Кели Маккейн
Ментова целувка (13)

Глава 13

Сутринта всички си облякохме розовите униформи, направихме си прически и се гримирахме. Дори Грейс си сложи малко спирала на миглите и остави Саф да й среше косата. После мама ни раздаде баджове с имената. Сърцето ми се разтуптя, когато си закачах моя — това беше то!

— Готови ли сме? — обърна се мама към нас и изглеждаше много развълнувана, също като мен.

— Готови сме! — отвърнахме и се спуснахме надолу.

Снощи, след като най-после свършихме всичко в салона (дълго след като бях привършила с маските за лице), бяхме толкова уморени, че направо се пъхнахме в леглата и не бяхме огледали резултата… тоест не бяхме огледали както трябва.

Но сега, като влязохме през вратата, просто ахнахме. Слънцето струеше през прозореца върху лъскавия под. Златната боя блестеше по плота на рецепцията, а вазата с ярки цветя оживяваше цялото пространство. Мотото ни, „Салон за красота «Под дъгата» — красота отвътре навън“, изписано на стената зад рецепцията, просто сияеше.

Канапетата и масичката за кафе, със списанията по нея, създаваха такъв уют, че ти се искаше да седнеш на тях и никога да не станеш. Хладилната витрина беше пълна с пресни плодове, които изглеждаха апетитно и бяха страхотен фон за малките бурканчета с маски за лице, подредени между тях. В радостно оживление се спуснахме към кабините. Приличаха на уютни островчета с приглушената си светлина, ароматните масла и големите пухкави хавлии, сгънати в края на масажните маси.

Всичко беше както си го бях представяла — само че още по-хубаво!

Хванахме се за ръце и постояхме така за малко, усмихвайки се една на друга.

И тогава влезе Самър, която не спираше да повтаря колко фантастично изглежда всичко. След нея дойде Лиъм, който май имаше нужда от непробуден сън поне една седмица. След всички поздравления мама се хвана за работа. Изпрати Саф и Грейс да донесат хапките от апартамента, помоли Лиъм да поправи вратата, която заяждаше, а на нас със Самър нареди да сложим чайника.

Докато бяхме в кухничката, разказах на Самър как Марко беше дошъл и че се сдобрихме, но че ще си останем само приятели.

— Наистина много си падах по него през цялото време — признах аз. — Вчера разбрах, че и той си пада по мен. Но реших, че няма да стане. Със сигурност пак ще объркаме нещата, а аз не мога да рискувам да разбия групата ни. Толкова ми харесва да сме заедно.

— Сигурна ли си? — погледна ме изпитателно Самър.

— Да! — отвърнах решително.

— Е, може би така е най-добре.

И точно тогава Марко се появи на вратата и тъй като и двете се изчервихме, той сигурно се досети, че сме говорили за него.

— Привет — усмихна се малко притеснено той. — Искате ли да изляза и да се върна след малко?

— Разбира се, че не. Не си говорехме за теб — погледнах в земята аз. — Ъъъ, Самър ми каза за едно упражнение, което ще ми помогне за… (Мисли, Аби, мисли!) моите болки при мензис (Да му се не види! Това пък откъде ми дойде?).

Той погледна още по-смутено.

— О, ами… добре, ще ви оставя да си довършите разговора в такъв случай.

Мисля, че щях да умра от срам. Упражнения при мензис? Гадост! Как изобщо ми хрумна? Чудя се защо не мога да се държа нормално, когато Марко е наоколо?

Скоро обаче се появи нещо много по-сериозно, за което да се притеснявам. И то не само аз.

С шумно обратно броене и радостни викове отворихме вратите на салона точно в десет часа.

Но отвън не чакаше никой.

Помислихме, че хората ще започнат да идват след няколко минути. До десет и половина никой не се появи. Усетих как коремът започва да ме боли.

Мама нервно започна да прелиства брошурите.

— Просто искам да се уверя, че е написано десет часа — каза тя. — Аха, ето го. Разбира се, че така пише. Извинявай, Аби! Помислих, че може би…

— Никой не идва точно навреме на подобни откривания — успокои я Лиъм. — Не се тревожи, скоро салонът ще се напълни.

