Кристофър Райд
Честотата на Шуман (51)

50.

Калифорния, Америка

Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън“, етаж 12

28 юни 2081

19:35

36 дни след опитното прехвърляне

Последния път, когато бе идвал тук, Уилсън беше заедно с Бартън, лидера на Меркуриевия екип — човека, който по някакъв начин контролираше всеки аспект от света му. Но този път беше сам, без напътствията на Бартън и изправен пред поредното огромно предизвикателство. Нямаше на кого да се осланя и се чувстваше ужасно неподготвен. Пое дълбоко дъх и се застави да си спомни хребетите на Сиера Невада. „Резултатът е сигурен“, каза си — тринайсетте прехвалени гемии от другата страна на вратата нямаха шансове срещу него. Усмихна се. И реши, че има много тънка линия между това да си позитивен и пълен невежа.

Бутна двойната врата.

Заседателната зала бе пълна с хора, всички чинно седнали на отредените им места. Бъбренето престана в мига, в който Уилсън влезе. Атмосферата беше напрегната. Дейвин, Андре, Карин и Джаспър седяха отпред един до друг. Зад тях в две редици се бяха разположили другите деветима членове на Меркуриевия екип. Имаше два празни стола — един до професор Оутър и един начело на масата за Г. М.

Във въздуха се носеше обезоръжаващият аромат на свежи цветя. Отвън слънцето се спускаше към хоризонта и небето тепърва започваше да се обагря в тоновете на залеза.

Уилсън нарочно бе закъснял с повече от час. Всяка секунда беше от значение и той протакаше възможно най-много — професорът се нуждаеше от цялото време, което Уилсън можеше да му осигури за разшифроването на свитъците.

Всички в залата изглеждаха напрегнати от дългото чакане.

„Всяко зло за добро“ — помисли Уилсън; в момента конспираторите несъмнено усещаха напрежението най-силно от всички.

Това бе първото събиране на Меркуриевия екип в пълен състав след опитното прехвърляне. Всички реагираха по някакъв начин, когато той влезе в помещението. Дори Андре направи автоматичен опит да вдигне ръка за поздрав. С напълно безизразна физиономия Уилсън отиде до стола си и седна. Трябваше да ги накара да повярват, че вече знае истината.

Пред професор Оутър имаше малък холографски екран, на който се сменяха страници с данни. На всеки няколко секунди професорът въвеждаше нова команда, вглеждаше се напрегнато в резултатите и въвеждаше още нещо. На челото му бяха избили капчици пот. Уилсън никога не го бе виждал толкова напрегнат.

— Декодирането — прошепна Уилсън. — Как върви?

Като последно средство професор Оутър използваше Дейта-Тран за прилагането на гигабитовия алгоритъм от Медния свитък. Декодирането се беше оказало много по-сложно, отколкото очакваше. И макар че Дейта-Тран не бе толкова сигурен, колкото им се искаше, двамата отчаяно се нуждаеха от изчислителната му мощ.

— Трябва ми още време! — нервно прошепна Оутър.

Сърцето на Уилсън туптеше силно. На всяка цена трябваше да разберат защо Висблат бе искал вторият портал да не бъде задействан. Информацията бе жизненоважна.

— Направи всичко по силите си, професоре — отвърна Уилсън, като се мъчеше гласът му да звучи окуражаващо. В действителност обаче безпокойството му започваше да надделява.

Вратата към кабинета на Г. М. се отвори и старецът се появи с тържественост, присъща на кралска особа. Беше с черен костюм и с бяла вратовръзка. Русата амазонка Синтия крачеше от лявата му страна, а отдясно го съпровождаше също толкова красива млада брюнетка. Бяха поразително трио — невероятно младите и красивите водеха невероятно стария. Двете жени съпроводиха Г. М. до стола му и той се настани без нито една дума начело на масата. Спътничките му безмълвно се оттеглиха и затвориха двойната врата.

Г. М. направи справка с часовника си и погледна свирепо към другия край на стаята.

— Началото не е особено добро. — Наведе се заплашително напред. — Господин Даулинг, не обичам да ме карат да чакам. Единствената причина да се съглася на тази среща е жадното ми любопитство.

Нагласи бастуна между краката си и даде знак срещата да започне.

