Фабиан Ленк
Тайнствени надписи в Помпей (10)

В къщата на фавъна

Къщата на фавъна се намираше на Виа дела Фортуна, недалеч от дома на Тит. Търговецът на платове се настани в една носилка и робите го понесоха. Приятелите вървяха след него и влачеха една двуколка, в която имаше платове и всевъзможни дрехи. Само Кия остана да си лежи под сянката на дървото в двора — би могло да се каже, че има свободен ден.

Когато видя къщата, Леон застина с отворена уста. Това не бе къща, а истински палат на три етажа! В предната част, към улицата, имаше колони с изящни капители. Между тях се намираха шест входни врати към къщата и шест таверни^[1] — магазинчета, вероятно отдадени под наем, които сега бяха затворени.

— Къщата е с площ 3000 квадратни метра — прошепна Юлиан на приятелите си.

Знае го от посещението си в Помпей през лятото, помисли Леон.

— Какво стоите като глупаци! — сопна им се Тит, измъквайки се от носилката. — Всеки да вземе толкова топове плат, колкото може да носи, но внимавайте да не ги мачкате!

Един от робите похлопа на втората врата отляво и тя тутакси се отвори. Тит и натоварените с платове деца влязоха вътре. Четиримата носачи останаха да чакат навън.

Един от робите на Вибий ги поведе през коридора към голям атрий^[2] — вътрешен двор под открито небе. Осветяваха го множество факли. В средата му имаше квадратен басейн, опасваше го широк портик — коридор, открит към двора. Покривът на портика се поддържаше от красиви колони, а стените му бяха в жълти, зелени и кафяви тонове. На всички стени имаше по няколко врати, които водеха към различни помещения. Отнякъде се носеше тиха музика.

В този момент робът стигна до предната част на басейна, където се намираше статуята, дала името на къщата. Тя изобразяваше танцуващ гол фавън с дълга брада. Изваяна е майсторски, помисли си Леон. Виждаше се всеки мускул от тялото и всеки косъм от брадата на танцьора.

Робът почука на една двойна врата от тъмно дърво.

— Влез! — обади се груб глас.

Слугата отвори вратата и влезе, наклонил глава встрани.

— Аве, приятелю! — извика Тит с преувеличена радост.

Влязоха в таблина, малък кабинет, чийто под бе покрит с тъмни плочки, подредени в геометрични фигури.

Леон надзърна иззад тежката купчина, която носеше, и видя плешив мъж в снежнобяла туника, обрамчена с червен кант. Изглеждаше около петдесетгодишен. По пръстите му блестяха златни пръстени. Ъгълчетата на устните му бяха извити надолу, а носът му бе дълъг и леко крив. Тъмните му очи, скрити под гъсти вежди, неспокойно шареха насам-натам. Вибий бе седнал зад голямо писалище, върху което лежаха няколко ръкописа, навити на руло. Зад бюрото имаше полица, върху която също се виждаха множество свитъци.

— И аз те поздравявам, Тит — надигна се той. Оказа се изключително висок и слаб.

— Донесъл съм ти много красиви платове — оповести Тит и в гласа му се долови нотка на раболепие.

— Добре, ще ги разгледам по-късно — отвърна Вибий. — Да се поразходим малко преди това, искам да ти покажа новата си градина.

— С удоволствие! — съгласи се Тит.

Никой не каза нищо на приятелите и те тръгнаха след двамата мъже, които влязоха в огромен перистил^[3] — двор в задната част на къщата, обграден от колонада. В центъра му бликаше водата на импозантен фонтан. В светлината на факлите сред дърветата и добре подкастрените храсти Леон забеляза и много статуи, особено го впечатли статуята на един копиехвъргач.

Вибий, Тит и децата продължиха да се разхождат из градината, която по нищо не отстъпваше на истински парк. Минаха и покрай кухнята, откъдето се носеха припрени гласове и аромат на печено месо. Междувременно един роб донесе на двамата мъже бокали с вино.

Най-после стигнаха до дълбока сводеста ниша в стената, ограждаща градината. Леон се изуми от онова, което видя. Подът на нишата, който заемаше около 20 квадратни метра, бе покрит с невероятна мозайка, изобразяваща сцена от битка.

— Това е известната мозайка на Александър — прошепна Юлиан на Леон и Ким. — Направена е от милион и половина камъчета и изобразява битката на Александър Велики с персийския цар Дарий.

— Милион и половина камъчета! — възкликна Леон. Зачуди се колко ли време е било необходимо за изработването на такава мозайка.

След като обиколиха градината, всички влязоха в триклиния^[4], трапезарията.

Подът на обширното помещение бе покрит с мозайка, изобразяваща различни рибни блюда.

