Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (7)

Глава 7

Скоро ще паднеш в клопката на любовта. Внимавай — когато хората падат, обикновено нещо си чупят.

Октомври 2007 г.

— Не ми казвай, че си го направила? — простена Гарет в телефона. — Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

От другата страна на линията, у дома си в Сиатъл, Оливия де Матио не спираше да дърдори възбудено като ученичка. Де Матио беше фамилията й по мъж — от втория брак, като първият бе приключил почти, преди да започне. Макар че Оливия харесваше как звучи фамилията й по мъж, никога не бе харесвала малкото си име — може би защото никой не го използваше. Вторият й съпруг, Кен Де Матио — младши, който беше женен за нея вече шестнадесет години и работеше като счетоводител в „Майкрософт“, понякога я наричаше Лив. Или така, или Захарче, Бисквитке, Захарна бисквитке, или пък най-любимото му: Бисквитена формичке. Приятелите в полицейския участък обикновено я наричаха Ливи, освен ако не патрулираха в града, в който случай тя отговаряше на „Диспечер“. Собствената й майка, която преди всичко я беше нарекла Оливия, се обръщаше към нея само с Олив, което си беше истинско мъчение за Оливия, докато подрастваше.

— Дъщеря ми, Олив — казваше майка й на приятелите си, — е чешит и половина. Точно като вегетарианските й манджи.

Гарет не наричаше майка си с нито едно от тези имена. За него тя беше просто мама.

— Е, хайде, Гарет. Не се преструвай, че не те интересува. Гарет помълча, преди да отговори.

— Просто това ужасно прилича на нагласена среща с непозната, а ти знаеш как мразя такива неща.

— Защо да е среща с непозната? Защото не знае кой си ли? Пффф. Но дори и да беше среща с непозната — което не е — но ако беше, по-добре среща с непозната, отколкото никаква среща, нали? — Оливия замълча. — Кой знае, може би вие двамата ще откриете нещо, за което дори не сте и подозирали, че ви липсва. Искам да кажа, че ние вече знаем колко общи неща имате помежду си.

— Невероятно. Ти току-що скочи от среща с непозната на… какво? Нещо, което ми липсва с жена, която никога не съм виждал, така ли?

Оливия замълча за миг.

— Значи ще отхвърлиш тази възможност?

Гарет отдалечи слушалката от ухото си, колкото да каже на главната сестра, че веднага идва.

— Добре — каза той неохотно, след като сестрата се бе отдалечила достатъчно. — Ще ида. Но не разчитай, че ще излезе нещо от това. Отивам само от любопитство. Една среща и нищо повече.

— Както кажеш, Гарет.

— Добре. Стига да сме наясно по този въпрос. Сега кажи ми, знае ли Софи нещо за мен?

— Само онова, което съм казвала на Елън на работното си място, което не е много.

— Има ли нещо друго, което би могла да ми кажеш за нея?

Оливия се позамисли.

— Не се сещам за нищо, което вече да не знаеш. Но днес видях снимки.

— И?

Оливия изпръхтя:

— Ще трябва да почакаш и да я видиш сам. — Тя се поколеба. — Но… Гарет?

— Да.

— Не забравяй да потърсиш вътрешното съдържание.

Той знаеше какво означава това. Като дете, повдигнеше ли се въпрос за момичета, майката на Гарет никога не пропускаше възможността да му каже, че „истинските диаманти на женската раса често се крият зад несъвършена външност“. Самата Оливия също едва ли би могла да бъде описана като кралица на красотата, но Гарет беше съвсем сигурен, че тя се възприема като един от тези скрити диаманти.

— Не се тревожи — обеща й той. — Ще се държа мило, независимо как изглежда.

Гарет знаеше какво ще последва след поредната й пауза.

— Ти си добро момче, Гарет.

— Вече не съм момче, мамо.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Хей, трябва да побързам. Можеш ли да ми пратиш по електронната поща подробностите за тази среща?

