Кристофър Райд
Честотата на Шуман (22)

21.

Чичен Ица, Мексико

„Сааб 340“

27 ноември 2012

10:55

Мисия Исая — ден трети

Дъждът се сипеше върху Чичен Ица на вълни.

Заобиколеният от гъста джунгла древен град представляваше серия тревисти площади, между които бяха пръснати най-различни каменни постройки, обитавани за последен път преди повече от 950 години. В центъра на това зловещо, някога изпълнено с живот място се издигаше подобна на планина сива пирамида, чудо на строителния гений — El Castillo. Съоръжението с плосък покрив, изградено от варовикови блокове, се издигаше застрашително над горите на Юкатан и всичко около него изглеждаше миниатюрно и незначително.

Градът обаче бе мъртъв. Древните владетели и воините, занаятчиите и селяните отдавна ги нямаше. Някогашният център на вселената на маите беше принизен до една от „туристическите атракции“ на Мексико — при това доста популярна. Хиляди хора идваха всяка година да се възхитят на архитектурата и завладяващата история на великата и понякога брутална култура, процъфтявала някога тук.

Бял ибис се носеше плавно през тропическия дъжд. Птицата изведнъж смени посоката, защото ревът на приближаващи двигатели смути утринното спокойствие. Стресната от засилващия се грохот, птицата полетя надолу към спасителната зеленина на джунглата.

„Сааб 340“ на „Тексас Еър“ се спусна ниско над изоставения град, след което изчезна обратно в облаците. Грохотът на перките се понесе в небето, докато самолетът описа широка дъга, излезе от мъглата, проблесна в другия край на града и отново се издигна към облаците. Шасито се спусна със стон. Задкрилките се отвориха в максимална позиция и самолетът се спусна за последен заход.

— Ти си абсолютно побъркан — заяви Хелена. — Знаеш го, нали? — Стегна предпазния си колан максимално. — Това е тъпо. Адски тъпо — вече започваше да дрънка.

— Каза, че ще го направиш, но знаеш ли какво? Част от мен не вярваше. — Тя погледна добермана в седалката зад нея. През последните петнайсет минути се бе мъчила да измисли как да обезопаси животното с помощта на два предпазни колана през гърдите му.

Уилсън почука уредите, показващи оставащото гориво. Двата резервоара бяха празни. Напълно празни. Правенето на втори кръг над града беше рисковано, но бе за предпочитане, отколкото кацането слепешком. Той отново повтори наум процедурата за приземяване — задкрилки, въздушна спирачка, спойлери, намаляване на оборотите. Отново погледна уредите. Трябваше да е максимално прецизен. И щеше да се наложи да натисне здравата спирачките, след като колесниците докоснат земята.

Турбулентността в облаците се засилваше.

Двигателите бръмчаха. Видимостта бе сведена до нула. По предното стъкло се образуваха капчици. Внезапно прочутият град изникна в мъглата. Явно валеше от известно време и на централния площад се бяха образували локви, някои вероятно твърде дълбоки. Иригационните канали преливаха.

— Адски тъпо — отново каза Хелена.

— По-добра възможност няма да имаме — отвърна Уилсън. — Отново намали оборотите и бръмченето на двигателите стана по-басово. — Но трябва да кажа, че на снимките изглеждаше по-голям.

— Как така изглеждаше по-голям?

Демонстрирайки самоувереност, Уилсън махна едната си ръка от щурвала и посочи напред.

— Спокойно, знам какво правя. Планът е да кацна точно зад онези дървета. — И наистина, зад дърветата имаше равен затревен площад, минаващ като писта през центъра на града.

Хелена се размърда неспокойно в седалката.

— Внимавай. Играеш си не само със своя живот.

— Ще ни е нужно колкото се може повече разстояние за кацане. Честно казано, не очаквах да вали. Това може да създаде известни проблеми.

— Ако умра, здравата ще ти се ядосам — изстена Хелена.

Бордовият компютър подаде предупредителен сигнал:

— Горивото свършва… Горивото свършва…

Двигателите се закашляха.

През кабината премина обезпокоителна тръпка — предсмъртна тръпка, както я наричаха пилотите. После едната перка изведнъж спря да се върти. Уилсън си помисли, че са късметлии, че другата все още работи, но точно тогава тя също замлъкна и направи последен оборот. Явно решението му да прелети над града се беше оказало много лоша идея.

Скоростта им рязко намаля и Уилсън избута щурвала напред — нямаше друг избор, освен да увеличи наклона на кацане. Насочваха се право към върховете на дърветата. Всичко се случваше ужасно бързо. Площадът изчезна зад гъстата растителност.

— Страхотно, Уилсън. Направо страхотно! — извика Хелена.

Дъждът заплющя свирепо по предното стъкло.

Вятърът виеше в крилете.

Със стържене на стомана самолетът забърса листата. Клони зашибаха фюзелажа. Изведнъж носът се показа от джунглата, последван от колесника, който се удари с огромна сила в земята. Уилсън и Хелена полетяха напред, задържани от предпазните колани.

Натиснал педалите, Уилсън се мъчеше да овладее машината, която се носеше с безумна скорост по мократа трева. Профучаха покрай пирамидата Кастильо и покрай Храма на воините.

Движеха се прекалено бързо!

