Морийн Джонсън
Историята на Джубили (7)

Седма глава

След като Деби излезе, двамата със Стюарт прекарахме няколко спокойни минути, докато се хранехме доволно и ненаситно. Само дето имах чувството, че тя не е напуснала стаята — не я чух да се отдалечава. Мисля, че Стюарт се чувстваше по същия начин, тъй като непрекъснато се обръщаше.

— Супата наистина е удивителна — казах, защото мислех, че е добре забележката ми да бъде чута. — Никога не съм яла такава. Заради топчетата е…

— Вероятно не си еврейка, затова — отвърна той, стана и затвори сгъваемата врата на кухнята. — Това са топчета мацо^[1].

— Ти си евреин?

Стюарт вдигна пръст, с което показа, че трябва да почакам. Почука на вратата и се чуха проскърцващите дъски и припрените стъпки на някого, който сякаш бързаше да изкачи тихо стъпалата.

— Съжалявам — каза той. — Мислех, че имаме компания. Трябва да са били мишки. Да, майка ми е еврейка, така че всъщност и аз съм евреин. Обаче тя обожава Коледата. Смятам, че го прави, за да усети духа на празника. Но малко се престарава.

Кухнята бе изцяло преобразена за празника. Хавлиите за ръце, капакът на тостера, магнитите на хладилника, завесите, покривката, украсата в средата на трапезата… колкото повече ги гледах, толкова по-коледно ставаше настроението ми.

— Забеляза ли фалшивия електрически имел на влизане? — запита Стюарт. — При това положение къщата ни никога няма да бъде на корицата на „Садърн Джу“.

— И защо…

Той сви рамене.

— Защото така правят хората — каза, взе си още едно парче пуйка, нагъна го и го пъхна в устата си. — Особено тук, където няма процъфтяващо еврейско общество. В класа по иврит сме само аз и едно момиче.

— Приятелката ти?

Нещо премина през лицето му, челото му се сбърчи, устата му трепна и аз заподозрях, че отново е потиснал смеха си.

— Това, че сме само двама, не означава, че трябва да сме двойка — отвърна. — Не е като някой да е казал: „Добре, хайде сега, вие двамата евреи! Танцувайте!“. Не, тя не ми е приятелка.

— Съжалявам — побързах да кажа. Споменавах приятелката му за втори път, опитвах се да демонстрирам колко съм наблюдателна, а той отново отклони темата. Това беше. Повече нямаше да я спомена. Той очевидно не искаше да говори за нея. Което бе малко странно… приличаше на онзи тип хора, които с радост щяха да бъбрят за приятелката си в продължение на около седем часа. Просто излъчваше това.

— Всичко е наред. — Протегна ръка за още пуешко месо и като че ли вече бе забравил колко глупава мога да бъда понякога. — Склонен съм да мисля, че на хората им харесва да сме наоколо. Като че ли добавяме нещо към квартала. Имаме игрище, добре работеща организация за преработка на вторични суровини и две еврейски семейства.

— Но не е ли странно? — запитах и взех солницата във формата на снежен човек. — Всичките тези коледни украшения?

— Може би. Но това е просто голям празник, нали знаеш? Всичко ми се струва така престорено, че чак изглежда наред. Мама просто обожава да празнува каквото и да е, наистина. Роднините ни на други места мислят за странно това, че имаме коледно дръвче, но коледните дръвчета са нещо хубаво. Не е като да са свързани с религията.

— Вярно е — казах. — А какво мисли баща ти?

— Нямам представа. Той не живее тук.

Стюарт не изглеждаше особено обезпокоен от този факт. Отново забарабани ритмично по масата, за да сложи край на темата, и се изправи.

— Ще ти донеса необходимите неща за през нощта — каза. — Ей сега идвам.

Станах, за да разгледам наоколо. Имаше две коледни дръвчета: малко до широкия прозорец и голямо — високо два метра и половина — в ъгъла. То беше приведено под тежестта на всичките направени на ръка украшения, множеството празнични лампички и десетте, трябва да са били толкова, кутии със сребристи гирлянди.

В дневната имаше пиано, което бе засипано с разтворени нотни листове, на някои от които бяха нанесени бележки с химикалка. Не свиря на никакъв инструмент, затова музиката, каквато и да е, ми се струва нещо много сложно — а това тук изглеждаше дори още по-сложно от нормалното. Някой тук знаеше съвсем точно какво прави. Пианото не беше „просто мебел“.

Но погледът ми бе привлечен от онова, което бе поставено върху пианото. То беше много по-малко и много по-просто в техническо отношение от нашето, но пак беше село Флоби Санта, обточено с гирлянди от триъгълни знаменца.

— Трябва да знаеш какво е това — каза Стюарт и слезе по стълбите с огромен товар одеяла и възглавници, които остави на дивана.

Знаех, разбира се. Те имаха пет неща — кафенето „Веселата дружина“, магазина за желатиновите бонбони, магазина за коледните наденички, елфитерията и сладкарницата за сладолед.

— Предполагам, че вие имате повече части от нас — каза той.

— Имаме петдесет и шест.

Той подсвирна одобрително и протегна ръка, за да включи захранването. За разлика от нас те нямаха система, която да включи всички части едновременно. Трябваше да завърти реостата на всяка поотделно, за да може тя да оживее.

— Майка ми мисли, че струват нещо — каза той. — Отнася се с тях сякаш са скъпоценни.

— Те всички мислят така — казах със съчувствие.

Огледах частите с окото на експерт. Обикновено не се хваля с това, но, по очевидни причини, знам много за селото Флоби Санта. С достатъчна компетентност можех да споря за стойността на всяка една негова част по време на който и да било търг.