Раздразването на стареца беше риск, който трябваше да се поеме — днес никой не трябваше да се чувства удобно. Уилсън се загледа в членовете на екипа, седнали от другата страна на масата, до един с лабораторни престилки. Само Джаспър беше със скъп италиански костюм, чийто сив цвят се подчертаваше от червената вратовръзка и червен карамфил. На Уилсън му се стори интересно, че за първи път вижда двамата Тредуел облечени различно.

— Много жалко, че Бартън не може да види това — каза Уилсън и огледа лицата на присъстващите. Нищо.

— Всички прочетохме доклада ви, господин Даулинг — каза Джаспър. — В него има доста необичайни твърдения. Надявам се, че ще бъдете в състояние да ги подкрепите с доказателства.

Г. М. направи знак на внука си да млъкне и нареди:

— Да започваме, господин Даулинг.

Уилсън забарабани с пръсти по масата, след което се обърна към всички:

— Сигурно се питате защо е свикана тази среща. Отговорът е прост — за да открием убиеца на Бартън Ингърсън.

— Смъртта на Бартън беше разследвана — с равен глас каза Г. М. — Беше установено, че е станал жертва на инцидент.

— Смятам не само да докажа, че Бартън е бил убит — уверено каза Уилсън, — но и да изоблича виновника за убийството му. — Спря погледа си върху всеки присъстващ. — И точно сега този човек се намира в тази стая.

Всички замърмориха.

— Точно така! — настоятелно каза Уилсън. — Замислилият убийството на Бартън се намира в тази стая!

— Тишина! — надвика глъчката Г. М. Мърморенето бързо утихна. — Господин Даулинг има думата докато аз не остана напълно удовлетворен от ситуацията. Но искам да ви предупредя, господин Даулинг. Вече съм в лошо настроение. Времето ви е малко, а търпението ми е на изчерпване. Ако се окаже, че грешите, вие и вашият странен приятел ще загазите сериозно.

Думите му нарушиха концентрацията на Оутър и той се огледа и попита:

— Кой странен приятел?

Г. М. тропна нетърпеливо с бастуна си.

— Започвайте, господин Даулинг!

Поставеният под още по-голямо напрежение Оутър отново започна да трака трескаво на малката клавиатура. Не можеше да си позволи времето и лукса да се обижда.

— Бартън беше — започна Уилсън, като се мъчеше да протака колкото се може повече, — най-добрият от всички. Алтруист, голям мислител, винаги щедро споделящ мъдростта си. Светът определено стана по-бедно място без него. Всички ние му дължим благодарност за едно или друго. И това е още една причина да приемем положението сериозно. — Изгледа тринайсетте души пред себе си. — Както прочетохте в доклада ми, бях пратен назад във времето. Бартън направи промени в транспортната капсула. Задачата ми беше да възстановя честотата на Шуман.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Уилсън потупа Оутър по рамото. Професорът веднага натисна един клавиш и над заседателната маса се появи триизмерно изображение, показващо честотата на Шуман според Сеизмологичния център на Северна Калифорния. Графиката показваше стойностите за последните сто и двайсет години.

— Ще ви помоля да обърнете особено внимание на стойностите от двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета — каза Уилсън. — Или така наречената Точка Нула.

На въпросната дата имаше рязко, почти вертикално спадане на стойността. Тя се сриваше от над 11,2 херца до по-малко от 7. Оттогава стойностите отново се покачваха постепенно и в момента бяха 7,45 херца.

— Тази графика изобщо не се е променила — каза Джаспър и погледна Карин за потвърждение. — Винаги е била такава.

— Джаспър е прав — съгласи се тя. — Графиката не се е променила.

Уилсън посочи изображението.

— Точно това искам да кажа и аз.

Дейвин кимаше.

— Желаете ли да обясните, Дейвин? — подкани го Уилсън.

Дейвин прочисти гърлото си.

— Предпочитам да не го правя, ако нямате нищо против.

— Настоявам.

Дейвин закърши нервно ръце.

— Единственото ми заключение е, че тази реалност се основава на порталите, активирани преди около седемдесет години. Всичко случило се в миналото — бурите в Мексико, Египет и Англия, както и датите — е в съответствие с доклада на Уилсън. Ето защо за мен няма съмнение, че рязкото спадане на честотата на Шуман е било предизвикано от неговите действия след прехвърлянето му.

— Но графиката си беше същата и преди пътуването във времето — отново се усъмни Джаспър.

— Дейвин? — обади се Уилсън.

— Графиката щеше да е друга, ако той не беше активирал порталите.