Каменната стена в края на площада се носеше устремно към тях.

— Тъпо — отново каза Хелена, но този път едва чуто. — Адски тъпо. — На всичкото отгоре започваше да вижда през очите на Уилсън и картината се губеше в червеникава мъгла.

Кабината се друсаше и подскачаше, сякаш всеки миг щеше да се разпадне.

— Хайде де! — извика Уилсън, сякаш предизвикваше някакъв противник.

Самолетът улучи иригационен канал, наполовина пълен с вода. Предният колесник се счупи и носът заора в земята. Стъклото се напука. Кал оплеска предния прозорец. Всичко се тресеше неудържимо.

Уилсън, вече в ролята просто на пътник, се взираше в приближаващата каменна стена.

Скоростта им намаляваше — но дали щяха да спрат навреме?

Оставяха след себе си все по-дълбока бразда, минаваща през целия площад. Кална вода продължаваше да пръска по предното стъкло. Попаднаха на втори канал, кабината се разтресе и подскочи. После се плъзнаха и спряха само на сантиметри от стената.

Настъпи пълна тишина.

Уилсън се обърна към пътничката си и се ухили.

— Идеално кацане, какво ще кажеш?

Шокираната Хелена се хвана за главата.

— Ох, Господи!

— Добре де, почти идеално.

Вратата на осакатения самолет се отвори и Уилсън подаде глава навън.

— Казах ти, че всичко ще е наред.

Отново беше завалял ситен дъжд.

— Според всички правила трябваше да сме мъртви — заяви Хелена. Изобщо не беше впечатлена — или най-малкото искаше Уилсън да си мисли така. — Ти си луд. Ама наистина луд. — Телепатичната връзка беше прекъснала и Хелена започваше да разбира, че тя се проявява при екстремни, застрашаващи живота ситуации — а Уилсън определено често попадаше в такива.

Естир ентусиазирано изскочи навън на мократа трева. Тръпнеше от удоволствие, че отново е на твърда земя, сякаш усещаше какъв невероятен късмет са извадили.

— Живи сме, нали така? — рече Уилсън.

— Ти си луд!

— За да направиш омлет, понякога се налага да счупиш няколко яйца. — Това беше френска поговорка, повтаряна от професор Оутър всеки път, когато оплескваше нещата. Уилсън я беше чувал неведнъж.

— Това е повече от няколко яйца.

Уилсън погледна към смръщеното небе, после към древния град.

— Да се надяваме, че лошото време ще държи туристите надалеч.

Наоколо не се виждаше жива душа, което бе необичайно за това време на годината — в разгара на туристическия сезон. Уилсън свали фенер от стената и го подаде на Хелена.

— Подръж това, ако обичаш. — Затършува в малката кухня на самолета и напълни джобовете си със сухари. Накрая намери онова, което търсеше, и свали дългия железен лост, горе-долу колкото ръката му, използван за закрепване на количката за храна. Беше доста тежък.

Хелена му върна фенера.

— Няма да дойда с теб.

Уилсън се замисли за момент, после каза:

— Нищо против. — И скочи на тревата.

— За бога, Уилсън! Какво правим тук? Кажи ми! — извика тя. Отговор не последва и Хелена с неохота го последва навън. Миризмата на джунглата изпълни ноздрите й и тя изведнъж осъзна, че е безкрайно далеч от живота, който познаваше. Трудно й бе да си представи защо му е на Уилсън да идва на това странно място. Хелена се загледа към опустелите руини и в същия миг слънцето се показа между облаците и озари дъжда. За нея това беше добър знак — майка й вярваше в това.

Уилсън докосна деформираното витло — две от четирите перки бяха изкривени под прав ъгъл. Шасито беше цялото в кал, предния колесник го нямаше, панели от обшивката в основата на крилете липсваха. Отворите за всмукване на въздух на двигателите бяха задръстени с клони и листа. Уилсън потръпна — пораженията бяха ужасни. Носът на самолета беше изорал дълбока бразда през центъра на площада, сякаш някаква гигантска змия бе преминала през града.

— „Тексас Еър“ здравата ще се ядосат — промърмори той.

Хелена стоеше до него с ръце на кръста.

— Сериозно?

— Не, шегувам се.

— Мислех, че Джордж Уошингтън е най-вбесяващият човек, на когото съм попадала — отвърна тя. — Докато не срещнах теб.

— „Тексас Еър“ наистина ще видят голям зор, докато разкарат това нещо оттук.

Хелена усети как дъждът се стича по шията й.

— Уилсън, какво правим тук? Кажи ми, моля те. — Този път тонът й беше почти мил.

— Отивам към онази пирамида ей там — каза той. — Ел Кастильо. Означава „замъкът“ на испански.

Плътните слоести облаци се движеха бързо над града. Хелена погледна към огромната пирамида. На върха й като че ли беше кацнала някаква четвъртита постройка.

— И защо ще го правиш?

— Малко е сложно за обяснение.

— Опитай.

— Ела да видиш сама. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— А защо ти е този лост?

— И това е сложно за обяснение.

Хелена огледа мрачните изоставени сгради. Беше изумена, че наистина се намира тук, в Мексико. Сякаш сънуваше. Все пак фактът, че е жива, правеше съня доста добър.

