Джоана Линдзи
Любовта е приказка (6)

Пета глава

Тя избяга от кабинета на Папи и се заключи в своята стая. Той хукна след нея, но Алана плачеше толкова отчаяно, че не чу молбите му да отвори. Най-накрая ударите по врата престанаха.

Искаше само да се събуди, отново да няма нищо друго, за което да се тревожи, освен за лорд Адам Чапман и неговите намерения, за дебюта в обществото, който сега й се струваше излишен, след като искаше да учи…

Сълзите нямаше да престанат. Също така нямаше да се събуди. Този кошмар беше реален.

Папи я бе лъгал цял живот. Как е възможно да си въобразява, че ще повярва дори на една негова дума, особено на подобни абсурдни твърдения? Принцеса ли? Трябваше да й каже истината, вместо тези нелепи дрънканици. Но повярва, че е бил наемен убиец. Опита се да отхвърли и това твърдение. Много сериозно се опита! Но той не би й казал нещо толкова ужасно, освен ако не е истина. Все пак сигурно имаше някаква друга причина, за да реши да я върне в Ливания. Навярно някакъв стар брачен договор и сега бъдещият й съпруг е предявил претенции. А Папи е преиначил историята, когато тя показа своето презрение към тяхната родина и ужаса си да се омъжи за човек оттам. Но принцеса! Той трябваше да е наясно, че точно на това няма да повярва!

— Алана, отвори ми — извика Анет. — Донесох ти вечерята.

Момичето впи мрачно поглед във вратата, приближи се и притисна мократа си страна към нея.

— Сама ли си?

— Да, откъде ти хрумна, че не съм сама?

Алана обърса набързо страните си с ръкав и отвори. Моментално се отдръпна към бюрото. Още не беше прибрала пистолета си. Извади го от джоба и го пусна в едно чекмедже. Толкова глупаво беше от страна на Папи да настоява да го носи у себе си постоянно само защото знаеше как да го използва.

В джоба нещо още тежеше. Беше забравила за дървената фигурка, която Хенри й подари… струваше й се толкова отдавна, а не днес следобед. Подреди войничето на бюрото до младата дама. Хенри беше толкова талантлив, че младата дама приличаше на нея, облечена с една от нейните зимни рокли, и не носеше боне. Хенри. Очите й отново се напълниха със сълзи. Ще види ли отново това мило дете? Или Папи ще й забрани да ходи в сиропиталището?

— Вие двамата скарахте ли се? — обади се Анет зад нея, поставяйки табла на масичката пред дивана. — Никога не съм виждала чичо ти толкова смутен. Караницата навярно е била много сериозна.

Гласът й прозвуча разтревожено. Но Алана замълча. Нямаше намерение да говори за тези ужасни разкрития пред когото и да било. Никога.

— Ела, донесох и моята вечеря, за да вечерям с теб. Ще държим чиниите си. Ще бъде полезно упражнение за приемите, на които ще те канят, когато домакинята поднася храна, но не те настанява на маса.

Безгрижно ли се стараеше да говори Анет в момента? Нямаше да има никакви приеми. На Алана вероятно щеше да се наложи също така да напусне тази къща. Не можеше да остане тук, като знаеше миналото на Папи. Ще потърси лорд Чапман. Ако не се лъжеше за неговите намерения, навярно ще успее да придаде на ухажването друг смисъл и ще съкрати периода преди сватбата. Положително ще може да измисли благовиден предлог да не я отлагат.

— Алана, моля те. Кажи какво има. Ще посреднича между теб и чичо ти, за да изгладите недоразуменията. После и двамата ще се смеете колко глупави сте били.

— Не вярвам, че някога ще се смея отново — изрече го на себе си. Дори не погледна Анет. По-възрастната жена едва ли чу нещо. Но чу стенанието.

— Не е заради Адам, нали?

Тя се извърна рязко.

— Защо предположи точно това?

Анет се изчерви. Изглеждаше много сладка. Някой е трябвало да я грабне веднага щом съпругът й е починал… е, след благоприличен период на траур.

— Защото знам какво е намислил — призна Анет. — Искаше да се запознае с теб само да ме накара да ревнувам. Надявах се, че ще престане с тази глупост, за да не се налага да ти казвам какво прави.

— Папи ли те помоли да говориш с мен? — попита подозрително момичето.

— Не. Но чичо ти е наясно със ситуацията. Бях принудена да му кажа каква е истината, което трябваше по-рано да споделя с теб. Седни, моля те. Нека да ти обясня.

Още ли разкрития, след като вече се давеше в тях? Но Алана седна до Анет. Дори взе чинията си. Храната беше нещо осезаемо, но едва ли ще успее да преглъща при цялото това вълнение. И лорд Чапман ли щеше да отпадне като възможност?

— Знаеш, че родителите ми починаха — започна Анет. — Моята братовчедка трябваше да ме приюти, но не й беше никак приятно, дори само за тези няколко години, докато навърших пълнолетие. Организира приеми, за да ме представи в обществото. Искаше да си намеря съпруг и веднага да се махна от дома й. Запознах се с Адам на един от тези приеми. Веднага се влюбих в него. Той също се влюби в мен.

— Тогава защо не се омъжи за него?

— Мислех си, че ще се оженим. Бях много щастлива. И тогава той призна, че се чувства много млад, за да се обвързва. Че още не е вкусил от живота, каквото и да означава това. Да разбие сърцето ми ли беше готов само защото не искаше да поеме все още отговорност? А пък аз не можех да го чакам, защото моята братовчедка настояваше да приема първото предложение.

