Кристофър Райд
Честотата на Шуман (38)

37.

Калифорния, Америка

Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън“

19 май 2081

20:05

4 дни преди опитното прехвърляне

— Аз ще говоря — каза Бартън. Влезе в асансьора с Уилсън и натисна копчето за дванайсетия етаж. — Не се поддавайте на измамното чувство за сигурност. Непрекъснато бъдете нащрек. — Асансьорът потегли нагоре. — Всяка среща с Тредуел може единствено да постави опита под въпрос. Предупреждавам ви, Уилсън — трябва много да внимавате какво казвате. Тези хора са изключително наблюдателни. Експерти са в анализирането на хората и инстинктите им рядко бъркат.

— Разбирам — отвърна Уилсън, макар че беше чул вече десет пъти предупреждението и го бе разбрал още от първия.

— И никакви шеги. За разлика от мен, те нямат чувство за хумор. — Бартън повдигна вежда, докато се оглеждаше в огледалото, след което забързано оправи лабораторната си престилка. — Г. М. няма да ви предложи да си стиснете ръцете. Той не обича ненужните преки контакти. Така че не му протягайте ръка. Същото се отнася и за Джаспър.

Уилсън си спомни, че Джаспър бе отказал да стисне ръката му при онази среща в склада.

Бартън се погледна за последен път в огледалото и попита:

— Готов ли сте?

— По-готов едва ли мога да бъда.

Вратата на асансьора се отвори и пред тях се появи красива руса жена, още съвсем млада, висока, с широки рамене и почерняла от слънцето кожа. Същинска амазонска принцеса. Уилсън не беше очаквал по-малко от „Ентърпрайз Корпорейшън“, но въпреки това с мъка успя да скрие изумлението си.

— Бартън, добре дошли — приветливо рече тя. — Господин Даулинг, добре дошли на директорския етаж. Аз съм Синтия. Ако имате нужда от нещо, на ваше разположение съм. — Обърна се и се понесе плавно към високата дъбова врата на заседателната зала през оформеното като атриум фоайе, чийто таван представляваше стъклен конус с височина поне десет метра. — Г. М. е отделил петнайсет минути за среща с двама ви. — Беше с тъмна плисирана пола и плътна делова риза, която подчертаваше съвършеното й тяло. — Моля да бъдете кратки в дискусиите си. Опитайте се да отговаряте на въпросите на Г. М. колкото се може по-пряко.

Амазонката Синтия беше цялата бизнес, без никакъв намек, че в генетично съвършените й вени има място и за капка емоция.

Бартън й се усмихна.

— Няма проблем.

По масите във фоайето имаше огромни букети от свежи цветя. Картини на прочути художници красяха стените. Уилсън веднага разпозна един Ван Гог и един Пикасо. Изглеждаха невероятно, нищо общо с репродукциите по албумите. „Музеят Рокфелер сигурно е опразнен!“ — реши Уилсън. Вниманието му беше привлечено от няколкото жени, които работеха в офиса — всичките млади, всичките до една прекрасни. Погледът му се насочи към съвършения задник на Синтия, който се полюшваше пред него, и Уилсън прехапа устна. Искаше му се един ден да работи точно на такова място.

Синтия с лекота отвори тежката дъбова врата, усмихна се лъчезарно и им даде знак да влязат.

— Благодаря — каза Уилсън. — Много сте елегантна. — Това бе най-чаровният коментар, който успя да измисли. Тя му се усмихна така, сякаш го нарича по възможно най-любезния начин агне за заколение.

На заседателната маса се очертаваха силуетите на двама мъже, зад които имаше високи от пода до тавана прозорци. В далечината залязващото слънце бе като от разтопено злато и изпълваше помещението с топла светлина. Кабинетът приличаше по разположение на този на Бартън, но бе по-голям и пищно обзаведен. И тук можеше да се види логото на „Ентърпрайз Корпорейшън“, украсяващо стената зад голямото бюро. Помещението имаше отделен кът с кресла със златиста тапицерия. В другия край имаше нещо като медицински апарат с дихателна маска и машина за преливане на кръв.

Г. М. се опря на бастуна си от слонова кост и се изправи.

— Влизай, Бартън. Вие също, господин Даулинг.

