Кели Маккейн
Ментова целувка (9)

Глава 9

Във вторник сутринта в часа по медии започнахме да правим брошурите. Марко доста се вкисна, като разбра, че Бен ми е помогнал в магазина за плодове и зеленчуци в събота.

— Трябваше да ми кажеш и щях да дойда да ти помогна — намръщи се той.

— Ами не беше планирано — заоправдавах се аз.

— Ти имаше съботна репетиция с групата — намеси се Бен. — А освен това на Аби й трябваше силен човек.

Марко го изгледа.

— Хм, по-силен съм от теб. Искаш ли да пробваме!

— Сигурен ли си? — подкачи го Бен. — Но преди концерта няма да допуснем да повредим ценните ти, свирещи на китара пръсти, нали?

— Мечтай си! — изръмжа Марко. — Ти ще си този на колене, молещ за милост!

Добре че господин Мак мина да види как се справяме, така че двамата трябваше да продължат с тяхната брошура и да спрат да се държат като петгодишни.

В междучасието срещнах Грейс и за малко да я подмина, защото едва я познах в униформата на Самър (много ме изненада, като я прие). Казах й, че изглежда прекрасно, което си беше самата истина. Щеше да е още по-добре, ако беше отпуснала малко стегнатата конска опашка или ако беше сложила поне малко спирала, но и така изглеждаше супер. Опитах се да я накарам да дойде с нас през междучасието, но тя не пожела. Каза, че е споменала на учителя си по математика за допълнителни часове и че той сметнал, че е добра идея и ще види какво може да направи.

Мама, изглежда, също беше прекарала хубав ден. След училище надникнах у Лиъм, за да взема от нея пари за хляб и мляко, и ги заварих седнали на дивана да гледат „Вълшебникът от Оз“.

— Извинявай, но не трябваше ли да работите? — намусих се аз, но те продължиха да зяпат телевизора, очаровани от Джуди Гарланд и песента й „Под дъгата“.

— Толкова е красива! — въздишаше мама.

— Прекрасна е! — прегърна я Лиъм.

— Е, добре, ще се видим по-късно, сега излизам. — Никой не реагира и аз добавих: — Ще открадна кола и ще се разходя по главната улица.

Мама само промърмори отнесено:

— Много добре, мила!

Явно никой не ме чуваше.

Радвах се, че мама си намери приятел тук. Май нещата постепенно се подреждаха. Оставаше само Саф да влезе в колежа и тогава всички щяхме да сме щастливи. А дали и татко, където и да е, успяваше да си върне щастието? Една малка част от мен искаше той да страда, но другата част така тъгуваше за него, че чак коремът ме болеше.

 

 

Интервюто на Саф беше в сряда сутринта. Тя здравата се притесняваше — беше извадила всичките си дрехи на леглото и за пръв път Грейс не се оплака, че е навлязла в нейната част от стаята. Саф изпробва поне двайсет различни комбинации, преди да се спре на първата — червена класическа рокля и едни обувки на мама с високи токчета. Всички й пожелахме успех (с изключение на Грейс, която каза „Да си счупиш краката“, и двете почти се скараха, преди мама да успее да се намеси и да обясни, че това всъщност означавало „Късмет!“).

Аз и мама прегърнахме Саф (Грейс не си пада много по прегръдките) и мама й каза:

— Ще ти изпращам купища позитивна енергия цяла сутрин!

— Боже, вече говориш като коренячка от Девън! — изсмя се Грейс.

— Направо ще ги убиеш! — прегърнах я аз още веднъж.

— Да, но все пак гледай да не убиеш някого наистина — добави Грейс с насмешка.

Грейс и аз вървяхме заедно до училище. Като влязох в класната стая, приятелите ми вече се бяха настанили по чиновете. Без да каже и дума, Марко ми се ухили и ми връчи една огромна дрънчаща торба.

Оказа се, че е ходил до големия спа хотел в края на града и помолил да му дадат празни бурканчета от конфитюр и мармалад, за да си спестим купуването на нови.

— Леле, страхотно! — цялата грейнах.

— Е, не е кой знае какво — изчерви се той.

— Дори ги е измил и е отлепил етикетите — уточни Самър, — така че може да направим етикети на „Под дъгата“ и да ги разпечатаме на цветния ксерокс в библиотеката, а после ще ги изрежем и ще ги налепим.

— Страхотно! Грейс ми даде списък с имената на съставките, така че можем да започнем още този следобед!

