Джоана Линдзи
Любовта е приказка (55)

Петдесет и четвърта глава

Днес беше нейната сватба. Цяло чудо е как бързо лети времето. Видя Кристоф само още веднъж след великолепната нощ, която прекараха заедно.

Снощи беше традиционната вечеря за семействата на младоженците, така че да няма никакви съмнения, че и двете страни са съгласни с щастливото събитие. Тогава се предостави и последна възможност, ако някой от едното или другото семейство има някакви възражения относно женитбата. Алана се страхуваше Кристоф да не каже нещо, но опасенията й се оказаха напразни. Единственото разочарование от вечерта беше, че Папи не беше там като член от нейното семейство.

Спомена на баща си, когато за малко останаха сами, че Хенри и Леонард трябва да бъдат поканени. Той не отговори, но се натъжи. Тя разбра. Може би искаше да благодари на Папи за всеотдайните му грижи, но не вярваше, че Фредерик ще му прости някога, че за толкова години я бе разделил от истинското й семейство.

Майката на Кристоф дойде сутринта в нейните покои да й помогне да се приготви, както и кралицата. И двете жени бяха щастливи, всяка по различна причина — Никол, защото бъдещият наследник на кралството вече няма да бъде само нейна отговорност.

Понеже нямаше мъже наоколо, Ела се разприказва свободно:

— С Джефри бяхме започнали да се отчайваме, че Кристоф никога няма да се ожени. Заради задълженията си нямал време за жена и семейство и смяташе работата за по-важна.

— Тогава няма по-идеално разрешение за него — съгласи се Никол.

— Точно така — разсмя се Ела.

Дълг и съпруга в едно, досети се Алана. И за Кристоф ли беше идеалното разрешение?

Искаше й се да не се говори точно по този начин. Беше се чувствала щастлива, все едно ще литне. След онази нощ престана да се колебае. След онази нощ се усети, че се усмихва без причина… постоянно. Сега отново я нападнаха лоши предчувствия, които я обезпокоиха, още повече, когато дядото на Кристоф се отби с Уесли.

Ела взе сина си от него и попита какво се е случило. Момченцето само й се усмихна. Хендрик си призна:

— Мъжете го приспаха. Толкова са церемониални. Гледат на тази работа прекалено сериозно. Знаех си, че при вас, дами, ще намеря и смях, и добро настроение.

Никол забеляза тревогата в очите на Алана и каза:

— Разбира се, че са церемониални, нали Фредерик е с тях! Той тъкмо намери дъщеря си и вече я дава на друг мъж. Ще мине време, преди да започне пак да се смее.

Това ли бе всичко? Или Кристоф е променил решението си.

Но Хендрик скоро накара дамите да се смеят отново, а камериерките да се изчервяват. Когато обявиха, че е време да се отправят към залата за церемонии, където щеше да се състои венчавката, попита може ли да придружи Алана до баща й, който щеше да я поведе по пътеката. Тя си имаше ескорт — нейните осем гвардейци, дванайсетте девойки, които щяха да носят дългия шлейф на роклята на нейната майка — кралицата, дамата, която съвсем скоро щеше да й стане свекърва, но все пак предложението на стареца я зарадва. Почувства като че ли й беше дядо. Знаеше, че да се омъжи за Кристоф и да влезе в неговото семейство е благословия, и тя вече обичаше това семейство.

Баща й я очакваше на входа към дългата зала. Сега не изглеждаше церемониален. Усмихваше се и поклащаше глава, смаян от изяществото и красотата й. Роклята беше наистина великолепна, воалът така прозрачен, че не скриваше лицето й. Одежди за кралица, за кралицата, която последна ги бе носила.

— Толкова си красива и толкова приличаш на майка си — каза той, прегърна я и я целуна по челото. — Иска ми се да те беше видяла днес.

— Може би ни гледа — отвърна тихо Алана.

— Може би — съгласи се той. Взе ръката й, но не я поведе към залата. — Днес нарушаваме традицията. Е — подсмихна се той, — нарушихме много традиции напоследък. Но това нарушение, че се договорихме и двамата да те предадем на бъдещия ти съпруг, мисля, че ще те зарадва много.

Тя не разбра, докато някой не докосна другата й ръка. Извърна се и видя Папи, облечен в най-хубавия си английски костюм, да й подава ръката си. Тя ахна, прегърна го, после прегърна и баща си. От щастие се просълзи. По-хубав подарък Фредерик не можеше да й поднесе.

— Много ти благодаря — каза тя с огромно вълнение.

Баща й се усмихна.

