях. Помагаше й, обаче, винаги, когато тя имаше нужда от помощ и подкрепа… и го доказа в нощта, когато бедата връхлетя от неочаквана посока.

Саймън се бе прибрал необичайно рано, прекарвайки целия ден в железничарската фабрика. Миришещ силно на въглищен дим, масло и метал, той се върна в „Рътлидж“ с ужасно мръсни дрехи.

— Какво си правил? — възкликна Анабел, едновременно развеселена и разтревожена от вида му.

— Отбих се в леярната — отвърна Саймън, като съблече жилетката и ризата си още щом прекрачи прага на спалнята им.

Анабел му хвърли скептичен поглед.

— Определено си правил нещо повече от това да се „отбиеш“. Какви са тези петна по дрехите ти? Изглеждаш сякаш си се опитвал да построиш локомотива сам.

— Имаше един момент, в който беше нужна допълнителна помощ. — Саймън хвърли ризата на пода и под нея се разкриха стегнатите му мускули. Той изглеждаше в невероятно добро настроение. Изключително активен, Саймън изпитваше удоволствие от всяко физическо напрежение, особено когато беше свързано с някакъв риск. Анабел отиде да напълни ваната в близката баня и когато се върна завари съпруга си останал по бельо. На крака му имаше голямо колкото юмрук натъртване, а по китката му червени следи от изгоряло, които я накараха да извика разтревожено:

— Ти си наранен! Какво се е случило?

Саймън се озадачи от притеснението й и от начина, по който се втурна към него.

— Няма нищо — отвърна той и се протегна към кръста й.

Тя отблъсна ръцете му и коленичи, за да види удареното място на крака му.

— От какво е? В леярната е станало, нали? Саймън Хънт, искам да стоиш далече от това място! Всички тези бойлери, тръби и цистерни… следващия път сигурно ще бъдеш смачкан, сварен или целия надупчен…

— Анабел… — В гласа му се долавяше смях. Като хвана лакътя й, той я издърпа нагоре. — Не мога да ти говоря, когато си коленичила пред мен така. Във всеки случай, не свързано. Мога да обясня точно какво… — Той прекъсна, тъмните му очи заблестяха странно, когато видя изражението й. — Разстроена си, нали?

— Всяка на моето място ще е разстроена, ако съпругът й се върне в това състояние!

Саймън плъзна ръка зад врата й и лекичко го стисна.

— Реагираш прекалено силно на една подутина и на едно леко обгаряне.

Анабел се намръщи.

— Първо ми кажи какво е станало и после ще реша как да реагирам.

— Четирима души се опитваха да издърпат една метална плоча от пещта с дълги щипци. Трябваше да я занесат на рамка, където да бъде валцувана и пресована. Само че плочата се оказа по-тежка, отколкото очакваха, и когато стана ясно, че ще я изпуснат, аз взех едни щипци и отидох да помагам.

— Защо не го направи някой друг от леярите?

— Просто аз стоях най-близо до пещта. — Саймън сви рамене, опитвайки се да омаловажи епизода. — Получих натъртването, когато си блъснах крака в рамката, преди да успеем да спуснем плочата — а изгарянето, когато някой допря щипците в ръката ми. Но нищо чак толкова не е станало. Бързо ще се оправя.

— О, това ли било всичко? — възкликна тя. — Вдигнал си стокилограмово нагорещено до червено желязо по риза? Колко съм глупава да се тревожа!

Саймън наведе глава и докосна с устни бузата й.

— Не трябва да се притесняваш за мен.

— Все някой трябва да го прави. — Анабел усещаше силата и здравината на неговото тяло, стоящо толкова близо до нейното. Едрият му силует излъчваше мъжествена грациозност. Но Саймън не беше неуязвим, нито неразрушим. Той беше просто човек и осъзнаването на това колко важна е неговата безопасност за нея я порази. Като се отдалечи от него, тя отиде да провери дали ваната се е напълнила, и подхвърли през рамо: — Миришеш на влак.