Отново последва дълго мълчание. Уилсън се обърна към Г. М.

— Бартън ми каза, че сте били загрижен относно намесата в миналото… и последиците от евентуални действия върху бъдещето. Графиката доказва, че тази реалност — Уилсън обгърна с жест всичко около себе си — зависи от събитията, случили се по точно определен начин.

— Кажете ми защо честотата на Шуман продължава да се покачва — каза Г. М.

— Уилсън не е специалист в тази област — намеси се Джаспър.

— Интересно ми е да чуя мнението му — контрира старецът.

— Заради страха — отвърна Уилсън. — Честотата на Шуман се покачва, защото милиарди хора се страхуват… от бъдещето… от властите… от другите. — Уилсън си спомни какво беше видял и почувствал. — Вестниците и телевизията подемат всичко зло и небалансирано в света, усилват го милион пъти и го вкарват в домовете на хората, сякаш болестта е норма. Същото се случва и с нас, тук и сега. В началото на века всички, с които се срещнах, се питаха непрекъснато какво имат да губят и размишляваха колко зло има на този свят. Всички бяха уплашени, а дори не го осъзнаваха. На подсъзнателно ниво всички живееха в страх. И колкото повече се опитваха да се защитят, толкова по-уплашени ставаха. — Замълча за момент. — Честотата на Шуман несъмнено се покачва от страх. Човешкият мозък, който с много мощно електрическо устройство, допринася за това. И в някои случаи, при наличието на достатъчна сила и големина, той може да претовари цялата ни планета.

— Темата за страха ми е добре позната — каза Г. М. — Успееш ли да накараш хората да се страхуват, получаваш власт.

— Напълно съм съгласен, Г. М. И властта е причината Бартън да бъде убит. — Уилсън се наведе напред в опита си да изглежда уверен. — Не бях единственият пътешественик в миналото. От „Ентърпрайз Корпорейшън“ беше пратен друг Ген-ЕП със задачата да ме спре. След малко ще идентифицирам втория пътешественик.

Категоричната увереност на Уилсън накара всички да се спогледат неразбиращо.

— Информацията ми е нужна — прошепна Уилсън в ухото на Оутър. — Без нея загазвам здравата.

Професорът написа на екрана пред него:

ТРЯБВА МИ ОЩЕ ВРЕМЕ!

Уилсън нямаше друг избор, освен да рискува, така че каза високо:

— Джаспър Тредуел, вие несъмнено сте въвлечен в този заговор.

— Това обвинение ли е? — отвърна Джаспър.

— Просто констатация на факт.

Джаспър се обърна към дядо си.

— Той се държи като прокурор. Това не е съд. И няма да позволя да ме съдят. Трябва да сложим край на това сега, преди господин Даулинг да опита да оваля доброто ми име в калта.

— Вие сте замесен — решително заяви Уилсън. — И аз ще го докажа. — Потупа професор Оутър по рамото. — Второто изображение, моля.

Оутър обаче не откъсваше очи от малкия екран. Лицето му беше напрегнато. Нишката данни, която анализираше, като че ли сочеше към друг свитък. Трудно му беше да разбере как е възможно това.

— Второто изображение, моля! — повтори Уилсън. Оутър най-сетне го чу, натисна клавиш и във въздуха се появи нова холограма. Картината показваше Джаспър. Беше отбелязана датата — 21 май 2081 г., два дни преди прехвърлянето на Уилсън.

Очите на Джаспър се разшириха, но външно той запази спокойствие.

— Престанете с това нелепо представление, преди да се изложите като пълен глупак.

Уилсън обаче продължи да говори.

— Системата за сигурност първа степен показва, че вие, Джаспър Тредуел, сте подменили контактните лещи в лабораторията на Дейвин. — Цифровият видеозапис показа как Джаспър взема лещите с надпис „Уилсън Даулинг“ и ги сменя с други.

Джаспър посочи екрана.

— Това е изкарано извън контекст.

— Промяната на контактните лещи ме направи уязвим за тракеноидна реакция — продължи Уилсън. — И това би трябвало да ми струва живота. Защо ви беше да го правите? — Последва пауза. — Ще ви кажа защо. — Гласът на Уилсън стана по-остър. — Знам отговора. Защото изобщо не очаквахте да се върна и да разкрия ролята ви в това. Изобщо не очаквахте да се появи проблем за вас.

