Джеф Вандърмиър
Агенцията (6)

005: Първата пробойна

— Какво е? Върху мен ли е? Къде върху мен? Върху мен ли е? Къде върху мен? Виждате ли го върху мен? Виждате ли го? Къде върху мен?

Сутринта след нощ, пълна със сънища за скалата, от която гледа надолу. Контрол стоеше на паркинга на заведението с еднократна чаша кафе и бисквита за закуска в ръка и наблюдаваше една трийсет и няколко годишна бяла жена в лилав бизнес костюм на две коли разстояние от него. Дори докато се въртеше, за да открие кадифената мравка, която я беше полазила, тя пак приличаше на брокер на недвижими имоти, с прецизен грим и руса, късо подстригана коса. Но костюмът всъщност не й стоеше добре, а ноктите й бяха неравни и с олющен лак. Контрол долавяше, че далеч не е разстроена само заради мравката.

Насекомото стоеше отзад на врата й и за момент не помръдваше. Ако й кажеше, щеше веднага да го размаже. Понякога се налага да криеш нещо от хората, само за да не направят първото, което им дойде наум.

— Стойте мирно — каза й той, като остави кафето и бисквитата върху багажника на колата си. — Съвсем безобидно е, сега ще ви отърва.

Защото никой друг, изглежда, нямаше да помогне. Повечето хора не й обръщаха внимание, а други се смееха, докато се качваха в колите и джиповете си. Контрол обаче не се смееше. Не го намираше за забавно. И той се чудеше къде го е налазила Зона X, а въпросите в главата му звучаха също толкова френетично и безполезно като думите на тази жена.

— Добре, добре — каза тя, все още разстроена, а той се наведе и приближи ръка до мравката, която след леко побутване и борба със златните косъмчета по врата на жената се качи в ръката му и се заразхожда безцелно по дланта му — беше червеникава, мека и в същото време някак бодлива.

Жената отърси глава и изви шия, сякаш се опитваше да види тила си. Усмихна се колебливо и каза:

— Благодаря.

После хукна към колата си, сякаш закъсняваше за среща или се страхуваше от него — непознатия, докоснал врата й.

Контрол отнесе мравката на тревата покрай паркинга и я пусна да слезе от палеца му върху клечките на земята. Тя бързо се ориентира и целенасочено се отдалечи към зелените дървета между паркинга и шосето, водена от някакво усещане къде се намира и къде би трябвало да отиде, което Контрол не можеше да проумее.

„Докато не кажеш на хората, че не знаеш нещо, те вероятно ще си мислят, че го знаеш.“ Колкото и да е странно, това го бе казал баща му, не майка му. Или пък не беше странно. Майка му знаеше толкова много, че сигурно не намираше за необходимо да се преструва.

Чудеше се дали е жената, която не знае къде е мравката, или мравката, която не знае, че е полазила върху жена. Но ако и двете се озовяха в Зона X, мравката щеше да бъде много по-щастлива от жената.

* * *

Първите петнайсет минути от сутринта Контрол прекара в търсене на ключа за заключеното чекмедже на бюрото си. Искаше да разреши тази загадка преди срещата си с по-голямата загадка, олицетворявана от биолога. Коравата бисквита, изстиналото кафе и чантата му стояха грозно от едната страна на компютъра. Все едно, не беше особено гладен; офисът му беше пропит от отблъскващата миризма на препарата за чистене.

Когато намери ключа, поседя така няколко секунди, загледан в него, после в заключеното чекмедже и петното в долния ляв ъгъл. Завъртя ключа, потискайки нелепата мисъл, че може би щеше да бъде добре на отварянето да присъства и някой друг, да кажем, Уитби. Не го лъхна гадна миризма, която да покаже, че вътре има нещо умряло.

Но вътре наистина имаше нещо умряло, както и нещо живо.

В чекмеджето, в постоянна тъмнина, растеше растение с аленочервени корени, впити в буца пръст. Сякаш директорът го беше отскубнала от земята, а после по някаква причина го беше пъхнала в чекмеджето. Осем тънки листа, наситено, почти искрящо зелени, стърчаха от оребреното стъбло на неравномерно разстояние едно от друго, и погледнати отгоре, образуваха приятен за окото кръг. Погледнато отстрани обаче, растението напомняше на същество, което се е опитвало да избяга, а най-после освободено, се е свило инстинктивно в крайчеца на чекмеджето.

В основата, полузаровен в буцата пръст, лежеше разложеният труп на малка кафява мишка. Контрол не можеше да бъде сигурен, че растението не се храни с нея. До тях лежеше стар мобилен телефон от първо поколение, а под растението и телефона намери купчина повредени от вода папки. Сякаш някой от време на време бе идвал, за да полива растението. Кой ли би могъл да го прави в отсъствието на директора? Кой бе решил да полива растението, вместо да изхвърли и него, и мишката?

Контрол погледа за кратко мишия труп, после неохотно бръкна с ръка, за да вземе телефона. Отвори ъгълчетата на една-две папки с върха на химикалка. Доколкото виждаше, това не бяха официални документи, а написани на ръка бележки, изрезки от вестници и други второстепенни материали. Зърна някои думи, които го разтревожиха, и затвори папките.

Колкото и да беше странно, изглеждаше така, като че ли директорът е правела компост за растението. Компост от ексцентрични данни. Или абсурден научен проект: „Захранвана от мишки напоителна система за пренос на данни и поддържане на биосферата“. И по-причудливи неща беше виждал на научните фестивали в училище, въпреки че поради собствената си липса на научни умения, когато пред очите му развееха допълнително задание, той се придържаше към утвърдените от времето класики като миниатюрни вулкани и картофи, растящи от други картофи.

Може би, заключи Контрол, като порови още малко, помощник-директорът беше права. Може би щеше да бъде по-добре да вземе друг кабинет. Измъкна се иззад бюрото си и се огледа къде да постави растението. Намери една саксия зад купчина с книги. Може би и директорът я беше търсила.

С помощта на няколко случайни страници от купчините, натрупани по бюрото му — ако ще и да съдържаха тайната за Зона X — той внимателно отстрани мишката от пръстта и я хвърли в боклука. После сложи растението в саксията и я остави на ръба на бюрото, колкото може по-далеч от себе си. Все още му приличаше на изкривена човешка фигура.

А сега? Беше обезвредил всички бръмбари и мишки в кабинета. Единственото, което оставаше, освен херкулесовата задача да прегледа купчините хартия, беше затворената врата, която не водеше наникъде.

Като се подкрепи с глътка горчиво кафе, Контрол се приближи до вратата. За няколко минути разчисти книгите и другите препятствия пред нея.

Точно така. Последната загадка всеки момент щеше да се реши. Той се поколеба за миг, подразнен от мисълта, че ще се наложи да докладва всички тези дребни детайли на Гласа.

Отвори вратата.

Няколко минути не можа да отмести поглед.

После пак я затвори.