Но към единайсет часа и той трябваше да се съгласи, че нещата не изглеждат добре. Мама първа загуби присъствие на духа.

— Не мога да повярвам, че няма никого. — Гласът й трепереше. — Толкова много труд вложихме… а и обич… Дано не са били напразни…

Очите ми се плъзнаха от тъжното лице на мама към красиво подредените плата с хапки и сърцето ми щеше да се пръсне.

Лиъм я прегърна, но никой не казваше и дума. Всички имахме ужасното чувство, че сме се провалили. Усетих ръката на Самър на рамото си и сълзите ми рукнаха.

Вратата се отвори и всички с надежда погледнахме натам.

Беше Бен.

— Привет на всички, извинете ме, че закъснях, мама не можеше да се справи с Гейб и аз останах да… — и млъкна, забелязвайки очевидното. — А къде са другите?

— Няма никого — започнах аз, но точно в този миг вратата се отвори отново и този път влезе истински клиент.

Всички бяхме толкова изненадани, че само зяпахме мълчаливо. Да си призная, не бих се учудила, ако жената си беше излязла. Но мама се усмихна, приглади униформата си и отиде да я посрещне.

Грейс й предложи сок, Саф й показа кабините за масаж, а мама й обясни какви процедури предлагаме. Накрая аз й дадох мостра от балсама за устни. Жената отвори капачката и помириса.

— Ммм, ухае възхитително! — възкликна тя. — И всичко тук е толкова красиво. Точно това ни беше нужно в тази част на града. Този салон ще оживи площада. — А после добави: — Колко жалко, че сте избрали да направите откриването точно днес.

Всички я погледнахме озадачено.

— Какво имате предвид? — попита мама. Тя изглеждаше изненадано.

— Не знаехте ли? Днес е големият базар на изкуствата и занаятите в Боръу парк. Той е веднъж в годината и го рекламират от седмици. Има около сто щанда, оркестър, храна… Всички са там от сутринта. Аз също съм тръгнала натам.

— О, така ли? Не знаехме.

Всички трябваше да се усмихнем и да кажем довиждане, но веднага щом жената излезе, заговорихме съкрушено.

— Не мога да повярвам, че сме пропуснали нещо толкова очевидно — извика мама.

— Чувствам се ужасно! — гледаше ме виновно Самър. — Та това е всяка година, как можах да забравя!

— Грешката е моя! — намеси се Лиъм. — Видях плаката за базара и пак не се сетих.

— Знаех, че го има, но никога не съм ходил, така че нямах представа, че е толкова голяма работа — погледна ме съкрушено Бен.

— Емили ми го спомена — намеси се и Саф, — но в Илинг се случват толкова много неща наведнъж, че аз не обърнах внимание.

Естествено, Грейс не беше чула нищо. Нито пък аз.

Чувствах се толкова зле, колкото и останалите. Но знаех, че няма смисъл да седим и да кършим ръце.

— По-важно е какво можем да направим в тази ситуация — внесох малко разум аз.

И преди някой да успее да каже нещо, решението се появи в главата ми. Спогледахме се с мама и аз разбрах, че и на нея й беше хрумнало същото.

— Е, ако Мохамед не идва при планината, планината трябва да иде при Мохамед — каза тя.

— Какво? — изуми се Саф.

Грейс завъртя очи и каза:

— Мама иска да каже, че ние сме планината, а клиентите са Мохамед.

— Пак не разбирам — намръщи се Саф.

Грейс въздъхна.

— Ако те не идват при нас, ние ще отидем при тях бе, тъпчо!

— Ами да! — отсече Саф. — Защо не казахте така? Но почакайте, ами ако не ни пуснат?

Мама изглеждаше твърдо решена.

— Ще ги убедя да ни пуснат — каза тя с онзи познат стоманен блясък в очите.

И тогава всички се хванахме за работа — опаковахме хапките, мострите, брошурите и продуктите и ги натоварихме в пикапа на Лиъм. Взехме и неговата дълга маса, и три големи розови хавлии, за да я покрием, в случай че има място, на което да я сложим.