— Точно така, не очаквах.

Г. М. се обърна към внука си и каза с леден тон:

— Действал си без одобрението ми, Джаспър.

— Няма причини за безпокойство, дядо. Ако господин Даулинг беше пратен напред във времето, както бяхме решили, нямаше да има никаква опасност. Това бе просто предпазна мярка.

— Значи още тогава сте знаели какво става? — попита Уилсън.

Джаспър изобщо не се смути.

— Подозирах. Както и да е, всичко това е без значение. Подмяната на лещите не означава, че аз съм убил Бартън. И е съвсем очевидно, че вие сте все още жив. Тогава в какво се състои престъплението ми?

— Да продължим нататък — каза Уилсън, като се мъчеше да изглежда уверен. — Време е да разкрием втория пътешественик във времето.

Всички стояха като заковани. Дори не мигаха.

— Помните ли Магнус Клайнберг, втория Ген-ЕП кандидат? — На екрана се появи снимка на едър червенокос мъж. Само при вида му Уилсън се изнерви. — Някой знае ли какво става с него?

Андре се размърда неловко на стола си.

— Господин Клайнберг е изчезнал преди три седмици — каза Уилсън. — Три дни преди Бартън да загине в лабораторията. Интересно подреждане на събитията, не мислите ли?

Това беше особено важна част от доказателствата.

Г. М. изглеждаше загрижен.

— Да не би да намеквате, че Магнус Клайнберг е бил мъжът, изпратен назад във времето да ви спре?

— Точно това намеквам.

Появиха се заглавия: „Назначен е нов началник на полицията“, „Полицията преследва сериен убиец“, „Висблат е изчезнал“.

— Както виждате от тези снимки и статии — каза Уилсън, — Клайнберг несъмнено е бил пратен в миналото. И това означава само едно. — Той погледна към Меркуриевия екип. — Вие сте хората, които са го прехвърлили. — Обвинението отново беше посрещнато с мълчание. — Преди колко време го направихте?

Лицата на всички бяха безизразни.

Накрая Андре наруши мълчанието.

— През транспортния портал не е изпращан никой друг, освен вас.

Уилсън погледна изпълнените с информация холографски екрани.

— Това, което виждате пред вас, е доказателство за противното, нали? Именно Клайнберг беше човекът, с когото се срещнах в миналото.

— За задействането на генератора на магнитно поле са необходими повече от двайсет петавата електроенергия — каза Дейвин, заработи на таблета си и прехвърли на екрана подробна графика на ежедневното потребление на енергия в лабораторията. Последният пик беше по време на опитното прехвърляне на Уилсън.

— Никой друг не е минавал през портала — каза Андре.

— Явно никой друг не е пътувал във времето, господин Даулинг! — каза Джаспър. Погледът му не се откъсваше от професор Оутър. Джаспър знаеше, че на Уилсън му липсва нещо важно. — Теорията ви не струва нищо. Тези двама мъже — той посочи екрана, — Клайнберг и Висблат… ами, явно просто си приличат. Не са един и същи човек.

Думите му потвърждаваха, че е Клайнберг. Но в същото време доказателствата показваха, че той не е бил изпращан в миналото. Как бе възможно това? Мислите на Уилсън препускаха… и изведнъж отговорът му дойде като удар на мълния.

— Клайнберг още не е изпратен, нали? Трябва да бъде пратен в миналото, но прехвърлянето още не е осъществено. Той е все още тук! Именно затова генераторът на магнитното поле е бил включен в захранването… вие сте се подготвяли да го изпратите, при това съвсем скоро!

По лицата на учените си личеше ясно, че е уцелил истината.

— Това е абсурдно! — решително заяви Джаспър. — Дядо, настоявам да извикаме охраната. До гуша ми дойде от тези глупави теории за втори пътешественик във времето. Уилсън не разполага с абсолютно никакви доказателства. Виж ги двамата — те явно не знаят какво правят. Продължават да търсят в Дейта-Тран, за бога! Ние трябва да сме разпитващите! Господин Даулинг е онзи, който нарушава правилата. Сериозно, дядо, трябваше да сме по-търпеливи. Да. Изобщо не трябваше да работим с естествен Ген-ЕП. С напълно непознат човек като него. Трябваше да създадем свой собствен кандидат…

И спря насред изречението.

