Джеф Вандърмиър
Агенцията (22)

021: Повторение

Когато дойде понеделник сутрин, Контрол отказа да отиде веднага в „Съдърн Рийч“. Вместо това се отправи към дома на директора — погледна картата в интернет, препаса пистолета си и се качи на магистралата. Беше го включил в списъка със задачи, веднага щом категоризира бележките в кабинета си, само за да се увери, че хората на Грейс наистина са претърсили къщата й така щателно, както тя твърдеше. Потвърждението за манипулацията на Гласа/Лаури, а оттам и на майка му, си оставаше вяло чувство, бръмчащо някъде на заден план. По отговорите личеше, че Лаури не може да му помогне с нищо, не може да му предостави никакви средства — беше манипулиран от някой друг, далечен и недосегаем. Под прикритието на гласа Лаури се спускаше отдалеч като призрак в „Съдърн Рийч“. Сега Контрол се опитваше да ги слее в един човек, в едно намерение.

Когато тръгна, изпита желание изобщо да не се връща в агенцията, да отмине и дома на директора и да поеме по някой страничен селски път, който ще го отведе до къщата на баща му, на около седемдесет и пет километра на запад. Устоя на импулса. Къщата си имаше нови собственици, в двора вече нямаше скулптури. След смъртта на баща му скулптурите си бяха намерили добри осиновители — лели и чичовци, племеннички и племенници, въпреки неговото усещане, че пейзажът от детството му се разпада късче по късче. Така че там нямаше да намери утеха. Нито истинска история. Част от роднините му още живееха в района, но баща му бе спойката между тях, а и той не ги беше виждал от юношеските си години.

Блийкърсвил наброяваше население от около двайсет хиляди души и беше достатъчно голям, за да има няколко прилични ресторанта, малък културен център и три пресечки исторически център. Директорът живееше в квартал, където рядко се виждаха бели лица. Имаше много магнолии, надвиснали борове и дъбове, натежали от мъх. По осеяния с дупки път лежаха подгизнали клони, начупени и съборени от бурите. Масивни кедрови и циментови къщи, някои с тухлени акценти, повечето кафяви, сини или сиви, с една-две коли по алеите, насипани с чакъл или борови иглички. Подмина няколко общински коша за баскетбол, а чернокожи и латиноамерикански хлапета с велосипеди спираха и го зяпаха, докато не се скрие от погледа им. Училището беше свършило преди няколко седмици.

Къщата на директора се намираше в края на улица „Стандифорд“, на върха на един хълм. Контрол избра предпазливостта, паркира на долната улица една пресечка оттам и се качи пеш до задния й двор, следващ наклона на възвишението. Беше обрасъл с неподрязани азалии и внушителни глицинии, част от които здраво увити около стволовете на боровете. Зад кръговете от натрупани клетки за птици се виждаха няколко невзрачни островчета от компост. С времето тревата беше пожълтяла и умряла, а корените на дърветата се бяха оголили.

За веранда служеха три циментови полукръга, покрити с листа, а до една паничка, пълна догоре с мръсна вода, гниеше умряла птица. Белите френски прозорци със зелени петна от мухъл бележеха мястото, от което щеше да влезе. Само един проблем: трябваше да разбие ключалката, защото не беше подал официална молба за достъп. Осъзна, че всъщност иска да разбие ключалката. Не искаше да има ключ. Докато работеше с инструментите, които си беше донесъл, заваля дъжд. Тлъстите капки дрънчаха по нападалите през зимата листа на магнолиите.

Имаше чувството, че някой го наблюдава — може би долови някакво леко движение с периферното си зрение — точно когато успя да отвори вратата. Изправи се и се обърна наляво.

В съседския двор, далече от телената ограда, стоеше чернокожо момиче, девет или десетгодишно, с плитки с мъниста и го гледаше предпазливо. Носеше рокля на слънчогледи и бели сандали с велкро.

Контрол се усмихна и й помаха. В някоя друга вселена, но не и в тази, Контрол заряза мисията си и избяга.

Момичето не отговори на поздрава му, но и не избяга.

Той прие това като знак и влезе вътре.

Никой не беше стъпвал тук от месеци, но във въздуха се усещаше леко движение, което му се искаше да припише на невидим вентилатор или климатик, който тъкмо е спрял да работи. Само дето Грейс беше наредила да прекъснат електрозахранването до завръщането на директора, „за да й спестят пари“. Вече валеше толкова проливно, че притъмня, и той включи фенерчето си. Никой не би го забелязал — беше далеч от прозорците, а и те бяха покрити с дълги тъмни завеси. А и повечето хора бяха на работа.