Беше облечен безупречно: сив костюм с жилетка и сребриста вратовръзка. На пръв поглед изглеждаше по-стар и по-дребен, отколкото Уилсън бе очаквал. Кожата му бе бледа и прозрачна, вените му прозираха по фините му ръце. И въпреки това в него се долавяше някаква младежка енергия, жива и ярка като белия карамфил на ревера му. „Значи това е най-могъщият човек на света“ — помисли Уилсън. Ако се съдеше по служителките му, явно си падаше по красиви жени, но това бе просто знак на могъществото му, което несъмнено бе в изобилие. Уилсън открай време искаше да изучи маниерите и интелекта на Г. М., за да открие какво го е издигнало над всички. Не биваше да изпуска открилата се възможност.

— Радвам се да те видя, Г. М. — каза Бартън.

— И аз се радвам да те видя, Бартън — топло отвърна домакинът и посочи мъжа от лявата си страна. — Господин Даулинг, това е внукът ми Джаспър. О, забравих, вече сте се срещали.

Джаспър стоеше до дядо си и приличаше на малко по-млад клонинг на стареца. Беше облечен в абсолютно същия костюм и носеше също такъв карамфил.

— Как си, Джаспър? — поздрави Бартън.

В отговора не се долавяше нито капка искреност.

— Чудесно както никога, благодаря.

Уилсън просто се усмихна на всички.

Заради залязващото слънце беше трудно да разгледа ясно двамата Тредуел. Г. М. седна и подпря белия си бастун на масата.

— Заповядайте, седнете. — Настани се по-удобно и продължи: — Предполагам, че се питате защо ви извиках. — Отпи глътка вода. Ръцете му не потрепваха. — Бартън, познаваме се от много време. — Той внимателно остави чашата на масата. — Ти си моят главен учен от дълги години. Една от силните страни на отношенията ни винаги е била доверието и откровеността един към друг. Нали ще се съгласиш?

— Разбира се — отвърна Бартън, имитирайки езика на тялото на Г. М.

— Кажи ми тогава, какво толкова има в този проект, че се държиш толкова различно?

Последва кратка пауза.

— Не бих казал, че е така — отвърна Бартън.

— Сериозно?

Бартън помълча секунда.

— Аз поне не виждам разлика.

— Ще поставя въпроса иначе. Ако свитъците от Мъртво море по някакъв начин ти кажат да предадеш „Ентърпрайз Корпорейшън“, би ли го направил?

Външно Бартън остана абсолютно спокоен.

— Свитъците от Мъртво море са били написани преди хиляди години, Г. М. Не виждам как биха могли да ни повлияят по някакъв начин. — Логиката нямаше нищо общо с твърденията на Бартън, че всичко съществува едновременно, но сега не беше моментът Уилсън да повдига този въпрос.

Г. М. се облегна в стола си.

— Кажи ми, стари приятелю, ами ако кодираните послания от свитъците по някакъв начин поискат да задържиш информация за себе си? Би ли го направил?

Бартън се замисли за момент.

— Ако съм убеден, че няма опасност за „Ентърпрайз Корпорейшън“ или за някой от членовете на Меркуриевия екип, може би ще я запазя в тайна. Да. — Джаспър се наведе към дядо си и зашепна нещо в ухото му. Бартън продължи: — При всеки наш експеримент има известен риск, който трябва да се държи под контрол. Винаги е било така. Поне според моя опит.

— Значи ми казваш, че имаш тайни, така ли?

— Ако спестяването на информация, която не е абсолютно необходимо да знаеш, може да се нарече тайна — да. Меркуриевите проекти винаги са сложни. Не мога да ти казвам всичко, което се случва. В противен случай няма да правим нищо.

— А как решаваш кое трябва или не трябва да знам?

Бартън си пое дъх.

— Ти ми посочваш целта, Г. М. И аз винаги ти давам резултат. Не забравяй, че изградихме тази компания заедно. Винаги е било така и винаги ще бъде така, поне за мен. Това е една от причините за моите успехи. Ти ми плащаш да намирам решения. И аз правя точно това. Досега никога не си ме питал как… а само кога.

Г. М. го изгледа изпитателно.

— Днес започвам да питам как. Нещо против?

Бартън дори не мигна.

— Щом искаш.

Г. М. докосна интеркома на ревера си.

— Донесете го.