Защото Карин съвсем леко го докосна по ръката и погледите им за момент се срещнаха. Беше много дискретно, но Уилсън беше виждал и преди този контакт и изражение. По абсолютно същия начин ръката й се бе задържала върху Бартън онзи ден в командния център. Карин искаше Джаспър да млъкне, но защо?

Г. М. натисна интеркома на ревера си и каза:

— Синтия, извикай охраната.

След секунди двама служители в сини униформи нахълтаха в заседателната зала. Явно бяха чакали отвън.

Джаспър посочи Уилсън.

— Арестувайте този човек!

Охранителите пристъпиха напред с готови за употреба тазери и електронни белезници.

— Пазете вратата — със спокоен глас ги спря Г. М. — Това е заповед.

Те незабавно се върнаха до вратата и застанаха мирно от двете й страни.

Джаспър беше озадачен.

— Какво правиш?

— Млъкни. — Г. М. се обърна към Уилсън. — Моля, продължете, господин Даулинг.

— Причината ромбът на инфлатора да бъде включен е, че Меркуриевият екип в момента се готви да прати Клайнберг в миналото — каза Уилсън. — Не разбирате ли? Все още не са прехвърлили втория пътешественик във времето.

— Значи е все още тук? — попита Г. М.

— Явно е тук, ако все още никой не е бил прехвърлян — потвърди Уилсън.

Г. М. изгледа изпитателно учените.

— Наистина ли подготвяте втори пътешественик във времето?

Точно в този миг професор Оутър вдигна тържествуващо юмруци и извика:

— Открих! — На лицето му бе изписано абсолютно облекчение — изчисленията на Дейта-Тран най-сетне бяха готови. — Открих, Уилсън! — повтори той.

Уилсън пое дълбоко дъх. Много добре осъзнаваше, че всичко зависи от този момент.

— Защо Висблат е искал вторият портал да не бъде активиран? — попита той с надеждата, че ще получи така важния отговор.

— Ако честотата на Шуман е извън равновесие — възбудено рече професорът, — пътуването във времето е възможно. Но ако бъде възстановена — той посочи екрана — и ако всичко е в хармония, тоест под осем цяло и една десета херца, пътуването във времето през портала Стоунхендж става невъзможно.

Професор Оутър се пльосна изтощен в стола си — беше работил непрекъснато над трийсет и шест часа, за да намери отговора. Събра малкото си останала енергия, подръпна Уилсън за ръкава и написа на екрана:

Между другото, Уилсън… открих още нещо.

Трябва да поговорим!

Уилсън игнорира съобщението му. Вълнуваше го едно-единствено нещо — времевите портали бяха затворени и той никога повече нямаше да види Хелена.

— Значи прекратяването на мисия Исая означава, че пътуването във времето ще остане възможно — каза Г. М., който явно идеално разбираше ситуацията.

Изведнъж всичко стана съвсем ясно.

— Точно така, Г. М. — Уилсън се обърна към групата, сякаш беше класен ръководител. — Андре, ти знаеш къде е Клайнберг, нали? — Момчето не отговори. — Карин, бихте ли ми казали къде е той? — Тя седеше мълчаливо. Уилсън сви рамене. — Има ли доброволци? Клайнберг не може да е далеч. И когато го открия, той ще ми каже кой си е осигурил услугите му.

Изгледа всички един по един.

Вълнението на Андре растеше с всяка секунда.

— Андре, това е последният ти шанс — каза Уилсън. — Кажи ми къде е Клайнберг! Няма начин да се измъкнеш от истината…

Погледът на Андре се насочи наляво към Джаспър и Карин, сякаш търсеше напътствие от тях.

— Трябва да му кажем — нервно каза младежът. — Ще разбере…

Карин го зашлеви. Плесницата изплющя като бич.

— Спри! — изсъска Карин. — Не забравяй, че си член на Меркуриевия екип. И не забравяй какъв е залогът.

Андре се сви като уплашено кученце.

— Внимавай в картинката — добави тя.

В настъпилата тишина Уилсън погледна Карин — и го видя. Очите й. Настръхна. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Уилсън отпи глътка студена вода. Ръцете му трепереха.

— Г. М., желаете ли да научите истината? — попита той.

Старецът се изправи в стола си, готов за всичко.

— Да.

Уилсън внимателно остави чашата на масата.

— Клайнберг ми каза, че Бартън ще бъде убит, ако отворя втория портал. Сега осъзнавам какво означава това в действителност.

