Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (7)

Седма глава

Херцога протегна ръка и изключи двигателя на колата.

— Рискуваме да се изтровим с въглероден окис — каза спокойно, като че ли не бяхме здравата прецакани на шестнайсет километра от дома. — Навън през задната врата! — Нареди тя и властната нотка в гласа й ме успокои. Джей Пи мина в багажното отделение зад седалките и отвори задната врата. Изскочи навън. Херцога го последва, а после и аз с краката напред. Вече събрал мислите си, най-после успях да ги изразя красноречиво.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Ритнах задната броня на Карла и мокрият сняг се посипа по лицето ми. — Глупава идея, господи, глупава, господи, родителите ми, по дяволите, по дяволите, по дяволите.

Джей Пи сложи ръка на рамото ми.

— Всичко ще бъде наред.

— Не — казах. — Няма. И ти знаеш, че е така.

— Да, ще бъде — настоя Джей Пи. — Знаеш ли какво? Всичко ще бъде съвсем наред, защото ще изровя колата от снега и някои ще дойде и ще ни помогне — дори това да са близнаците. Искам да кажа, няма да ни оставят да измръзнем до смърт тук.

Херцога ме погледна и се усмихна самодоволно.

— Може ли да отбележа — каза, — че скоро много ще съжаляваш, задето не се вслуша в съвета, който ти дадох в дома ти? — Погледнах надолу към снега, който падаше върху маратонките ми, и трепнах.

Джей Пи остана оптимист.

— Да! Всичко ще бъде наред! Има някаква причина господ да ми е дал мускулести ръце и мускулест корем, човече. Това е така, за да мога да измъкна колата ти от снега. Дори нямам нужда от помощта ти. Вие просто си бъбрете и оставете Хълк да извърши магията.

Погледнах Джей Пи. Тежеше може би седемдесет и три килограма. Катеричките имат по-впечатляващи мускули от него. Но Джей Пи беше спокоен. Завърза краищата на ушанката. Бръкна в много тесния за него скиорски костюм, извади вълнени ръкавици и се обърна към колата.

Не се спуснах да му помогна, защото знаех, че е безнадеждно. Карла се бе забила приблизително цели два метра във високата почти колкото мен пряспа, а нямахме дори лопата. Просто стоях на пътя до Херцога и отмахнах с ръка мокрия кичур, който се подаваше изпод шапката ми.

— Съжалявам — казах на Херцога.

— Ъх, вината не е твоя. А на Карла. Ти завъртя волана. Карла просто не те послуша. Знаех си, че не трябва да я обичам. Тя е като всички други, Тобин: щом призная любовта си, ме изоставя.

Засмях се.

— Аз никога не съм те изоставял — казах и я потупах по гърба.

— Да… Е, първо, никога не съм ти признавала любовта си и второ, за теб дори не съм жена.

— В такава беда сме — казах разсеяно, като погледнах назад и видях Джей Пи да си пробива път покрай колата. Беше като малка къртица и постигаше изненадващ резултат.

— Да, вече съм премръзнала — отвърна тя, приближи се и се опря в мен. Не можех да си представя как е премръзнала под гигантското палто за ски, но нямаше значение. Това ми напомни, че поне не съм сам тук, навън.

— Какво ще правим, Херцоже. — Протегнах ръка и я прегърнах, докато в същото време размествах шапката й.

— И бездруго това е може би по-забавно, отколкото ще бъде в „Уофъл Хаус“ — каза тя.

— Но в „Уофъл Хаус“ е Били Талос — отговорих присмехулно. — Сега разбрах защо пожела да дойдеш. Няма нищо общо с пържените картофи!

— Всичко трябва да има нещо общо с пържените картофи — отвърна тя. — Както е написал поетът: Толкова много зависи от златистите, покрити с мазнина крокети редом с бърканите яйца.

Не знаех за какво говори. Просто кимнах, втренчих поглед в пътя и се запитах кога ли ще дойде кола, която да ни спаси.

— Знам, че е глупаво, но тази със сигурност е най-приключенската Коледа.

— Да, което добре ми напомня защо, общо взето, съм против приключенията.

— Няма нищо лошо в това понякога да поемаш риск — каза Херцога и ме погледна.

— Не бих могъл да съм по-несъгласен и това само доказва гледната ми точка. Поех риск и сега Карла е заседнала в пряспата и скоро ще ми бъде забранено да я карам.

— Обещавам ти всичко да бъде наред — каза Херцога с премерено тих глас.

— Добра си в това — казах. — В това да изричаш луди неща по начин, който да ме накара да ти повярвам.

Тя се повдигна на пръсти, сграбчи ме за раменете и ме погледна, носът й бе зачервен и мокър от снега, лицето й бе близо до моето.

— Ти не харесваш мажоретките. Мислиш, че са жалки. Ти харесваш хубавите, забавните, емо момичета, с които ти е приятно да излизаш.

Свих рамене.

— Да, онова не се получи — казах. — По дяволите! — Тя се усмихна.

