Морийн Джонсън
Историята на Джубили (3)

Трета глава

Надникнах от студения коридор, който бе хлъзгав заради проникващия през отворената врата на вагона сняг, и видях кондукторите, които вървяха покрай влака с фенерчетата си.

Бяха на няколко вагона от мен и аз направих своя ход.

Металните стъпала бяха стръмни, високи и изцяло покрити със замръзнал сняг. Разстоянието от пода на вагона до земята беше около метър и двайсет сантиметра. Седнах на най-долното мокро стъпало, снегът се сипеше върху главата ми и аз се спуснах на земята колкото се можеше по-внимателно. Паднах на ръце и колене в повече от трийсет сантиметра сняг, чорапогащите ми прогизнаха, но не беше твърде болезнено. Разстоянието, което трябваше да измина, не беше голямо. Бяхме съвсем близо до шосето, само на около шест метра от него. Трябваше единствено да стигна до него, да го прекося, да мина под надлеза и щях да бъда там. Щяха да са ми необходими не повече от минута-две.

Никога преди не бях пресичала шосе, състоящо се от шест платна. Никога не бях имала такава възможност, а ако бе изникнала, идеята нямаше да ми се стори добра. Но сега въобще нямаше коли. Сякаш бях на края на света, пред изцяло нов етап в живота, а старият ред си бе отишъл. Отне ми пет минути да пресека, тъй като вятърът духаше силно, а снежинките непрекъснато влизаха в очите ми. След като се озовах от другата страна, трябваше да премина и през още някакво място. То можеше да се окаже трева, циментова настилка или платно — но сега бе само дълбок бял сняг. Каквото и да беше, под снега имаше тротоар, в който се спънах. Бях мокра до кости от снега, когато стигнах до вратата.

Вътре в „Уофъл Хаус“ бе топло. Всъщност бе толкова топло, че прозорците бяха замъглени и залепените по тях празнични ваденки бяха започнали да се отлепят. От високоговорителите се лееха тихи джазови коледни мелодии, весели колкото и алергичен пристъп. Миришеше най-вече на препарат за почистване на подове и прегоряло олио, но се долавяше и нещо обещаващо. Изглежда, че съвсем скоро тук бяха изпържени картофи и лук, и то най-вероятно вкусни.

Ситуацията не беше много по-добра що се отнасяше до хората. Някъде дълбоко от кухнята чувах два мъжки гласа, примесени със звуци като от плесници и смях. В най-далечния ъгъл стоеше жена, обвита в облака на собственото си нещастие, а пред нея имаше празна чиния, пълна с угарки от цигари. Единственият служител, който се виждаше, беше момче, вероятно на моята възраст, което стоеше до касата. Униформената му риза от „Уофъл Хаус“ беше дълга и не беше запасана, а щръкналата му коса се подаваше от ниско нахлупената козирка. На табелката с името му пишеше ДОН-КУН. Когато влязох, четеше графичен роман^[1].

Появата ми внесе малко светлина в очите му.

— Здравей — каза той. — Изглеждаш премръзнала.

Добре отбелязано. Кимнах в отговор.

Скуката бе разяла Дон-Кун. Звучеше в гласа му, виждаше се в пораженчески приведените му над касата рамене.

— Тази вечер всичко е безплатно — каза той. — Можеш да поръчаш каквото искаш. Поръчките се приемат от готвача и от човека, изпълняващ ролята на помощник-управител. В момента аз съм и двете.

— Благодаря — отвърнах.

Мисля, че се канеше да каже още нещо, но само трепна смутено, защото звуците от плесници, долитащи от задната част, станаха по-силни. Пред едно от местата на бара имаше вестник и няколко кафени чашки. Запътих се към място, което беше през няколко стола, опитвайки се да бъда по-общителна. Седнах и Дон-Кун внезапно се спусна към мен.

— Хм, може би няма да искаш…

Млъкна насред изречението и направи крачка назад, защото някой се появи откъм тоалетните. Беше мъж, може би шейсетгодишен, с жълтеникавочервена коса, малко бирено коремче и очила. О, и беше облечен в станиол! От главата до петите. И дори имаше малка шапка от станиол. Като теб.

Станиоловият човек зае мястото, пред което бяха вестникът и чашките, и ми кимна за поздрав, преди да съм успяла да помръдна.

— Как си в тази нощ? — попита.

— Мога да бъда и по-добре — отговорих искрено. Не знаех накъде да гледам — в лицето му или в лъскавото му сребристо тяло.

— Неприятна нощ да бъдеш навън.

— Да — казах и избрах лъскавия му, толкова лъскав корем за точка, в която да фокусирам погледа си. — Неприятна е.