Джаспър разхлаби вратовръзката си.

— Внимавайте, господин Даулинг.

— Джаспър, съжалявам, но всички улики сочат директно към вас — каза Уилсън.

Джаспър стана.

— Повече няма да търпя това!

— Вие подменихте контактните ми лещи.

Г. М. насочи бастуна към внука си.

— Сядай! Искам да чуя какво има да каже господин Даулинг.

Джаспър погледна охранителите, изсумтя раздразнено, като си даде сметка, че няма как да се измъкне, и се подчини с неохота.

— Дневникът на Бартън е изтрит от Дейта-Тран — каза Уилсън. — Всичко е изчезнало. За подобно нещо е нужно много високо ниво на достъп и много умения. Вие имате властта да го направите. Мотивът ви е бил да подкопаете влиянието на Бартън върху Г. М. — Уилсън се приготви да нанесе убийствения си удар. — Помолили сте Андре да декодира свитъка Исая още преди да бъда прехвърлен. Открихме бележките му в системата на „Ентърпрайз Корпорейшън“. И изглежда, че сте действали без разрешението на дядо си. Следователно сте имали мотива, връзките и средствата да унищожите мен, Бартън и мисия Исая.

Джаспър го гледаше и мълчеше.

— Но въпреки това вие не сте човекът зад всичко това — каза Уилсън. — Вярно, всички улики сочат към вас. Но вие не сте убиецът на Бартън.

Напрежението на лицето на Джаспър внезапно изчезна.

— Ох, слава богу.

— Тогава кой? — попита Г. М.

— Някой, който има интелекта да разшифрова текста на Исая. Някой с достатъчно власт и познания да изтрие дневника на Бартън. Член от Меркуриевия екип с техническата способност да устрои капан на Бартън в лабораторията по начин, който дори Бартън не би могъл да предвиди. И най-важното, някой достатъчно амбициозен и ловък, за да види предимствата на пътуването във времето. — Уилсън изгледа един по един четиримата на първия ред. — Човек, готов да направи всичко, за да постигне целта си.

Уилсън посочи.

— Карин Търнбери, вие сте убиецът на Бартън Ингърсън.

— Това е нелепо — тихо отвърна Карин. В гласа й нямаше дори намек за смут. — Просто се опитвате да объркате нещата.

Уилсън й се усмихна.

— Вие сте го направили, Карин.

— Защо ми е да убивам Бартън Ингърсън?

— За да си издействате помощта на Меркуриевия екип.

— И за какво ми е помощта им? — хладно попита тя.

— Защото само по този начин бихте могли да ги убедите да проведат друг експеримент с пътуване във времето.

— Това е нелепо…

— Вие имате способността и интелекта да разшифровате бележките за мисията — каза Уилсън.

— Всички в тази стая могат да го направят — отвърна тя съвсем спокойно.

— Кой по-добре от вас би могъл да знае къде се намират файловете на Бартън и какъв е кодът за достъп? Нищо не би ви попречило да ги изтриете, ако ресните.

— Всеки с необходимото ниво на достъп би могъл да го направи — моментално възрази тя.

— Вие имате неограничен достъп до лабораторията. Никой не познава по-добре от вас генераторите на електромагнитно поле.

Карин най-сетне показа известни емоции и вдигна ръце.

— И какво, ако съм го направила? Това не означава, че съм убила Бартън. Пък и точно тук обвинението ви се разпада. Нямам никаква причина да попреча на глупавата ви мисийка. Защо ми е да го правя?

Уилсън се обърна към Джаспър.

— Затова подменихте лещите ми, нали? Защото Карин ви е казала. Тя ли ви помоли да го направите?

Джаспър не отговори.

— И какво, ако съм го помолила? — обади се Карин. — Това също не доказва нищо. Разследването на смъртта на Бартън не откри нищо. Всички тук знаят, че в самата лаборатория няма наблюдателна техника.

— Вие сте убили Бартън — каза Уилсън. — И сте инсценирали нещата така, че да изглежда като злополука. Целта ви е била да накарате Меркуриевия екип да ви помага в манипулирането на миналото. Нека позная. Казали сте им, че ако ви помогнат, заедно бихте могли да спасите Бартън. Именно затова сте изпратили Клайнберг да ме спре — за да оставите пътищата през времето отворени.

— Нямате доказателства — каза тя.