Уилсън си спомни подробната информация, която му бе дал Бартън преди по-малко от две седмици. Маите бяха издигнали Чичен Ица без помощта на метални инструменти, товарни животни и дори без да използват колело — и си бяха свършили работата с невероятна точност и изобретателност. Докато Европа тънела в средновековен мрак, маите правели звездни карти, развили единствената истинска писмена система в Новия свят и овладели тънкостите на математиката. Обществото им се състояло от множество независими държави, всяка с многобройна селска общност и голям град, построен около церемониален център, най-често пирамида. Владетелят, живеещ в Чичен Ица, управлявал маите, но имало и много други подобни градове, пръснати из цяло Източно Мексико — Тикал, Копан, Уксмал и други.

Върховен бог на маите бил могъщият Кукулкан — пернатата змия. Според преданията той дошъл от небето преди двайсет столетия, получовек и полубог — птицата кетцал, символизираща небето, и змията, символизираща земята. Белокож и брадат, той бил богът на живота и божествената мъдрост.

— Чичен Ица означава Устието на кладенеца Ица. — Уилсън посочи. — Кладенецът Ица е сладководен водоем в южната част на града.

Докато минаваха покрай сградите, той накратко обясняваше кои са и какви са били функциите им — Женският метох, Храмът на воините, Хилядата колони. Постройките бяха невероятни — напълно различни една от друга, всички покрити с пищни украси.

Уилсън посочи Голямото игрище — просторна равна площ с високи каменни стени от двете страни.

— Тук са се провеждали игри с топки, продължаващи дни наред. Участвали са стотици мъже от двете страни. Проблемът бил в това, че ако отборът ти загуби, те принасят в жертва на боговете. — Стените бяха покрити с релефи, изобразяващи клането на изгубилите в края на играта. В единия край се издигаше пищна платформа за победителите, украсена със стотици черепи. — Ето на това му се вика истинска мотивация.

— Приличат ми на варвари — отбеляза Хелена.

— Да, имали са много странни обичаи. Но не са били варвари.

Вятърът шумолеше в дърветата. Хелена погледна към Ел Кастильо и попита:

— И тази ли пирамида е стара като египетските?

Уилсън поклати глава.

— Построена е две хиляди години по-късно. Египетските са много, много по-стари. — Той се завъртя в кръг. Нямаше никакви туристи. — Не мога да повярвам, че сме сами.

— Защо има толкова много открито пространство? — попита Хелена. Имаше чувството, че се разхождат из добре поддържано игрище за голф, с равна зелена трева навсякъде.

Уилсън прескочи оставената от самолета бразда.

— Някога градът е бил много гъсто населен. Предполага се, че тук са живели над двайсет хиляди души. Площадът е бил осеян с шатри, пазари и всякакви постройки. С времето по-малките са изгнили и не са оставили никакви следи.

Естир подтичваше щастливо до Уилсън, сякаш бяха излезли на разходка.

— Къде са отишли всички тези хора? — попита Хелена.

— Градът е бил изоставен преди около деветстотин и петдесет години.

— Испанците ли са ги прогонили?

Уилсън поклати глава.

— Бъркаш се с ацтеките. Културата на маите изчезнала напълно преди пристигането на Ернандо Кортес и конкистадорите. Това станало в началото на шестнайсети век. Този град е опустял най-малко четиристотин години преди това.

— И какво е станало с тях?

— Никой не знае защо маите са изчезнали. Тук има предостатъчно вода и храна. Няма данни за епидемии. Поради някаква причина цивилизацията им просто изчезнала.

Отново заваля лек дъжд.

Хелена се загледа в гъстата джунгла по периметъра на града.

— Колко странно — тихо прошепна тя. Пирамидата Кастильо ставаше все по-голяма, докато я приближаваха. Хелена я зяпна, изпълнена с благоговение. — Гигантска е.

— Според легендите маите са строили пирамидите си високи, за да могат да се доближат до своя бог Кукулкан.

Пирамидата Кастильо беше в класическия за маите стил — десет стъпаловидни нива, всяко следващо с по-малка площ от предишното. На всяка от четирите страни имаше грамадно стълбище, водещо до платформата на върха, където се издигаше малка правоъгълна сграда. Всяко стълбище имаше деветдесет и едно стъпала, плюс гигантското стъпало на горната платформа. Така общият им брой възлизаше на 365, по едно за всеки ден от слънчевата година. Уилсън тръгна към стълбището на северната страна. От двете му страни се спускаха две огромни каменни змии, чиито опашки бяха на върха, а свирените им глави с отворени уста стигаха до земята.

Уилсън пое дълбоко дъх.

— Това е Змийската планина. Така са я наричали маите.

— Много мило — отбеляза Хелена. — И сега какво?

— Сега ще се изкатерим.

Естир нямаше нужда от подканване.

С всеки метър изгледът към града ставаше все по-зашеметяващ.

— Как ще се върнем в цивилизацията? — мислеше на глас Хелена. — Намираме се насред нищото. И рано или късно ще огладнеем. — Накъдето и да погледнеше, виждаше само зелена джунгла. — А и ти потроши самолета.

Уилсън се почеса по брадичката. Пълната липса на туристи го озадачаваше. Може би пътищата бяха блокирани от наводнения.

— Честно казано, не зная как ще се махнем оттук — призна той. — Странно, нали?