— Не. Срещата е в седем вечерта този петък. Можеш да запомниш това и без имейл. Но тъй като тя не иска да я взимаш от тях, трябва да ми кажеш къде искаш да се срещнете, за да съобщя на Елън.

— О! Ммм… ами има едно фантастично малко заведенийце на KFC, недалеч от…

— Гарет!

— Добре де. Какво ще кажеш за „Спейс Нийдъл“^[1]? Качвал съм се там само заради гледката, но чух, че и ресторантът е страхотен.

— Мисля, че това става. Ти запази места, а аз ще се обадя на Елън, че ще се срещнете със Софи в магазина за сувенири в седем часа.

Той си погледна часовника, отбелязвайки си наум, че поредният му пациент го чака вече пет минути.

— Как ще я позная?

Оливия се изкиска.

— Потърси скрит диамант, който е сам-самичък, и това вероятно ще е тя.

Гарет въздъхна тежко в слушалката.

— Само една среща — напомни й той.

Майка му затвори телефона.

 

 

Петъкът дойде много по-бързо, отколкото му се искаше на Гарет Блек. Той даже един-два пъти си помисли да се обади на майка си и да й каже, че е болен на легло, но се боеше, че тя ще изпрати някой от приятелите си детективи, за да установи истината, и после ще му се види тесен светът.

В шест и петнадесет той неохотно напусна кабинета си в Такома и в седем без пет откри свободно място за паркиране на няколко пресечки от „Спейс Нийдъл“ на Четвърто авеню. След като мушна една новичка десетдоларова банкнота в апарата за паркиране, Гарет извървя останалата четвърт миля до най-известната забележителност на Сиатъл — „Спейс Нийдъл“, устремената към небето близо 200-метрова конструкция, построена като централна сграда за Световното изложение през 1962 г. и украсена на върха с нещо силно наподобяващо НЛО.

Когато отново погледна часовника си, преди да влезе в магазина за сувенири на приземното ниво, Гарет видя, че вече е закъснял с две минути. Вътре огледа набързо десетките хора, които се разхождаха наоколо и разглеждаха сувенирите, но малкото жени, които отговаряха на малко грозничкия облик, който си беше създал за нешлифования диамант, или вече бяха с някой мъж, или по тях висяха деца. Една от жените с малко момченце му се усмихна, след като го хвана, че я гледа, и той също й се усмихна, а после тихичко се изкиска. Беше ухажвал жени с деца и преди и нямаше нищо против, но каква мисъл само — да идеш на първа среща с дете? Това не беше идеалната ситуация.

Продължавайки да търси Софи Джоунс, Гарет направи две пълни обиколки на магазина с форма на поничка, но така и не откри никого, който да отговаря на описанията. „Мразя срещите с непознати“, промърмори си той под носа.

Когато мина за трети път покрай южните асансьори, за да започне поредната обиколка, някой го докосна по рамото. След като се обърна надясно, Гарет се изправи лице в лице с една от най-поразителните жени, които бе виждал някога, макар че не я виждаше за пръв път. Вече я беше забелязал при предишните си обиколки, но веднага отместваше поглед, боейки се тя да не реши, че я зяпа. Беше приятно облечена с панталони и пуловер с V-образно деколте. Русата й коса падаше малко под раменете на тежки къдрици, устните и бузите й с трапчинки оформяха много сладка усмивка, а яркосините й очи също искряха от смях.

— Изглеждате изгубен — каза му тя.

— О — заекна той, — не. Аз просто… Търся някого. Всъщност трябваше да се срещна с едно момиче… дама… жена.

„Какъв съм идиот“, помисли си той. Усмивката й стана още по-широка.

— Мога ли да ви помогна?

„Да“, помисли си той.

— Не. Добре съм. Сигурен съм, че ще дойде рано или късно. Да се надяваме, че ще е по-рано, защото имаме резервация за вечеря.

— Как изглежда тя? — попита момичето с усмивка.