— Помислих си, че така е справедливо, след като той те е отгледал. Разпратих глашатаи в града да го открият. Имаше опасност да не повярва, че е поканен на сватбата.

— И да бях повярвал, и да не бях — добави Леонард, — нищо не можеше да ме спре да дойда.

— Ще започваме ли? — предложи Фредерик и взе отново тържествено ръката й. — Кристоф достатъчно се изнерви. Да не го караме да чака повече.

Кристоф изнервен? Не повярва. Но се усмихваше, докато двамата мъже я водеха по пътеката — истинският й баща и бащата, когото пазеше в сърцето си. Само още едно нещо можеше да направи щастието пълно в този ден — ако Кристоф я обичаше толкова, колкото тя обичаше него. Но като го видя как очаква да му я предадат, потрепна пак от онова тревожно предчувствие. Не изглеждаше тържествено сериозен, а леко шокиран, че тази сватба наистина е реалност.

Но, о, божичко, беше толкова красив с официалната си униформа. Внезапно й се доплака. „Защо не можеше…“ Не довърши мисълта си. Да става каквото ще, днес щяха да станат едно. Освен ако…

— Случило ли се е нещо? — попита Кристоф, щом пое ръката й.

Как разбра? Воалът не беше достатъчно плътен, за да скрие чувствата й или да излъже. Трябваше да го каже… заради него:

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен? Мога да избягам и баща ми няма да обвини теб.

Той повдигна внимателно воала й. Не искаше да пропусне нито един нюанс в изражението й, когато попита:

— Какво говориш? Не искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя сведе очи.

— Аз… аз искам, но се страхувам, че ти не искаш.

Свещеникът се покашля. Беше готов да започне церемонията. А те готови ли бяха? Кристоф направи знак свещеникът да запази търпение, после обгърна с длан страната на Алана. Тълпата започна да се вълнува. Сега не беше най-подходящото време за разговор.

— Трябваше по-рано да ти кажа. Предполагах, че си разбрала, че нямаше да бъда тук, ако не исках. Не очаквах, че ще те заобичам, поне не толкова скоро. Не очаквах, че ще изпитвам такава необходимост да бъдеш пред погледа ми завинаги, да мога да те докосвам, да знам къде си всяка минута от всеки ден.

„Че я обича ли й каза току-що?“ — чудеше се Алана. Не беше сигурна. Думите му й прозвучаха като оплакване:

— Отнасяш се към служебния си дълг много сериозно. Не е необходимо да ме гледаш постоянно.

Той поклати глава.

— Не говоря за служебни задължения, моя Алана. Говоря за това, което идва оттук. — Сложи ръка на сърцето си. — Не зная дали ми харесва.

Тя замръзна.

— Не знаеш ли?

— Като че ли е натрапчива идея — призна той, поглеждайки смутено. — Като мания на някоя старица.

Алана въздъхна с облекчение, преди да се задави от смях. Попита предпазливо:

— Според теб това лошо ли е, когато двама души се женят?

— Когато само единият го чувства, да, лошо е.

— Какво те кара да мислиш, че не изпитвам същото?

— Каза, че се чувстваш принудена от баща си да се омъжиш прибързано?

— Мислех си, че само се подчиняваш на кралските заповеди. Не си ми предложил да се омъжа за теб, затова…

Той се отпусна изведнъж на едно коляно. Чуха се ахкания в тълпата и тук-там сподавен смях. Онова, което той правеше, бе очевидно и сигурно се чудеха защо предложението не е направено преди церемонията.

Той взе ръката й.

— Обичам те, моя Алана. Ще споделиш ли живота си с моя, ще се омъжиш ли за мен?

Очите й се напълниха със сълзи, но усмивката й беше толкова искряща, че той не можеше да се обърка. Сълзите бяха от радост.

— Щастлива съм и не бих могла да бъда по-щастлива. — Наведе се и обгърна с длани страните му. — Обичам те много. Но се съмнявах дали изпитваш и ти същите чувства.

— Никога повече не се съмнявай. През целия си живот ще ти доказвам колко си обичана.

Тя му се усмихна.

— Тогава ожени се за мен, преди да си помисля, че сънувам.

— Обичам твоите сънища — каза той прелъстително и се изправи. — Обичам, когато ме допускаш да сънувам заедно с теб.

Тя поруменя и се обърна към свещеника. Тук-там някои изръкопляскаха, чуха се смехове и молби за тишина. Но младоженците бяха в пълно съгласие, че тази необикновена сватба… неочаквана, прибързана, когато предложението бе направено пред олтара… беше съвършената… за тях.