— На бас, че си получавал лента „Отличник“, като си бил малък, нали, Марко? — подразни го Бен.

— Даже две — отвърна Марко.

Изглеждаше толкова смутен и сладък, че едва се удържах да не го прегърна. Всъщност тъкмо щях, но госпожа Лърман влезе.

 

 

След часа по френски в коридора се случи нещо още по-удивително от това, че Марко ми донесе бурканчета. Двамата излязохме първи и вървяхме сами. Ето какви бяха точните му думи:

— Аби, искаш ли да дойдеш на концерта ни утре вечер?

Отначало не казах нищо, защото бях твърде заета да се сдържа да не закрещя „да, да, да, да, да!“ и да затанцувам като откачена. Когато най-сетне успях да проговоря, устата ми беше толкова пресъхнала, че от нея излезе някакъв странен дрезгав шепот.

— Ами Самър вече ме покани, не помниш ли?

— О, това е чудесно — измънка той и пъхна ръце в джобовете на черните си тесни дънки, дето трябваше да минат за униформени. — Ако предпочиташ да идеш с нея, тогава…

— Не, не исках да кажа това, а че вече съм планирала да дойда, така че…

— Знам, че си. Исках да кажа да дойдеш с мен… — Явно му беше доста неудобно, а аз направих нещата още по-трудни за него.

— Какво, нещо като среща ли? — попитах.

Доста тъпо от моя страна, но трябваше да направя двойна проверка.

Той сви рамене:

— Ами да, нещо такова.

От радост направих един пирует (все пак се въздържах да не изтанцувам танца на пълното щастие) и след това, за да замажа цялата работа, се намръщих и погледнах крака си, като се престорих, че има нещо в обувката ми.

— Ами добре, става, значи… хм, да, приемам поканата ти да излезем заедно.

Ъъъх, каква идиотка съм!!! Но поне нямаше място за съмнение. Той ме покани и аз казах „да“.

И тъй като все още се държах като пълна откачалка и тръсках крака си, Марко ми каза „до скоро“ и тръгна надолу по коридора. В мига, в който се отдалечи, аз затанцувах моя щастлив танц. Спрях, когато Самър се появи иззад ъгъла, но не можах да спра да се хиля.

— Ей, какво става? — погледна ме изпитателно тя.

— О, нищо особено, двамата с Марко отиваме заедно на концерта — казах нехайно.

— Заедно?

— Ами, това е среща. Нещо такова.

Самър ахна по един не добър начин и аз се разтревожих.

— Защо си така шокирано ужасена?

— Той те е поканил на среща!? — възкликна тя. — Това трябва да го е сгърчило! Обикновено той кара момичетата да го гонят. Може би нещата с теб са различни, Аби.

Аз повдигнах вежди.

— Добре, добре! — предаде се Самър. — Най-официално допускам, че може да се е променил. Но си оставям едно наум.

Трябваше да положа усилие да не се ухиля до уши, като чух Самър да казва, че може би Марко се е променил. Вместо това казах:

— Все още не съм готова да приема това прекалено сериозно. (Хм, лъжа!) Не е като да си падам по него или нещо такова. (Хм, грандиозна лъжа!) Но нещо като среща може да се окаже забавно, а и аз имам нужда от отпускане след всичко, което се случи със семейството ми. — Поне това беше истина.

Нямаше нужда Самър да знае, че между нас с Марко има нещо специално. Усетих го още в мига, в който го видях, и съм сигурна, че той също го усети. Сигурно беше такъв флиртаджия, защото все още не беше срещнал истинската (т.е. мен!). Самър сама го каза — аз съм различна. Направих и него различен.

 

 

Вечерта аз, мама, Саф и Грейс слязохме да почистим магазина. Интервюто на Саф беше минало добре (също и на приятелката й Емили), но тя ни забрани да говорим за това, за да не я урочасаме. Каза, че не иска да мисли за резултата, докато не й се обадят.

Не им казах за моята среща, защото щяха да ми се подиграват и да ме закачат, но докато чистех отвратителната тоалетна (с два чифта гумени ръкавици и маска на лицето), забелязах Саф да ме гледа подозрително.

— Изглеждаш прекалено щастлива за човек, който чисти най-противната тоалетна на света — вметна по едно време сестра ми. — Хайде, казвай какво става!

При тези думи мама наостри уши и се опита да отгатне какво крия. Поизмъчих ги известно време и накрая казах със строг глас:

— Ще ви кажа, когато изхвърлите всички изпотрошени мебели в контейнера навън!