— Добър въпрос. Но аз нямам добър отговор. Това е нещо като среща с непозната, колкото и патетично да звучи.

Тя кимна.

— Наистина звучи патетично.

— Още по-патетичен е фактът, че точно майка ми ме накисна в тази ситуация.

— Ау!

— Знам.

Стройната блондинка посочи една яка жена с рошава кестенява коса, която току-що влезе през главния вход.

— Изглежда приятна. Може би е тя?

Гарет сви рамене.

— Може би.

— Ами защо не й се представите?

Той отново сви рамене, после отиде при жената и я попита дали не се казва Софи Джоунс. Тя отметна коса встрани, направи крачка към него, постави ръка на рамото му и каза, че стига той да поиска, може да бъде и Софи Джоунс. Приемайки това за „не“, той се върна при блондинката, която полагаше сериозни усилия да не се разсмее.

— Не е ли тя? — попита.

— Боя се, че не.

Жената прехапа долната си устна и нави една къдрица на пръста си.

— Имам страхотна идея — каза тя след няколко секунди. — Защо не идете на главна информация и не помолите да я извикат по микрофона? Това ще спести и на двама ви усилия да се търсите.

Той погледна часовника си и кимна:

— Ще икономисам и време. Благодаря.

Главна информация беше съвсем наблизо, до асансьорите. Жената последва Гарет до гишето.

— Можете ли да повикате някого по микрофона? — попита той младата дама, застанала зад гишето.

— Разбира се. Някой се е изгубил? — попита тя. — Надявам се, това не са децата ви.

Тя премести поглед от Гарет към жената, която стоеше до него.

— О… не… ние не сме — запелтечи отново Гарет, хвърляйки поглед на блондинката. — Търся някого. Тя просто ми помага.

— Окей — каза жената на гишето. — Кое е името?

— Софи Джоунс.

— Благодаря. Момент, моля.

Младата жена оправи елека си с избродираната емблема на „Спейс Нийдъл“ и се наведе към малък микрофон зад гишето, после натисна едно копче в основата на стойката на микрофона.

— Софи Джоунс на главна информация. Софи Джоунс на главна информация, моля. Вашите хора ви чакат.

Хората в магазина вдигнаха глави да чуят какво обявяват. После всеки продължи със заниманията си.

Блондинката до Гарет я напушваше смях. После напушването бързо премина в кикот, който на свой ред еволюира в приглушено хилене и бързо ескалира в неприкрит смях. Тя се хвана за корема с едната ръка и избърса една сълза с другата.

Жената от информацията и Гарет я гледаха втрещено.

— Толкова… съжалявам! — успя да изрече тя между пристъпите смях. После протегна ръка — Аз съм… Софи Джоунс. Ченето на Гарет увисна, докато се ръкуваха.

— Но ние… искам да кажа… вие сте Софи?

Тя изобщо не приличаше на нешлифования диамант, който той си представяше. Беше много по-хубава. Тя кимна, като все още се кискаше.

— Предположих, че това сте вие… или че вие сте той… още когато ви докоснах по рамото. Но вие така и не казахте кого търсите, така че просто се включих в играта. — Тя отново избърса очи. — Наистина съжалявам. Но ви благодаря за това. Имах нужда да се посмея.

— Радвам се, че можах да ви услужа — отвърна Гарет, все още зашеметен, че имаше среща с тази жена.

Той се сети отново за съвета на майка си, че трябва да се опита да потърси вътрешното й съдържание и внезапно това му се стори съвсем на място. Твърде лесно би било при привлекателната външност на Софи човек да се подведе само по външния вид.

Тъй като и без това закъсняваха, Софи и Гарет хванаха още следващия асансьор за ресторанта на „Спейс Нийдъл“, сто и петдесет метра по-нагоре, точно под терасата за наблюдение. Щом слязоха от асансьора, те последваха сервитьор на име Андре.