— Да похапнем, приятелю — подкани Вибий Тит. След това се обърна към приятелите, посочвайки им един от ъглите на просторното помещение: — Останете там и чакайте, докато ви повикам. Може да оставите платовете в най-близката стая.

Леон, Ким и Юлиан изпълниха разпорежданията. Най-после се освободиха от товара си и оставиха платовете в нещо като склад, разположен непосредствено до трапезарията. Част от него бе отделена със завеса, имаше и врата към големия вътрешен двор с градината.

Когато се върнаха в ъгъла на триклиния, посочен им от Вибий, Леон се огледа. Този Вибий сигурно е невероятно богат. Ниските маси бяха от мрамор, а кушетките за гостите около трапезата бяха украсени със злато и слонова кост. Леопардови кожи покриваха пода и закриваха част от красивите мозайки. Излъскани до блясък бронзови свещници разпръскваха топла светлина, която падаше върху статуи с човешки ръст. В една от тях Леон разпозна самия домакин.

Вибий и гостът му се разположиха върху кушетките, облегнати на възглавници. Търговецът на вино плесна с ръце и слугите започнаха да сервират предястията.

Леон, който бе доста гладен, не можеше да откъсне очи от вкуснотиите, които похапваха двамата мъже: стриди и миди в сос от вино, угоена ярка с аспержи и маслини. После поднесоха първото ястие — пържоли от сърна и дива свиня. Накрая робите сервираха печена горска бъбрица^[5], пилешки пастет, фрикасе от диви патици, ситно нарязано свинско виме и охлюви.

Леон просто не можеше да повярва какво количество храна погълнаха двамата мъже. След свинското виме гладът на Леон просто изчезна. Той погледна приятелите си. Ким с отвращение поклати глава. Явно и тя бе изгубила апетит.

Докато двамата мъже се излежаваха край трапезата, няколко леко облечени танцьорки, съпровождани от трима музиканти, влязоха в трапезарията. Първият свиреше на седемструнна лира, вторият на панфлейта, а третият на тибия — двойна флейта.

Минаха час, два — въздухът ставаше все по-спарен. Тит и Вибий бяха увенчали главите си с лаврови венци и изглеждаше, че се забавляват прекрасно, което се обясняваше и с голямото количество вино, което изпиха. Така или иначе, не спираха да се смеят.

Приятелите пристъпваха от крак на крак в ъгъла, а Леон се съмняваше, че някой изобщо се интересува от платовете и туниките, които донесоха.

Но се лъжеше. Вибий внезапно се опря на лакти и предизвикателно изгледа госта си.

— Е, какво си ми донесъл?

Тит направи широко движение с ръка.

— Има няколко много сполучливи неща, ушити от шивачите ми от много добри платове, скъпи приятелю.

— Точно това ми трябва — отвърна Вибий. — Нуждая се от нещо, което да облека за речта си пред диктатора. Освен това искам да купя дрехи за дъщеря си и за жена си. И двете, можеш да ми вярваш, са много взискателни.

— Не се и съмнявам — изрече Тит. — Красивите жени трябва да се обличат със също толкова красиви платове. Но нещата ще ти харесат!

След това нетърпеливо кимна към приятелите.

Децата се втурнаха към съседната стая, осветена само от една маслена лампа.

Когато Леон се наведе към един от денковете, видя как две стъпала се скриха зад някакво перде…

— Има ли някой тук? — попита плахо Леон.

Не последва отговор и момчето погледна към Ким и Юлиан.

— Не чух нищо — отвърна Юлиан.

— И аз — додаде Ким.

Леон се приближи до завесата и я дръпна с рязко движение, но зад нея нямаше никого. Погледна и към градината.

Може да ми се е сторило, помисли Леон и се върна при останалите.

— Какво да им занесем първо? — започна да умува Юлиан.

— Хм, мисля да взема тези парцалки тук — извика Ким и издърпа една проветрива дреха от зелен лен.

Леон взе скъпо бродирана туника, а Юлиан — пурпурна тога.

След това занесоха изисканите дрехи на търговеца на вино.

Вибий бе изключително претенциозен, установи скоро Леон. Той все успяваше да намери някакъв недостатък, не му харесваше ту едно, ту друго и приятелите трябваше да носят все нови и нови дрехи.

Когато Леон се върна за пореден път в склада и се наведе над купчината дрехи, чу сподавен вик. Вдигна глава. Звукът идваше откъм завесата. Кръвта му се смрази — завесата се движеше, въпреки че нямаше течение. Внезапно завесата се отвори и в стаята се строполи някакъв мъж. Беше робът, който им отвори външната врата. След това в стаята се втурнаха няколко маскирани фигури, въоръжени с мечове, и се хвърлиха към слисания Леон, застанал насред стаята с туника в ръце.