Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (21)

Глава 21

Заемете се с нещо, което обичайно не правите, защото онова, което обикновено правите, изглежда не върши работа.

Напоследък влизала ли си в мрежата?

Текстът на съобщението изскочи на екрана на мобилния телефон на Софи, точно когато тя се готвеше да си ляга в неделя вечер. Бяха изминали четири дни, откакто разговаряха по телефона след шумотевицата по „Канал 2“. Софи се пъхна под завивките и се загледа в краткото съобщение, но после реши, че в момента не й се занимава с текстови съобщения — не и от Гарет. Тя остави телефона си на нощното шкафче, точно когато на екрана изскочи ново съобщение. Разстроена, че й досаждат, бързо отвори телефона, за да види какво пише.

Разпространява се като вирус!

Странното послание привлече вниманието й и тя бързо написа в отговор.

Кое?

Тя! Обявата. Навсякъде е!

Софи се задъха, докато пишеше отговора.

Шегуваш ли се?

Влез в мрежата. Изпратих ти имейл с няколко линка… бррр.

Затваряйки с щракване телефона, Софи изскочи от леглото и забърза към компютъра на долния етаж. Пощата й беше претъпкана със спам, но не й отне много време да отсее нужното. Имейлът на Гарет беше с тематично заглавие „Ух… Ох. Не ме обвинявай“. Самото съобщение не съдържаше текст, само няколко линка до различни страници в Интернет.

Първият линк беше към YouTube, където новинарското предаване на Лори Ейкърс беше изгледано от почти 500 000 души по цял свят. Но други медии в страната също бяха подхванали темата и най-малкото още дузина телевизионни станции бяха предали собствени версии на историята, които също бяха качени в YouTube и в които всяка телевизия преразказваше историята, като че ли бе първата, съобщаваща за „този епично тъжен, героично нещастен и мистериозен рекламодател от Такома — Вашингтон, който грабна сърцата ни и ни накара да поспрем и да се замислим що е то щастие, къде да го намерим и, най-вече, как да го задържим“, според формулировката на един свръхдраматичен водещ.

„Той сигурно се шегува — каза Софи на глас. — Но това е абсурдно!“ Тя се сви, като ударена, докато в един подир друг видео материали даваха адреса на пощенската й кутия, приканвайки зрителите да реагират.

Другите линкове от съобщението на Гарет препратиха Софи към различни чатове, Фейсбук, Туитър и МайСпейс. В една от страниците някаква група, наричаща членовете си РЩП, съкратено от „Ръце Щастливи да Помогнат“, беше събрала достатъчно пари, за да пускат обявата в продължение на четири седмици в двадесет от най-големите вестници на САЩ.

След час и половина ровене из уебстраниците, като всеки линк я препращаше поне към десет нови, Софи най-сетне се отказа и изгаси компютъра. Слепоочията й туптяха от толкова дълго взиране в екрана. Тя бавно се изкачи горе и се мушна в леглото, но измина поне час, преди да заспи. Докато лежеше будна, в главата й се въртеше мисълта „Защо не се съгласих на глупавата среща с Гарет?“.

На другия ден, веднага щом Ранди пристигна, в „Шокола дьо Соф“, Софи си взе чадъра, чантата и сладка с късметче за нещастие и тръгна нагоре по хълма, както всяка седмица, за да си вземе пощата. Докато вървеше, чудеше се дали броят на отговорите на рекламата забележимо ще се увеличи.

Джим чакаше на обичайното си място пред пощата, с окъсаната си обява за Промяната. Изглежда, че усети, че на Софи й се въртяха други неща в главата, защото не коментира много-много, докато тя му връчваше сладката. Въпреки това отдели време да й благодари още веднъж за добротата, а после й прочете късметчето.

— Гръм и мълнии! — изригна той радостно. — В късметчето пише, че моите петнадесет минути слава ще намалеят в най-добрия случай на не повече от пет — и той намигна на Софи, преди тя да си тръгне. — Това прави пет минути повече, отколкото съм очаквал. Благодаря още веднъж, мис Софи.

Съгласно държавните стандарти работният ден вече беше приключил, затова само пощенското фоайе с двете стени с пощенски кутии все още беше отворено за посетители. Както винаги, имаше един-двама души, които вероятно се отбиваха в пощата на връщане от работа, подобно на Софи. Но едва Софи вкара ключа си в пощенска кутия 3297 и атмосферата в помещението се промени.

От всички страни се понесе шепот, особено от една групичка, спряла до отсрещната стена. Отначало Софи се опита да си внуши, че надигащата се глъч няма нищо общо с нея. Това обаче стана невъзможно, след като дочу един глас да казва твърде високо: „Побързай! Дай камерите тук, докато отваря кутията!“.