— Много си жестока, Аби Грийн! — сръга ме мама. — Знаеш, че умираме за хубава клюка.

След половин час контейнерът беше пълен и трите се подредиха пред мен в очакване.

— Виж, счупих си един нокът — простена Саф. — Дано новината си струва!

И тогава им казах как Марко ме покани на концерт и че това е нещо като среща и те направо се побъркаха.

— Готин ли е? (Саф, естествено.)

— Разбира се!

— Умен ли е? (Сещате се кой попита.)

— Ъхъ!

— На твоята възраст ли е? (Това беше мама.)

— Да, от моя клас е. Първия ден в училище се загубих и той ме спаси от бурята. — Коремът ми се сви, като си спомних как Марко ме наметна със сакото си, как за пръв път видях усмивката му, как се държахме за ръце и тичахме под дъжда. — Той беше първият, когото срещнах в училище.

— Леле, колко си придирчива! — подигра ми се Грейс.

Аз й се изплезих, а Саф каза:

— Не й обръщай внимание. Това си е съдба. Трябва да се съберете, защото сте се срещнали по удивителен начин! Какво ще облечеш за концерта? Как ще се гримираш? А прическа?

Хм, правилни въпроси. Какво си обличаш, когато си приятелката на един Бог на рока! Чакай малко, приятелка? Май малко прибързах. Но пък може би ще стана приятелката му след срещата.

— Ами, не знам… — започнах аз.

— Какво? Как може да не си подготвена? Концертът е утре вечерта!

— Виж, взела съм си черната рокля и мислех, че може да ми заемеш сребърните си ботуши… — продължих аз. — Но пък Самър ще бъде по дънки и тениска, така че може би и аз трябва да се облека по-обикновено…

— Браво на нея — каза Грейс. — Тя не смята, че трябва да се докарва, за да получи одобрението на момчетата. Ти също не го прави.

Не й казах, че Самър е толкова красива, че може да се появи облечена дори в ужасната ми пижама на кученца и пак да изглежда, като че ли е слязла от корицата на списание. Не успях да се доредя да кажа и дума, защото Саф се разприказва, нареждайки на Грейс да не е толкова задръстена, и завърши:

— Във всеки случай Самър не отива на среща с любовта на живота си. А Аби прави точно това!

Мисля, че вътрешното ми сияние беше включено на максимум, но след думите на Саф заблестях още повече. Ако можехме да затворим този блясък в буркан и да го продаваме в салона, щяхме да станем милионери.

— Черната рокля много ти отива, но си права — трябва малко да се понагласи — замисли се Саф. — Може би ако обуеш тесни дънки под нея и намотаеш на врата няколко реда перли… Като се приберем в стаята, ще разгледаме моите неща и ще комбинираме нещо.

— Благодаря ти, сестричке, ти си страхотна! — прегърнах я аз, а тя се разпищя, защото все още бях с мръсните гумени ръкавици.

 

 

На следващата вечер бях толкова развълнувана за срещата, че трябваше със сила да се спра да не подскачам по паважа, когато колата на Самър пристигна. Двете със Саф спретнахме страхотен тоалет предишната вечер (еластичните дънки и роклята си паснаха много добре с червените обувки на розички на Саф) и се надявах, че изглеждам добре. Самър го потвърди, когато седнах на задната седалка до нея. Бен май също беше впечатлен.

Приятелите ми се оказаха прави за Дартингтън, беше невероятно място. Отвън изглеждаше като грандиозна стара зала, но вътре беше много уютно.

— Тук има и кино, а има и театър — обясни ми Бен, като приближихме входа.

— Може да дойдем да гледаме нещо тук тия дни — предложи Самър.

Влязохме и си взехме по нещо за пиене от масата, която бяха направили, а след малко дойде и Марко. Изненадах се, като ни каза само „здрасти“, без да ми каже специално здравей и без дори да ме прегърне. Не спомена нищо и за тоалета ми. Но трябва да призная, че изглеждаше притеснен и след малко изтича да провери нещо с бандата си, така че аз реших, че ще си излезем на срещата след тяхното изпълнение.

Той поздрави много хора от нашия клас, а Самър ме запозна с някои момичета, които бяха от нашия випуск и с които тя беше в клуба по нетбол. Имах чувството, че всички горни класове бяха дошли, плюс цял отряд фенки на Марко от осми клас, разбира се. Е, карай, рекох си, могат да му се порадват за последен път, защото от тук нататък ние с него ще сме заедно завинаги.

