Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (14)

Тринадесета глава

Не бяха минали и две минути, и Саймън видя групата — както по-рано беше предрекъл, — състояща се от доктора, лорд Уестклиф, госпожа Пейтън и Лилиан Бауман. Облегна се на стената и ги изгледа замислено. Казано честно, развеселяваше го взаимната неприязън между Уестклиф и мис Бауман.

Докторът беше внушаващ респект възрастен мъж, който се грижеше за Уестклиф и роднините му, Марсдънови, от почти три десетилетия. Гледайки към Саймън с дълбоко поставените си пронизителни очи, той заговори с невъзмутимо спокойствие:

— Господин Хънт, казаха ми, че сте помогнали на младата дама да стигне до стаята си?

Саймън бързо описа на доктора състоянието на Анабел и симптомите, съзнателно пропускайки, че той, а не Дейзи, е открил следите от ухапване върху глезена на Анабел. Госпожа Пейтън слушаше с пребледняло лице. Лорд Уестклиф се наведе и й прошепна нещо, тя кимна и му благодари разсеяно. Саймън предположи, че лордът е обещал, че на дъщеря й ще бъдат оказани възможно най-добрите грижи, докато се възстанови напълно.

— Разбира се, не мога да потвърдя мнението на господин Хънт, докато не прегледам младата дама — отбеляза докторът. — Но може би ще е уместно да започне веднага да пие отвара от лепка, в случай че болестта наистина е причинена от ухапване на пепелянка…

— Тя вече го направи — прекъсна го Хънт. — Поръчах да й приготвят преди четвърт час.

Докторът го изгледа с раздразнение, запазено за онези, които дръзват да слагат диагноза, без да имат медицинско образование.

— Лепката е силен лек, господин Хънт, и много неподходяща, в случай че болният не страда от змийска отрова. Би трябвало да изчакате лекарско мнение, преди да я давате.

— Симптомите от ухапване от пепелянка не могат да се сбъркат — отвърна Саймън нетърпеливо, искаше му се мъжът да престане да стърчи в коридора и да влезе да си върши работата. — Освен това исках да облекча дискомфорта на мис Пейтън колкото се може по-бързо.

Сивите вежди на възрастния мъж се спуснаха над очите му.

— Доста сте сигурен в собствената си преценка — дойде хапливата бележка.

— Да — отвърна Саймън, без да мигне.

Внезапно графът се засмя и сложи ръка на рамото на доктора.

— Боя се, че ще бъдем принудени да стоим тук безкрайно, сър, ако се опитате да убедите приятеля ми, че греши за нещо. „Упорит“ е най-мекото определение, което човек може да приложи спрямо господин Хънт. Уверявам ви, далеч по-добре ще е да насочите енергията си като се погрижите за мис Пейтън.

— Може би — отвърна сприхаво докторът. — Макар че човек би допуснал, че присъствието ми е безполезно, като се има предвид експертната диагностика на господин Хънт. — С този саркастичен коментар старецът влезе в стаята, последван от госпожа Пейтън и Лилиан Бауман.

Останал сам в коридора с Уестклиф, Саймън завъртя очи.

— Заядлив негодник — промърмори той. — Не можа ли да извикаш някой не чак толкова грохнал старчок, Уестклиф? Съмнявам се, че този вижда и чува достатъчно добре, за да постави проклетата си диагноза.

Графът изви нагоре едната си вежда и изгледа Саймън с весело снизхождение.

— Той е най-добрият лекар в Хемпшир. Ела с мен на долния етаж, Хънт. Ще пийнем бренди.

Саймън погледна затворената врата.

— По-късно.

Уестклиф отвърна с несериозен, прекалено любезен тон:

— А-а, извини ме. Разбира се, че ще искаш да чакаш до вратата като бездомен пес, надявайки се на трохи от трапезата. Аз ще съм в кабинета си — бъди добро момче и слез долу да ми кажеш, ако има някакви новини.

Обиден, Саймън му хвърли студен поглед и се отблъсна от стената.

— Хубаво — изръмжа той. — Ще дойда.

Графът отвърна с доволно кимане.

— Докторът ще дойде да ми докладва, след като приключи с мис Пейтън.