— Случайно да имаш нужда от теглене?

— Не и ако не теглите влакове.

Той се замисли за миг. Винаги е неловко, когато някой не разбира, че се шегуваш, и отделя време да се замисли над думите ти. И е двойно по-неловко, когато човекът е облечен в станиол.

— Прекалено е голям — отговори и поклати глава. — Няма да стане.

Дон-Кун също поклати глава и ми хвърли поглед, който ми казваше да се отдръпна, докато мога, както и че е прекалено късно той да бъде спасен.

Усмихнах се и се опитах да покажа, че цялото ми внимание изведнъж е привлечено от менюто. Изглеждаше ми правилно да поръчам нещо. Преглеждах го отново и отново, сякаш не можех да избера между вафлен сандвич и запържените кайма и зеленчуци, покрити със сирене.

— Вземи кафе — каза Дон-Кун, приближи се и ми подаде чашка. Кафето беше прекалено препечено и имаше отвратителна миризма, но сега не бе моментът да бъда придирчива. И бездруго мислех, че ми предлага подкрепа.

— Каза, че си пътувала с влак? — запита той.

— Да — отговорих и посочих през прозореца. И двамата — и Дон-Кун, и Станиоловия човек, се обърнаха да погледнат, обаче бурята се беше засилила. Влакът не се виждаше.

— Не — каза отново Станиоловия човек. — С влаковете няма да стане.

И за да подчертае думите си, оправи станиоловите си маншети.

— Това помага ли? — запитах, най-накрая почувствала нуждата да спомена очевидното.

— Кое?

— Това нещо. Да не е като онова, което бегачите трябва да носят на финала на маратоните.

— Кое?

— Станиолът.

— Какъв станиол? — запита той.

При тези думи се отказах и от учтивостта, и от Дон-Кун, отидох, седнах до прозореца и загледах как рамката се тресе под напора на дъжда и снега.

Някъде далеч от мен празненството със студения бюфет беше в разгара си. Вероятно всичката храна бе вече изядена: странните парчета шунка, множеството пуйки, кюфтетата, запечените със сметана картофи, оризовият пудинг, курабиите, четирите вида маринована риба…

С други думи, моментът не беше подходящ да се обадя на Ноа. Само че той ми бе казал да звънна, когато пристигна. А аз нямаше да отида по-далеч.

И така, обадих се и веднага се свързах с гласовата поща. Не бях решила какво ще кажа или какво отношение ще демонстрирам. Спрях се на „забавно ха-ха“ и оставих бързо и вероятно неразбираемо съобщение, че съм заседнала в непознат град на междущатското шосе, че съм в „Уофъл Хаус“ с мъж, облечен в станиол. Едва когато затворих, осъзнах, че той ще помисли, че се шегувам — странна шега — и му се обаждам именно когато е зает да се забавлява. Съобщението вероятно щеше да го подразни.

Канех се да се обадя отново и с по-искрен и тъжен глас да изясня, че не, не се шегувам… но тогава вратата се отвори, вятърът нахлу и се образува нещо като вакуум, а сред нас се озова нов човек. Беше висок и слаб и очевидно беше от мъжки пол. Но беше трудно да се каже нещо друго, защото имаше мокри найлонови торбички на главата, ръцете и стъпалата си. Така ставаха двама души, използващи за облекло неща, които нямат подобно предназначение.

Грейстаун започваше да не ми харесва.

— Изгубих контрол над колата си на „Сънрайс“ — обърна се момчето към всички в стаята. — Трябваше да я оставя.

Дон-Кун кимна с разбиране.

— Имаш ли нужда някой да те изтегли? — запита Станиоловия човек.

— Не, всичко е наред. Снеговалежът е така силен, че не знам дали ще я намеря отново.

Като свали найлоновите торбички, момчето се оказа съвсем нормално на вид, с мокра, тъмна и къдрава коса, беше мършаво и дънките му бяха прекалено големи. Хвърли поглед към бара и тръгна към мен.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — запита тихо. Кимна леко по посока на Станиоловия човек. Също като мен, и той не искаше да седне там.

— Не — отговорих.

— Той е безвреден — каза момчето все така тихо. — Но може да говори много. Веднъж прекарах с него половин час. Наистина обича порцеланови чаши. Може дълго да говори за тях.

— Винаги ли се облича в станиол?

— Не мисля, че бих го познал, ако не е. Аз съм Стюарт, между другото.

— Аз съм… Джули.

— Как стигна дотук? — запита той.

— С влак — казах и посочих към мрака и снега. — Заседнахме.