Първи бяха „Шемет“ и наистина бяха добри, независимо от подигравките на Бен и Самър. Страхотно беше да танцуваме, а и ми харесваше да гледам как Марко свири. (А имах и законно основание да го зяпам.) Той така беше погълнат от свиренето, че изглеждаше напълно отнесен, също когато аз съм заета с измислянето на моите рецепти за козметични продукти. Веднага след тяхното изпълнение (и след двете допълнителни песни, които публиката ги накара да изпълнят) Марко дойде при нас и ми намигна. Помислих си, че всичко ще е наред, но не беше така. След като му казах колко бяха добри, той изчезна да флиртува с осмокласничките. После цялата му група се присъедини към тях и те си бъбреха и се шегуваха с момичетата и дори когато следващата банда се качи на сцената, Марко остана при тях, като че ли въобще не беше с мен. Опитах се да се преструвам, че съм прекалено заинтригувана от музиката и не ми пука какво прави той, но явно не се получи, защото Самър ме побутна:

— Защо не идеш при тях?

— Не ги познавам — измънках.

— Говорила си с Деклан в столовата, а и винаги казваме „здрасти“ на Тей и Шаз, като ги срещнем в училище.

Поех дълбоко въздух, пуснах една усмивка и отидох при тях. Застанах до Марко, но освен един бърз поглед, който ми хвърли, се държеше така, сякаш не бях там. Казах „здрасти“ на Деклан и се представих на Тей и Шаз. Побъбрихме си малко, а аз очаквах Марко да се включи и да каже, че съм с него, но той не го направи и те вероятно си мислеха, че аз съм просто още една от многото фенки.

Исках да започна истински разговор с тях, но бях толкова ядосана на Марко, че изтъпях напълно и накрая просто си стоях мълчаливо като пълен идиот. Главата ми щеше да гръмне от мислене. Какво му става? Не съм достатъчно готина за него ли? Ако си е променил решението, защо не ми го каза в училище? А аз така се радвах, разказах на семейството си, докарах се…

Честно, чувствах се толкова тъпо, особено като знаех, че приятелите ми ме наблюдават (о, и половината училище). Какво щеше да каже Самър? Не можех да понеса мисълта как двамата с Бен ще ме съжаляват.

Най-накрая неудобството да вися там стана толкова голямо, че реших да се върна при Бен и Самър. Да, те наистина ме съжаляваха — ужасно!

— Мисля, че ще си тръгвам — казах аз, като се опитвах да звуча, все едно не ми пука.

Тръгнах си, а краката ми едва ме държаха.

— Хей, почакай! — настигна ме Самър. — Как ще се прибереш?

Вдигнах рамене.

— Ще се оправя. До десет часа е още светло, а и има само два километра по пътя край реката. Така че не се бой, няма да ме прегазят. — Надявах се да прозвучи шеговито, като че ли всичко е наред.

— Глупости, няма да си ходиш самичка и пеша! — отсече Бен. — Идвам с теб.

— Всички си тръгваме — заяви Самър. — Ще позвъня на татко да дойде да ни вземе.

— Не, вие двамата се забавлявайте. Аз ще се оправя.

И двамата обаче ме изгледаха строго и ми стана ясно, че няма да ме оставят да си тръгна сама. Олекна ми — не ми се щеше да измина целия път сама, да вървя по места, които не познавам, без телефон и без мама да знае къде съм.

— Добре, ще остана — казах аз, — но ще се поразходя навън да глътна малко въздух.

Бен и Самър се спогледаха.

— Екстра, и ние ще дойдем — каза Бен. — Ще ти покажа страхотната дзен градина.

— Добра идея. Мисля, че малко дзен ще ти дойде добре — каза Самър и хвърли отровен поглед на Марко, който беше толкова увлечен да флиртува с фен клуба си, че изобщо не забелязваше какво става.

Ъх! Исках просто да се разтопя в локвичка на пода и никой повече да не ме види и чуе.

— Толкова съжалявам, мила! — прегърна ме Самър. — Надявах се с теб да е различен. Но той е един слабоумен идиот, който забърка нещата и развали всичко.

Слава богу, тя забеляза, че умирам от неудобство, и млъкна.

— Вие двамата вървете — добави Самър. — Аз трябва да ида до тоалетната. Ще ви настигна след секунда.

Щом излязохме, цялото ми разочарование избухна. Дзен градината беше невероятна, но не можеше да ме успокои, не и в настроението, в което бях.