— С дълъг комин — допълни той и я последва.

Анабел изсумтя насмешливо:

— Ако се опитваш да бъдеш забавен, не си давай този труд. Бясна съм ти.

— Защо? — прошепна Саймън, хващайки я изотзад. — Защото съм наранен? Повярвай ми, всичките ти любими части си работят. — Той я целуна по врата.

Анабел застина, устоявайки на прегръдката.

— Изобщо не ме е грижа дали скачаш с главата надолу в цистерна с разтопено желязо, дали си толкова глупав, че да отидеш в леярната без предпазно облекло и…

— Адски бульон. — Той зарови нос в нежните кичури на тила й, а другата му ръка се спусна по гърдите й.

— Какво? — попита Анабел, чудейки се дали е изригнал някоя нова ругатня.

— Адски бульон… така наричат разтопеното желязо. — Пръстите му обходиха подсилената форма на гърдата й, неестествено повдигната и твърда от рамката на корсета. — Боже мили… какво имаш под роклята си?

— Новият ми корсет. — Модната дреха, внесена от Ню Йорк, беше силно колосана и опъната върху метална форма, която й придаваше по-голяма твърдост и структура, отколкото обикновените корсети.

— Не ми харесва. Не мога да усетя гърдите ти.

— Не е и нужно — каза Анабел с преувеличено търпение като завъртя очи, когато той плъзна ръцете си нагоре по гръдния й кош и стисна експериментално. — Саймън… ваната ти…

— На първо място искам да знам кой идиот е изобретил корсетите — изсумтя той мрачно, но я пусна.

— Англичанин, разбира се.

— Така трябва да е. — Той я последва, когато тя отиде да затвори крановете в банята.

— Моята шивачка ми каза, че корсетите преди били рокли, които се носели като белег на робство.

— Защо толкова мечтаеш да носиш белег на робство?

— Защото всички го правят и ако не го правя, талията ми ще изглежда като на крава в сравнение с техните.

— Суетност, твойто име е жена — преиначи цитата той като хвърли бельото си върху плочките на пода.

— Предполагам, че мъжете носят вратовръзки само защото са изключително удобни, нали? — попита сладко Анабел, докато гледаше как съпругът й влиза във ваната.

— Аз си слагам вратовръзка, защото ако не я сложа, хората ще си помислят, че съм по-нецивилизован, отколкото си въобразяват, че съм. — И като се отпусна предпазливо, тъй като ваната не беше предвидена за мъж с неговите размери, Саймън изпусна въздишка на облекчение. Водата се разплиска около кръста му.

Анабел застана до него, прокара пръсти през гъстата му коса и прошепна:

— Те не знаят и половината от това. Почакай… не спускай ръката си във водата, аз ще ти помогна да се измиеш.

Тя го насапуниса и се зае с приятно изследване на добре тренираното му тяло. Ръцете й бавно се плъзнаха по коравата равнина на мускулите, някои места бяха жилави и очертани, други гладки и плътни. Чувствен по природа, Саймън не направи опит да скрие удоволствието си, гледайки я лениво през полузатворените си очи. Дишането му се учести, макар все още да бе равномерно, и мускулите му станаха твърди като желязо под допира на пръстите й.

Тишината в банята се нарушаваше само от плискането на водата и звуците от тяхното дишане. Анабел сънливо прокара пръсти по насапунисаните косъмчета на гърдите му, спомняйки си как се допираха до гърдите й, когато тялото му се движеше над нейното.

— Саймън… — прошепна тя.

Клепачите му се вдигнаха и тъмните му очи се впиха в нейните. Едната му ръка се плъзна по нея и той я притисна към твърдите очертания на тялото си.

— Да?

— Ако нещо ти се случи, аз… — Тя млъкна, някой чукаше на вратата на апартамента. Унесът й бе прекъснат от досадния звук. — Хм… кой ли може да е?

По лицето на Саймън мина тревога.

— Искала ли си нещо?

Като поклати глава, Анабел се изправи на крака и отиде да избърше ръцете си.