— Така ли се омъжи за лорд Хенсън?

— Да, мъж, когото даже не харесвах. Но той поне беше мил и внимателен. Сама си причинявах страдание, защото все още обичах друг. Не мина и година от сватбата, и съпругът ми почина. Семейството му ме изгони, когато започна да разпределя имуществото. Моята братовчедка също нямаше да ме приеме отново. Бях принудена да си потърся работа, но никой не искаше да ме наеме. Смятаха, че съм или прекалено млада, или прекалено хубава. Продадох всичко, което имаше някаква стойност, само за да се храня. Чичо ти ме откри ридаеща в парка. Току-що бях продала последните си дрехи, освен онези, с които бях облечена. Бях изправена пред жестока бедност… или пред нещо още по-лошо. Заговори ме внимателно, за да разбере какво се е случило. Предложи ми тази работа. Върна ми достойнството и душевното спокойствие. Той ме спаси и винаги ще бъда благодарна, повече отколкото можете да си представите.

Алана не искаше да слуша колко добър е бил Папи. Това беше само преструвка! Анет не е имала представа, нито пък тя самата. Алана не би казала никога пред никого, че е отгледана от убиец. Основателят на сиропиталище, спасителят на благородни дами, човекът, който бе променил живота си, за да я избави от хората, на които е била угодна нейната смърт… не! Лъжи, лъжи и пак лъжи. Сега на кого да вярва?

По страните й отново се затъркаляха сълзи. Анет забеляза и разбра погрешно.

— О, мила моя, той си е играл с чувствата ти, така ли? Вината е моя. Трябваше…

— Моля? Всъщност не. Лорд Чапман се държеше много благовъзпитано и учтиво. Спомена, че вече е готов за брак, но навярно се е надявал, че ще споделя с теб. Защо предполагаш, че иска да те накара да ревнуваш?

— Защото ме посети у дома. Умоляваше ме да му простя за миналото прегрешение. Предложи ми да се омъжа за него. Но вече беше много късно, и аз му казах точно това. Не може да разбие сърцето ми, да се появи след години и да очаква, че ще бъде приет с отворени обятия. След което се запъти право при твоя чичо да го помоли за позволение да те ухажва. Аз го последвах. Опитваше се да ме принуди. Познаваше се по лицето му. И ме принуди, но не както се надяваше. Разказах на чичо ти историята също както на теб. Той показа на Адам вратата и го предупреди повече да не се вижда с теб. Но той не го послуша. Мери ми каза колко често те спира на улицата.

— А това подклажда ли ревността ти? — помъчи се да отгатне Алана. — А ядосва ли те?

— Не, аз… — Анет не се доизказа. Изглеждаше смутена и объркана, и разкаяна.

Алана осъзна, че лорд Чапман никога не я е ухажвал сериозно. В сравнение с всичко, което научи днес, този факт изобщо нямаше значение. Но й стана ясно, че вълнуваше много Анет, която не беше някоя от домашните й учители или компаньонка, а добра приятелка.

— Трябва да му простиш — каза Алана. — Той не е човекът, който някога е бил. Сега е готов да поеме отговорност. Готов е да те направи щастлива, да се ожени за теб, както си мечтала. Не пропилявай тази възможност, след като той те обича и ти все така… го обичаш.

Алана пребледня. „Трябва да му простиш. Не е човекът, който някога е бил. Той те обича.“ О, господи, какво направи?

Излезе тичешком и хукна по стълбите. Папи беше още в кабинета си, но бе застанал прав насред стаята. Изглеждаше толкова съкрушен, толкова наскърбен, като че ли бе загубил най-скъпото си на света. И го бе загубил наистина. Тя му го причини, като го осъди за миналите му грехове, вместо да си спомни човека, какъвто бе станал, човека, изкупил миналото си по толкова различни начини.

— Съжалявам! — извика тя, спускайки се към него право в прегръдките му. — Не биваше да реагирам толкова… толкова…

Не можа да продължи, защото се разрида. Анет, която бе изтичала разтревожена след нея, затвори тихичко вратата, а в това време Папи притискаше до себе си Алана и я успокояваше нежно, за да излее насъбралите се у нея емоции.

— Ш-ш-шт — прошепна най-накрая. — Вината, че ти казах всичко наведнъж, е моя. Прекалено беше. Пък и очаквах да ме намразиш.

— Не! Не те мразя. Обичам те, Папи. И винаги ще те обичам, каквото и да се случи.

Беше й трудно да каже „прощавам ти“, но не и:

— Знам, че вече не си такъв. Ти си добър и мил и си помогнал на толкова много хора.

Тя усети как му олекна, докато я прегръщаше още по-силно. Отдръпна се, за да види Папи, че е искрена. Неговите очи също бяха насълзени, докато избърсваше страните й ласкаво. Тя все така изпитваше страх заради другата част от историята. И той трябваше да знае, че не е склонна да отиде в Ливания.

— Папи, моля те, признай си, че поне част от това, което ми каза, е лъжа — настоя умолително. — Моля те, нека да не съм дъщеря на крал.

— Не мога — отвърна тъжно той.

Алана затвори очи.

— Всичко, което обичам, е тук, в Лондон. Не искам да заминавам. Искам да стана учителка. Искам да помагам на хората като теб.

— Тогава помогни на страната си да се избави от война, принцесо. Само ти можеш, разбираш ли? Не бих те завел там по друга причина, освен ако животът на толкова много хора не е заложен на карта, живот, който можеш да спасиш, като застанеш до баща си, за да докажеш, че той има наследник.