Първоначалният план беше да се качи на някой туристически автобус.

— Случва ли ти се понякога да говориш сериозно? — попита Хелена.

— Рядко.

Тя го изчака да я настигне.

— Знаеш ли, някой рано или късно ще дойде да търси самолета и здравата ще загазим.

— Май имаш право.

Тя го изгледа кръвнишки.

— И смятам да обвиня теб за всичко, да знаеш.

— Не очаквам нищо друго.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-ветровито ставаше. Уилсън избърса дъждовните капки от очилата си. Стигнаха последното стъпало — по-широко от останалите и почти два пъти по-високо. Сивите облаци се плъзгаха сякаш непосредствено над главите им. Гледката към града беше изумителна, а разнебитеният самолет я правеше още по-необичайна.

Уилсън се замисли как ли е изглеждало това място преди хиляда години. Същинско пиршество на цветове и живот — осеян с навеси и дървени постройки площад, хора, купуващи и продаващи стоките си, вървящи по двойки войни, почернели от слънцето, с голи гърди и пищни украси от пера на главите. Хиляди мъже и жени са живеели тук, навсякъде са бродели домашни животни и кучета. Над града се е носела миризма на готвена храна. В далечината са се чували възгласите на мъжете, упражняващи се на Голямото игрище със съзнанието, че един ден от уменията им ще зависи дали ще останат живи, или ще бъдат принесени в жертва. Тук, на върха на свещената пирамида, са стояли само малцина избрани жреци и владетели, наблюдавали са всичко това и са се възхищавали на създаденото от тях общество…

Гласът на Хелена го изтръгна от унеса му.

— А какво е това зад нас?

Уилсън се обърна към невзрачната каменна постройка с три входа, кацнала в центъра на горната площадка, и каза:

— Храмът на Кастильо.

Трите входа са разделяха от две гигантски колони, изваяни във формата на перната змия с оголени зъби.

— Това е Кукулкан — каза Уилсън. — Богът на маите. — Потупа едната змия по корема, след което обиколи постройката по тясната пътека около нея. Повечето рисунки по стените бяха заличени от времето и природните стихии.

Хелена седна на високия до кръста пиедестал пред средния вход и изстиска мократа си коса.

Уилсън се появи на ъгъла.

— На твое място не бих седял там.

— Защо?

— Това е масата за жертвоприношения.

Хелена подскочи и впери поглед в каменната плоча, като се питаше колко ли хора са били заклани върху нея.

— Можеше да ми кажеш преди да седна! — Вече имаше чувството, че усеща последните им, изпълнени с ужас мигове.

— Твърди се, че маите принасяли в жертва враговете си пред очите на всички и хвърляли обезглавените им тела надолу по стълбите, между двете змии. По този начин казвали — това е нашият храм и никой няма да го оскверни.

Побиха я тръпки само при мисълта за подобно нещо.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Уилсън надникна през средния вход в невзрачното празно помещение и отвърна разсеяно:

— Малко е сложно.

Мътната слънчева светлина проникваше под ъгъл през входа. Уилсън пристъпи в тясното пространство. По-навътре четири богато украсени колони поддържаха двете дебели дървени греди под тежкия каменен покрив. Всяка греда бе с квадратно сечение и дължина четири метра. Сигурно тежаха тонове. Задната стена беше неугледна, изградена от кирпичени тухли.

Уилсън погледна горния десен ъгъл и започна да брои — девет тухли надолу, седем навътре. Отбеляза си мястото и издълба с нокът хоросана около тухлата. След това хвана железния лост и заблъска с все сила. Разлетяха се парчета кирпич.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Хелена.

Когато видя сянката й на пода до него, Уилсън заудря още по-силно.

— Нека позная — рече тя. — Твърде сложно е за обяснение! Или си просто вандал?

Уилсън удари още веднъж и тухлата като че ли се размърда.

— Онова със самолета беше само загряване — каза той. Още един як удар и тухлата влезе навътре и падна някъде от другата страна. Уилсън отстъпи назад. Скоро щеше да разбере дали това пътуване в миналото не е било напразно.

Настъпи тишина.

— Ти напълно ли откачи? — изтърси Хелена. — Какво правиш, по…

И млъкна, защото стените започнаха да се тресат все по-силно и по-силно.

Уилсън изтича навън, без да каже нито дума.

Останала сама в помещението, Хелена усещаше движението през подметките на обувките си.

Каменният под трепереше, не — направо се тресеше.

Земетресение!

Тя нервно отстъпи заднешком, сякаш вървеше по тънък лед. Когато най-сетне излезе и се обърна, видя, че Уилсън и Естир вече са по средата на северното стълбище.

— Хей! — извика тя. — Чакайте!

Уилсън се спускаше с цялата бързина, на която беше способен. Задължително трябваше да стигне по най-прекия път до „вътрешната пирамида“. Бартън беше обяснил съвсем ясно — след първоначалното задействане не се знаеше колко време му остава. Пирамидата Кастильо представляваше всъщност външна обвивка на по-малка пирамида. Входът й се намираше в основата на северното стълбище. Бил открит от археолозите в края на 1990-те с помощта на сонар. С невероятна грубост археолозите пробили външната стена на нивото на терена и открили стълбището, водещо към помещенията в сърцевината на пирамидата.

