Кели Маккейн
Ментова целувка (4)

Глава 4

В събота мама, Саф, Грейс и аз тръгнахме към града в добро настроение. Сутринта всички се изкъпаха с моя душгел с лимонова кора и използваха скраба ми за пети, който като че ли добави пружинки в стъпката на мама. Двете със Саф се бяха докарали и смятаха да поразпитат за работа, докато се разхождаме.

Докато излизахме от вратата, Саф и Грейс както обикновено се караха, този път дали полата на Грейс подхожда на обувките й (Саф каза, че не си отиват, а Грейс й отвърна, че пет пари не дава).

Но щом видяха един едър мускулест мъж, с хляб в ръка, да отключва вратата на съседния апартамент, и двете на минутата спряха.

Той ни се усмихна приветливо:

— Добро утро, предполагам, че току-що сте се нанесли…

— Да — отвърна мама. — Аз съм Ким, приятно ми е! А това са дъщерите ми: Сапфир, Грейс и Аби.

— Здравейте! — поздравихме ние в хор.

— Приятно ми е да се запозная с всички вас, аз съм Лиъм. Заповядайте на чаша чай, когато се устроите.

Мама благодари и на свой ред го покани в нашия апартамент (какъв късметлия!).

— И ако имате нужда от нещо… — добави любезно той.

„Четири айфона, казах си наум, един лаптоп и безжичен интернет, автомобил, нови униформи, работа за мама и Саф, приличен апартамент… ако не ви затруднява особено, разбира се.“

— За бога, Аби! — извика ужасено мама и ме дръпна настрани.

Тогава разбрах, че съм го казала на глас. Гадно! Трябва да спра да правя подобни неща.

Е, ако не броим това, разходката ни започна добре. Открихме едно страхотно място, което се казва Вая Айланд и се намира в средата на реката. Оттам минахме по един мост, после по цялата улица „Фор“ и главната улица (покрай „Уилъу“, ресторанта, който Самър спомена) и разгледахме всички малки магазинчета и кафенета.

Но докато стигнем до замъка на върха на хълма, краката ни омаляха и едва се влачехме, а настроението ни рязко спадна. Всички хора, които питахме за работа, бяха много мили и взеха адреса на Саф, но никой не каза, че в момента има свободно място. Същото беше и когато мама питаше за себе си. Саф не обича много-много да й отказват и се вкисваше все повече и повече. Затова мама й каза, че е по-добре да спре да пита, защото както се е намусила, хич не прави добро впечатление. Грейс също попита за работа за през лятото, но изглежда, че не вземаха хора под 16 години.

Мислех, че сърцето ми ще се пръсне, като гледах как мама се опитва да се стегне, да се усмихне и да влиза на всяко ново място, като че ли е първото, но след една дълга поредица от „не“-та дори тя започна да изглежда изморена и победена. Седнахме на тревата, близо до замъка, и аз я прегърнах.

— Все още имаме няколко дни до плащането на наема, мамо. А и съботата не е най-подходящият ден. Ще се върнем в понеделник, тогава ще е много по-добре. — Не бях сигурна, че вярвам на думите си, но трябваше да кажа нещо, за да я ободря. Слава богу, тя ми се усмихна.

— Може би си права, Аби. Искате ли да си вземем по един сладолед — толкова можем да си позволим, а по пътя обратно ще се отбием в информационния център и ще вземем брошури за екскурзии.

— Какво искаш да кажеш, да идем на екскурзия ли? — ахна Саф.

— Не се ужасявай — скастри я мама. — Наоколо има чудна природа. Сигурно ще намерим места, до които можем да стигнем и без кола. Няма смисъл да сме в красивия Девън и да не видим нищо от хубостта му.

— А екскурзиите са безплатни — каза Грейс одобрително. — Може първо да минем през апартамента и да си направим сандвичи. Така ще спестим пари за обяд навън.

— Ъъъ… не искам повече топено сирене — изпъшка Саф, но накрая се съгласи и след няколко часа вече вървяхме край едни страховити крави. Почти изпаднахме в истерия, когато една от тях се опита да мине през оградата, а после спасихме Грейс от някаква оса, която не искаше да се отдели от сестра ми. Изтощени от тези преживявания, седнахме на върха на един висок хълм, изтегнахме се на слънце и изядохме сандвичите, без някой да се оплаче от топеното сирене.