Докато вървеше с графа към голямото стълбище, Саймън си помисли мрачно за собственото си поведение през изминалите няколко минути. Това бе нещо ново — да бъде движен от емоциите, вместо от разума си — и то не му хареса. Това, обаче, явно нямаше значение. Само при мисълта, че Анабел е болна усети как гърдите му се свиват болезнено. За него беше несъмнено, че би направил всичко, каквото е необходимо, за да бъде тя в безопасност и да й е удобно.

Господ да му е на помощ, ако това момиче осъзнаеше силата, която има над него… сила, която представляваше опасна заплаха за гордостта и самоконтрола. Той искаше да притежава всяка част от тялото и душата й по всеки възможен начин. Все по-задълбочаващата му се страст към нея го шокира. И никой от познатите му, най-малко пък Уестклиф, не биваше да разбере. Уестклиф винаги държеше собствените си емоции и желания под контрол, показвайки презрение към онзи, който се правеше на глупак от любов.

Не че това беше любов… Саймън нямаше да стигне чак толкова далеч. И все пак това бе нещо повече от обикновено желание. И не изискваше нищо по-малко от пълно притежание.

Налагайки на лицето си маска на равнодушие, той последва Уестклиф в кабинета му.

Стаята беше малка и аскетична, облицована с лъскави дървени панели и украсена единствено от редица прозорци със стъклопис от едната страна. С правите си ъгли и строги мебели кабинетът не изглеждаше уютно. Но той бе изцяло мъжко място, където човек можеше да пуши, да пие и да говори откровено. Като се отпусна на един от твърдите столове до бюрото, Саймън пое брендито от Уестклиф и го пресуши на един дъх, без да го усети. Той вдигна тумбестата чаша и кимна безмълвно да благодари, когато графът я доля.

Преди Уестклиф да се впусне в изобличителна реч във връзка с Анабел, Саймън се опита да отвлече вниманието му.

— Май не се разбирате много с госпожица Бауман — отбеляза той.

Като тактика за разсейване, споменаването на Лилиан Бауман беше изключително ефикасно. Уестклиф отговори с мрачно изсумтяване.

— Невъзпитаната хлапачка дръзна да намекне, че злополуката с госпожица Пейтън била по моя вина. — Той и пресуши чашата си.

Саймън вдигна вежди.

— Как може да е по твоя вина?

— Мис Бауман явно смята, че като техен домакин е било моя отговорност да предупредя, че „имението ми гъмжи от отровни змии“, както се изрази тя.

— Ти какво й отвърна?

— Изтъкнах на мис Бауман, че гостите, които изберат да останат облечени, когато излязат навън, обикновено не биват хапани от змии.

Саймън не можа да се сдържи и се засмя.

— Мис Бауман просто е разтревожена за приятелката си.

Уестклиф кимна мрачно.

— Не може да си позволи да изгуби някоя от тях, тъй като несъмнено има само няколко.

Саймън се загледа в брендито си.

— Каква вечер си имал само — чу той Уестклиф да отбелязва сардонично. — Първо си бил принуден да пренесеш крехкото младо тяло на мис Пейтън през целия път до стаята й… след това е трябвало да прегледаш ранения й крак. Колко неприятно за теб.

Усмивката на Саймън изчезна.

— Не съм казал, че съм й преглеждал крака.

Графът го погледна проницателно.

— Не беше нужно. Познавам те прекалено добре, за да си позволя да предположа, че би пропуснал подобна възможност.

— Признавам, че погледнах глезена й. И че отрязах връзките на корсета й, когато стана ясно, че не може да диша.

— Услужлив момък — промърмори Уестклиф.

Саймън се намръщи.

— Може да ти е трудно да повярваш, но не изпитвам никакво сладострастно удоволствие от гледката на жена, която страда.

Облягайки се в стола си, Уестклиф го изгледа с присвити очи, което накара Саймън да настръхне.

— Надявам се не си толкова глупав, че да се влюбиш в такова създание. Знаеш мнението ми за мис Пейтън…

— Да, ти го изрази многократно.

— Нещо повече — продължи графът, — не ми харесва да виждам един от малцината мъже със здрав разум, които познавам, да се превръща в дърдорещ глупак, който ръси наоколо сълзливи сантименталности.

— Не съм влюбен.

— Но изпитваш нещо — настоя Уестклиф. — През всичките години, в които те познавам, никога не си изглеждал така размекнат, както преди малко, когато стоеше навън пред стаята й.

— Просто проявявах състрадание към едно човешко същество.

