Книстер
Лили Чудото и трудният драконов изпит на Хектор (2)

Първа глава

Лили беше в стаята си и ровеше из бюрото си. В чекмеджето тя заключваше отбрани съкровища. Това бяха предмети, които беше взимала по време на многото си пътешествия. Това не бяха само сувенири за спомен. Тези предмети бяха безценни, защото с тяхна помощ можеше да се озове отново на местата, откъдето ги беше взела.

Ето това стъклено топче например, Лили получи от приятелката си Мугул от страната на лилипутите. С помощта на това топче тя можеше да я посети, когато си поиска… А какво миришеше така на кон? Да, това бяха кожените дисаги от Дивия Запад. Бърбънтаун заслужаваше да се посети още веднъж, за да може Лили да се види със смелата Зили Конкарне, или за да поязди… Лили плъзна поглед върху предметите, които бяха толкова много! Например перлите пълни с кислород. Беше й ги подарила Вивиан от Атлантида, за да може Лили да диша и под вода. Лили ги беше използвала и при полета си до Луната. Бяха й помогнали да изживее прекрасно пътешествие извън орбитата на Земята. Лили се замисли.

Когато след минута се откъсна от мечтите си, тя държеше в ръка един зелен нокът. Какво правеше той в чекмеджето на бюрото й? Трябваше й време, за да се сети, че това не беше нокът. Това беше люспа от гърба на Хектор. Лили се усмихна, като си спомни за дракончето Хектор. Той беше пазител на магическата книга и едно време беше помогнал на Лили да премине успешно през изпитателния срок за магьосница и да наследи Зурулунда Кноркс. Това без съмнение беше едно от най-напрегнатите й приключения, въпреки че не й се беше наложило да пътува във времето и пространството. Всичко се беше случило тук в стаята й, в училището и града.

Беше започнало така: Лили се беше сдобила с магическата книга, с помощта на която беше преживяла всичките си приключения. Лили отново затвори очи и се замечта. Колко по-различен щеше да бъде животът й без магическата книга…

Хектор, малкият летящ дракон, й беше дал една люспа от гърба си за спомен.

— В случай, че ти стане мъчно за мен! — беше казал той и беше проронил няколко сълзи.

Този спомен натъжи Лили.

— Не съм виждала Хектор от цяла вечност! — измърмори тя. — А какво ли е станало със Зурулунда?

Лили отново се взря в зелената люспа.

Хубаво щеше да е отново да посети Хектор и Зурулунда! Сърцето й заби лудо и за малко веднага да направи магическия скок. Тя скочи толкова спонтанно, че бюрото се измести в средата на стаята… но изведнъж се осъзна.

Не съм ги виждала от толкова дълго време, че пътуването ми може да изчака още няколко часа. Досега винаги беше правила магическия скок през нощта. Така щеше да има повече време за посещението си при Хектор, защото мама нямаше да я търси.

Да, но до вечерта имаше толкова много време… Затова Лили реши да разучи магическата книга и да прочете някое и друго заклинание за дракони. Тя я извади изпод леглото си и отвори на буква „д“, като дракон.

„Ако искаш драконите да танцуват,

магически камбани трябва да се чуват!“

— Не искам драконите да танцуват — усмихна се Лили. — Искам само да ги посетя.

Следващото заклинание за дракони също не беше това, което Лили търсеше.

„Ако драконови сълзи обилно се леят,

овча тор и зеле трябва да се слеят.

Това драконов рев ще пресуши

и от кучешки лай ще се отървеш ти!“

— Да се надявам, че няма да се наложи да пресушавам сълзите на Хектор. Искам да го видя да се усмихва — каза си Лили.

И другите заклинания бяха също толкова смешни и безполезни. Тогава на Лили й хрумна, че Хектор винаги беше повтарял, че е летящ дракон. Въпреки че не умееше да лети…

Затова тя бързо отвори на ключова дума „летящ дракон“.

„Ако искаш върху дракон да летиш,

трябва в ядене на метли да победиш.

Но драконите не ядат метли,

затова от летене върху дракон се пази!“

Лили се усмихна:

— Ще се въздържа от летене върху дракон! Кой яде с удоволствие метли?

Сега й стана ясно, защо Зурулунда не беше подкрепила Хектор в летенето. Е, както и да е!

Лили обичаше Хектор, въпреки че той не можеше да лети много добре.

Тя прибра магическата книга на сигурно място под леглото, защото брат й Леон не трябваше да я вижда. Лили трябваше да си остане тайна магьосница, затова беше подпряла вратата с облегалката на един стол. Малкият досадник не трябваше да я смущава по време на нейната подготовка за път.

Лили се замисли какво можеше да вземе за Зурулунда и Хектор, които живееха в тъмните и непроходими гори. Нищо не й хрумваше. Затова тя легна на леглото и се замисли. Едва беше затворила очи, и вече си представи кораба на Зурулунда. Да, Зурулунда живееше на стар кораб, който се намираше на една полянка в непроходимата гора. Наблизо нямаше вода, имаше само дървета и много овце и кози. Да живее на кораб в гората можеше да хрумне само на някоя стара магьосница. Лили я обзеха мили чувства, като се сети за приятелката си. Представи си как влиза в уютната кухня. Тя беше пълна с толкова много дребни и шарени джунджурии, че Лили не можеше да си ги спомни всичките. Усмихна се, като си спомни за пералнята, в която плуваха златни рибки, както и за огледалото от Тамбукту, което те правеше да изглеждаш по-хубав, отколкото си. Имаше и кана за чай, която ти напомняше, да не оставяш дълго време чаят да изстива.