— Не му обръщай внимание.

— Не мисля, че посетителят ни ще се откаже толкова лесно. Предполагам, че трябва да отида да видя кой е. — След което излезе от банята и затвори вратата внимателно, оставяйки Саймън да довърши банята си насаме.

Тя отиде до входа на апартамента и отвори вратата.

— Джеръми! — Радостта от неочакваното посещение на брат й изчезна бързо, когато видя изражението му. Лицето му беше бледо и напрегнато, а устата му беше свита в мрачна черта. Беше без шапка и без сако, и косата му беше силно разбъркана. — Джеръми, нещо лошо ли е станало? — попита тя, пропускайки го да влезе.

— Може да се каже.

Разчитайки едва потиснатата паника в погледа му, тя го изгледа с нарастваща загриженост.

— Кажи ми какво се е случило.

Джеръми прокара ръка през косата си и златисто-кестенявите му кичури се изправиха.

— Фактът е… — Той спря с втрещено изражение, сякаш не можеше да повярва какво ще изрече.

— Фактът е какво? — поиска да знае Анабел.

— Фактът е… че мама намушка един човек.

Анабел изгледа брат си неразбиращо. Постепенно чертите й се раздвижиха и тя се намръщи.

— Джеръми — произнесе строго, — това е най-безвкусната шега, която някога си…

— Не е шега! Макар адски да ми се искаше да е.

Тя не направи усилие да скрие скептицизма си.

— И кого е намушкала?

— Лорд Ходжхем. Един от старите приятели на татко — помниш ли го?

Внезапно цветът се оттече от лицето й и през тялото й премина тръпка на ужас.

— Да — чу се да прошепва. — Помня го.

— Явно е дошъл вкъщи тази вечер, докато съм бил навън с приятели — прибрах се рано у дома, — и когато прекрачих прага, видях кръв в антрето.

Анабел поклати леко глава, опитвайки се да смели думите.

— Последвах следите до салона — продължи Джеръми, — където заварих готвачката в истерия, прислужникът се опитваше да изчисти петната кръв от килима, докато мама стоеше като статуя, без да казва нищо. На масата лежеше окървавена ножица — онази, която използва за ръкоделие. От онова, което научих от слугите, Ходжхем е отишъл в салона с мама, където последвал спор, след това излязъл, залитайки, като притискал гърдите си.

Мозъкът на Анабел започна да работи на двойно по-голяма от обичайната си скорост, мислите й препускаха лудо. Тя и Филипа винаги бяха крили истината от Джеръми, който беше в училище, когато Ходжхем идваше. Доколкото знаеше, Джеръми никога не бе подозирал, че лорд Ходжхем посещава къщата. Той щеше да е потресен, ако разбереше, че част от парите, с които се плащаха училищните му такси, са били давани в замяна на… не, брат й не трябваше да разбира. Тя щеше да измисли някакво обяснение. По-късно. Най-важното сега беше да защити Филипа.

— Къде е в момента Ходжхем? — попита Анабел. — Лошо ли е ранен?

— Нямам представа. Явно е отишъл до задния вход, където го е чакал екипажът му; личният му слуга и кочияшът му са го откарали. — Джеръми поклати глава. — Не знам къде го е пробола мама, нито колко пъти, нито пък защо. Тя не иска да каже — само ме гледа, сякаш не си спомня собственото си име.

— А къде е тя сега? Не казвай, че си я оставил у дома самичка.

— Казах на слугата да я не я изпуска от поглед и да не… — Джеръми млъкна и погледна зад рамото на Анабел. — Здравейте, господин Хънт. Съжалявам, че ви наруших вечерта, но дойдох, защото…

— Да, чух. Гласът ти се чуваше в съседната стая. — Саймън стоеше, спокойно запасвайки в панталона чистата си риза, погледът му се насочи към Джеръми.

Анабел изстина при вида на съпруга си. Имаше случаи, в които забравяше колко заплашителен може да бъде Саймън, но в момента с жестоките си очи и пълната липса на изражение, той приличаше на безжалостен убиец.