Емили, приятелката на Саф, пристигна точно когато се готвехме да тръгнем, и ние изненадано се втренчихме в нея. Беше абсолютно копие на Саф, направо можеха да са сестри! Типично за момчетата, Марко и Бен не откъсваха очи от нея и можеше дори да чуем мислите им: „Леле, те са две!“. Накрая трябваше да щракна с пръсти пред носовете им и да кажа:

— Може ли да се съсредоточим, моля?

Решихме Емили, Самър и момчетата да останат в салона, а мама да закара с колата на Лиъм мен, Грейс и Саф на панаира. Емили можеше да направи демонстрационен масаж на глава, ако се появи клиент, а Самър можеше да направи безплатен маникюр. Бен отговаряше за нектарите и соковете, а Лиъм беше отговорник за всичко. Марко предложи да иде до кръстовището с брошури, да спира хората на път за панаира и да ги кани да се отбият първо в салона.

— Сигурен съм, че ще докарам много хора — каза той. После ми се усмихна тъжно и добави: — Слава богу, не всички са имунизирани срещу чара ми.

Точно преди да тръгнем, Лиъм пъхна глава през прозореца на шофьора и попита мама дали си е взела телефона.

— Не, остана горе в апартамента — каза смутено тя.

— Ето, вземи моя — подаде й го той. — Ще трябва да ни се обаждаш, когато клиентите си насрочат час, за да записваме в дневника, да не объркаме нещата.

Мама се поколеба.

— Не ми се вярва някой да си запише час на място.

— Мисли позитивно, Ким — засмя се Лиъм. — Стигна дотук само с ентусиазъм и кураж. Не се предавай сега!

Мама се усмихна и се обърна към нас:

— Хайде, момичета, да отиваме на панаира и да покажем на света от какво сме направени.

И тя запали вана, той изгасна, мама пак го запали и накрая заподскачахме по пътя. Обърнах се да помахам и не можах да не се разхиля, като видях как Лиъм държи главата си с две ръце.

Два погрешни завоя и едно спиране по средата на едно кръстовище — и ето че пристигнахме в Боръу парк. Имахме късмет, че след като обяснихме положението, дамата на входа беше много любезна и ни смести до един щанд за осветителни тела. Базарът беше в разгара си, оркестърът свиреше, а поток от хора минаваше от щанд на щанд. Предлагаха се кристали, плетени кошници, керамика, ръчно изработени дървени играчки и игри, а забелязах и един невероятен щанд, на който продаваха чанти, направени от рециклирани пакетчета от бонбони.

Не че имах време да ида да разгледам. Подредихме всичко със скоростта на светлината и още преди да свършим, хората започнаха да се редят, да вземат продуктите, за да ги помиришат или да погледнат етикетите със съдържанието. Изглежда, бяха доволни, че всичко е свежо и естествено, и много скоро вече давах информация откъде идват различните съставки, кои са гарантирано органични, точно колко време издържат различните свежи маски в хладилника… Беше страхотно да говоря за нещата, които харесвам, и продуктите направо отлитаха от масата. Мама прибираше парите, като слагаше нещата в нашите специални торбички от рециклирана хартия.

Когато за минутка направих малка почивка, забелязах, че Грейс беше поставила една табелка до безплатните мостри за балсама за устни. Ами… те вече не бяха безплатни. „Безплатен балсам за устни при записване за процедури днес“, пишеше на табелката. Не знам дали това беше причината, но хората започнаха да се записват. Саф им обясняваше различните услуги или пък те си вземаха брошура, за да разгледат, а после се връщаха да си запишат час. Мама определено имаше нужда от мобилния на Лиъм. Звънеше по него на всеки пет минути. Лиъм пък ни каза, че доста хора са се отбили в салона благодарение на усилията на Марко.

Приятелките на Самър — Йола и Амани от арт клуба, дойдоха и ни поздравиха (купиха си и авокадово масло за тяло). Оливия и Роуз от нетбола също дойдоха с Рейчъл, Джес и Бекс от нашия клас. Минаха уж само да си побъбрим, но накрая си тръгнаха със записани часове за маникюр следващата събота. Дойдоха и някои, които, изглежда, познаваха мама. Тя ни каза, че били от един от хотелите, където е ходила да пита за работа. Те взеха от визитките ни и обещаха да изпратят гостите си за процедури, тъй като там не се предлагали такива услуги.