Четиримата отново замълчаха, загледани един в друг. След секунди на вратата се появи Синтия, носеше дървена кутия. Уилсън винаги се радваше да види красива жена като нея, но този път пулсът му се ускори не от фигурата й, а от кутията. Тя внимателно я постави на масата, отвори капака и извади Медния свитък от Кумран.

— Е, кажи ми — рече Г. М. — Какво общо има това с пътуването във времето?

Известно време Бартън се взираше мълчаливо в медната тръба. Накрая каза:

— Уилсън искаше да го види.

Погледът на Г. М. се насочи към Уилсън.

— Защо искахте да го видите?

— Беше загрижен… — започна Бартън, но Г. М. го прекъсна насред изречението.

— Не ти, Бартън. Господин Даулинг може да отговори и сам.

— Помолих Бартън да ми го покаже — предпазливо каза Уилсън.

— И защо? След като това — той вдигна свитъка — би трябвало да е просто копие?

Уилсън усещаше, че Тредуел знаят, че това е оригиналният Меден свитък. Това бе единствената причина въпросът да бъде зададен по този начин. И противно на инструкциите на Бартън реши да рискува с истината.

— Мисля, че ще откриете, че това е истинският Меден свитък от Кумран — уверено рече той.

На лицето на стареца не се изписа никаква изненада. Той отново погледна Бартън.

— Каза ми, че е копие.

— Уилсън е прав — продължи Бартън. — Ако е взет от склада, наистина в момента държиш истинския Меден свитък от Кумран. Поръчах да бъде изработено копие и го размених с оригинала във фоайето, за да имам достъп до него, когато е необходимо.

— Защо ти е да го правиш?

— Защото в един момент смятах, че Медният свитък е важен.

— А сега какво смяташ? — лукаво попита Г. М.

— Свитъкът, който държиш, няма отношение към проекта.

Погледът на Г. М. прониза Уилсън.

— Тогава защо поискахте да го видите?

— Защото този свитък не води към никакво съкровище — отвърна Уилсън.

— Обяснете, моля — подкани го Г. М.

Бартън почтително поиска да отговори и Г. М. се съгласи. Ученият заразказва подробно за римската кампания на Веспасиан и безценните съкровища от Храма.

— И този свитък така и не е довел до никакво съкровище? — попита Г. М.

— Именно — отвърна Бартън.

— Тогава към какво води?

— Не съм сигурен, Г. М. Може да не води до нищо — каза Бартън.

Старецът въртеше свитъка в крехките си ръце и светлината танцуваше по бляскавата медна повърхност. Уилсън отново се убеди, че това е един от най-невероятните предмети, които е виждал. Никога нямаше да забрави усещането, когато го държеше, едва доловимата му вибрация. Синтия внимателно взе свитъка от Г. М. и го постави на масата.

— Защо сте поискали да видите това, ако сте си мислели, че е копие? — попита Г. М.

— Просто е — замислено отвърна Уилсън. — Ако Медният свитък е фалшив, то същото би могло да се отнася и за Книга Естир.

— Какво точно означава това?

— Ако Книга Естир е фалшива, цялата работа с пътуването във времето може да се окаже доста объркана. Това означава по-голяма опасност. Което пък за мен означава по-голяма компенсация.

Погледна Синтия. Личеше й, че го смята просто за използвач. Но Уилсън реши, че при тези обстоятелства алчността е най-сигурният му резервен ход.

Бартън идеално заличи следите му.

— Меркуриевият екип е напълно уверен, че Книга Естир и схемите в нея са истински, Уилсън.

— Вие бяхте уверени. Аз обаче не бях.

Г. М. се замисли.

— Сега доволен ли сте?

Уилсън потърка брадичката си по начина, по който го правеше Бартън.

— Доколкото е възможно, да.

Г. М. постави ръка върху бастуна си от слонова кост.

— Много добре ви разбирам, господин Даулинг. Експериментите с пътуване във времето будят сериозни тревоги у мен. Но въпреки това зная, че трябва да продължим. Аз също не съм много доволен от всичко това, но все пак ще отстъпя.

— Бихте ли влезли в онази кристална капсула и бихте ли позволили молекулите ви да бъдат разградени и изстреляни със скоростта на светлината? — попита Уилсън.

Г. М. се усмихна.

— Не, не бих.

— Простете за любопитството, но смятате ли ме за луд?