След това се развилняхме. Саф реши, че щом наоколо няма хора, спокойно можем да извъртим една макарена, и пяхме колкото ни глас държи. За тези няколко минути напълно забравихме за всичко. После Грейс забеляза няколко кучкари, които идваха към нас, и трябваше да се опитаме да се държим прилично.

Вечерта гледахме филм и всичко беше горе-долу добре. Май свежият въздух на хълма ни имунизира срещу депресиращата обстановка в апартамента. Но ефектът бързо премина. В неделя сутринта ни събуди проливен дъжд. Тъгата отново се настани у нас, докато не извадих нещата си да направя крем парфюма, който обещах на Самър. Можех просто да й дам един от онези, които вече бях направила, разбира се, но исках да създам неповторима комбинация от етерични масла само за нея. Саф ме погледа известно време и предложи да ми помогне, а после и мама, и Грейс се присъединиха. Всяка поиска да си има свой личен парфюм и ние наизвадихме маслата на масата. Подавахме си ги поред и пробвахме различни комбинации — миришехме, преценявахме, донагласяхме…

Спрях се на бергамот, жасмин и здравец за Самър (бях решила, че здравецът и розата, които комбинирах за себе си, ще са моят личен парфюм, след като Марко толкова го хареса, така че нямаше да й направя съвсем същия!). Избрах една прекрасна кутийка за Самър. Мама, Саф и Грейс също си избраха по една.

Измислихме имена за парфюмите и надписах всяка кутийка със завъртян почерк и сребриста писалка. Парфюмът на Самър нарекох „Летен бриз“, а моят реших да се казва „Дива роза“.

Беше много хубаво да седим около масата с чаши чай и да правим нещо заедно. Толкова хубаво, че накрая даже ми помогнаха да направим една партида лавандулови бомбички за вана, както и малко скраб за тяло от лайм и джинджифил (само половин доза, тъй като почти бях свършила солите от Мъртво море и джинджифиловото масло).

Надявах се съставките ми да не свършат бързо, защото при сегашното положение нямаше как да си купя нови. Освен това усещах, че специалната кутия с маслата и основите за кремове, естествените оцветители, цветните листенца и билките се беше превърнала в нещо повече от кутия със съставки за козметични продукти. Този следобед тя стана специална, сладко ухаеща, съживяваща, омайваща магия, която ни помагаше да продължим напред въпреки всичко.

В понеделник дадох кутийката с парфюма на Самър и тя направо пощуря от радост. Сигурно затова зяпна от изненада, когато избухнах в сълзи. Бен и Марко също.

Лежахме на тревата, пиехме ябълков сок и ядяхме оризови крекери — за късмет предишната вечер открих една петарка в джоба на дънките, с нея купих крекерите и така се надявах да избегна въпроса за пари от тяхна страна. Но в края на краищата това нямаше значение, тъй като не можех повече да мълча.

Самър се възхищаваше на парфюма, Бен разглеждаше кутийката, а Марко просто си лежеше на слънцето и ми се усмихваше лениво (или пък флиртаджийски?). И само като си помислих, че след няколко дни може да ги загубя, се почувствах напълно разбита и избухнах в плач.

Като видя сълзите ми, Марко скочи и ме попита дали съм добре, Самър ме прегърна, а Бен просто ме гледаше ужасно загрижено. И всичко излезе навън — за това как господин Вулмер ще дойде в сряда, а ние нямаме пари за наема.

— Имаме само два дни да ги намерим и ако не успеем, ще се озовем на улицата и аз ще трябва да напусна училище, а на мен тук ми харесва и никак не е честно, защото тъкмо се запознах с вас…

— О, Аби, горкичката ми! Няма да допуснем това да се случи — прегърна ме Самър. — Мама и татко нямат излишни пари да ви услужат, но можете да дойдете да живеете у нас, докогато искате.

Това беше толкова мило, че се разревах още по-силно.

— Благодаря, но това е невъзможно… — захлипах аз.