— За къде пътуваше? — запита той.

— За Флорида. Да се видя с баба и дядо. Родителите ми са в затвора.

Реших, че си струва просто да опитам да спомена за това в разговора. Той реагира така, както наполовина очаквах. Засмя се.

— Излизаш ли с някого? — запита.

— Имам приятел — отвърнах.

Обикновено не съм толкова глупава, уверявам ви. Мислех за Ноа. Както и за идиотското съобщение, което му бях оставила.

Ъгълчетата на устата на Стюарт се сбърчиха, сякаш се опитваше да потисне смеха си. Забарабани ритмично с пръсти по масата и се усмихна, стараейки се да разпръсне неловкостта. Трябваше да приема възможността за измъкване, която ми предоставяше, не можех просто така да я подмина. Опитах се да поправя нещата.

— Единствената причина да кажа това… — подех аз, виждайки предопределената пътека, по която разговорът щеше да поеме, и се впуснах бързо по нея — … е защото се предполага, че трябва да му се обадя. Но нямам обхват.

Да. Откраднах историята на Джеб. За нещастие, не бях взела под внимание факта, че телефонът ми е пред мен и гордо показва пълните догоре чертички. Стюарт погледна първо него, после мен, но не отвърна нищо.

Сега наистина трябваше да докажа нещо. Не можех да оставя нещата така, трябваше да му покажа колко съм нормална.

— Нямах — казах. — Досега.

— Вероятно заради времето — отвърна доброжелателно той.

— Вероятно. Ще опитам сега, наистина бързо.

— Бави се колкото искаш — каза той.

Което бе любезно от негова страна. Седеше с мен само за да избегне дълъг разговор за порцелановите чаши със Станиоловия човек. Не бяхме отговорни за времето на другия. Стюарт вероятно се радваше, че съм прекъснала разговора. Стана и съблече палтото си, а аз се обадих по телефона. Отдолу той носеше униформа на „Таргет“^[2] и още найлонови торбички, които изпадаха от гънките на палтото му, наброявайки около дузина. Съвсем спокоен, той просто ги събра.

Свързах се отново с гласовата поща на Ноа и се опитах да скрия разочарованието си, като наклоних глава и погледнах през прозореца. Не исках да оставя прочувственото си второ съобщение пред Стюарт, затова просто затворих.

Той сви рамене като че ли искаше да каже: „Нищо?“ и се отпусна на мястото си.

— Трябва да са заети с празненството със студения бюфет — казах.

— Студен бюфет?

— Семейството на Ноа има допирателна с шведите, затова организират удивителен студен бюфет в навечерието на Коледа.

Видях как той повдигна вежди, когато казах „допирателна“. Използвам тази дума много. Тя е една от любимите на Ноа. Заимствах я от него. Искаше ми се да запомня, че не трябва да я използвам пред други хора, защото тя е нашата дума. Също така, ако искаш да убедиш непознат, че не ти хлопа дъската, най-добрият начин не е да подхвърляш фрази като „допирателна с шведите“.

— Всички обичат студените бюфети — рече той великодушно.

Време беше за смяна на темата.

— „Таргет“ — казах и посочих ризата му. Само че произнесох думата като „Таргей“ с френски акцент, което наистина не е много забавно.

— Абсолютно — каза той. — Сега разбираш защо трябваше да рискувам живота си, захващайки се на работа. Когато работата ти е така важна като моята, трябва да поемаш някои рискове; в противен случай обществото не функционира. Онзи май наистина иска да се обади.

Стюарт посочи през прозореца и аз се обърнах. Джеб беше при телефонната будка, която бе заобиколена от около трийсет сантиметра сняг. Опитваше се да отвори вратата.

— Бедният Джеб — казах. — Трябва да му заема телефона си… сега, когато имам обхват.

— Това Джеб ли е? Права си… Чакай… откъде познаваш Джеб?

— Беше във влака. Каза, че пътува за Грейстаун. Предполагам, че се кани да извърви пеш останалата част от пътя или нещо такова.

— Изглежда, че наистина, наистина иска да се обади — отвърна Стюарт и дръпна встрани хлъзгавата захарна пръчица на прозореца, за да погледне по-добре. — Защо просто не използва телефона си?

— Телефонът му се счупи, когато се блъснахме.

— Блъснали сте се? — повтори Стюарт. — Влакът… се е блъснал?

— Само в снега.

Стюарт се канеше да продължи темата със сблъсъка на влака, когато вратата се отвори и те влязоха. Всичките четиринайсет, като викаха, пищяха и внесоха снежинки със себе си.

— О, мили боже! — възкликнах.