— Ни най-малко. Смятам, че сключихте сделка, която ви е изгодна. Разбирам ви. Самият аз съм сключвал много такива сделки. — Г. М. замълча за момент. — Има риск. Това е безспорно. — Той отново замълча. — В резултат двамата с Джаспър сме силно загрижени относно опита. — Старецът премести погледа си върху учения. — Имаш ли да кажеш още нещо по въпроса?

— Само едно — спокойно отвърна Бартън. — Опитното прехвърляне няма да представлява опасност за „Ентърпрайз Корпорейшън“. Можеш да си сигурен. Информацията е била записана неслучайно в тези свитъци преди две хиляди години. От интелект, който далеч надвишава нашия.

— Точно това ме тревожи — каза Г. М.

— Странно. Аз пък го намирам за успокояващо — отвърна Бартън.

Г. М. леко наклони глава настрани. Без да си дава сметка, точно в този в момент той решаваше съдбата на мисия Исая.

— Преценката ти винаги е била достатъчна за мен, Бартън. Ще позволя да продължиш.

— Имаме още въпроси, дядо — намеси се Джаспър.

— Не съм забравил, Джаспър. — По знак на Г. М. Синтия прибра Медния свитък в кутията и затвори капака. — Е, Бартън, какво ще ми кажеш за резултатите от електроенцефалограмата на Уилсън? Разбрах, че алфа и бета-вълните му са необичайно силни. Каква е причината за това?

— Лично повторих изследванията на Уилсън — спокойно отвърна Бартън. — ЕЕГ машината, използвана при първото изследване, не е била в изправност. Първоначалните резултати бяха абсолютно нелепи — разбрах го в мига, когато ги видях. Уилсън е напълно нормален.

Бартън продължи с подробности за грешката с електроенцефалограмата и какво е предприето, за да бъде поправена.

— Добре — каза Г. М. — Достатъчно. Доволен съм. Да поговорим за нещо по-сериозно. Разследването на Джаспър показа, че ти си един от хората, използвали нелегално системата за сигурност от първа степен. Знаеш, че не бива да го правиш, приятелю.

Бартън вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Знаех си, че ще повдигнеш въпроса. Опитвах се да защитя „Ентърпрайз Корпорейшън“, Г. М. Сигурен съм, че вече си наясно. Използвах системата само за да следя Уилсън. За нищо друго. Очаквам да ми простиш тази недискретноет.

Г. М. погледна Джаспър.

— Вярно ли е?

— Да, дядо, изглежда, че случаят е такъв.

Г. М. се намести на стола си.

— Е, това ми се струва достатъчно разумно основание. — Той забарабани замислено по масата. — Бартън, заради теб няма да разгласяваме случая. Между другото, защо предпочете господин Даулинг пред другия господин от Европа?

— Господин Даулинг, знаете ли, че има и друг кандидат? — попита Джаспър.

Уилсън кимна.

— Да, зная. Още от самото начало се мъча да убедя Бартън да използва именно него.

Фриволният му коментар беше посрещнат с гробно мълчание.

Бартън прочисти гърлото си.

— Той просто се пошегува, Г. М.

Г. М. повтори въпроса, този път още по-сериозно.

— Като изключим очевидното чувство за хумор на господин Даулинг, който явно много те забавлява… защо избра тъкмо него?

— Защото несъмнено е по-добрият избор.

— Ако разполагаше с повече време, пак ли щеше да се спреш върху него?

— Повече време ли ми предлагаш?

— Не. Просто отговори на въпроса, ако обичаш.

Бартън погледна Уилсън.

— Щеше да е първият ми избор дори да разполагах с неограничено време.

— Добре — каза Г. М. — Това исках да чуя. А сега ме запознай набързо с развитието на проекта, след което можете да продължите работа. Сигурен съм, че графикът ви е натоварен. А часовникът тиктака.

Бартън потърка длани.

— Работата върви по график и екипът ще бъде готов да проведе опита след четири дни, по обед. Експериментът ще изпрати Уилсън трийсет минути в бъдещето. Той ще изчезне от сферата на имплодера, когато лазерите разпаднат атомите му, след което ще бъде вкаран в земното магнитно поле от инфлатора. Точно трийсет минути по-късно неговата кварк-глуонна енергия ще се появи отново през магнитния портал и той ще бъде възстановен в първоначалния си вид.