— Защо ли Ходжхем е дошъл вкъщи по това време? — запита се гласно Джеръми, младото му лице беше изпълнено с тревога. — И защо, по дяволите, мама го е приела? Какво ли я е провокирало да го направи? Сигурно я е вбесил по някакъв начин. Трябва да е казал нещо за татко… или може би дори да й е направил предложение… негодникът му с негодник!

В напрегнатата тишина, която последва невинните разсъждения на Джеръми, Анабел отвори уста да каже нещо, но Саймън поклати леко глава, принуждавайки я да замълчи. Той насочи вниманието си към Джеръми, гласът му беше студен и спокоен.

— Джеръми, изтичай до конюшнята зад хотела и поръчай да впрегнат екипажа ми. Поръчай им да оседлаят и коня ми. След това си иди вкъщи, събери килима и окървавените дрехи, и ги занеси в локомотивната фабрика — първата сграда. Кажи, че идваш от мое име и мениджърът няма да ти задава въпроси. Там има пещ…

— Да — каза Джеръми, разбирайки мигновено. — Ще изгоря всичко.

Саймън му кимна кратко и момчето хукна към вратата без повече думи.

Когато брат й излезе от апартамента, Анабел се обърна към съпруга си:

— Саймън, аз… искам да отида при майка ми…

— Можеш да отидеш с Джеръми.

— Не знам какво е станало с лорд Ходжхем…

— Аз ще го намеря — каза Саймън мрачно. — Само се моли раната му да е повърхностна. Ако умре, ще е много по-трудно да се прикрие тази бъркотия.

Анабел кимна, прехапвайки устните си, преди да изрече:

— Мислех, че най-после сме се отървали от Ходжхем. Никога не съм си представяла, че ще посмее да притеснява повече майка ми, след като се омъжих за теб. Явно нищо не може да го спре.

Той я хвана за раменете и произнесе с почти плашеща нежност:

— Аз ще го спра. Можеш да си напълно спокойна за това.

Тя се намръщи.

— Какво се каниш да…

— Ще говорим по-късно. Сега иди да си вземеш пелерината.

— Да, Саймън — прошепна тя и изтича към гардероба си.

Когато Анабел и Джеръми пристигнаха в къщата на майка им, завариха Филипа да седи на стъпалата и да стиска в ръка чаша с алкохол. Тя изглеждаше дребна и почти като дете, и сърцето на Анабел се сви, като я видя така с наведена глава.

— Мамо — прошепна тя и седна на стъпалото до нея. Сложи ръка на рамото й. Джеръми делово се присъедини към слугата да му помогне да навият килима и да го пренесат в екипажа отвън. Насред цялата си тревога Анабел не можеше да не отбележи, че той се справя със ситуацията изключително добре като за четиринайсетгодишно момче. Филипа вдигна глава и погледна Анабел с празни очи.

— Толкова съжалявам.

— Не, недей…

— Точно когато си мислех, че всичко вече е наред, Ходжхем дойде… каза, че искал да продължи да ме посещава, а ако не съм се съгласяла, щял да каже на всички за споразумението, което сме имали. Каза, че щял да ни съсипе и да ме направи обект на обществено презрение. Плаках и се молих, а той се смееше… след това, когато сложи ръце на мен, усетих, че нещо в мен се надига. Мернах наблизо ножицата и не се сдържах, взех я, а после… се опитах да го убия. Надявам се, че съм го убила. Не ме интересува какво ще стане с мен сега…

— Тихо, мамо — прошепна Анабел и я прегърна силно. — Никой не може да те обвинява за действията ти — лорд Ходжхем беше чудовище и…

— Какво? — попита сковано Филипа. — Означава ли това, че е мъртъв?

— Не знам. Но всичко ще е наред — Джеръми и аз сме тук, а господин Хънт няма да позволи нищо да ти се случи.