— Е — казах и посочих кафенето „Веселата дружина“, — това поне струва нещо. Виждаш ли, направено е от тухли и има зелено около прозорците? Тази част е първо поколение. На втората година направиха первазите на прозорците черни.

Вдигнах внимателно частта и я огледах отдолу.

— Не е номерирана — казах, като огледах основата. — Но все пак… всяка част първо поколение, която е с отличителна разлика, е добра. А и спряха да произвеждат кафенето „Веселата дружина“ преди пет години, което повишава още малко цената му. Това тук струва около четиристотин долара, само че изглежда така, сякаш коминът ти е бил съборен и след това слепен отново.

— О, да. Сестра ми го направи.

— Имаш сестра?

— Рейчъл — каза Стюарт. — На пет е. Ще се запознаеш с нея. А това бе удивително.

— Не мисля, че правилната дума за това е удивително. Може би тъжно.

Той изключи всичките къщички.

— Кой свири на пианото? — запитах.

— Аз. Талант. Предполагам, че всички имаме по един.

Стюарт направи смешна гримаса, която ме разсмя.

— Не трябва да го пренебрегваш — казах. — Училищата обичат хората с музикална дарба.

Господи, звучах толкова… ами като някого от онези хора, които правят разни неща само защото мислят, че така колежите ще ги харесат. Бях шокирана, когато осъзнах, че цитирам Ноа. Никога преди не бях мислила за това като за толкова отвратително нещо.

— Съжалявам — казах. — Просто съм уморена.

Той махна с ръка, като че ли това не се нуждаеше от обяснение или извинение.

— Така говорят и майките — каза. — И съседите. Аз съм нещо като цирковата маймунка на квартала. За щастие, обичам да свиря, така че всичко е наред. И така… чаршафите и възглавниците са за теб и…

— Чувствам се добре — заявих. — Това е страхотно. Наистина е много мило от твоя страна, че ми позволяваш да остана.

— Както казах, не е проблем.

Той се обърна и тръгна, но спря по средата на стълбите.

— Хей — каза, — съжалявам, че се държах гадно по-рано, докато вървяхме. Просто…

— Докато вървяхме в бурята — казах. — Знам. Беше студено, бяхме в лошо настроение. Не се тревожи за това. Аз също съжалявам. И благодаря.

Изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но само кимна и отново се заизкачва по стълбите. Чух, че стигна горе, после слезе няколко стъпала. Надникна през перилата.

— Весела Коледа! — добави, преди да се скрие.

И тогава чувствата ме връхлетяха. Очите ми се напълниха със сълзи.

Липсваше ми семейството ми. Липсваше ми Ноа. Липсваше ми домът ми. Тези хора бяха направили всичко възможно, но не бяха семейството ми. Стюарт не беше приятелят ми. Дълго лежах на дивана и се въртях, заслушана в хъркането на кучето някъде горе (мисля, че беше кучето), и два часа изминаха, докато наблюдавах наистина силно тиктакащия часовник.

Просто не издържах повече.

Телефонът ми беше в джоба на палтото, затова започнах да търся дрехите си. Открих ги в пералното помещение. Палтото ми беше закачено над отдушника за отоплението. На телефона ми очевидно не се беше понравило пълното потапяне в студена вода. Екранът беше черен. Нищо чудно, че нямаше обаждане от Ноа.

Имаше телефон на кухненския плот. Прокраднах се тихо до него, свалих слушалката от вилката и набрах номера на Ноа. Телефонът иззвъня четири пъти, преди той да вдигне. Звучеше силно смутен. Гласът му бе уморен и дълбок.

— Аз съм — прошепнах.

— Ли? — каза той с дрезгав глас. — Колко е часът?

— Три сутринта — отговорих. — Ти така и не се обади.

Разнородни звуци на сумтене, докато събере мислите си.

— Извинявай. Беше доста оживено цяла нощ. Познаваш майка ми и знаеш какво е празненството със студения бюфет. Не можем ли да говорим утре? Ще ти се обадя веднага след като приключим с отварянето на подаръците.

Замълчах. Бях се борила с най-силната буря в годината — от много години насам, — бях паднала в замръзнал поток, родителите ми бяха в затвора… и въпреки това той не можеше да разговаря с мен?

Но… беше имал дълга нощ и ми се струваше, че ще си изгубя времето, ако настоявам да му разкажа историята си, когато е полузаспал. Хората не могат да ти окажат необходимото съчувствие, след като ги събудиш, а аз имах сто процента нужда от него.

— Разбира се — отвърнах. — Утре.

И отново се скрих в пещерата си от одеяла и възглавници. Те излъчваха силна, непозната миризма. Не точно лоша — само на много силен перилен препарат, който не бях помирисвала досега.

Понякога просто не разбирах Ноа. Понякога дори се чувствах така, сякаш ходенето му с мен бе част от плана му, като че ли заявлението щеше да бъде придружено от анкетен лист и едно от нещата, които щяха да бъдат отметнати, щеше да бъде: „Имате ли сравнително интелигентна приятелка, която споделя стремежите ви и която е напълно готова да приеме ограниченото ви свободно време? Такава, която да обича да ви слуша как говорите с часове за собствените си постижения?“.

Не. Така говореха страхът и студът. Вина за това имаше оставането ми в дома на непознати, далеч от семейството ми. Резултат от стреса от арестуването на родителите ми, попаднали в размирици заради керамични къщи. Ако заспях, мозъкът ми щеше да се върне към нормалното си състояние.

Затворих очи и усетих как светът се върти, засипван от сняг. Известно време ми се виеше свят и леко ми прилошаваше, а после заспах дълбоко и сънувах вафлени сандвичи и мажоретки, които правеха шпагата върху масите.