Лили реши да вземе една раница за пътуването си. Най-добре щеше да е празна, за да може да си вземе някои неща на връщане.

— Разбира се, само ако Зурулунда е съгласна — каза си Лили.

Тогава се сети за Хектор. Къде ли се е устроил? Може би на фотьойла? Лили се усмихна. Не, най-вероятно щеше да го намери в килера при провизиите. Той е най-лакомото същество, което Лили беше срещала някога.

Лили се сети и за лошия Хиронимус. Дали беше посещавал отново Зурулунда? Той беше заложил всичко, само и само да получи магическата книга на Зурулунда. Тази, която сега принадлежеше на Лили.

Лили беше много горда, че се беше оказала достойна заместничка на Зурулунда. Колко беше хубаво човек да си спомни за отминалите дни…

Лили!

Тя се стресна. Да не беше заспала?

— Трябва да вечеряме. Не чуваш ли, че мама те вика вече за втори път? — чу се гласът на Леон.

Не, Лили не беше чула нищо. Тя отвори сънено очи и се върна в реалността. Не беше в кухнята на Зурулунда, а в собствената й стая и брат й Леон тропаше с все сила по вратата.

— Да не си заспала? Мама е направила любимото ми ядене — наденички — и ни чака!

Лили подскочи. Мама не трябваше да я чака, а и при условие, че тази нощ щеше да се отправи на път, трябваше да се подкрепи подобаващо. Напрежението при пътуване я караше да огладнява.

— Идвам! — извика тя, махна стола от вратата и изтича с Леон в кухнята. — Мамо, извинявай. Заспала съм.

След това си сложи две наденички в чинията.

Мама се засмя.

— Никога не съм си мислила, че си поспалана. Да не си имала трудни уроци в училище?

— Да, имахме шест часа и след това много домашни — кимна Лили.

Никой не трябваше да знае, че беше ровила часове наред в чекмеджето на бюрото си.

— А съм гладна като дра… не като вълк. — За малко щеше да каже дракон.

Когато мама я погледна изпитателно, Лили поиска кетчупа, за да смени темата.

Мама поклати глава:

— Има само горчица, съжалявам. Кетчупът го изядохте вчера с пържените картофи.

— У, мразя горчица — направи физиономия Леон. — Ще ям наденицата си гола. А и как мирише тази горчица! Не разбирам как хората могат да я ядат и да им харесва.

Лили взе буркана с горчицата и пъхна носа си вътре, за да подуши. От острата миризма й потекоха сълзи. Но въпреки това бръкна с нож в буркана и намаза наденичката си.

— Ако горчицата ти се струва силна, значи ти си слаб! — каза тя триумфално.

После затвори буркана и го прибута възможно най-надалече.

След вечеря Лили побърза да си легне.

— Всичко наред ли е? — попита мама, когато дойде да я целуне за лека нощ.

— Да, всичко е наред — отвърна бързо Лили.

— Добре — каза мама и я погали по челото. — Пожелавам ти лека нощ и сладки сънища.

— Със сигурност ще са сладки — отвърна Лили.

Само ако мама знаеше какво беше замислила Лили за тази нощ…

Сега трябваше да изчака, докато Леон заспеше. Но това можеше да продължи доста дълго време.

— Мамо, жаден съм — се чу след пет минути от съседната стая.

Лили чу как мама му донесе вода от всекидневната. Последва тишина, но за кратко.

— Мамо… — ревеше Леон. — Нещо странно скърца под леглото ми.

Мама отново отиде в стаята му. Лили се усмихна, защото си представи как мама коленичи и проверява дали няма нещо под леглото на Леон.

След като мама се върна отново във всекидневната, Лили почна да брои до десет. Но още на седем, в коридора се чуха стъпките на Леон.

— Мамо, на прозореца ми има някакво животно.

Лили чу мама да въздиша и да успокоява Леон. Дано това да беше краят, защото Лили искаше вече да потегля.

Но за жалост Леон беше пълен с идеи. Сега пък пижамата му беше бодлива, а после пък го беше ухапала една муха…

На Лили й се стори цяла вечност, докато най-накрая в стаята на брат й настъпи тишина. После и мама си легна. Най-накрая!

Вече можеше да се подготви за път! Тя се облече, сложи раницата на гръб и тръгна.

— Почакай! — спря се тя в последния момент.

Трябваше да настрои алармата на часовника си, за да не закъснее да се върне. А трябваше да вземе и плюшената мишка, която беше нейният билет за обратния път…

Лили не беше сигурна дали да не вземеше и фенерчето, защото не знаеше дали щеше да се озове в гората през деня или през нощта.

Ох, нямаше време да го търси сега.

— Хектор, идвам! — прошепна тя и притисна драконовата люспа до сърцето си.

Лили знаеше заклинанието за магическия скок наизуст.