— Мамо — извика Джеръми, повдигайки единия край на навития килим, който двамата със слугата носеха, — знаеш ли къде е ножицата? — Въпросът бе зададен така небрежно, че човек можеше да си помисли, че му трябва да си отреже канап за опаковане.

— У кухненската помощница е, струва ми се — отвърна Филипа. — Опитва се да я почисти.

— Хубаво, ще я взема от нея. — Докато се движеха по коридора, Джеръми извика през рамо:

— Огледай дрехите си, става ли? Всичко, по което има и една капчица кръв, трябва да се разкара.

— Да, скъпи.

Като ги слушаше, Анабел не можеше да не се запита как се бе случило така, че тя и семейството й подеха съвсем нехаен разговор да ликвидираме на доказателства за убийство. И при мисълта, че е изпитвала, макар и леко превъзходство към семейството на Хънт, се сви.

Два часа по-късно Филипа бе свършила питието си и лежеше в леглото; Саймън и Джереми пристигнаха в градската къща броени минути един след друг. Те разговаряха кратко във входното антре. Когато Анабел слезе на долния етаж, тя спря по средата, видя Саймън да прегръща с една ръка брат й и да роши и без това разрошената му коса. Бащинският жест като че ли успокои Джеръми веднага и по устните му се появи слаба усмивка.

Колко изненадващо, че брат й бе приел Саймън толкова лесно, а тя бе очаквала да негодува срещу авторитета му. Беше й странно да наблюдава връзката, която се беше създала мигновено между тях, особено като знаеше, че доверието на Джеръми не можеше да бъде спечелено толкова лесно. Досега не й бе минавало през ума какво облекчение е за брат й да има някой силен човек, на когото да се облегне, човек, който може да разреши проблемите, с които той поради младостта си не можеше да се справи сам. Жълтата светлина от лампата във входното антре се плъзгаше по тъмната коса на Саймън и блестеше върху високите му скули, когато той вдигна поглед към нея.

Тя успя да скрие обърканите си чувства и слезе до долу.

— Намери ли Ходжхем?

— Да, намерих го. — Саймън се пресегна за пелерината, провесена върху перилата, и я наметна върху раменете й. — Ела, ще ти разкажа всичко по пътя към къщи.

Анабел се обърна към брат си:

— Джеръми, ще се справиш ли, ако си тръгнем?

— Държа ситуацията под контрол — отвърна момчето важно.

Очите на Саймън блеснаха весело, когато сложи ръка на талията на Анабел.

— Да тръгваме — прошепна той.

Те се качиха в екипажа и Анабел започна да го обсипва с въпроси, докато той накрая сложи ръка пред устата й.

— Ще ти разкажа всичко, ако помълчиш поне за две-три минути. — Тя кимна и той се наведе да я целуне.

След това изражението му стана сериозно. — Намерих Ходжхем в дома му, преглеждаше го семейният му лекар. Стана добре, че отидох, тъй като вече бяха извикали един полицай и го очакваха да дойде.

— Как убеди слугите да те пуснат да влезеш?

— Промъкнах се сам в къщата и поисках да бъда заведен при Ходжхем моментално. Цареше такова объркване, че никой не посмя да ми откаже. Накарах един слуга да ме придружи до спалнята на горния етаж, където докторът шиеше раната на Ходжхем. — Изражението му стана мрачно. — Разбира се, можех и сам да открия стаята, следвайки писъците и воя на негодника.

— Добре — доволно кимна Анабел. — Каквато и болка да изпитва лорд Ходжхем, ще е недостатъчна, според мен. Какво беше състоянието му и ти какво каза, когато влезе в стаята му?

Единият край на устата на Саймън се повдигна нагоре от отвращение.

— Раната беше на рамото — и беше малка. А по-голямата част от думите му ще е по-добре да не повтарям. След като го оставих да се навика няколко минути, казах на доктора да почака в съседната стая, докато проведа личен разговор с Ходжхем. Казах му, че съжалявам много да науча за храносмилателните му проблеми — коментар, който го обърка доста, докато не му обясних, че ще бъде от най-добър интерес за всички да опише болестта на приятелите и семейството си като стомашно неразположение, вместо като прободна рана.