— Внимавайте — каза Андре, когато влязоха в салона за вечеря. — Подът се движи.

Той ги преведе през половината ресторант с форма на буквата О до черна гранитна маса край външния прозорец на „Спейс Нийдъл“. Докато вървяха, Андре обясняваше, че за разлика от останалите части на небостъргача, ресторантът непрекъснато се върти и прави пълен кръг на всеки час, така че клиентите да могат да се насладят на 360-градусовата гледка към околния пейзаж. След още няколко факта и цифри за историята и целта на сградата, Андре връчи на всеки от тях по едно меню. Препоръча им да опитат сьомгата от Аляска и кюфтетата от раци от Дънгенес на северозападното тихоокеанско крайбрежие, а след това ги остави да си избират питиета.

След като дадоха поръчките си — никой от двамата не избра сьомга или кюфтета от раци — Софи извади от чантата си химикалка и написа нещо на едно розово пакетче с подсладител „Суит’н Лоу“, което взе от малка кошничка в средата на масата. Когато свърши да пише, тя остави пакетчето на прозоречния перваз до масата.

— Защо го правиш? — попита я Гарет.

— Сувенир — отвърна му тя. — Това тук е нещо като традиция. Написах имената ни и датата на пликчето, плюс откъде сме. Всички в ресторанта ще го видят на прозореца, докато минава край тях, някои ще добавят своите имена за забавление. Трети пък могат дори да ни напишат нещо. Така че когато направим пълен кръг, ще имам малък спомен за посещението ни — тя помълча. — Искаш ли и ти един?

— Разбира се, само не розов. Едно бяло пакетче със захар ще свърши работа.

Софи надраска нещо на едно пакетче със захар и го остави на прозоречния перваз. Със скоростта, с която се въртяха, пакетчето с подсладителя вече се беше отдалечило на три метра.

— Готово. След години ще си имаш нещо сладко, с което да ме споменаваш.

Тя прибра една къдрица зад ухото си, после разгъна салфетката си на скута.

— След като обявих името ти по микрофона, не мисля, че скоро ще те забравя.

Софи прехапа устна и се усмихна.

— Наистина съжалявам — каза. — Виж какво. Защо не започнем с едно по-основно запознанство? Май долу пропуснахме формалностите, защото бързахме.

— Кои формалности по-точно?

— Ами, нали знаеш. Здравей, казвам се Софи. Приятно ми е да се запознаем. Такива неща.

— Окей.

— Така ли? Добре.

Гарет почака, но тя просто го гледаше и се усмихваше.

— О, искаш аз да започна? — попита той.

— Би било джентълменско — смигна му тя.

Усмихвайки се глупаво, той отговори:

— Мислех си, че първо дамите. Но, окей — той се прокашля. — Здравей, казвам се Гарет. Ммм… Гарет Блек. И ми е приятно да се запознаем.

— Браво. Сега е мой ред. Здравей, аз съм Софи Джоунс. Може би си чувал за мен и преди. Обявиха името ми по високоговорителя, така че сигурно ти звучи познато.

Гарет поклати глава и се засмя.

— Много смешно. Кажи ми, Софи Джоунс, как ти и аз се оказахме на тази среща тази вечер? Дали това е повече дело на моята майка или пък на твоята?

Софи смръщи чело и усмивката й леко помръкна. Отпи вода, преди да отговори.

— Мисля, че двете са съучастнички в това престъпление. Ако не работеха в полицейски участък, би трябвало да ги арестуваме. Обаче…

— Обаче?

— Нищо. Просто… Ами тя всъщност не ми е майка. Елън е приемната ми майка.

„Браво бе, идиот“, каза си той.

— О? Откога я познаваш?

— От деветгодишна.

Гарет се позамисли какво да й каже в момента. Рязката смяна на темата можеше да се изтълкува като безтактност, помисли си той, но да се рови в миналото й от самото начало криеше същия риск.