Джей Пи се показа от тунела, изтръска снега от бебешко синия си ски костюм и обяви:

— Тобин, имам лоша новина, но не искам да реагираш прекалено силно.

— Добре — казах нервно.

— Не мога да измисля как по-лесно да ти го съобщя. Хм, по твое мнение какъв е идеалният брой колела, които Карла трябва да има в момента?

Затворих очи и повдигнах глава, ярката светлина на уличната лампа проряза клепачите ми, снегът бе по устните ми.

Джей Пи продължи:

— Защото, за да бъда напълно искрен, мисля, че възможно най-добрият брой за Карла са четири. В момента три от колелата на Карла са физически съединени с нея, но не са идеалният брой. За щастие, четвъртото е на съвсем малко разстояние, но, за нещастие, не съм експерт в поставянето на колела.

Дръпнах шапката си така, че да покрие лицето ми. Съзнанието за дълбочината на нещастието ми ме заля и за първи път ми стана студено — почувствах студа по китките си точно там, където имаше гола ивица кожа между ръкавиците и маншетите ми, и там, където разтопеният сняг се бе просмукал в чорапите ми. Родителите ми нямаше да ме набият, да ме дамгосат с нагорещена закачалка за дрехи или нещо подобно. Бяха прекалено мили, за да прилагат жестокост. И това накрая ме накара да се почувствам толкова зле: те не заслужаваха да имат дете, което да счупи колелото на любимата им Карла, пътувайки, за да прекара малките часове на коледната нощ с четиринайсет мажоретки.

Някой дръпна шапката ми нагоре. Джей Пи.

— Надявам се, че няма да позволиш на малко препятствие като липсата на кола да ни попречи да стигнем в „Уофъл Хаус“ — каза той.

Херцога, която се бе облегнала на наполовина издадената вън от снега задница на Карла, се засмя, но аз — не.

— Джей Пи, сега не е моментът за смешно ха-ха — казах.

Той изправи гръб, като че ли да ми напомни, че е малко по-висок от мен, и направи две крачки към средата на шосето, така че да застане директно под лъча светлина на уличната лампа.

— Не съм в настроение за смешно ха-ха — каза. — Смешно ха-ха ли е да вярваш в мечтите си? Смешно ха-ха ли е да преодолееш бедата, за да накараш мечтите си да се сбъднат? Беше ли смешно ха-ха, когато Хъкълбери Фин измина стотици километри на сал по река Мисисипи, за да се целува с мажоретките на деветнайсети век? Беше ли смешно ха-ха, когато хиляди мъже и жени посветиха живота си на космическите изследвания, за да може Нийл Армстронг да се сприятели с мажоретките на Луната? Не! И не е смешно ха-ха да вярваш, че в тази велика нощ на чудеса ние, тримата мъдри мъже, трябва да продължим към великата жълта светлина на знака на „Уофъл Хаус“.

— Мъдри хора — каза спокойно Херцога.

— О, хайде! — каза Джей Пи. — И не получавам нищо за това? Нищо! — Крещеше, защото снегът заглушаваше шумовете, а гласът му ми се струваше единственият звук в света. — Искате ли още? Има и още. Дами и господа, родителите ми имаха мечта, когато напуснаха Корея само с дрехите на гърба си и значителното богатство, натрупано благодарение на превоза на стоки. Мечтаеха един ден сред заснежените хълмове на Северна Каролина синът им да изгуби девствеността си с мажоретка в дамската тоалетна на „Уофъл Хаус“, намиращ се в близост до междущатското шосе. Родителите ми жертваха толкова много за тази мечта! И затова трябва да продължим въпреки всички изпитания и нещастия! Не заради мен и най-малко заради въпросните бедни мажоретки, а заради родителите ми и… всъщност заради всички емигранти, присъединили се към тази велика нация с надеждите, че някъде, по някакъв начин децата им могат да имат онова, което те никога не са имали: секс с мажоретка.

Херцога заръкопляска. Аз се смеех, но кимнах на Джей Пи. Колкото повече мислех за това, толкова по-глупаво ми се струваше да прекарам времето си с група мажоретки, които дори не познавах и които и бездруго бяха в града само за една нощ. Нямам нищо против целуването с мажоретки, но имах известен опит, и макар че бе забавно, едва ли си струваше да вървим в този сняг. Но какво още можех да изгубя, ако продължах — какво, което вече да не бе изгубено? Само живота си, но бе по-вероятно да оцелея, като извървя близо петте километра до „Уофъл Хаус“, отколкото шестнайсетте километра до дома. Пропълзях в багажното отделение на джипа, взех няколко одеяла, уверих се, че всички врати са затворени, и заключих Карла. Поставих длан на бронята й и казах:

— Ще се върнем за теб.

— Точно така — успокои я и Херцога. — Никога не изоставяме падналите.

Бяхме изминали не повече от трийсет метра, когато чухме рева на двигател.

Близнаците.