Саф се заговори с една групичка от колежа, който (дай боже!) ще посещава, и накрая всички попитаха за работа в салона. Мама си записа адресите им и каза, че ще ги има предвид, тъй като може би няма да мине много време и ще ни трябват повече хора (позитивно мислене все пак!). Новите приятели на Грейс също дойдоха да си поговорят с нея, а после със Саф и мама не можахме да се удържим да не я подразним малко, защото беше очевидно, че Арън, нейният съученик от класа за напреднали по математика, си пада по нея. Тя ни се тросна да не ставаме глупави, но се изчерви, грабна една купчинка брошури и каза, че отива да ги раздаде из базара.

Когато хората малко понамаляха и бяхме продали почти всичко, успяхме да поогледаме и другите щандове. Разбира се, бяхме строго инструктирани от мама да не похарчим всичко, което сме спечелили. Взехме визитни картички на магазина за ръчно изработени бижута и свещи, за да ги сложим в нашата приемна, а те взеха от нашите, за да ги сложат при касите си. И докато бяхме там, аз размених една от моите бомбички с пяна за вана за една страхотна свещ пирамида.

Върнахме се в приповдигнато настроение в салона и влязохме с танцова стъпка и радостни възгласи. На чай с остатъците от хапките на мама, седнали на слънце пред салона, пресметнахме, че сме спечелили 384 лири от продажбата на продукти. Грейс каза, че това покрива много повече от похарченото за съставките на първата партида и че все още имаме запаси по рафтовете.

Записаните часове бяха за седмица и половина напред. Самър ни каза, че майка й и баща й са идвали и са купили два крема за ръце от моркови и невен, който приготвих по идея на Ани. Самър каза, че съжаляват, че не сме се видели, но Ани се е записала за масаж, така че скоро щяхме да я видим.

— И аз взех нещо за мама — каза Бен. — Тя го заслужава, сега, когато Гейб има проблем със зъбките. Ще й занеса списъка с процедурите, за да си избере.

— О, Бен, толкова е мило от твоя страна! — възкликна мама. — И всички бяхте така добри да ни помогнете. Да вдигнем тост — обяви тя и вдигна чашата си. — За Лиъм, Самър, Бен, Марко и Емили! Благодаря ви за всичко! Нямате представа колко много означава за нас вашата подкрепа.

— Наздраве! — казах бързо аз, защото изглеждаше, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Наздраве! — извикаха всички и чукнахме чашите си.

Групата почна да се разотива малко по малко. Бен трябваше да тръгва, за да помага за Гейб, а Самър трябваше да се връща за тяхната съботна семейна вечеря. Мама отиде с Лиъм до местния пъб, а Саф тръгна с Емили към града. Покани мен и Грейс да ги придружим, което беше много мило, но Грейс каза, че отива да си легне с математиката, а аз казах, че ще остана в салона, за да почистя и да прибера.

И докато всички сновяха наоколо, сбогуваха се и си прибираха нещата, аз се оказах сама с Марко.

— Благодаря ти за днес — казах.

— Вече ми благодари. Два пъти — засмя се той.

— Е, добре… Ами… тогава предполагам, че трябва да ти кажа довиждане.

— Чао тогава.

Гадно! Внимание, опасност от излагация! Известно време не знаехме какво да правим и просто си стояхме в неловко мълчание. Накрая той се наведе да ме прегърне, но аз си помислих, че иска да ме целуне по бузата, и си ударихме главите.

— О! — извиках аз.

— Извинявай! — измънка той.

— Не, аз съжалявам! Добре ли си? — попитах аз.

— Преживявал съм и по-лоши неща. Да ме убодат свирепо със стъклена бъркалка например — усмихна се той.

Притесних се.

— О, бях забравила. Но това не е проява на склонността ми към насилие, кълна се.

