Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (5)

Пета глава

Както обикновено, Херцога имаше план. Все още бяхме спрели насред пътя, когато тя го сподели с нас.

— Проблемът бе, че изгубихме скорост, докато изкачвахме хълма. Защо? Защото не започнахме да го изкачваме с достатъчно скорост. Затова се върни назад в права линия, докъдето можеш, и набери скорост. Ще започнем изкачването много по-бързо и инерцията ще ни изведе до върха.

Планът не ми се стори особено завладяващ, но не можех да измисля по-добър, затова дадох възможно максимално назад, хълмът бе директно пред нас, едва видим в светлината на фаровете през гъсто падащия сняг. Не спрях, докато не се озовах в нечий преден двор и един извисяващ се дъб не се озова на няколко крачки от задната броня на Карла. Завъртях гумите няколко пъти, за да стигна до отъпкания сняг.

— Коланите ви закопчани ли са? — запитах.

— Да — отговориха те едновременно.

— Въздушните възглавници в готовност ли са?

— Потвърдено — каза Херцога. Погледнах я. Тя се усмихна и повдигна вежди. Кимнах й.

— Имам нужда от обратно броене, хора.

— Пет — казаха те в един глас. — Четири. Три. — Застопорих лоста в неутрална позиция и започнах да форсирам двигателя. — Две. Едно. — Включих на скорост и се изстреляхме, като набирахме неравномерно скорост между моментите на пързаляне по снега. Стигнахме хълма със скорост от шейсет и пет километра в час, с трийсет километра над ограничението за скоростта в Гроув Парк. Станах от седалката, придържан от колана, натиснал с цялата си тежест педала за газта, но гумите се въртяха напразно и започнахме да намаляваме скорост, ето защо го отпуснах.

— Хайде! — каза Херцога.

— Можеш да го направиш, Карла — измърмори тихо Джей Пи от задната седалка и колата продължи напред, като намаляваше все повече скорост с всеки изминал момент.

— Карла, занеси дебелия си, натъпкан с газ задник до върха на хълма! — извиках и ударих по кормилото.

— Не й се подигравай — каза Херцога. — Тя има нужда от нежно окуражаване. Карла, скъпа, ние те обичаме. Ти си такава добра кола. И ние вярваме в теб. Вярваме стопроцентово в теб.

Джей Пи започна да изпада в паника.

— Няма да успеем.

Херцога отговори успокоително:

— Не го слушай, Карла. Ще го направиш. — Отново виждах билото на хълма и току-що почистеното черно платно на магистралата. Карла като че ли мислеше: Мисля, че мога, мисля, че мога, а Херцога продължаваше да милва таблото и да казва: — Обичам те, Карла. Знаеш го, нали? Всяка сутрин се събуждам с мисълта, че обичам колата на майката на Тобин. Знам, че е странно, скъпа, но те обичам. Обичам те. И знам, че можеш да направиш това.

Продължавах да натискам педала за газта, а колелата продължаваха да се въртят напразно. Скоростта падна до дванайсет километра в час. Наближавахме висока деветдесетсантиметрова пряспа, струпан от вятъра сняг, препречил пътя ни. Бяхме толкова близо. Скоростомерът се колебаеше около осем километра в час.

— О, господи, пътят надолу е дълъг — каза Джей Пи с дрезгав глас. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Със сигурност беше така.

Все още напредвахме, но със скоростта на охлюв. Хълмът започна да се изравнява, но нямаше да успеем. Продължавах да натискам педала за газта без никаква полза.

— Карла — каза Херцога, — време е да ти кажа истината. Влюбена съм в теб. Искам да съм с теб, Карла. Никога не съм изпитвала това към к…

Гумите зацепиха в снета, натиснах педала за газта почти до пода и се изстреляхме напред през снежната пряспа, снегът достигаше до основата на предното стъкло, но преминахме, наполовина над пряспата и наполовина през нея. Карла излезе от другата страна на пряспата и натиснах спирачките, защото наближихме знака „Стоп“. Задницата на Карла се занесе и изведнъж, вместо да спрем на знака, се озовахме на магистралата и предницата сочеше в правилната посока. Отпуснах спирачките и се понесохме по магистралата.

— ДААААА! — извика Джей Пи от задната седалка. Наведе се напред и разроши с ръка гъстите неподредени къдрици на Херцога. — ТОКУ-ЩО СВЪРШИХМЕ ТОЛКОВА ДОБРА РАБОТА, КАТО НЕ УМРЯХМЕ.

— Със сигурност знаеш как да говориш на колите — казах на Херцога. Усещах налягането на кръвта в цялото си тяло. Тя изглеждаше скандално спокойна, докато приглаждаше косата си с ръка.

— В отчаяни времена се изискват отчаяни мерки — отговори.

Първите осем километра бяха благословени — магистралата се вие нагоре-надолу из планината и шофирането крие опасности, но бяхме единственото превозно средство на пътя и макар шосето да бе мокро, солта помагаше да не се плъзгаме. Освен това карах предпазливо с четирийсет километра в час и завоите не изглеждаха толкова заплашителни. Дълго време всички мълчахме — предполагам, че мислехме за изкачването на хълма, — макар Джей Пи от време на време да издишаше шумно през уста и да казваше: „Не мога да повярвам колко сме живи“, или някоя друга вариация по темата. Снегът бе прекалено дебел и пътят прекалено мокър за музика, затова просто пътувахме в тишина.

А сетне след известно време Херцога попита:

— И все пак какво намираш в мажоретките?