— Напротив, Карин, имам. Клайнберг ще потвърди, че вие сте си осигурили услугите му преди смъртта на Бартън. Това доказва, че сте планирали всичко. Това е една от критичните ви грешки.

Карин запази самообладание.

— Каква ми е ползата от пътуването във времето, ако самата аз не мога да го използвам?

— Много се радвам, че попитахте. — Уилсън откъсна поглед от нея. — Кажете ми, Дейвин, колко време би било нужно да промените генетично Карин в Ген-ЕП кандидат?

— Месец и половина — притеснено отвърна той. — Може би по-малко.

— Лесно ли е да се направи?

Дейвин свали очилата си и започна да ги върти в ръцете си.

— Не отговаряй! — изръмжа Карин. — Той се опитва да те изиграе!

— Не се безпокойте, Дейвин — каза Уилсън. — Виждам го в очите на Карин. Ген-ЕП процесът вече е започнал, нали? — Цветът на ириса й беше различен от онзи при първата им среща в университета в Сидни. — Можем да прегледаме записите на охранителните системи, ако желаете.

На Дейвин не му оставаше друго, освен да признае.

— Започнах Ген-ЕП промяната на Карин преди дванайсет дни. Тя ми каза, че иска да се върне във времето, за да спаси живота на Бартън! — опита се да се защити той. — Да бъде подкрепление на Клайнберг! Нямах представа какви са истинските й мотиви.

Андре, който се намираше извън обхвата на ръката на Карин, я погледна обвинително.

— Вие изпратихте Бартън в лабораторията в деня, когато той загина! Знам какво направихте с генератора на магнитно поле! Знам как го излъгахте! — Андре започна да заеква. — Аз… аз няма повече да ви защитавам.

Джаспър дръпна стола си назад.

— Съжалявам, Карин, оправяй се сама.

На Уилсън му оставаше само още един въпрос.

— Къде е Магнус Клайнберг? — попита той.

— В опитната лаборатория на втория етаж — призна Дейвин. — Учи.

Карин изръкопляска.

— Надявам се да сте щастлив, господин Даулинг. Вие съсипахте всичко. Вие и вашите малки тайни. Сега Бартън никога няма да бъде спасен. Възнамерявах да го върна! Защото го обичах! Аз имах връзка с него. Едва след като срещна вас, той започна да ме лъже. — В този момент Карин осъзна, че е казала прекалено много. Обърна се към Г. М. и му отправи ослепителна усмивка. — Трябва да обсъдим положението.

Старецът я изгледа хладно.

— Няма начин.

Уилсън стана.

— Карин Търнбери е виновна за убийството на Бартън Ингърсън.

— Арестувайте я — нареди Г. М.

Охранителите моментално я закопчаха.

Г. М. се обърна към внука си.

— Двамата с теб ще си поговорим, момчето ми.

Охранителите поведоха Карин към дъбовите врати на заседателната зала, но тя спря и се освободи от хватката им.

— Всички сте виновни за убийството на Бартън! — заяви обвинително. — Всички сте виновни!

Охранителите я изведоха насила във фоайето.

Уилсън притисна слепоочията си. Дори Карин наистина да смяташе да спаси Бартън, нямаше никаква гаранция, че ще може да го направи. И осъзнаването, че тя е подготвяла убийството му, за да постигне целите си, беше свидетелство за желанието й да пътува във времето. Крайно необичайно, помисли си Уилсън. В известен смисъл той трябваше да благодари на нея за завършването на мисия Исая. Ако Клайнберг не се беше появил в Стоунхендж, третият портал така и нямаше да се активира. Беше точно като Книга Естир. Основната тема беше предателството. Бартън беше предаден от човек, на когото вярваше — също както Артаксеркс е бил предаден от първия си министър Аман. Връзката бе доста иронична. Уилсън отново си помисли за Хелена. На практика тя беше причината Уилсън да успее. Без нея провалът му щеше да е неминуем.

— Искам да ви благодаря за всичко, което направихте, господин Даулинг — каза Г. М. — Изпълнението на мисия Исая е изумително постижение. Всички сме ви много признателни.

— Но все още имаме проблем — намеси се професор Оутър. Всички се обърнаха към него. — Как стои въпросът с Магнус Клайнберг?

Дейвин го разбра моментално.

— Той е прав. Клайнберг е бил в миналото, а ние все още не сме го пратили през машината на времето.

— Това наистина е проблем — замислено рече Андре.