Уилсън скочи от третото стъпало. Мократа трева жвакаше под краката му, докато приближаваше примитивния вход.

Вътре цареше непрогледен мрак. Той включи фенера и надникна в шестоъгълния тунел, който се изказваше нагоре под ъгъл четирийсет и пет градуса. Стъпалата бяха хлъзгави. Водата се беше просмукала през хилядите пукнатини и ниши на външната пирамида.

Естир спря пред входа и вдигна глава към небето. Ушите й помръднаха нервно. Хелена клекна до нея.

— Какво има? Усещаш ли нещо? — Погледна към гората, после към входа, през който беше изчезнал Уилсън.

Уилсън изкачи стъпалата и влезе в двойното помещение. Всичко се тресеше. Беше горещо и влажно и той усети пристъп на клаустрофобия. Въздухът беше изпълнен с миризмата на плесен, като от влажни дрехи.

Лъчът на фенера пронизваше мрака.

Метална решетка, подобна на врата на килия, препречваше пътя му. От другата страна имаше две малки помещения с ниски тавани и голи сиви стени. В предното помещение имаше чак-мул — толтекска статуя на пълен гол мъж, излегнал се в средата на пода. Маите бяха използвали статуята като жертвеник. Плоският й корем и целият под бяха покрити с монети, хвърляни през решетката от туристите за късмет.

Във второто помещение се намираше Тронът на Червения ягуар. Нефритените очи на животното и зъбите от пирит сияеха застрашително на светлината на фенера.

Решетката беше затворена с катинар.

Уилсън пъхна железния прът между брънките на веригата и завъртя. Металът изстена. Той завъртя отново и отново, докато не чу рязко изпукване и решетката се отвори със скърцане.

„Това е въпрос на вяра“, каза си той.

Заобиколи толтекската статуя и приближи Трона на Червения ягуар. Беше висок до кръста, с цвета на артериална кръв. Животното стоеше странично, с обърната към входа глава. Очите и покриващите тялото му петна бяха от нефрит.

Всичко продължаваше да се тресе.

Лъчът на фенера се плъзна по стената.

На три четвърти от височината й имаше две дупки с размерите на длан, разкрити от земетресението. Той пристъпи зад ягуара, така че отворите се озоваха на височината на гърдите му, и стисна фенера между коленете си.

Знаеше какво трябва да направи, но въпреки това беше неуверен. Всичките му инстинкти му крещяха да не бърка в черните дупки. Думите на Бартън отекнаха в главата му: „Завъртете по часовниковата стрелка. Направете го, без да мислите“. Уилсън потърка длани и колебливо ги пъхна в отворите.

Нещо студено и метално задърпа пръстите му! За миг си помисли дали животът му няма да свърши тук, прикован към проклета стена в Мексико. Ръцете му бяха протегнати и гърдите му се притискаха в камъка. Трудно му беше да диша. Имаше чувството, че дланите му ще се откъснат! „Това е въпрос на вяра“, отново се успокои той, като се мъчеше да потисне надигащата се паника.

С цялата си сила завъртя ръце по часовниковата стрелка.

Нищо не помръдна.

Завъртя отново, този път по-силно. Чу се стържене на камък, печатите най-сетне се счупиха и ръцете му се освободиха. Уилсън изгуби равновесие, залитна назад и тупна тежко на прашния под, а фенерът отхвърча настрани.

От стената се посипаха парчета камък — каменен кръг с диаметър около метър започна да се върти над червения ягуар като някаква рулетка. Въртеше се все по-бързо и по-бързо. И изведнъж се освети и всичко започна да се движи като на забавен кадър. По тавана бавно плъзнаха пукнатини и облаци прах мудно изпълниха въздуха.

Уилсън се втурна към толтекската статуя и скочи напред като плувец точно когато носещите греди зад него поддадоха. Каменният таван рухна с оглушителен трясък. Вътрешното помещение остана запечатано, всичко потъна в мрак.

Докато Уилсън се спускаше слепешком по стълбите, времето отново потече с нормалната си скорост. Чу се още един разтърсващ трясък. Таванът на външното помещение също се бе срутил и прахолякът го обгърна. В суматохата Уилсън се подхлъзна на мокрите стълби и полетя с главата напред в мрака.

На двеста метра оттам Хелена беше клекнала с Естир в един каменен вход и гледаше към пирамидата Кастильо. Само преди няколко мига бе гледала през очите на Уилсън и всичко беше обвито в червена мъгла. Припокриващите се образи бяха объркващи, но вече й се бе случвало толкова много пъти, че започваше да се учи да се справя с дезориентацията.

Гъст облак прах избълва от пирамидата и Уилсън излетя отвътре и се претърколи по ниската трева. Вълна на облекчение заля Хелена, когато го видя жив и здрав.

Уилсън видя Хелена да клечи при входа на сградата с купола, известна като Каракол. Беше се търкалял доста по стъпалата и целият беше насинен. Главата му пулсираше. Над него небето потъмняваше. Облаците се скупчваха над града. Зловещи облаци. Никога не беше виждал такива.

Стотици бели ибиси излетяха с крясъци и се понесоха над гората. Заваляха първите тежки капки на поредния дъжд и изведнъж въздухът стана толкова влажен, че бе трудно да се диша. За секунда всичко стана сиво, шляпането на дъжда бе оглушително. Видимостта се скъси до няколко метра. Уилсън се затича през пороя на север към Хелена.