Смразена от коментара, Софи изведнъж осъзна, че цялата гюрултия е заради „тайнствения подател на обявата“, когото очевидно току-що бяха разкрили. Тя беше сигурна, че подобна въздухарска история не би трябвало вече да е новина, но пък всички онези уебстраници и видео записи би трябвало да й подскажат, че това едва ли ще е така. Единствената част от тялото й, която в момента се движеше, беше сърцето й, което като че ли беше включило на бързи обороти и се блъскаше в гърдите й, досущ като в опит да изхвръкне.

Беше се вцепенила и го знаеше. След като остана да стои така едва ли не цял ден време, докато шумът зад нея продължаваше да ескалира, Софи най-сетне прие факта, че рано или късно ще трябва да се обърне. Поемайки дълбоко въздух, тя изправи рамене, извади една-единствена жълта хартийка от пощенската си кутия, затвори вратичката й с щракане и после спокойно се обърна.

Веднага щом лицето й се разкри ясно, от всички страни засвяткаха светкавици. За миг тя бе обкръжена от глутница репортери, които тикаха в лицето й микрофони и диктофони, стремейки се маниакално да отразят от всички страни „героично нещастната“ жена, застанала пред тях.

— Можете ли да ни кажете какво ви накара да пуснете тази обява? — попита стройна жена с изрусена коса, в която Софи позна Лори Ейкърс.

— Не изглеждате като жертва на лош късмет — изкоментира друг. — Това да не е някакъв рекламен трик?

След това нещата започнаха да загрубяват и бързо стана ясно, че всеки нищеше историята от предварително определен ъгъл с надеждата да разпали полемика. Докато хаосът ескалираше, Софи не можеше да разбере кой какво я пита, защото те изстрелваха въпросите си бързо един през друг: „Как ви е пълното име?“, „Колко време ще върви обявата?“, „Колко отговора получихте?“, „Защо го правите — заради вниманието или наистина се надявате да намерите щастието чрез обява?“, „Кое щастие е непреходно?“, „Вземате ли антидепресанти?“.

Софи се чувстваше твърде унизена, за да отговаря, затова просто стоеше там и слушаше какво й говорят, като от време на време примигваше, когато светкавиците я заслепяваха. Помисли си, че би трябвало да се усмихне на камерите, но мускулите на лицето й отказваха да помръднат. След минута-две от началото на този несекващ обстрел от окото й се търкулна една сълзица. Топлата влага по страната й като че ли стопи преградите, които задържаха емоциите й, и Софи почувства, че бента ще се скъса. Отблъскваше я мисълта да се разплаче пред всичките тези хора — да не говорим за хилядите, които щяха да видят видео записите и снимките на епизода по-късно — но знаеше, че нищо не може да направи.

И точно когато я заливаше гигантска вълна от отчаяние, когато вече беше сигурна, че я делят само мигове от обливането на пода със сълзи, някъде отзад от тълпата долетя силен глас:

— Какво, по дяволите, правите?!

Сборището замлъкна на часа, като инквизиторите й се завъртяха като един, за да открият източника на този изблик.

— Аз съм този, който ви трябва! — изгърмя гласът. — Оставете я на мира или, Господ да ми е на помощ, до един ще си имате работа с мен!

Изненада беляза лицата на всички до един от медийната глутница, но едва ли имаше някой по-изненадан от този развой на нещата от самата Софи. Пред невярващите й очи на няколко крачи от стъклената врата на пощенското фоайе стоеше Джим, вирнал мазната си брада.

Лори Ейкърс стоеше най-близо до Софи. Тя бързо се обърна към първоначалния си обект и попита за какво говори този сиромах.

„Добър въпрос“, помисли си Софи.

— Защо не попитате него?

Джим дочу разменените думи и веднага разблъска тълпата, за да стигне до Софи. После извади опърпан портфейл от задния си джоб и измъкна от гънките му смачкана двадесетдоларова банкнота. Като се увери, че всички виждат и чуват какво говори, Джим вдигна банкнотата пред Софи и каза:

— Ето, мис. Както ви обещах, двадесет долара за усилията ви. И се извинявам, че ви забърках в тази каша — докато й връчваше парите, той лукаво обърна гръб на тълпата и смигайки й, прошепна само тя да го чуе: — Това са моите пет минути.

— Ммм… благодаря — каза тя, колкото на репортерите, толкова и на Джим. — Не ми представляваше трудност. Е, като оставим настрани факта, знаеш ли… че едва не ме смачка тълпата… Но го направих, само за да помогна. Не трябва да ми плащаш.

Софи му връчи обратно банкнотата, а после се измъкна от светлините на рампата и застана отзад в тълпата, като се стараеше да не гледа никого право в очите, за да не разгадаят блъфа й и да я разобличат. Софи знаеше, че най-умното нещо в момента бе да си тръгне и да не се обръща, но дори и с риск да бъде разобличена, отчаяно искаше да чуе какво щеше да каже Джим на репортерите.