— Разбира се, че е възможно! Джим и Джед ще се сместят в една стая, или пък вие може да се настаните в юртата, която сме разпънали в градината.

Тук вече не можах да не се разсмея. Саф да живее в палатка!?

— Аз бих се радвал да предложа същото, но у нас и котка не би могла да се промъкне — каза Бен. — Не че съм пробвал.

Той знаеше как да ме развесели.

След това видях, че и двамата гледат Марко. Той не каза нищо, но очевидно смятаха, че трябва да го направи. Ъъх, искаше ми се да можех да ги спра. Чувствах се много тъпо и стрелката на измерителя ми за изчервяване счупи скалата.

Не очаквах от тях да ми предлагат помощ. Но сега, когато Марко не го правеше и дори не обясни защо, както направи Бен, госпожица Параноя се настани в главата ми. Може би все още е сърдит, че му отказах да пием кафе, или може би представата да се разхождам пред него без грим и да приличам на човек без лице му се е сторила ужасяваща.

— Оооо, сигурно не искаш Аби да те види без твоите шикозни дрехи и без гел на косата? — подразни го Самър.

Помислих си, че както обикновено, ще й направи знака с два пръста, но вместо това той се изчерви и промърмори:

— Разбира се, че можеш да дойдеш у нас, Аби…

Усетих как лицето ми става още по-червено и забих поглед в земята. Представих си как живеем под един покрив, как си говорим до късно вечерта, готвим и гледаме филми… Но тогава щеше да се налага да се измъквам от леглото в 5 часа всяка сутрин, за да се гримирам, ще трябва да си хвърля бебешката пижама на кученца и със сигурност никога нямаше да се реша да ида до тоалетната по голяма нужда… Така че това май не беше чак толкова добра идея.

Вдигнах очи и улових погледа му. Не знам какво си мислеше той, но изглеждаше точно толкова развълнуван, колкото и аз. Дали е добър знак? Не!

— Толкова сте мили — усмихнах се леко. — Сигурна съм, че дори да се случи и най-лошото, ще успеем да измислим нещо с мама и сестрите ми. Но ви благодаря, че сте до мен!

Самър стисна рамото ми:

— Никъде няма да ходиш! Няма да те пуснем!

След почивката имахме физическо и играхме нетбол. На никого не му пукаше, че нямам истински екип. Бях си взела едни шорти и тениска — нямаше начин да повторя грешката от миналата седмица с униформата. Дори Марко да беше започнал да ме харесва, ако ме видеше да се тътря с граховозелената ми спортна поличка в комплект с огромни гимнастически шорти и с горнище с избродиран надпис на старото ми училище, щеше да ме сметне за пълна загубенячка.

Беше ми приятно да дриблирам по игрището, съсредоточена в играта, и да не мисля за всичките ни проблеми. Две момичета от моя отбор, Оливия и Роуз, казаха, че съм много добра. Беше много горещ ден, затова след часа отидох да си взема душ, но гледах да си пазя лицето, за да не си разваля грима. Не исках втора серия на момичето без лице.

После извадих домашно приготвения крем за ръце и тоалетното мляко, защото Самър искаше да ги изпробва, а после ги опита и Джес и изведнъж около мен се струпа цяла тълпа момичета. Всички много харесаха нещата ми (дадох им да ги пробват). Самър пък извади парфюмчето си, за да им го покаже, и всички се прехласнаха по него. Когато госпожа Лърман дойде да види какъв е този шум, си помислих, че ще ни се скара, но тя също ги пробва.

— Ммм… този крем за ръце ухае божествено! Ако правиш пак, запиши и мен, но ми кажи колко струва!

Момичетата също поискаха да ги „запиша“ за различни неща, питаха за цената и какво още правя. Би трябвало да е чудесно и вълнуващо, но вместо това се притесних, въпреки че кимах и казвах „добре“ и че ще им се обадя. Работата беше там, че нямах пари за съставките, а запасите ми почти бяха свършили и не можех да направя нищо ново.

Като се върнах вкъщи, разказах за случилото се на мама, Саф и Грейс.