Графът изсумтя.

— В чиито долни гащи нямаш търпение да влезеш.

Безцеремонната точност на наблюдението накара Саймън да се усмихне неохотно.

— Нямах търпение преди две години — призна той. — Сега е пандемия в естествени размери.

Като въздъхна тежко, Уестклиф разтърка основата на носа си.

— Няма нещо, което да мразя повече от това да гледам как мой приятел се хвърля сляпо в беда. Твоята слабост, Хънт, е неспособността ти да устоиш на предизвикателство. Дори когато предизвикателството не си заслужава.

— Обичам предизвикателствата. — Саймън разлюля брендито в чашата си. — Но това няма нищо общо с интереса ми към нея.

— Мили боже — промърмори графът, — изпий си брендито и престани да си играеш с него. Ще обидиш течността по този начин.

Саймън го изгледа с мрачна веселост.

— Как точно човек може „да обиди“ чаша бренди? Не, не ми казвай — моят провинциален мозък не би могъл да схване идеята. — И той послушно допи чашата си и я остави настрана. — Така. За какво говорехме…? О, да, за моята слабост. Преди да я обсъждаме повече, искам да признаеш дали поне веднъж в живота си не си давал по-голям превес на желанието, отколкото на здравия разум. Защото ако не си, няма полза да ти говоря по-нататък за това.

— Разбира се, че съм. Всеки мъж над дванайсет години го е правил. Но целта на по-високия интелект е да ни предпазва от повторното правене на такива грешки…

— Е, това е мой проблем — каза логично Саймън. — Не ме интересува по-високия интелект. Справям се доста добре и с моя си нисък интелект.

Челюстта на графа се стегна.

— Има причина мис Пейтън и нейните месоядни приятелки да са още неомъжени, Хънт. Те са напаст. Ако събитията от днешния ден не го доказват ясно, значи за теб няма надежда.

* * *

Както Саймън Хънт беше предрекъл, Анабел не беше добре през следващите няколко дена. Беше станала ужасно близка с миризмата на чая от лепка, който докторът предписа да пие на всеки четири часа първия ден, и на всеки шест през следващите. Макар да не можеше да отрече, че лекарството помага за успокояване на симптомите от змийската отрова, то непрекъснато караше стомаха й да се бунтува. Тя беше изтощена, но въпреки това не можеше да спи добре и колкото и да копнееше за нещо, което да облекчи скуката й, не успяваше да се концентрира за повече от няколко минути.

Приятелките й правеха всичко възможно да я ободряват и да я забавляват, за което им беше безкрайно благодарна. Еви седеше до леглото й и й четеше на глас от един зловещ роман, отмъкнат от библиотеката на къщата. Дейзи и Лилиан донасяха последните слухове и я караха да се смее, докато имитираха различните гости. По нейно настояване те покорно й докладваха кой се очертава да спечели надпреварата за вниманието на Кендъл. По-специално едно високо, стройно момиче с руса коса. Лейди Констанс Дароуби.

— Ако ме питаш, тя изглежда много студена — каза откровено Дейзи. — Устата й е непрекъснато свита и има ужасно дразнещия навик да хихика зад ръката си, сякаш е неприлично да те видят да се смееш на публично място.

— Може да има лоши зъби — каза с надежда Лилиан.

— Мисля, че е доста тъпа — продължи Дейзи. Не мога да си представя какво трябва да каже, за да я намери Кендъл интересна.

— Дейзи — обади се Лилиан, — говорим за мъж, чиято представа за върховно забавление е да гледа растения. Прагът на досадата му очевидно няма граници.

— На пикника след водното парти днес — каза Дейзи на Анабел, — си помислих за един във висша степен удовлетворяващ момент, че съм хванала лейди Констанс в компрометиращо положение с един от гостите. Тя изчезна за няколко минути с един джентълмен, който не беше лорд Кендъл.

— И кой беше? — попита Анабел.

— Господин Бенджамин Макслоу — местен фермер. Знаеш го, онзи добър, честен тип с доста акри и шепа слуги, който си търси съпруга, която да му роди осем-девет деца, да кърпи маншетите на ризите му и да му прави кървавица, след като заколят прасето…

— Дейзи — прекъсна я Лилиан, забелязвайки, че Анабел внезапно е пребледняла, — опитай се да не говориш с такива подробности, става ли? — Тя се усмихна извинително на Анабел. — Съжалявам, скъпа. Но трябва да признаеш, че англичаните ядат неща, които карат американците да бягат от масата с викове на ужас.