Пред тълпата Джим се изкашля, облиза устни, а после се обърна към журналистите с изненадваща самоувереност. Вещината, с която заговори, съчетана с факта, че всичко, което казваше, беше измислица, накара Софи да си каже, че добре облечен, гладко избръснат и с хубаво чене, от Джим би излязъл чудесен политик — доколкото политиците можеха да бъдат чудесни.

— Първо — каза той, — нека отговоря на въпроса, който занимава всички ви. Този човек бездомник ли е? — неколцина се изкискаха. Джим не им обърна внимание. — Отговорът е да. Живея на улицата. Това е нелек живот. Самотен. И с много време за размисъл.

— Как да ви повярваме, че един бездомник е публикувал тази обява? — извика някой, а после и други замърмориха в същия дух.

Джим спокойно вдигна ръка да ги усмири.

— Ако ме оставите да говоря, ще ви кажа. Дали ще ми повярвате… е… това си е ваш проблем. Просто ще ви кажа онова, което зная, и можете да направите с него каквото си пожелаете. Миналата година по това време един ден при мен дойдоха майка с момиченце и ми дадоха пет долара. Но преди да си тръгнат, момиченцето ме попита щастлив ли съм да живея така. И това ме накара да се замисля. Щастлив ли съм? И какво е това щастие? Гледам всеки ден хората в лъскавите им коли да шофират към големите си топли домове. Те по-щастливи ли са от мен? Не знам. Но реших, че искам да разбера. Е, трябваше ми известно време, защото както може би се досещате, не се къпя в пари. Но аз се стисках и пестях, както прави всеки човек, който ужасно много иска нещо. И някъде преди месец събрах достатъчно пари за пощенска кутия и обява във вестника. Исках да знам какво мислят останалите за щастието. Като че ли всичко, което съм имал в живота си и което ме е правило щастлив, постепенно изчезна. Работата ми. Къщата ми. Спестяванията ми. Умирах да разбера дали вие, хора — които изглеждате преуспели, — знаете нещо повече за щастието от мен. Някой би трябвало да знае нещо, нали? — той помълча и се огледа. — Е, сега научихте. Сега знаете историята ми.

Последва кратка пауза, а после един от репортерите попита:

— Ако това е вашата пощенска кутия, защо изпратихте жената да я отвори?

Джим си приглади замислено брадата:

— Мислите си, че не чета вестници? По дяволите, та аз всяка нощ спя върху тях. Прочел съм всички уводни статии през последните няколко дни и се безпокоях медиите да не започнат да шпионират наоколо в опит да разберат кой е подателят на обявата. Когато видях тук да се мотаят много повече хора от нормалното, обърнах се към жената на улицата. Тя е била добра с мен и преди и я познавам като много щедра жена. Тя се съгласи да влезе тук вместо мен. Разбира се, не съм и очаквал цялата дивотия, която се случи. Ако бях видял телевизионните коли, паркирани на другата пресечка, нямаше да я подложа на това. — Той погледна право към Софи. — Още веднъж извинявайте за неудобството, госпожо.

Софи му махна, като че ли това нямаше значение. Тя все още се тревожеше, че някой ще попита защо ключът от пощенската кутия остана у нея и защо тя не му даде единственото писмо, което извади, но никой не се сети. Очевидно всички бяха твърде увлечени от победното разкриване на историята, за да се задълбочават в такива подробности.

Когато Джим попита имат ли други въпроси и те му отвърнаха с „От колко време точно сте на улицата?“ и „На колко години предполагате, че беше момиченцето, което задейства търсенето ви на щастие и пътуването към собственото ви преоткриване?“, Софи разбра, че вече е безопасно да се оттегли. Без да привлича повече внимание към себе си, тя тихичко се измъкна навън.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние от пощенския клон, Софи погледна жълтото съобщение, което извади от кутията си. Беше от началник клона, че текущата й поща надхвърля капацитета на кутията й и че ще трябва да си я вземе от гишето в работно време. Тъй като не желаеше някой да я види, че прибира толкова много писма, тя реши да поръча да й я доставят у дома. По друго време сигурно би се разстроила от мисълта, че ще я залеят с отговори на обявата, но в момента беше просто благодарна, че се е измъкнала на улицата, без някой да е нарушил анонимността й и е на път за „Шокола дьо Соф“.

Четири часа по-късно, с Евлин и Джъстин до себе си на дивана, Софи едва удържаше сълзите си от неспирните пристъпи на смях, докато гледаха, превъртаха и отново гледаха централната новина в емисията в десет вечерта. Беше вдъхновяваща история за бездомен мъж от Такома, чието скромно послание във вестникарската обява, както обясни Лори Ейкърс, „бе принудило хората навсякъде да поразмислят по-внимателно върху това кои неща са най-важни в живота и ги бе накарало да потърсят щастието, където и да е то. Кип?“