— Искаше ми се да можех да извълшебня парите за теб, мила — каза мама, — защото съм сигурна, че те ще се върнат, дори ще има печалба. Но едва ни стигат за храна. Ходих до бюрото за социалните помощи, но още не са дошли…

— И за мен няма работа — мрачно рече Саф. — Ходих къде ли не днес и говорих с разни управители, и бях усмихната, но и с мен се получи като с мама — всички вече са назначили персонал за лятото.

— Толкова е нечестно! — промърмори Грейс. — Аз съм по-зряла от повечето шестнайсетгодишни, но никой дори и не си помисля да ме наеме за сезонна работа.

Мама въздъхна.

— Не ми се ще да ви разстройвам допълнително, момичета, но май пак видях плъха.

При тези думи Саф се срути окончателно. Тя се стовари върху отвратителния кафяв диван (който беше малко по-малко отвратителен, след като мама метна един от нейните прекрасни шалове на облегалката) и като се хвана за главата, избухна в ридания.

— Беше преди няколко часа, притича ей там и не се е показвал цял следобед. — Мама посочи дупката в перваза на стената. — Минах пода с мопа. Два пъти. Но не се безпокойте, ще помоля Лиъм — нали се сещате, съседа, когото срещнахме на стълбището, да дойде и да ни отърве от него.

Грейс я погледна възмутена.

— Мамо! Това е много сексистко. Защо си мислиш, че само защото е мъж, той може да се справи с плъха, а ние, понеже сме жени, не можем?

— Ти ли ще го убиеш тогава? — попита мама, като се пресегна за четката и я подпря на масата до Грейс. — Съжалявам, но нямаме нищо по-тежко, с което да го цапардосаме, ще се наложи да го удариш много силно. После ще трябва да го вдигнеш, да го заровиш навън и да запушиш дупката в перваза.

Грейс я изгледа сърдито.

— Не искаш? И аз така си помислих. Тогава сложи чайника на печката, връщам се след минута. — Мама пооправи косата си, приглади блузката и полата си и излезе.

След няколко минути се върна с Лиъм. Той беше толкова висок и мускулест, че изпълни цялото преддверие. Носеше лопата и изглеждаше доста по-страховит, отколкото ми се стори първия път.

— Здравейте, дами! Разбрах, че имате проблем — усмихна се широко той.

Прииска ми се да се наведа над Саф и да затворя устата й, която зееше като пещера. Грейс обаче изглеждаше напълно безразлична към Лиъм, само набързо промърмори „привет“ и отиде в стаята си да учи.

След чая мама, Саф и аз седнахме на вече по-малко отвратителния диван да чакаме плъха. Не отне много време. Щом утихнахме, той се подаде за сиренцето, което Лиъм остави на пода. Щом зърнахме муцуната му, всички се разпищяхме в очакване на фаталния удар.

Но вместо да изпрати плъха в рая на плъховете, Лиъм също се разкрещя.

— Удари го с лопатата! — викна му Саф, докато той подскачаше от крак на крак.

— Не мога, не мога! Той е огромен! — викаше Лиъм.

Плъхът ни изгледа също толкова паникьосано, колкото бяхме и ние, и се завтече към дупката, но Лиъм стовари лопата пред нея. Плъхът се защура из кухнята.

— Ким, отвори вратата! — викна Лиъм. — Бързо! Аби, тичай по стълбите и отвори входната врата.

Канех се да кажа: „Я чакайте, защо Саф не иде?“, но вместо това се втурнах по стълбите. Не бях и на половината път, когато чух Лиъм да вика:

— Сапфир, иди да затвориш другите врати, а аз ще го насоча покрай теб.

Тогава си помислих, че все пак се отървах с по-леката задача. Отгоре се чуваше много викане, тропане и блъскане и в следващия миг плъхът се стрелна покрай мен и се скри в най-близкия храст. Аз треснах вратата и се втурнах нагоре с разтуптяно сърце.

Събрахме се в кухнята треперещи и близко до истерията. Като се поуспокоихме, Лиъм запуши дупката с някаква стара дъска за хляб, която намерихме в едно чекмедже, и каза, че тия дни ще дойде с капан за мишки, в случай че има още, и ще зазида дупката. Мама не спря да му благодари, а на мен ми се струваше, че го познаваме не от преди половин час, а от цяла вечност.

