Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (3)

Трета глава

Двамата с Джей Пи дори не си направихме труда да затворим телефона.

Единственото, което казах, бе:

— Трябва да се преоблека.

А той:

— Аз също.

И после аз казах:

— Херцоже: „Туистър“! В шкафа с игрите!

Втурнах се нагоре, докато чорапите ми се плъзгаха по паркета на кухнята, и влязох със залитане в спалнята. Отворих вратата на гардероба и започнах трескаво да разглеждам струпаните на пода ризи с напразната надежда някъде сред този куп като по чудо да се намира съвършената риза на райета и с копчета отгоре до долу, без никакви гънки, която да казва: „Аз съм силен и издръжлив, но също така съм изненадващо добър слушател с истинска и постоянна страст към овациите и мажоретките, които ги вдъхновяват“. За нещастие, нямаше такава риза. Бързо се спрях на мръсна, но страхотна жълта тениска от „Тредлес“^[1] и черен пуловер с шпиц деколте върху нея. Събух дънките, с които гледах филмите за Джеймс Бонд с Херцога и Джей Пи, и бързо навлякох единствения си чифт хубави тъмносини дънки.

Допрях брадичка до гърдите си и подуших. Изтичах в банята и започнах да пръскам дезодорант под мишниците си като обезумял. Погледнах се в огледалото. Изглеждах добре, ако се изключеше леко асиметричната ми коса.

Изтичах обратно в стаята, грабнах зимното си палто от пода, напъхах краката си в маратонките „Пума“ и изтичах долу полуобут, като виках:

— Готови ли са всички? Аз съм готов! Да вървим!

Щом стигнах долу, заварих Херцога да седи в средата на дивана, гледайки филма за Бонд.

— Херцоже. „Туистър“. Яке. Кола. — Обърнах се и извиках към горния етаж: — Къде си, Джей Пи?

— Имаш ли излишно палто? — отговори той.

— Не, облечи твоето! — извиках.

— Но аз бях по яке! — извика той в отговор.

— Просто побързай! — По някаква причина Херцога още не бе спряла филма. — Херцоже! — повторих. — „Туистър“. Яке. Кола.

Тя натисна паузата и се обърна към мен.

— Тобин, каква е представата ти за ада?

— На този въпрос може да се отговори и в колата!

— Защото моята представа за ада е да прекарам цяла вечност в пълния с мажоретки „Уофъл Хаус“.

— О, хайде! — казах. — Не бъди идиотка.

Херцога се изправи, диванът бе между нас.

— Казваш, че трябва да излезем в най-лошата буря от петдесет години насам и да шофираме двайсет и седем километра, за да висим в компанията на случайни момичета, чиято идея за забавление е да играят игра, на кутията, на която пише, че е за шестгодишни, и аз съм идиотка?

Отново обърнах глава към стълбите.

— Джей Пи! Побързай!

— Опитвам се! — извика той в отговор. — Но трябва да балансирам между нуждата да побързам и нуждата да изглеждам фантастично!

Заобиколих дивана и прегърнах Херцога. Усмихнах й се. Бяхме приятели от дълго време. Познавах я добре. Знаех, че мрази мажоретките. Знаех, че мрази студеното време. Знаех, че не й се става от дивана, когато гледа филм за Джеймс Бонд.

Но Херцога обожаваше пържените картофи в „Уофъл Хаус“.

— Има две неща, на които не можеш да устоиш — казах й. — Първото е Джеймс Бонд.

— Вярно — съгласи се тя. — А какво е другото?

— Крокети — казах. — Златистите, превъзходни крокети в „Уофъл Хаус“.

Тя не ме погледна, не и истински. Гледаше през мен, през стените на къщата и през снега, присвила очи, гледаше втренчено в далечината. Мислеше за пържените картофи.

— Могат да ги сервират още печени върху грил, задушени с лук и покрити със сирене — казах.

Тя премигна, после поклати глава.

— Господи, винаги съм победена от любовта си към пържените картофи! Но не искам да седя там цяла нощ.

— Един час, освен ако не ти е забавно — обещах. Тя кимна. Докато тя обличаше палтото си, аз отворих шкафа с игрите и грабнах кутията с „Туистър“, чиито краища бяха смачкани.

Когато се обърнах, Джей Пи стоеше пред мен.

— О, мили боже! — възкликнах. Беше намерил нещо ужасно в някой тъмен ъгъл на бащиния ми гардероб: дебел бебешко син скиорски екип със силно стеснени в долния край крачоли, а на главата му се мъдреше ушанка. — Изглеждаш като дървар, който има влечение към дрехи за възрастни, чието умствено развитие е като това на бебе. — Допълних аз.

— Млъкни, задръстеняк — отговори простичко Джей Пи. — Това е скиорски сексапил. Казва: „Току-що идвам от склоновете след дълъг ден, прекаран в спасяване на човешки животи със ски патрула“.

Херцога се засмя.

— Всъщност казва: „Това, че не съм бил първата жена космонавт, не означава, че не мога да нося скафандъра й“.

— Исусе, чудесно, ще отида да се преоблека — каза той.

— НЯМА ВРЕМЕ! — извиках.

— Трябва да си обуеш ботуши — каза Херцога и погледна маратонките ми „Пума“.

— НЯМА ВРЕМЕ! — извиках отново.

Вкарах и двамата в гаража и след миг бяхме в Карла, белия джип „Хонда“ на родителите ми. Бяха минали осем минути, откакто Кун бе затворил. Преднината ни най-вероятно вече се беше стопила. Беше 23,42. В нормална нощ бяха необходими двайсет минути, за да се стигне до „Уофъл Хаус“.

Но това, както се оказа, не беше нормална нощ.