— Знам, че едва ли това спада към въпросите за запознанство, които имаш предвид, но… имаш ли нещо против да попитам как си попаднала в приемно семейство?

Софи отново отпи вода.

— Директният отговор на този въпрос е „Родителите ми починаха“.

— Съжалявам. Трябва да ти е било много тежко. И аз изгубих баща си, когато бях на дванадесет години. Родителите ми са се развели още като съм бил бебе, така че не бях чак толкова близък с него и все пак ми беше тежко.

Софи се отпусна и изведнъж почувства като че ли има съюзник. Затова позволи на ведрата си усмивка да се завърне.

— Хайде да не мислим за миналото. Би трябвало да има и по-приятни неща за обсъждане от това, нали?

— Добре — кимна той.

Не след дълго се появи и Андре с първото ястие — доматена супа с поднос с различни видове хляб и сирена. Докато се хранеха, Гарет научи цялата типична първоначална информация за тази разкошна жена, седнала срещу него. Като например къде е завършила гимназия, какво е учила в колежа и какво работи, за да се издържа.

— Майсторка на шоколадови изделия? — каза той, когато тя му обясни за магазина си. — Почти не мога да го изрека и си признавам честно, че не съм срещал нито една такава досега.

— Ще ми се да кажа, че и аз не съм срещала нито един доктор досега — подразни го тя. — Но ортопед? Често казано, какви ли проблеми трябва да имат хората с краката, за да им трябват отделни специалисти за това?

Той се засмя на сарказма й.

— Ще се изненадаш от броя на проблемите. Почакай само да ти паднат сводовете и виж дали няма да хукнеш към най-близкия ортопед.

Сервитьорът се приближи.

— Още вода? — попита и започна да пълни чашата на Софи, без да дочака отговора й. — А вие, сър?

Той кимна.

Докато Андре разчистваше част от съдовете, Гарет си погледна часовника. Според пресмятанията му, вече бяха преполовили времето на срещата им и той откри, че е разочарован, че тази среща със Софи Джоунс постепенно наближава към своя край.

— Ще ми услужиш ли с химикалката си? — попита той Софи.

Тя го погледна въпросително, но я подаде през масата. Той взе още едно пакетче захар и бързо написа няколко думи върху него.

— Веднага се връщам — каза, после стана и прекоси половината ресторант и остави пакетчето на перваза до една празна маса.

— За какво беше всичко това? — попита го тя, когато се върна.

— Още един сувенир — отвърна той. — Исках да съм сигурен, че ще стигне до нас, преди да си тръгнем, затова му дадох начален старт.

Тя отново го погледна учудено, но очите й неусетно се отклониха към трапчинките, които се появиха на лицето му, когато се усмихна.

— Разбирам.

След няколко минути, докато ядяха ордьоврите си, пакетчето с подсладителя на Софи отново се появи и след малко стигна до масата им.

— Четири имена — каза тя гордо, след като го взе. — Две от Спокейн, едно от Портланд и едно чак от Кънектикът — тя обърна пакетчето. — О, има и послание на гърба! „Захаринът причинява рак!“

И двамата се засмяха.

— Не съм сигурен, че е доказано — подметна Гарет, — но въпреки това е смешно.

Не след дълго пристигна и първото пакетче със захар на Гарет. Той предостави на Софи честта да прочете написаното на него, след като тя беше тази, която го беше оставила на перваза.

— Каква досада — каза тя, преструвайки се на огорчена. — Имаш повече подписи от мен. Два от Спокейн, предполагам, че са същите като на моето пакетче. После едно от Сиатъл и три от Калифорния.

— А послания?

Софи обърна пакетчето и избухна в смях.

— Какво? Не ми казвай, че някой смята и захарта за канцерогенна.

Светлината в ресторанта беше приглушена, но Гарет можеше да се закълне, че Софи се изчерви.

— Не — каза тя, потискайки смеха си. Поспря да го прочете още веднъж наум, после стисна пакетчето в ръка. — Наистина ли искаш да го чуеш?