Лиъм остана за вечеря. Мама приготви канелони, но не със скъп сметанов сос и моцарела с босилек, а само с доматен сос. Въпреки това той все повтаряше колко е вкусно и колко добра готвачка е мама. След вечерята останахме около масата и си говорихме часове наред (е, без Грейс, която пак се измъкна, за да зубри). Мама разказа на Лиъм подробно какво се беше случило в Илинг и защо сме се преместили в този апартамент, а Саф от време на време подмяташе хапливи забележки по адрес на татко.

По-късно, докато мама правеше чай, Лиъм пак отиде да види дъската, с която беше запушил дупката.

— Знаеш ли, Ким, май ще е най-добре да сменя цялото парче от перваза — каза той. — Останали са ми дъски от последната ми работа, които подхождат по цвят. Ще взема размерите, ще ги изрежа и готово.

Мама го гледаше объркано.

— От последната ти работа ли? Ти какво работиш?

— Строител съм.

— Строител? Ама това е толкова… Искам да кажа… — Мама почервеня като домат. — Извинявай, аз просто си помислих…

— Какво, че като съм гей, трябва да съм фризьор или нещо такова? — засмя се той.

— Добре де, не беше много мъжествен с плъха — стрелна го Саф.

— Хайде, хайде, а ти? — присмя й се Лиъм. — Всъщност, строителството не е най-подходящата работа за мен в момента. Гърбът ми не ми дава мира през последните месеци, особено когато трябва да вдигам тежко. Нощем не мога да спя от болки.

— О, бедничкият! Искаш ли да ти направя масаж? — предложи мама и се изчерви отново. — Извинявай, може да е прозвучало странно, но аз съм професионален терапевт масажист. Не съм практикувала отдавна, но човек не забравя основното. Ще се радвам да направя нещо за теб като благодарност за справянето с плъха.

— Би било страхотно — съгласи се ентусиазирано Лиъм, — ако наистина искаш…

— Разбира се, че искам! Можем да го направим още сега. — Тя опря ръце на масата. — Мисля, че ще те издържи, а ние тук ще поукрасим малко.

Мама, Саф и аз се заехме за работата. Донесох остатъка от масажното масло, което бях приготвила наскоро за раменете на мама. Беше много хубаво — загряващо, с аромат на канела, карамфил и тамян, точно за отпускане на стегнати мускули. Саф откри някакви свещи за спешни случаи, ако спре тока например. Наредихме няколко на кухненския плот върху кутии от доматено пюре.

Двете със Саф седнахме на грозния диван и заразглеждахме списания, а мама се захвана за работа. Май на Лиъм му беше приятно, но не можехме да се удържим да не се смеем, когато той изпискваше, щом мама докосне някой схванат мускул.

— За голям мъж като теб си малко кекав — подигра му се Саф.

— Той е много смел — защити го мама. — Гърбът му е много зле.

Усетих, че се изпълвам с гордост заради мама. Тя наистина искаше да помогне на Лиъм, като използва удивителните си умения, които почти бяхме забравили, че притежава. Лицето й постепенно загуби онзи напрегнат загрижен израз. Тя беше съсредоточена, правеше своята магия и изглеждаше много спокойна. След малко Лиъм спря да мрънка и се отпусна, а около тях се образува нещо като балон от спокойствие.

Когато мама най-после свърши, той й благодари около милион пъти и заяви, че направо е станал нов човек и затова мама заслужава една чаша. Изтича в апартамента си и се върна с бутилка вино.

Отидох да си чета в стаята, но от време на време отскачах до кухнята да си взема нещо. Всеки път виното в бутилката намаляваше, свещите се топяха, а мама и Лиъм на все по-висок глас обсъждаха какви боклуци са мъжете. Не че подслушвах, но май Лиъм сега беше сам, защото някой, когото той нарече „егоистичния бразилски танцьор“, го зарязал преди няколко седмици заради „арогантния шотландски ски инструктор“. Последното, което видях, беше мама, която се навежда през масата, за да му каже, че тези двамата наистина са били ужасни и че се заслужават един друг, но не беше в състояние да произнесе имената им.

Реших, че е време да си лягам.