— Сериозно, кажи ми истината — занареждах аз на горкия Бен, като поехме сред красивите цветя край едно малко езеро. — Толкова ли съм ужасна, че след като ме е поканил на среща, се отмята?

— О, виж какви прекрасни шарани има тук!

— Бен, съсредоточи се! — скастрих го аз. — Ужасна ли съм? Погледни ме!

Бен неохотно откъсна очи от езерото.

— Няма никакво значение как изглеждаш — започна той, но като видя как лицето ми потъмня, бързо добави: — Не че не изглеждаш добре.

Каза го, за да ме накара да се засмея, но аз само се взирах в него, така че Бен вдигна рамене и се върна към съзерцаването на рибите.

— Ами защо тогава се държи така? Мисли си, че не съм достатъчно готина за него ли? Щом се държи по този начин, значи не ме харесва, но тогава защо ме покани?

— Не знам. Вероятно защото е идиот. Аби, погледни тези спокойни риби.

— Какво имаш предвид? Че е идиот, щом ме е поканил да излезем, така ли?

Бен се притесни:

— Не съм казал това! Исках да кажа, че е идиот, щом се държи така. О, виж — шаран призрак! При това доста голям.

— Значи мислиш, че той никога не ме е харесвал?

— Какво? — викна Бен, отказвайки се най-после от рибената терапия. — Какво говориш? Момичетата понякога сте много ненормални. Разбира се, че те харесва, Аби! Той никога никого не е канил на среща. Оставя момичетата да го гонят — но теб те покани! Така че трябва да те харесва, нали?

— Ха! Точно това каза и Самър. Странен начин да го покаже! — възмутих се аз. — Както и да е. Пет пари не давам какво мисли, защото това е краят, финито! Почувствах се като пълен кретен, докато стоях там, а той не ми обръщаше внимание и флиртуваше с всички момичета. Не ме интересуват тъпите му игрички. И без друго имам достатъчно грижи. Искам да съм с някого, който е открит и честен и няма да ме разиграва… Може би просто ще спра да се интересувам от момчета и ще стана монахиня. Останали са ми три чифта подходящи чорапогащници, ще е срамота да пропаднат.

Бен се подсмихна:

— Мислиш ли, че монахините могат да се гримират? Сигурно не искаш да се прочуеш като монахинята без лице.

Аз го пернах по ръката.

— О! — възмути се той. — Самата ти винаги го казваш.

— Това не означава, че ти също можеш да го кажеш, кривокрачко! — и го изимитирах как ходи, като се полюшва от крак на крак.

Той възмутено ме бутна в един храст, а аз отново го пернах. Толкова е хубаво човек да има добри приятели.

— Бен, извинявай, че си го изкарах на теб — казах му след малко. — Ядосана съм на себе си. Самър ме предупреди за Марко, трябваше да я послушам.

Бен повдигна рамене.

— Ами нали знаеш, живей и се учи. И не се отказвай от момчетата все пак, не всички сме еднакви.

— Добре, щом казваш.

Забелязах Самър, която ни махаше от вратата.

— Ще свирят титулярите! — викна ни тя.

— Благодаря, че дойде с мен и ме разведри — казах на Бен, докато вървяхме към залата. — Не казвай на Марко, че съм се вкиснала, моля те. Кажи му, че ме е заболял коремът… — и млъкнах, като се сетих, че независимо какво мислех за него, не бих искала да си ме представи седнала на тоалетната с експлозия от диария. — Не, почакай, главоболие, кажи, че съм имала главоболие. Не искам да си мисли, че съм се разстроила. И без това се чувствам глупаво.

Щом влязохме вътре, Марко дойде при нас и остана, но аз не му обръщах внимание и се правех на вглъбена в музиката, без да забелязвам, че се опитва да улови погледа ми.

Когато титулярите завършиха изпълнението си, и четиримата излязохме навън заедно с потока от хора. Самър мерна колата на баща си и му махна.

— Искаш ли да те вземем с нас — обърна се тя към Марко, но той каза, че трябва да остане и да помогне да натоварят барабаните и другите неща в колата на бащата на Деклан.

Казахме си чао, а Марко се повъртя малко, но аз дори не го погледнах. Просто се качих в колата и тръшнах вратата.