Склонност към насилие? Какви ги приказвах? След това, точно когато си помислих, че вече нищо по-излагащо не може да стане, взех, че му подадох ръка за довиждане. Гадост! Откъде ми дойде това! Направих същото тъпо нещо и когато се срещнахме за пръв път. Не, Аби, казах си строго, не мисли за този ден.

И все пак дори да ме мислеше за абсолютна глупачка, той ми се усмихна весело и я стисна.

— До скоро! — измънках аз, като се заставих да си дръпна ръката.

— Да, до скоро — и Марко тръгна надолу по улицата да догони Бен.

За миг си помислих, че ще каже нещо. Искам да кажа, истински да каже нещо. Нали разбирате… нещо за мен и за него. И тогава осъзнах онова, което май винаги съм знаела дълбоко в себе си. Исках той да го каже.

Но аз го бях отблъснала и той нямаше да се моли. Гордостта му не го позволяваше. Аз също нямаше да заговоря за това. Ако той не направи ход, и аз нямаше да направя.

Така че всичко свърши.

Завинаги!

Няколко часа по-късно все още бях в салона и тогава намерих картичката. Преглеждах пощата — никой не беше имал време да я отвори, и аз я видях. „За семейство Грийн“, беше написано на плика. Вътре имаше само три думи, написани с татковия завъртян почерк „Желая ви успех!“. И четири целувки ХХХХ. Въздъхнах и я притиснах до гърдите си, а после я сложих на рецепцията. Не вярвам някой друг да иска да я види, но нямаше да я крия от тях.

Изметох пода още веднъж, след това наредих продуктите по рафтовете и направих списък на съставките, от които трябва да купим допълнително. После проверих дали онова листче, на което бях надраскала номера на татко, все още е пъхнато в дневника с часовете. Не исках да му звъня, не точно сега, но исках да знам, че е там. След това измих чашите от соковете и чиниите от хапките и тъкмо ги бършех, когато сиди плейърът в приемната се включи.

Спрях за малко и се заслушах. Джуди Гарланд пееше „Под дъгата“.

Мама се беше върнала преди половин час и предположих, че е слязла долу да види какво правя и е пуснала музиката.

— Здрасти, мамо! — викнах и се отправих към салона. — Тъкмо свърших с инвентаризацията на…

Млъкнах. Не беше мама.

Беше Марко.

— Ъъъ, здрасти… пак — измънка той.

— Здрасти. — Стомахът ми направи познатото превъртане. Толкова беше хубаво да съм до него. Опитах се много бързо да сваля гумените ръкавици, с които миех, но ръцете ми все си оставаха в тях, само пръстите ставаха все по-дълги и по-дълги. — Ъъъх! — изпъшках аз и тогава ръкавицата излетя и ме перна по лицето. — Ау! — извиках. Аплодисменти за Аби Грийн, кралицата на сръчността!

— Добре ли си? — попита Марко.

Сигурно питаше дали съм добре с главата.

— Аха, екстра съм — изчервих се аз и се преборих с другата ръкавица. Когато най-после се престраших да погледна към него, видях, че беше много сериозен.

— Върнах се, за да ти кажа, че не мога да бъда приятел с теб — каза той.

Стомахът ми се превъртя пак, но този път не по добрия начин.

— Защо? — заекнах аз. — Мислех, че се разбрахме…

Той се намръщи.

— Ами мислех си за това и реших, че е много лоша идея. Ти винаги ще ми разправяш за упражненията при мензис и такива неща… — Той притеснено се усмихна. — Мисля, че ще е много добре, ако сме повече от приятели.

Сърцето ми се разтуптя. Това наистина ли се случва?

Повдигнах вежди.

— О, ти така мислиш, така ли?

— Виж — Марко отново стана сериозен, — разбрах, като ми каза преди, че в момента много ти се е струпало и че е добре да бъдем само приятели. Да, ама не е така. Не знам дали бих могъл да съм дори близо до теб само като приятел, но ще се опитам, ако наистина искаш това. Но за да няма повече обърквания, искам да знаеш точно какво мисля. Аз искам да си моето момиче. Уверявам те, че няма да ти усложнявам живота и ако го направя някога, искам да знаеш, че можеш да ми кажеш. Можеш да ми кажеш всичко! Моля те, моля те, дай ми още един шанс, Аби!