— Ами ако не беше поискал? — попита Анабел със слаба усмивка.

— Ако не беше поискал, тогава щях да дам ясно да се разбере, че ще го накълцам лично като йоркширска шунка. А ако някога дочуя и най-невинния слух за очерняне на репутацията на майка ти или тази на семейството ти, ще стоваря изцяло вината върху него, след което няма да може да си намери дори място за погребение. Когато приключих с Ходжхем, той изглеждаше ужасен. Повярвай ми, никога няма да посмее да доближи майка ти повече. Колкото до доктора, компенсирах визитата му и настоях да запази случката само за себе си. Щях да си тръгна, но се наложи да изчакам идването на полицая.

— И какво каза на полицая?

— Казах му, че е станала грешка и присъствието му не е необходимо. И за негова беда му казах да отиде в кръчмата Браун Беър след смяната си и да почерпи всички с по толкова светли бири, колкото искат, за моя сметка.

— Слава богу. — Най-после облекчена, Анабел се притисна към него и въздъхна. — Ами Джеръми? На него какво ще му кажем?

— Не е нужно да знае истината — това само ще го нарани и обърка. Що се отнася до Филипа, тя е реагирала пресилено на авансите на Ходжхем и се е забравила за момент. — Саймън я погали по лицето. — Аз наистина имам предложение, на което ми се иска да обърнеш сериозно внимание.

Като се питаше дали това „предложение“ няма да е прикрита заповед, Анабел го погледна подозрително.

— О?

— Мисля, че ще е най-добре за Филипа да се отдалечи от Лондон — и от Ходжхем, — докато нещата се успокоят.

— Колко да се отдалечи? И къде да отиде?

— Може да се присъедини към майка ми и сестра ми по време на обиколката им из Континента. Те тръгват след няколко дена…

— Това е най-лошата идея, която съм чувала някога — възкликна Анабел. — Искам тя да стои тук, където Джеръми и аз можем да се грижим за нея. Второ, мога да гарантирам, че твоята майка и сестра ти няма да са особено доволни…

— Ще изпратим и Джеръми с тях. Той разполага с достатъчно време до следващия срок и ще бъде отличен придружител за всички тях.

— Бедният Джеръми… — Анабел се опита да си го представи как придружава трите жени през Европа. — Не бих пожелала подобна участ и на най-лошия си враг.

Саймън се ухили.

— Сигурно ще научи много за жените.

— И нищо от това няма да е приятно — отвърна тя. — Защо, според теб, майка ми трябва да избяга от Лондон? Лорд Ходжхем още ли представлява заплаха?

— Не — прошепна той, повдигайки леко лицето й нагоре. — Казах ти, той никога повече няма да посмее да се доближи до Филипа. Но ако се окаже, че се заформя някаква неприятност, предпочитам да се справя, докато Филипа я няма. Нещо повече, Джеръми каза, че тя направо не била на себе си. Разбираемо е, предвид обстоятелствата. Няколко седмици туризъм ще я накарат да се почувства по-добре.

Анабел обмисли идеята и трябваше да признае, че в нея има логика. Майка й отдавна не беше ходила никъде на почивка. И ако Джеръми отидеше с нея, може би дори компанията на майката и сестрата на Хънт щяха да са поносими. Колкото до това какво би искала Филипа… тя изглеждаше прекалено вцепенена, за да взема каквито и да било решения. Вероятно щеше да се съгласи с всички планове, които Анабел и Джеръми измислеха.

— Саймън… — попита тя бавно, — питаш ме за мнението ми, или ми казваш това, което вече си решил?

Погледът му мина по лицето й преценяващо.

— Кое би могло по-лесно да те накара да се съгласиш? — Той се засмя, когато прочете отговора по изражението й. — Много добре… питам те.

Анабел се усмихна и се притисна отново към рамото му.

— Ами, ако Джеръми е съгласен… и аз съм съгласна.