— Разбира се. Обичам закачките.

— Добре, тогава. Пише: „Хей, Русокоске, зарежи този смотаняк. Имаме свободно място на нашата маса“. И е подписано от „Родни и приятели“.

— Не пише точно това, нали? — попита Гарет, внезапно сбърчил чело.

Софи отново се заля от смях, докато му протягаше пакетчето. След това погледна над рамото на Гарет и махна учтиво.

Гарет усети как пламва, още щом прочете кратката бележчица. Когато се завъртя рязко, за да види на кого махаше Софи, лицето му се изчерви още повече, след като съзря виновниците — трима мъже на по петдесет години, — които направо се заливаха от смях. На единия от тях, вероятно Родни, чак му течаха сълзи. И тримата махаха и сочеха Гарет, като продължаваха да се смеят.

— Съжалявам — каза Софи, продължавайки опитите да потисне смеха си. — Като се има предвид как стоят нещата, не съм съгласна с оценката им. Наистина не ми правиш впечатление на смотаняк.

Гарет знаеше, че страните му все още бяха червени, но се опита да не мисли за това.

— Хей, не избързвай толкова с преценките — пошегува се той. — Помисли малко. Нима човек, на когото майка му урежда среща с непозната, не е смотаняк!

Софи наклони глава и се заигра с дълъг кичур от косата си. Не сваляше поглед от неговия.

— Добър довод. Бие го само например среща, уредена от приемната ти майка.

Тя се усмихна топло, а после насочи вниманието си към храната в чинията.

Второто пакетче със захар на Гарет стигна до тях точно когато привършваха десерта си. И двамата виждаха от местата си, че цялото беше изписано, а Гарет знаеше, че беше драснал само няколко неща.

— Ще го вземеш ли? — попита Софи. — Или да закръгля до три?

— Давай. Но искам да те предупредя, че то се различава малко от другите.

Тя не продума нищо, само му хвърли странен, многозначителен поглед.

„Нищо няма да стане“, помисли си Гарет.

Софи взе пликчето и го задържа в дланта си като че ли цяла вечност, докато изчете и двете страни, въпреки че в действителност едва ли това й отне повече от десет секунди. Най-сетне се обади:

— Разбирам, че планираш среща с някого?

Той се засмя:

— Всъщност, да.

Тя повдигна вежди:

— Някой специален човек?

Гарет са замисли за миг върху съвета на Оливия.

— Истински диамант, доколкото мога да кажа.

— Ау. Звучи страхотно. Покани ли я вече?

— Не, не съм стигнал дотам.

Софи се усмихваше, което окуражи Гарет.

— Значи това малко проучване върху пакетчето захар е предназначено да ти помогне при планирането на следващата среща с този „специален диамант“? Така ли е?

— Това беше идеята в общи линии, да. Има ли някакви добри предложения?

Тя се разсмя:

— Да ти прочета ли какво пише?

Той също й се усмихна и кимна:

— Да, моля те.

Софи прибра поредния кичур зад ухото си, а после прочете въпроса, който Гарет беше написал отгоре на пакетчето захар — „Идеи за втора среща?“. Тя го погледна:

— Само за твоя информация, няколко отговора… предполагам, че са от Родни и компания… са доста грубички. Да ги пропусна ли? Сигурна съм, че специалният ти човек тъй или иначе няма да се съгласи на тях.

— Разбира се, отсей глупостите.

— Страхотно — каза тя и зачете отново: — „Идеи за втора среща?“ — Помълча малко, прокашля се. — Цитирам: „Трите Б — боулинг, бар, бира“.

— Това също би могъл да бъде Родни — вметна Гарет.

