Морийн Джонсън
Историята на Джубили (8)

Осма глава

Сутринта дойде под формата на петгодишно момиченце, скачащо върху стомаха ми. Очите ми се отвориха под натиска.

— Коя си ти? — запита то развълнувано. — Аз съм Рейчъл!

— Рейчъл! Престани да скачаш върху нея! Тя спи!

Това бе гласът на майката на Стюарт.

Рейчъл беше щедро обсипано с лунички малко копие на Стюарт, което бе с невероятно разрошена от съня коса и огромна усмивка. Миришеше леко на овесена каша и имаше нужда от баня. Деби също беше тук с чаша кафе в ръка и включваше селото Флоби Санта. Стюарт се появи откъм кухнята.

Не обичам, когато се събудя, да видя около себе си хора, които са ме видели заспала. За нещастие, често ми се случва. Мога да спя като пън. Веднъж проспах дори сигнала за пожар. В спалнята ми.

— Ще отложим отварянето на подаръците си — каза Деби. — И така, тази сутрин ние всички просто ще хапнем и хубаво ще си поговорим!

Това очевидно бе заради мен, защото нямаше подаръци за мен. Лицето на Рейчъл изглеждаше по такъв начин, като че ли всеки момент щеше да се разцепи на две, приличаше на парче презрял плод. Стюарт погледна майка си, сякаш я питаше дали идеята наистина е добра.

— С изключение на Рейчъл — побърза да каже тя.

Удивително е колко бързо се променят настроенията на малките деца. Пълното й отчаяние се превърна във въодушевление за толкова кратко време, колкото обикновено е нужно на човек да кихне.

— Не — казах. — Не, вие също трябва да отворите подаръците си.

Деби непоколебимо поклати глава и се усмихна.

— Двамата със Стюарт можем да почакаме. Защо не отидеш да се приготвиш за закуска?

Промъкнах се към банята с наведена глава, за да се опитам да направя основните сутрешни подобрения на външния си вид. Косата ми изглеждаше така, сякаш щях да се пробвам за цирка, а кожата ми беше ожулена и напукана. Направих каквото можах с помощта на студената вода и сапуна за ръце, което ще рече, че нямаше голямо подобрение.

— Искаш ли да се обадиш на семейството си? — запита Деби, когато излязох от банята. — Да им пожелаеш весел празник?

Открих, че хвърлям поглед към Стюарт за помощ.

— Това може да бъде трудно — каза той. — Те са част от „петимата Флоби“.

Толкова по въпроса да скрия този факт. Обаче Деби не изглеждаше разтревожена. Напротив, очите й блеснаха като че ли току-що бе срещнала знаменитост.

— Родителите ти са участвали в това? — запита. — О, защо не каза? Обожавам селото Флоби Санта. И е толкова глупаво, дето са ги прибрали в затвора. Петимата Флоби! О, сигурна съм, че ще им позволят да разговарят с дъщеря си по телефона. На Коледа! Не е като да са убили някого.

Стюарт ме погледна многозначително, сякаш ми напомняше: Нали ти казах.

— Дори не знам в кой затвор са — казах. И се почувствах виновна още щом думите излязоха от устата ми. Родителите ми съхнеха и вехнеха в някаква килия някъде, а аз дори не знаех къде.

— Е, лесно е да разберем. Стюарт, влез в интернет и открий в кой затвор са. Трябва да го има в новините.

В този момент Стюарт тъкмо излизаше от стаята с думите, че ей сега ще го стори.

— Стюарт е магьосник в този род неща — каза тя.

— Какви неща?

— О, може да намери всичко в интернет.

Деби бе от онези родители, които все още не бяха разбрали, че използването на интернет не е точно магьосничество и че всички ние можем да намерим каквото и да било в мрежата. Не го казах, защото човек не иска хората да почувстват, че пропускат нещо наистина очевидно… дори когато е така.

Стюарт се върна с информацията и Деби се обади.

— Ще ги накарам да ти позволят да разговаряш с родителите си — каза, покрила слушалката с ръка. — Нямат представа колко съм настоят… О, ало?

Изглеждаше така, сякаш отсреща й създават затруднения, но Деби победи. Сам щеше да бъде впечатлен. Тя ми подаде телефона и излезе от кухнята широко усмихната. Стюарт взе на ръце извиващата се насам-натам Рейчъл и я изнесе.

— Джубили? — каза майка ми. — Скъпа! Добре ли си? Току-що си пристигнала във Флорида? Как са баба ти и дядо ти? О, скъпа…

— Не съм във Флорида. Влакът така и не стигна дотам. В Грейстаун съм.

— Грейстаун? — повтори тя. — Само дотам ли стигна? О, Джубили… къде си? Добре ли си? Все още ли си във влака?