Каракол беше древна обсерватория, разположена върху издигната каменна площадка. Маите я издигнали, за да следят пътя на Венера в нейния небесен цикъл, продължаващ 584 дни. Подобно на съвременните обсерватории, Каракол бе заобиколен от наблюдателна платформа, а в купола му имаше квадратни прозорци, гледащи към специфични точки от лунния и небесния хоризонт.

Закрил очи от пороя, Уилсън едва различи сянката на обсерваторията. Газеше във вода, която вече достигаше до глезените му и бързо продължаваше да се покачва.

Черното небе се озари от светкавици.

Проехтя гръм.

Поредната светкавица проблесна в облаците и Уилсън усети електрическия заряд зад себе си.

За миг сянката му се открои ясно във водата.

Последва втора светкавица.

Огромни електрически заряди се изпразваха един след друг в пирамидата. Небето сякаш гореше. Уилсън спринтира през площада и се метна към входа на обсерваторията. Светкавици като паяжини проблясваха и се виеха между сградите и в дъжда. Уилсън падна тежко на каменния под и се претърколи на сухо. Хелена го издърпа от входа точно когато водата отвън засъска убийствено.

Светкавиците продължаваха да раздират небето.

Трещяха гръмотевици.

Небесните разряди удряха с ужасяваща сила. През цялото време Уилсън се взираше в Хелена, която гледаше бурята от входа, а светкавиците озаряваха лицето й. Беше прекрасна, изведнъж осъзна той. Да — прекрасна. Странен момент за подобно откровение.

Хелена се обърна към него и попита обвиняващо:

— Ти ли предизвика това? Какво направи в пирамидата? Заради теб ли се разрази тази буря?

За момент Уилсън се оказа хванат натясно, но после се окопити.

— Категорично не. Как бих могъл?

— Ти накара пирамидата да се разтресе! И светкавиците падат върху нея!

След думите й настъпи тишина — бурята си отиде толкова бързо, колкото беше дошла, и над града се спусна призрачно спокойствие. Двамата за момент останаха замръзнали и се вслушваха в очакване нещо да се случи. Само дъждът продължаваше да вали тихо.

— Никога не бях виждала подобно нещо — каза Хелена.

Уилсън избърса водата от очилата си.

— Усещаш ли електричеството във въздуха? — Косъмчетата на ръцете му бяха настръхнали.

Хелена го погледна и видя на челото му пурпурна цицина.

— Ударил си си главата.

Уилсън докосна цицината.

— Паднах по стълбите.

— Знам — рече тя. — Видях те вътре в пирамидата. Заключената решетка… статуята на ягуара. Видях как стената светна! Въртящият се диск! Как таванът се срути! Така че не ми ги разправяй тия, че бурята нямала нищо общо с теб!

Уилсън се изправи с мъка. От дрехите му капеше вода.

— Ще ми отговориш ли?

Той я погледна.

— Отговорът ми няма да ти хареса.

— Опитай.

— Твърде е сложно за…

— … обяснение — довърши тя. — Страхотно!

Уилсън се дръпна настрани. Облаците вече се разпръсваха. Площадът бе наводнен, водата бе дълбока поне трийсетина сантиметра и вятърът набраздяваше повърхността й. Пирамидата Кастильо беше покрита с десетки черни белези от светкавиците. Гледката беше зловеща. Внезапно Уилсън разбра — порталът се е активирал. Облекчението му беше неописуемо. Системата като че ли работеше и това му вдъхна увереност, че един ден ще успее да се върне в своето време.

Звук от двигател отекна през града и на лицето на Уилсън се появи усмивка. В далечината между дърветата се появи зелен джип.

— Питаше как ще се махнем оттук…

Огледа се, но Хелена се беше скрила вътре. Държеше Естир за нашийника.

— Транспортът ни пристигна — каза той.

Хелена нервно извади пистолета.

— Не знаем кои са тези.

— Туристи. Ще ни качат.

— Първо трябва да проверим какви са — предпазливо рече тя.

— Глупости.

Той вдигна ръце и замаха. Джипът бавно излезе на площада, като разплискваше водата, и зави към тях.

— Не знаем кои са — повтори разтревожено Хелена. Погледът й проследи каменното стълбище, което се виеше под купола на Каракол. Тя бързо изкачи ронещите се стъпала и излезе на терасата, като внимаваше да не се показва и държеше Естир плътно до себе си.

 

 

Сателитният телефон зазвъня.

Шофьорът на джипа подаде апарата на пътника до себе си. В другия край на площада стоеше някакъв мъж и махаше с високо вдигнати ръце.

Шофьорът предпазливо подкара през наводнената поляна.

В колата имаше четирима мъже, двама отпред и двама отзад, всичките млади, почернели от слънцето, късо подстригани. Онези отзад провериха пистолетите си и ги скриха под ризите.

— Карай право към него — каза лейтенант Диас. — Всички да се приготвят. Да го приклещим без много шум.

После вдигна телефона.

— Ало.

— Хванахте ли го? — попита дълбок глас на фона на непрекъснато бръмчене.