Тя се изкиска:

— Без съмнение. Следващото: „Вечеря на корабче по Пюджет Саунд“. Звучи добре. „Отборна игра с инфрачервен лазер“. Хмммм. Предполагам, че предложението е от някой тийнейджър. Следващото е написано много дребничко, но ми се струва, че пише „Вечеря и кино“. Съвсем прекаляват, ако ме питаш. Следващото ме срази: „Среща с родителите!“ Страхотно! — Тя обърна пакетчето от другата страна. — „Екскурзия из планината Рение.“ Майчице, не и в този сезон. „Гореща вана“ — не и на втората среща. И последно: „Заведи я цяла вечер да гледате звездите“. Сигурна съм, че това го е писала жена.

Софи вдигна поглед от пакетчето в ръката й и се усмихна.

— Защо трябва да е жена?

— Защото е единственото донякъде романтично предложение.

— А, значи романтиката е важна?

— Романтиката е всичко. Ловя се на бас, че приятелката ти би искала мъж, който да е нежен и деликатен и да не подминава важните дреболии. Един наистина романтичен мъж би трябвало да е готов да направи всичко, за да спечели сърцето на дамата.

— О? И после какво? Двамата да поемат към залеза, яхнали по един кон?

Тя отпусна брадичка и се засмя:

— Нещо такова.

— Романтиката ме плаши — изкоментира той, все още с широката си усмивка с трапчинките. — Значи, ако трябва да избера нещо от този списък за следващата си среща, ти определено ще заложиш на гледането на звездите?

— Определено — смигна му тя.

После се появи Андре с кредитната карта на Гарет и сметката и им благодари за посещението. Тъй като не си тръгна, Софи и Гарет схванаха, че им е време да си вървят. Андре ги заведе до асансьора и след още четиридесет и три секунди те се приземиха на планетата Земя.

— Софи — каза Гарет, преди да стигнат до главния изход на магазина за сувенири. — Искам да се извиня, че не съм планирал нищо повече за тази вечер, освен вечеря. Стори ми се, че това беше най-безопасно при среща с непозната.

— Беше страхотно — каза тя и прозвуча искрено. — Ще ми съобщиш ли как е минала втората ти среща със специалния ти човек?

— Ще се радвам да го направя. Как да се свържа с теб?

В очите й пламнаха весели пламъчета, докато измъкваше още едно розово пакетче с подсладител, на което вече беше написала името, адреса и телефона си.

— За теб — Гарет не беше сигурен кога бе успяла да напише цялата тази информация, без той да забележи, но очевидно го бе направила преднамерено. — Та кога казваш, че ще идеш на онази среща?

Гарет усети как сърцето му заблъска в гърдите.

— Утре вечер — каза той нервно. — Ако е свободна.

Софи се усмихна дяволито.

— Ако е такъв диамант, какъвто твърдиш, сигурна съм, че ще е свободна. — Поколеба се за кратко. — Обзалагам се, че ще е свободна в седем и половина.

И като бръкна отново в чантата си, Софи намери пакетчето със захар с предложенията за втората среща и му го подаде. Постави го така в ръката му, че ръцете им се докоснаха за кратко. Сърцето му заблъска по-силно.

— Благодаря — каза той, твърде нервен, за да измисли нещо по-интелигентно.

— Лека нощ, Гарет — каза Софи мило, като едновременно хапеше устната си и се усмихваше.

Когато се обърна и тръгна, Гарет хвърли бърз поглед на думите върху пакетчето със захар, което му беше връчила. Обърна го, като изчете бързо текста и от двете страни. А после сърцето му наистина заблъска в гърдите.

— Софи! — извика той, но вратата вече се бе затворила зад нея. Той изтича до изхода и излезе навън. — Софи! — извика отново.

Тя се обърна и му се усмихна, като че ли знаеше какво щеше да каже.

— Тук не пише „Да гледате звездите“.

С дяволита усмивка Софи се приближи до него.

— Така ли? — взе пликчето от ръката му, написа нещо върху него с химикалката си, а после отново го сложи в дланта му. — Е, сега вече пише. Лека нощ, Гарет Блек — смигна му тя.

— Лека нощ, Софи Джоунс.