Боже, той наистина се молеше!

Аз го погледнах за миг, опитвайки се да претегля в главата си всичко, което се беше случило, всичко, което можеше да се случи, колко хубаво би могло да бъде, колко лошо би могло да стане и дали бях готова да бъда с някого. Наистина не знаех какъв е отговорът. Но тогава сърцето ми взе превес и аз просто казах „Да“.

— Какво, наистина ли? — Марко изглеждаше стъписан.

Аз се засмях.

— Да!

— Уф! Благодаря ти, Боже! — Той се усмихна със своята красива усмивка. — Танцувай с мен! — и ме взе в обятията си.

Този път аз се приближих до него и вдишах аромата му на канела и мускус. Онази електрическа искра отново изпука между нас и аз сложих ръце около врата му. После се сетих, че танцуването означава да движиш краката си, но когато се опитах да го направя, те сякаш бяха залепнали за пода, така че само се полюшвах от една страна на друга.

И докато Джуди пееше за синята птица и лимоновите капчици, които сбъдват мечти, той ме целуна. Целунах го и аз с една перфектна ментова целувка.

Когато Марко си отиде, постоях на същото място, като си припомнях всяка дума, всеки поглед, докосване… и целувката, разбира се. Исках всичко да остане там, запазено в паметта ми, докато остарея и започна да нося монахинските дебели чорапогащници по свое желание.

Накрая заключих и тръгнах нагоре. Мама и Грейс бяха в кухнята, а Саф излезе по хавлия от банята точно когато влязох. Като видя километричната усмивка на лицето ми, тя само изписка и затанцува:

— Оооооооо! Той се върна, нали?

Кимнах.

Тя нададе писък, който щеше да ни спука тъпанчетата.

— Да! Знаех си! Знаех си!

— Кой, Лиъм ли? За какво? — попита Грейс озадачено, с което ни накара да избухнем в смях.

— Ти нищо не разбираш, нали, Грейс? — подразни я Саф.

Но вместо да се обиди, Грейс само се ухили.

— Майтапех се. Знам, че говориш за Марко. Истински се радвам за теб, Аби.

Саф я погледна самодоволно.

— Видя ли? Животът може да е като приказка, ако вярваш в това.

— Това, а и всичко останало, което се случи днес, определено си плаче за празненство! — заяви мама.

Слезе долу и донесе сокоизстисквачката и ни направи специален нектар с ананас, ягоди и боровинки. Междувременно Грейс донесе сиди плейъра от моята стаичка, а Саф изчезна в тяхната стая и се върна, облечена с минирокличка с пайети и един куп сидита.

— Имам чудесна песен за нас — каза тя и пусна „По-високо“, любимата ни песен на „Сатърдей“.

Мама ни подаде чашите.

— За „Под дъгата“! — вдигна тя своята чаша.

— За „Под дъгата“! — викнахме в един глас и чукнахме чашите си.

— За Аби — добави тя, — която ни сплотяваше и ни издигна по-високо!

— За Аби! — повториха Саф и Грейс и пак чукнаха чашите си.

— Реч! — извика Грейс.

Аз се усмихнах, но поклатих глава. Не мислех, че има какво да кажа. Но после се сетих, че има. И добре че се сетих, защото сестрите ми не спираха да викат: „реч, реч, реч, реч!“.

— Добре! — провикнах се аз, за да надвикам музиката и тяхната врява.

— Мамо, онази вечер, когато каза, че ще продадеш пръстена си, почувствах, като че ли не само бяхме загубили къщата, но и нашия дом. Но не съм била права. Защото сега знам, че домът е там, където сте всички вие. Толкова се гордея с нас! Минахме през трудни времена, но се съвзехме и направихме нещо добро. Сбъднахме мечтата си да открием салона за красота „Под дъгата“!

— А ти намери своето момче мечта! — намеси се Саф.

Всички се развикаха и ме поздравяваха, което ме накара да се изчервя, но бързо се съвзех и казах:

— Но най-хубавото е, че това е само началото.