Уилсън разтърка слепоочия. Стресът му си личеше съвсем ясно.

— Звучи доста просто — рече Г. М., малко развеселен от реакцията на Уилсън. Джаспър отново прошепна нещо в ухото на дядо си и старецът повдигна вежди. — Точно така, благодаря, Джаспър. Има и още нещо… искаме да възстановиш Андре Стайнбек на мястото му.

Бартън внезапно загуби самообладание.

— Той е използвал системата за сигурност, за да ме шпионира! Лично го открих.

Г. М. поклати глава.

— Нашето разследване показва, че системата не е била използвана от него. Някой друг е научил паролата му. Оказва се, че Андре е невинен.

Бартън се загледа през прозореца.

— Тогава кой ме е наблюдавал?

— Не сме сигурни.

— Не е удобно да връщам Андре в екипа — заяви Бартън. — Намираме се на много отговорен етап от проекта. Дори най-малката грешка може да доведе до невъобразими проблеми. Трябват ми хора, на които да мога да се доверя.

— Въпросът няма да се обсъжда — прекъсна го Джаспър.

— Подривате авторитета ми — отвърна Бартън.

— Това е незначителна цена, приятелю. — Г. М. се подпря на бастуна и се изправи. — Имаш късмет, че на право не спрях опита. — Явно срещата беше приключила. — Незабавно ще върнеш Андре на мястото му. Погрижи се. — Усмихна се бегло на Уилсън. — Желая късмет и на двама ви, господа. Особено на вас, господин Даулинг.

Високата дъбова врата се отвори и Синтия посочи към асансьорите.

— Оттук, господа.

Щом вратата се затвори, Джаспър скръсти ръце на гърдите си.

— Това не ми харесва, дядо.

Г. М. внимателно седна на мястото си.

— Интересно, нали?

— Трябва да прекратим опита. Прекалено е рисковано.

— Ако Бартън успее — каза старецът, — ще разполагаме с невероятно оръжие. Представи си какво може да се постигне с пътуване във времето. Направо свят да ти се завие.

Джаспър се взираше безизразно през прозореца. Слънцето се беше спуснало зад хоризонта и небето бе изпълнено с виолетови тонове, преминаващи нагоре в черно.

— Разбирам какви са ползите, дядо. Просто се питам дали всъщност имаме контрол върху онова, което се случва. Това ме тревожи. — Той потупа с пръст долната си устна. — Бартън казва всичко на Уилсън. Очевидно е. Ясно е, че те вече са знаели, че ще разберем, че Медният свитък е оригинален.

— И младежът дори не трепна, когато разбра, че Бартън го е шпионирал — съгласи се Г. М.

— Нито когато спомена за втория Ген-ЕП кандидат — добави Джаспър. — Започвам да се съмнявам в отношенията и мотивите им, дядо.

— Да, така е. Личи си, че доста са се сближили за това кратко време. Изненадващо е. Много нетипично за Бартън. По принцип той е доста придирчив към хората. — Г. М. отпи глътка вода. — И двамата се владееха много добре. — Той се замисли за момент. — Уилсън е интересен тип, нали? Прекалено самоуверен. Което е необичайно… особено при тези обстоятелства. Трябва да му намерим слабото място. Нещо различно от парите.

— Ще го проуча отново.

Г. М. се загледа в дървената кутия на масата.

— Трябва да има някаква причина Бартън да иска да има достъп до Медния свитък. Като се замисля, номерът с преструването, че е фалшив, изглежда абсурден. Бартън се е нагърбил с куп неприятности, а той никога не прави нещо, без да има много основателна причина. Медният свитък е важен… просто трябва да е така. — Старецът вдигна белия си бастун. — Прав беше, че ми обърна внимание, Джаспър. Като начало разбери защо Медният свитък от Кумран е толкова важен. Нека някой го проучи отново. Явно пропускаме нещо.

Г. М. не знаеше, че Джаспър вече е натоварил Андре с тази работа.

— Сигурен ли си, че искаме да продължим опита? — попита Джаспър.

Старецът кимна замислено.

— Засега ще оставим Бартън да продължи. Но за всеки случай постави него и господин Даулинг под непрекъснато наблюдение. Ако са замислили нещо, искам да науча, преди да го предприемат.