— Както и да е — продължи Дейзи с подчертано търпение, — лейди Констанс изчезна, след като бе видяна в компанията на господин Макслоу, и естествено аз отидох да ги търся с надеждата, че ще зърна нещо, което ще я дискредитира, и което на свой ред ще накара лорд Кендъл да загуби интерес. Представяте ли си удоволствието ми, когато ги открих двамата зад едно дърво, допрели глави?

— Целуваха ли се? — попита Анабел.

— Не, по дяволите! Макслоу й помагаше да върне обратно едно бебе червеношийка, паднало от гнездото.

— Ох. — Анабел усети, че раменете й се отпускат и добави нацупено:

— Колко мило от нейна страна. — Тя знаеше, че част от унинието й е причинено от ефекта на змийската отрова, да не споменаваме неприятния й антидот. Но това, че знае причината за потиснатото си настроение, не помагаше за оправянето му.

Забелязала нейната отпадналост, Лилиан вдигна една потъмняла сребърно черна четка за коса.

— Забрави за лейди Констанс и за лорд Кендъл засега — каза тя. — Позволи ми да ти сплета косата — ще се почувстваш много по-добре, когато не е върху лицето ти.

— Къде ми е огледалото? — попита Анабел и се премести напред, за да позволи на Лилиан да седне зад нея.

— Не мога да го намеря — дойде спокойният отговор на момичето.

На Анабел не убегна, че огледалото бе изчезнало много удобно. Тя знаеше, че болестта е съсипала вида й, че е оставила косата й без блясък и е лишила кожата й от обичайния й здрав цвят. В добавка непрекъснатото й гадене не й позволяваше да яде и ръцете й бяха станали толкова тънки, че лежаха отпуснати върху покривката на леглото.

Вечер, докато лежеше в леглото си, звуците от музиката и танците от балната зала на долния етаж проникваха през прозореца на спалнята й. Когато си представи как лейди Констанс танцува в прегръдките на лорд Кендъл, Анабел се размърда неспокойно под завивката, заключвайки мрачно, че шансовете й за брак са изчезнали напълно.

— Мразя пепелянки — оплака се тя, докато гледаше майка си да подрежда предметите на страничната масичка… лъжички за лекарства, шишенца, кърпички, четка за коса и фуркети. — Мразя да съм болна и мразя да се разхождам из гората, а най-много от всичко мразя игра на раундърс по долни гащи!

— Какво каза, скъпа? — попита Филипа и спря, за да сложи няколко празни чаши на един поднос.

Анабел поклати глава, внезапно обзета от меланхолия.

— Аз… ох, нищо, мамо. Мислех си… искам да се върна обратно в Лондон след един-два дена, когато ще мога да пътувам. Няма полза да стоим тук. И без това засега се очертава лейди Констанс да стане лейди Кендъл, а аз не се чувствам достатъчно добре, за да привлека някого другиго и…

— Аз не бих се отказала толкова бързо. — Филипа остави подноса, след това се наведе над Анабел и погали челото й. — Годеж не е обявен — а лорд Кендъл пита за теб много често. Не забравяй онзи огромен букет от сини камбанки, който ти донесе. Набрани лично от него, така ми каза.

Анабел погледна с досада букета в ъгъла, въздухът в стаята беше натежал от аромата му.

— Мамо, мислех да те попитам… би ли го изхвърлила? Хубав е и оценявам жеста… но миризмата…

— О, не мисли за това — отвърна веднага Филипа. Тя бързо отиде в ъгъла, взе вазата с привели главици камбанки и я занесе до вратата. — Ще ги изнеса в коридора и ще помоля камериерката да ги махне… — Гласът й замлъкна, когато се зае с работата.

Анабел взе един фуркет и се заигра с огънатата тел. Букетът на Кендъл беше един от многото, всъщност. Новината за болестта й беше предизвикала много приятелско съчувствие от гостите в Стоуни крос. Дори лорд Уестклиф бе наредил да изпратят рози от оранжерията от негово име и от името на семейство Марсдън. Голямото количество цветя във вази беше придало на стаята вид на погребална зала. Странно, нямаше нищо от Саймън Хънт… дори една бележка или един стрък. След загрижеността му преди две вечери тя бе очаквала нещо. Някаква малка проява на внимание… но й хрумна, че може би Хънт е решил за нея, че е глупаво и досадно създание, което не заслужава интереса му. Ако случаят беше такъв, то трябваше да е благодарна, че той никога повече няма да й досажда.