Каза го на мен, знаех, защото няколко месеца излизах с момиче на име Бритъни, което бе мажоретка. Нашите мажоретки бяха всъщност много добри, общо взето, далеч по-добри атлетки от футболния отбор, който насърчаваха. Бяха също така известни с това, че оставяха пътека от разбити сърца — Стюарт Уайнтраб, момчето, което Кун бе видял в „Уофъл Хаус“ и което бе абсолютно унищожено от мажоретката Клоуи.

— Хм, може ли да е това колко са секси? — предположи Джей Пи.

— Не — казах, опитвайки се да бъда сериозен. — Това бе съвпадение. Не я харесвах, защото беше мажоретка. Искам да кажа, тя е мила, нали?

Херцога ми се присмя.

— Да, по онзи начин, типичен за Сталин — ще смачкам враговете си.

— Бритъни беше страхотна. Просто не харесваше теб, защото не разбираше — обърна се Джей Пи към Херцога.

— Какво не е разбирала? — запита Херцога.

— Нали знаеш, че не си заплаха. Като повечето момичета, които имат приятел и които не искат той да прекарва цялото си време с друго момиче. Бритъни не разбираше, че не си истинско момиче.

— Ако с това искаш да кажеш, че не харесвам списанията, в които пишат за знаменитости, предпочитам храната пред анорексията, отказвам да гледам телевизионни предавания за модели и мразя розовия цвят, тогава — да. Гордея се, че не съм истинско момиче.

Вярно беше, че Бритъни не харесваше Херцога, но тя не харесваше и Джей Пи. Всъщност не харесваше чак толкова много и мен. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече Бритъни се дразнеше от чувството ми за хумор, маниерите ми на масата и от всичко, поради което и се разделихме. Истината е, че това никога не бе означавало толкова много за мен. Бях много разстроен, когато тя ме заряза, но не го преживях като катастрофа подобно на Уайнтраб. Предполагам, че не бях обичал Бритъни. Тази беше разликата. Тя беше красива и умна и не беше безинтересно да се говори с нея, но всъщност не разговаряхме истински много често. Никога не се чувствах несигурен с нея, защото винаги съм знаел как ще свърши всичко. Тя като че ли не си струваше риска.

Господи, мразех да говоря за Бритъни, но Херцога непрекъснато я споменаваше, вероятно заради неподправеното удоволствие да ме ядоса. Или защото в живота й нямаше драми, които да обсъжда. Много момчета харесваха Херцога, но тя, изглежда, не се интересуваше от никого. Не искаше да надува главата на никого с приказки за някое момче, за това колко привлекателно е то или как понякога й обръща внимание, а друг път не… и всичките тези глупости. Харесвах тази нейна черта. Херцога просто беше нормална: обичаше да се шегува и да говори за филми, нямаше нищо против да крещи или на нея да й крещят. Беше много повече човек от останалите момичета.

— Не намирам нищо в мажоретките — повторих.

— Но — каза Джей Пи — и двамата харесваме секси момичета, които обожават „Туистър“. Не става въпрос за любов към мажоретките, Херцоже: а за любовта към свободата, надеждата и непобедимия американски дух.

— Да, добре, наречете ме лоша патриотка, но не разбирам това безумие с мажоретките и подгряването. Насърчителните скандирания не са секси. Тъмното е секси. Двусмисленото е секси. Това, което е по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед, е секси.

— Точно така — отвърна Джей Пи. — Затова и излизаш с Били Талос. Нищо не излъчва повече мрак и тайнственост от сервитьор в „Уофъл Хаус“.

Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да проследя дали Джей Пи се шегува, но не изглеждаше да е така. Тя се обърна, удари го по коляното и каза:

— Това е просто работа.

— Чакай, излизаш с Били Талос? — запитах. Бях изненадан, главно защото не изглеждаше вероятно Херцога въобще да излезе с когото и да било, но също и защото Били Талос беше от онези момчета, които обичат бирата и американския футбол, докато Херцога беше момиче, което харесваше по-скоро Шърли Темпъл^[1] и театъра на живо.

Херцога не каза нищо цяла секунда.

— Не. Само ме покани на официалния зимен танц^[2].

Не отвърнах нищо. Струваше ми се странно Херцога да сподели нещо с Джей Пи, а не с мен.

— Не се обиждай, но Били Талос е малко мазен, нали? Струва ми се, че ако изстискваш косата му на всеки ден-два, потенциално можеш да сложиш край на зависимостта на Америка от чуждестранното олио.

— Не се обиждам — каза Херцога и се засмя. Очевидно не беше чак толкова луда по него. Но пак не можех да си представя Херцога с Били Талос — като оставим настрани мазната му коса, той просто не изглеждаше достатъчно забавен и интересен например. Но както и да е. Херцога и Джей Пи се впуснаха в пламенно обсъждане на менюто в „Уофъл Хаус“ и в това дали хлябът със стафиди превъзхожда обикновения. Разговорът им бе забавен фон на пътуването. Снежинките се удряха в предното стъкло и веднага се топяха. Чистачките ги почистваха. Светлината на дългите фарове осветяваше снега и мокрото шосе, виждах от асфалта само толкова, че да знам къде е платното и накъде върви колата.

Можех да шофирам по този път дълго преди да се уморя, но беше почти време да завия и да поема по „Сънрайс Авеню“ и през центъра на града да се отправя към междущатското шосе и „Уофъл Хаус“. Беше 00,26 сутринта.

— Хей — казах, с което ги прекъснах.

— Какво? — запита Херцога.

Отклоних за миг поглед от пътя, за да й заговоря директно.

— Весела Коледа.

— Весела Коледа — отвърна тя. — Весела Коледа, Джей Пи.

— Весела Коледа, задръстеняци.