Не бях готова да й разкажа цялата история от последните двайсет и четири часа, затова я направих по-къса и по-приятна.

— Влакът заседна — казах. — Трябваше да слезем. Срещнах едни хора. У тях съм.

— Хора? — Гласът й стана пронизителен от тревога, в тона й се прокрадваше подозрението, че те са търговци на наркотици или насилници. — Какви хора?

— Мили хора, мамо. Майка и две деца. Притежават село Флоби Санта. Не така голямо като нашето, но имат и някои от нашите части. Имат магазина за желатинови бонбони с пълната витрина. И пекарницата за сладкиши с мед и джинджифил. Имат дори първо поколение кафене „Веселата дружина“.

— О! — каза тя, изпитала облекчение.

Мисля, че според родителите ми човек трябва да има някакъв морал, за да бъде част от групата Флоби. Хората, които се отклоняват от обществените норми, не отделят време, за да наредят с любов малките фигурки от тесто с мед и джинджифил на витрината на пекарницата. А все пак много хора ще приемат това като знак за душевно разстройство. Лудостта на едни е здрав разсъдък за други, предполагам. Освен това мислех, че много хитро описах Стюарт като едното от „двете деца“, вместо да кажа момчето с найлонови торбички на главата, което срещнах в „Уофъл Хаус“.

— Още ли си там? — запита тя. — А влакът?

— Май все още заседнал. Попадна в снежни преспи снощи и трябваше да намалят осветлението и отоплението. Затова и слязохме.

Отново много умно да изрека „ние“, противопоставено на „само аз, прекосявайки междуградско шосе с шест платна в силна буря“. А и не беше лъжа. Джеб и всичките онези Амбър и Мадисън също бяха прекосили шосето малко след като бях проправила пътя. Да си на шестнайсет, означава, че трябва да си гений в редактирането на разговорите.

— Как е… — Как да попиташ майка си как е в затвора?

— Добре сме — каза тя смело. — Ние сме… О, Джули! О, скъпа! Толкова съжалявам за това. Толкова, толкова съжалявам. Не искахме…

Усещах, че скоро ще се разплаче, а това означаваше, че и аз ще се разплача скоро, ако не я спра.

— Аз съм добре — казах. — Хората тук се грижат наистина добре за мен.

— Може ли да разговарям с тях?

„Тях“ означаваше Деби, затова извиках нея. Тя дойде на телефона и проведе един от онези разговори на майка с майка, в които и двете страни изразяват загрижеността си за децата като цяло и правят много гримаси с присвити очи. Деби се зае ревностно със задачата да успокои майка ми и като я слушах да говори, открих, че тя няма да ми позволи да отида никъде поне още ден. Чух я да казва, че влакът ми няма да отиде никъде и че няма никакъв шанс да стигна до Флорида.

— Не се тревожете — обърна се тя към майка ми. — Ние тук ще се погрижим добре за момичето ви. Имаме много и вкусна храна, тя ще бъде на топло и уютно, докато нещата се изяснят. Ще прекара добре празника, обещавам ви. И после ще ви я изпратим обратно.

Пауза, докато майка ми изразяваше на висок и пронизителен глас сестринските си предани благодарности.

— За нас въобще не е проблем! — продължи Деби. — За нас е абсолютно удоволствие. А и нали такава е същността на празника? Вие се грижете за себе си там. Ние, почитателите на Флоби, трябва да си помагаме.

Когато затвори, Деби избърса очите си и записа телефонен номер в бележника си от типа „Списък на елфите“, който беше с магнит за хладилник.

— Трябва да се обадя и да разбера нещо за влака си — казах. — Ако нямате нищо против.

Не можах да се свържа с никого, вероятно защото беше Коледа, но чух запис, в който се казваше, че има „големи закъснения“. Погледнах през прозореца, докато слушах изреждането на менюто. Снегът не спираше да вали. Не валеше така, сякаш настъпваше краят на света, както бе предната вечер, но снеговалежът бе силен и равномерен.

Деби се позабави малко в стаята, но после излезе. Набрах номера на Ноа. Той вдигна на седмото позвъняване.

— Ноа! — казах тихо. — Аз съм! В…

— Здравей! — отговори той. — Чуй, тъкмо се каним да седнем на закуска.

— Имах тежка нощ — казах.

— О, не. Съжалявам, Ли. Чуй, ще ти се обадя след малко, става ли? Имам номера. Весела коледа!

Без „Обичам те“. Без „Празникът ми е съсипан без теб“.

Започнах да губя контрол над чувствата си. Задавих се, но не исках да бъда една от онези приятелки, които плачат, когато приятелят им не може да говори… макар че обстоятелствата около мен не бяха нормални.

— Разбира се — казах, запазвайки гласа си спокоен. — По-късно. Весела Коледа.

И изтичах в банята.