— Току-що пристигнахме. — Диас се огледа. — Имаше силна буря. Забави ни малко. — Не можеше да обясни следите от изгорено по пирамидата. Дори не се опита. — Имам добра новина. Виждаме отпред някакъв мъж, който ни маха. Отговаря на описанието. — Джипът бавно продължаваше през площада. — Като че ли е сам.

Командир Висблат седеше на задната седалка на хеликоптера с долепен до ухото сателитен телефон. В далечината се бяха натрупали мрачни буреносни облаци.

— Лейтенант Диас — каза той. — Възможно е с него да има и жена. Тя е опасна и вероятно въоръжена. Отваряйте си очите на четири.

Черното кожено куфарче от полицейското хранилище беше между краката на Висблат. Етикетът липсваше.

— Да, сър — отвърна Диас.

— И не забравяйте — твърдо каза Висблат. — Искам го невредим. Можете да правите с жената каквото си поискате.

Джипът зави покрай пирамидата Кастильо и разбитият самолет се появи пред тях, но Диас не каза нито дума, просто го погледна.

— Ще го държим в ареста, докато дойдете. — Замълча за момент. — Не забравяйте да донесете парите.

Телефонът изпращя.

— Парите са у мен. Само гледайте да го задържите. И не забравяйте какво ви казах — в никакъв случай не бива да сваляте слънчевите му очила. Разбрахте ли?

— Да, сър, разбрах. — Уилсън вече беше на не повече от петдесет метра. — Ще го задържим след няколко минути. Ще ви се обадя веднага.

— Внимавайте — каза Висблат. — Може да ви извърти някой номер.

— Разбрано, сър.

Армейските рейнджъри бяха доста самоуверени и това важеше с особена сила за Диас. Той прекъсна връзката, подхвърли телефона на един от мъжете отзад и каза:

— Достатъчно е да хванем онзи малоумник и сме уредени за цял живот.

— Прекалено е хубаво, за да е истина — отвърна шофьорът.

— Не забравяйте, трябва ни жив и невредим — каза Диас. — И при никакви обстоятелства не бива да сваляме очилата му. Разбрахте ли?

— Да, сър — отговориха тримата в хор.

— С него може да има жена — добави Диас. — Така че си отваряйте очите на четири. Тя може да е въоръжена. Ако се наложи, застреляйте я.

Уилсън гледаше как джипът спира до него. Седящият до шофьора свали стъклото на прозореца и му се усмихна. Беше млад, с добре поддържани бели зъби.

— Благодаря, че спряхте — каза Уилсън.

— Можем ли да ви помогнем?

Уилсън погледна четиримата мъже в колата — всичките млади, по къси панталони и маратонки. Изглеждаха симпатични. Американци.

— Имах проблеми с двигателите на самолета — каза Уилсън. — Наложи се да направя аварийно кацане.

Младият мъж слезе от колата и Уилсън изпита съмнение, когато нагази във водата, без изобщо да се замисля.

— Да, видях го. Вие добре ли сте? — попита Диас.

Уилсън отстъпи към стълбите.

— Да, добре съм. Е, малко се озорих.

Диас се усмихна.

— Сам ли сте?

В главата на Уилсън зазвуча предупредителен сигнал.

— Да. Сам съм.

Диас кимна.

— Значи аварийно кацане, а?

— Проблеми с двигателите — повтори Уилсън. — Вие по работа или за удоволствие сте дошли?

— По малко и от двете — отвърна Диас, докато хората му се разгръщаха от двете му страни.

— По каква работа? — поинтересува се Уилсън.

Диас вече не се усмихваше.

— Да я наречем „прибиране“.

Хелена клечеше на терасата на Каракол. Чуваше ясно всяка дума.

Единият от мъжете надникна бързо вътре. Не беше нужно Уилсън да е гениален, за да разбере, че е загазил и че положението се влошава още повече.

Друг от мъжете извади пистолет и каза:

— Горе ръцете. Веднага. — Беше много спокоен. Всички бяха много спокойни.

Диас сложи ръка на рамото на Уилсън.

— Ще те попитам отново. Сам ли си?

Уилсън се дръпна назад.

— Какво значи всичко това?

Диас също извади пистолет и го завря в лицето на Уилсън.

— Сам ли си?

— Казах ви. Да, сам съм.

— Къде е жената?

— Оставих я на едно летище в Тексас — без колебание каза Уилсън. — Голяма досада беше. Казах й да се омита. Какво става всъщност?

Диас пусна съвършена усмивка.

— Ти, приятелю, ми докара най-лесните пари, които съм изкарвал. — Четиримата неочаквано избухнаха в смях. — Аз съм Диас, от армейските рейнджъри, форт Бенингтън. А за твоята глава, нещастни ми приятелю, е определена награда. — Потърка палец и показалец. — Голяма награда.

Уилсън мислено се замоли да не свалят очилата му.

— Момчета, сигурен съм, че ще се разберем. Мога да ви платя повече.

Горе на терасата Хелена бе заинтригувана от насоката на разговора.

— Съмнявам се — отвърна Диас. — Един милион са много пари.

Уилсън неочаквано изблъска единия от мъжете настрани, побягна и скочи от високата три метра площадка в дълбоката до колене вода. Четиримата мъже спокойно отидоха до ръба на площадката, докато Уилсън бъхтеше с всички сили, опитвайки се да стигне до ъгъла.