— Смятахме да го прехвърлим след три дни — каза Дейвин.

Г. М. тупна с ръка по масата.

— Интересно ми е какво мислите, господин Даулинг. Как е най-добре да постъпим според вас?

Уилсън знаеше, че има само едно решение.

— Клайнберг трябва да поеме ролята си на Висблат. Той трябва да се върне в миналото и да пристигне шест години преди мен. За да се получи, всичко случило се днес трябва да остане пълна тайна. В миналото Висблат не знаеше нищо за завръщането ми в бъдещето и трябва да се погрижите това да си остане така.

— Всичко съществува едновременно — заяви Уилсън, повтаряйки думите на Бартън. — И ние сме задължени да изиграем нашата роля в миналото. Няма друг избор.

Г. М. незабавно прие решението.

— Значи се разбрахме. Изпращаме Клайнберг в миналото. Всичко се държи в пълна тайна. Той заминава, без да има представа, че господин Даулинг се е върнал.

Всички в помещението мълчаха замислено.

— Имам въпрос — обади се Уилсън, осъзнавайки, че това е може би последният му шанс да научи отговора. Погледна Дейвин. — За жената, която срещнах в миналото. Тя защо не ме нападна, когато погледна в очите ми?

Дейвин се замисли за момент.

— Очите й са били сини, предполагам. — Свали очилата си и старателно избърса стъклата им.

Уилсън мислено се загледа в лицето на Хелена, сякаш тя се намираше пред него.

— Да, сини бяха.

Дейвин потърка брадичката си.

— Това е много необичайно съвпадение, но единственото ми заключение е, че тя също е била Ген-ЕП. Само това би могло да анулира тракеноидната реакция. Просто не мога да се сетя за друго възможно обяснение.

Веднага щом го чу, Уилсън осъзна истината. С отпращането на Хелена само секунди преди прехвърлянето си той бе допуснал ужасна грешка. Тя е можела да пътува с него, а сега той никога нямаше да я види.

— Това отговаря ли на въпроса ви? — попита Г. М.

Уилсън кимна.

— Да.

— Невероятно съм впечатлен — заяви Г. М. — Всички сме впечатлени. Бартън избра подходящия човек за изпълнението на мисия Исая.

— Бяхте идеалната комбинация — съгласи се Дейвин.

— Много по-умен, отколкото предполагахме — добави Андре.

„Колко странно“, помисли си Уилсън. Единствената му оставаща тайна беше омега — програмирането. От самото начало то бе нещо, което отчаяно се опитваше да скрие от всички.

— Съгласен съм… — с неохота се включи и Джаспър. — Бартън е избрал подходящия човек за работата.

Г. М. се опря на бастуна си и бавно се изправи.

— „Ентърпрайз Корпорейшън“ ще изпълни уговорката си с вас, господин Даулинг. Вече сте много богат човек. И, доколкото разбирам, остава също и това…

На прага се появи Синтия. Носеше голям плексигласов контейнер, в който се намираше картината „Светото семейство“ на Рембранд.

Уилсън впери поглед в спокойно спящото бебе под надзора на майката и ангелите пазители, реещи се над тях в мрака. Погледът му се насочи към прозореца, където слънцето се спускаше към хоризонта и оцветяваше като със златно фолио небесния купол.

Някои залези могат да спрат дъха на човек. Този със сигурност беше един от тях.

Трийсет и шест дни след началото си мисия Исая бе завършена. Честотата на Шуман бе възстановена и убиецът на Бартън бе разобличен. Но въпреки това сърцето на Уилсън бе натежало — пътищата във времето бяха затворени и той бе изгубил Хелена завинаги.

Събитията бяха описали пълен кръг.

Преди да успее да се отърси от мислите си, професор Оутър се наведе към него.

— Представи се като същински Шерлок Холмс. Много впечатляващо. Наистина. Но преди да се възгордееш от комплиментите ми, трябва да ти кажа още нещо. — Професорът шепнеше толкова тихо, че никой, освен Уилсън не можеше да го чуе. — Дейта-Тран откри в превода още нещо. — Той посочи екрана. — Връзка към Първа книга на Ездра, петнайсетата от Стария завет. — Тонът му беше ужасно сериозен. — Като че ли има и друга работа за Надзирателя, Уилсън. Нещата още не са приключили.

В живота най-големите приключения не са онези, които търсим, а онези, които търсят нас.

Бартън Ингърсън