Вместо това, обаче, усети щипещ натиск в носа и заплаха от нежелани сълзи в очите. Сама не се разбираше. Не можеше да определи емоцията, която се движеше под тоновете безнадеждност. Сякаш беше изпълнена е копнеж за нещо неопределено… ех, ако знаеше какво е. Само ако знаеше…

— Ама че странно. — Филипа прозвуча объркано, когато влезе отвън. — Намерих това точно до вратата. Някой ги е оставил без бележка, не се е и обадил. А са съвсем скорошни, погледни ги. Мислиш ли, че са от приятелките ти? Така трябва да е. Такъв ексцентричен подарък може да е само от американките.

Като се надигна от възглавницата, Анабел загледа оставения подарък в скута й с изненада. Чифт боти, завързани една към друга с елегантна червена панделка. Кожата беше мека като коприна, боядисана в модерен бронз и лъсната така, че блестеше като стъкло. С ниските си токчета и здраво зашити подметки ботите бяха практични, но стилни. Бяха украсени е нежно избродирани листа, които стигаха до пръстите. Докато се взираше в тях, Анабел усети, че в гърлото й се надига внезапен смях.

— Сигурно са от Бауман — каза тя… но знаеше добре от кого може да са.

Ботите бяха подарък от Саймън Хънт, който отлично знаеше, че един джентълмен не бива да подарява неща за обличане на дама. Трябва да ги върна веднага, помисли си тя в момента, в който стисна ботите. Само Саймън Хънт можеше да се опита да й даде нещо толкова прагматично и въпреки това неуместно интимно.

Усмихвайки се, тя развърза червената панделка и вдигна едната обувка. Беше изненадващо лека и от пръв поглед се виждаше, че ще й пасне идеално. Но как Хънт знаеше какъв номер да търси и откъде ги беше взел? Тя бавно прокара пръст по ситните, фини бодове, които свързваха подметката с лъскавата бронзова част отгоре.

— Колко са красиви — отбеляза Филипа. — Дори прекалено красиви, за да се върви през кално поле.

Анабел доближи обувката до носа си и вдиша чистия, земен мирис на обработена кожа. Върхът на пръста й мина по мекия ръб на горната част, след това се върна, за да го изследва, сякаш беше безценна скулптура.

— Достатъчно се разхождах сред природата — каза тя е усмивка. — Тези са подходящи за добре павирани градински пътеки.

Филипа я погледна нежно и я погали по косата.

— Не бих допуснала, че един чифт обувки ще подобри толкова настроението ти — но съм ужасно доволна от това. Да изпратя ли да донесат поднос със супа и препечена филийка, скъпа? Трябва да опиташ да хапнеш нещо преди следващата доза отвара от лепка.

Анабел направи физиономия.

— Да, ще ям супа.

Кимайки доволно, майка й се пресегна към ботите.

— Ще ги взема и ще ги оставя в шкафа…

— Още не — прошепна Анабел и ги стисна собственически.

Филипа се усмихна и отиде да звънне за прислужницата.

Когато Анабел се облегна назад и прокара пръсти по копринената кожа, усети, че тежестта от гърдите й сякаш се вдига. Несъмнено това бе знак, че ефектът от змийската отрова намалява… но то не обясняваше защо внезапно се почувства толкова облекчена и изпълнена със спокойствие.

Трябваше да благодари на Саймън Хънт, разбира се, и да му каже, че подаръкът му е неприличен. И ако признаеше, че наистина той е човекът, изпратил обувките, тогава Анабел щеше да ги върне. Някое томче със стихове или кутия с лакта, или пък букет цветя биха били далеч по-подходящи. Но никой подарък досега не я бе трогвал толкова много, както този.

Тя задържа ботите при себе си цялата вечер, въпреки предупреждението на майка си, че да си обут в леглото носи лош късмет. Едва когато започна да се унася в сън на фона на проникващата през прозореца музика отдолу, тя се съгласи да ги остави на нощното шкафче. Видът им на сутринта я накара да се усмихне.