Да, Бен ме беше разведрил малко, но не за дълго. Като влязох вкъщи, избълвах всичко на мама, Саф и Грейс. Грейс промърмори как изобщо не е трябвало да оставям едно момче да ме откъсне от салона и уроците (мерси много, сестричке, наистина ми помагаш). А Саф толкова се ядоса, че искаше да отиде и да се разправи с Марко. Не знам какво смяташе да направи, защото нямахме нищо, наподобяващо оръжие. Може би да го замери с гумените ботуши? А мама реши, че след като Марко и татко са се държали като идиоти, значи всички мъже са еднакви.

Искаше ми се да кажа, че Бен не е, но знаех, че ще си помислят, че го харесвам, и затова си замълчах. После отидох да си сваля грима, като се чудех как ще успея да се държа нормално утре в училище, след като смятах никога повече да не проговоря на Марко.

Не можех да повярвам колко бях глупава и че бях пренебрегнала предупрежденията на Самър. Трябваше да чуя предупредителните звънци — силни и отекващи с компютърен глас, като по летищата: „Аби Грийн! Отдръпни се от егоистичния гадняр!“.

Какво си въобразявах? Е, аз изобщо не мислех, очевидно. Даже напротив, бях изключила мозъка си и бях привлечена от небрежния черен перчем, многозначителната усмивка и великолепния топъл аромат на канела и мускус. Дори и сега, след пълното унижение, седях вторачена в огледалото, спомняйки си как ме наметна със сакото си първия ден в училище и как през мен премина електрически ток, когато ръцете ни се допряха.

Боже! Какво ми става?! Естествено, че е чаровен. Там е работата, я. Аз енергично изтрих всички слоеве черен и сребърен грим с памучето и отново останах без лице. Е, чарът му може да действа на останалите момичета в училище — но не и на мен! Вече не!

Обещах си, че следващия ден ще съм любезна и учтива. Не исках Самър и Бен да се чувстват неловко. Но между нас няма да има нищо повече. Никога! Никаква искра, никакъв трепет, никакви тайни усмивки. Нямаше смисъл да съм тъжна или нацупена, просто щях да му дам да разбере по един много зрял начин, че вече никак не ме е грижа за него. Ще съм имунизирана срещу красивите му игриви очи и никога няма да докосвам ръката му небрежно или да сплета ръце с неговите. Точно така! Това ще го научи да не се закача с Аби Грийн. Ще се явя там с твърдите феминистки принципи на Грейс (и естествено, с великолепна коса и с грима на Саф — няма лошо в това, да му покажа какво изпуска) и ще бъда такава ледена кралица, че ще му се стори, че са спрели парното в училището.

 

 

В петък сутринта бях напълно готова за своето превъплъщение в ледена кралица, но щом влязох в класната стая, се изненадах, защото изглежда, че Марко ми беше сърдит. Реших, че той още играе глупавите си игрички и че аз просто трябва да не му обръщам внимание.

И всичко беше добре до часа по химия. Четиримата трябваше да работим в група, но Марко се държеше като шеф и ме караше да му подавам неща, сякаш му бях някаква лаборантка. Това страшно ме подразни и мисля, че му подавах нещата доста грубо, защото стъклената бъркалка се счупи в ръката му.

— Ох! — извика той и стисна ръката си.

— Не се дръж като бебе! — изсъсках.

— Нарочно го направи! — обвини ме той.

— Не съм! И не всичко се върти около теб, разбра ли?

Ние се гледахме ядосано, докато той разтриваше ръката си.

После Марко забеляза как Самър го гледа кръвнишки и се обърна към нея:

— Я не ме гледай така страшно! Какво съм сторил?

— Сякаш не знаеш! — измърмори тя и ме прегърна, но аз се освободих и отидох до рафтовете да взема нова стъкленица.

Самър ме последва.

— Това момче е истински кошмар — недоволстваше тя. — Време е да разбере, че не може да се отнася с хората като…

— Благодаря, че ме защитаваш — прекъснах я аз, — но съм добре и нямам желание да се разправям с него, определено не искам и ти да го правиш насред часа. Харесва ми да съм с вас. Дай да не разваляме групата си за нищо.

Самър направи недоволна гримаса, но каза:

— Добре, става.

— Знам, ти ме предупреди и аз трябваше да те послушам. Слава богу, че не си падам по него чак толкова. (Опа, лъжа отново.) Иначе щях направо да се разпадна. Но не е кой знае какво, нали? (О, боже, още една.) Продължаваме напред.

— Добре, щом така искаш. Въпреки че той толкова заслужава едно…

— Това искам! — твърдо казах аз. — Беше просто глупава грешка, това е всичко. Край!