— Свалете го — нареди Диас. — Внимателно.

Проехтя един-единствен изстрел и куршумът разкъса бедрото на Уилсън.

Хелена стисна револвера по-здраво.

Падналият във водата Уилсън притисна раната си с длан. Мускулът на бедрото му беше съсипан. Кръвта бликаше. Той трепереше от шок и болка. Всичко пред очите му се размазваше и отново се фокусираше, докато двама от мъжете го замъкнаха обратно при стъпалата на Каракол.

— Съветвам те да не го правиш отново — предупреди го Диас.

Хелена слезе на пръсти по стълбите. Скри се непосредствено до входа, затвори очи и пое дълбоко дъх. После вдигна пистолета с две ръце, изскочи и извика:

— Хвърлете оръжията! — Четиримата войници се обърнаха към нея. Никой не изглеждаше уплашен. — Казах да хвърлите шибаните оръжия! — отново извика тя, този път по-силно.

Диас хладнокръвно посочи пода и хората му без никакво колебание пуснаха оръжията си. Лицата им оставаха напълно безизразни. Бяха професионалисти, личеше им. Хелена приближи бързо, все така хванала пистолета с две ръце.

— Горе ръцете! — извика тя и изрита настрани първия пистолет. В същия миг единият от мъжете я подсече. Направи го толкова бързо, че Хелена така и не се усети. Падна тежко и си удари главата в земята.

Лейтенант Диас се изкиска тихо.

— Тъпа жена. Да се опитва да застане между нас и един милион долара.

Наемниците избухнаха в смях.

Кръвта бликаше между пръстите на Уилсън.

— Оставете я — изстена той. Хелена като че ли беше изгубила съзнание. Един от мъжете я обърна по гръб. Друг взе пистолета й. — Оставете я — умолително повтори той. — Тя няма нищо общо.

— Съблечете я — нареди Диас. — Вържете ръцете й отзад.

Уилсън се надигна.

— Казах, оставете я!

— Може да се позабавляваме с нея, когато дойде на себе си — каза Диас.

Един от хората му грубо разтвори ризата на Хелена.

— Правите сериозна грешка! — каза Уилсън, като полагаше сериозни усилия да се овладее. — Оставете я!

Друг редник приближи, изрита го в гърдите и му изкара въздуха.

— Затваряй си устата! Сега тя е наша.

Уилсън с мъка се надигна на колене, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Искам да ви покажа нещо.

Никой не погледна към него; вниманието им беше насочено към Хелена, която тъкмо идваше на себе си. Двама войници с лекота разкъсаха ризата й.

— Рейнджърите са педерасти! — извика Уилсън. — Всички го знаят!

Лейтенантът и хората му се обърнаха едновременно и го изгледаха кръвнишки — точно това, което му трябваше.

Той свали слънчевите си очила и ги хвърли на земята.

Зрителен контакт!

Както и очакваше, четиримата войници се хвърлиха към него като полудели диваци. Уилсън изчака до последния момент и извика омега — командата: „Активирай Пренатоварване“. Изблъска настрани първия нападател, фрасна втория и го събори с един-единствен удар. Но преди да успее да удари отново, Диас и другият рейнджър се нахвърлиха върху него, деряха и сипеха юмруци по лицето му. С първобитен рев Уилсън ги блъсна един в друг, но изгуби равновесие и тримата паднаха на земята с преплетени ръце и крака.

Нападателите на Уилсън бяха по-млади и по-силни, а незнайно защо ефектът от омега — командата му беше по-слаб от обикновено.

Гневно ръмжене на куче отекна от стените; Естир изскочи от руините, впи зъби във врата на Диас и го повлече назад.

Диви писъци раздраха въздуха.

Уилсън успя да се освободи с ритници от другия нападател, но всеки удар, който поемаше, му костваше енергия. Опита се да се освободи, но безуспешно. При поредния удар в лицето светът пред очите му се размаза.

Внезапно проехтяха два оглушителни гърмежа.

Бам, бам.

Уилсън вдигна очи и видя как Хелена — полугола, скрила гърдите си с една ръка — халосва с дръжката на пистолета си Диас в тила. Четиримата войници лежаха в локви кръв на земята; само един все още се движеше — или по-скоро се гърчеше от болка. Хелена се изправи, докосна с длан окървавената си буза и изрита безмилостно войника в главата. Той се отпусна неподвижен като останалите.

— Естир, тук! — извика тя и кучето пусна яката си като менгеме хватка от раздраното рамо на Диас.

Точно в този момент Уилсън и Хелена се погледнаха в очите. Зрителен контакт!

Предизвикващ оптична тракеноидна реакция.

Обхванат от паника, Уилсън се опита да се изправи на четири крака. Знаеше, че трябва да вземе предпазни мерки и че вече е твърде късно. Хелена беше почти до него! Зениците й се свиваха, лицето й беше безизразно.

Тя се хвърли към него като на забавен кадър.

Уилсън не искаше да я наранява по какъвто и да било начин. Тя току-що беше спасила живота му. Разперените й пръсти посегнаха към лицето му.

Но атаката, която Уилсън очакваше, не дойде.

— Опитай да не се движиш — успокояващо каза тя. — Всичко ще се оправи.

И му помогна да се изправи.