Съседите на директора вероятно я познаваха като психолог с частна практика, без да подозират за ролята й в „Съдърн Рийч“. Ако изобщо я познаваха. Дали снимката в кабинета на Грейс беше аномалия или директорът наистина имаше навик да хапва барбекю с бира в ръка? Дали Лаури някога наистина бе наминавал с бейзболна шапка, тениска и скъсани дънки за хотдог и фойерверки на Четвърти юли? Хората можеха да се удвояват и утрояват, за да станат различни в различни ситуации, но някак му се струваше, че директорът е била самотница. И тук, в дома си, с времето, противно на протокола, а в някои случаи и нелегално, бе носила доказателства и документи от Зона X, заличавайки границата между личния и професионалния си живот.

В тунела от лъчи на фенера малката дневна скоро издаде тайните си: канапе, три фотьойла, камина. Нещо като библиотека зад преградна стена и летящи врати с олющена боя като в каубойска кръчма. Кухнята беше отляво, а след нея имаше коридор: масивен старомоден хладилник, украсен с магнити със снимки и стари календари, охраняваше ъгъла. Вдясно от дневната имаше врата към гаража, а някъде там сигурно беше и спалнята. Цялата къща беше около сто и шейсет квадрата.

Защо бе живяла тук? Със заплатата си би могла да си позволи нещо много по-добро. И Грейс, и Чейни живееха в Хедли, в хубав квартал на средната класа. Може би имаше дългове, които не му бяха известни. Трябваше му по-добро разузнаване. Липсата на информация за директора някак му изглеждаше свързана с тайното й преминаване на границата и способността да запази толкова дълго поста си.

Къщата стоеше празна близо година. Не беше идвал никой, освен Централата. И сега нямаше никой. Но празнотата го изпълваше с безпокойство. Дишаше плитко, пулсът му бе ускорен. Може би причината бе, че разчиташе изцяло на фенерчето; смущаващият начин, по който то свеждаше всичко извън яркия си поглед до гъста сянка. Част от него разбираше, че това е по-близо до операция на терен от всичко, което бе правил от години насам.

До мивката стоеше полупразна чаша с вода, отразяваща светлината като огнен обръч. Вътре имаше няколко чинии, вилици и ножове. Един ден директорът бе оставила всичко, беше се качила в колата и потеглила към агенцията, за да оглави дванайсетата експедиция. Хората от Централата явно нямаха инструкции да почистят след нея… нито след себе си. По килима в дневната личаха следи от обувки, привнесени листа и пръст. Приличаше на диорама от музей, посветена на тайната история на „Съдърн Рийч“.

Грейс може би беше повикала Централата, за да вземе всичко класифицирано, но що се отнася до личните вещи на директора, бяха пипали леко. Изглежда нищо не беше докоснато, макар Контрол да знаеше, че са изнесли четири-пет кашона с материали. Изглеждаше само разхвърляно, но без съмнение така и го бяха заварили, ако можеше да се съди по кабинета, който бе наследил. По стените имаше закачени картини и репродукции, а под тях — няколко претъпкани стойки за дискове, прашен плоскоекранен телевизор и евтина на вид стереосистема, върху която бяха натрупани десетки редки стари грамофонни плочи. Нито една от картините и снимките не изглеждаше с личен характер.

До стената, деляща дневната от библиотеката, беше разположен елегантен златистосин диван. Върху една от възглавниците имаше купчина списания, а пред него стоеше антикварна масичка от палисандрово дърво, която като че ли беше използвана вместо бюро: цялата й повърхност беше затрупана с книги и списания, също като красиво лакираната кухненска маса вляво. Дали беше работила предимно в тези помещения? Беше по-уютно, отколкото очакваше, добре мебелирано и той не можеше да разбере защо това го тревожеше. Дали покъщнината вървеше с къщата или беше наследство? Имаше ли директорът нещо общо с Блийкърсвил, преди да постъпи в „Съдърн Рийч“? В главата му се оформяше теория, като смътно запомнена музикална композиция, която можеше да си изтананика, но не и да назове или изсвири.

Докато вървеше по коридора покрай кухнята, забеляза още един факт, който му се струваше странен без особена причина. Всички врати бяха затворени. Налагаше се да ги отваря, сякаш преминаваше през поредица от пропуски. Всеки път, макар да не долавяше заплаха, Контрол беше готов да отскочи назад. Откри кабинет, стая с етажерки, тренажор велосипед и гири, стая за гости с баня срещу нея. Имаше много врати като за такава малка къща, което го наведе на мисълта, че директорът или Централата са се опитвали да скрият нещо. Имаше чувството, че пътува между различни части на мозъка й. Всяка от тези мисли и тяхната съвкупност го плашеха, но след третата врата им тегли една и започна да влиза навсякъде с ръка върху „дядо“ в кобура.

Обиколи библиотеката и погледна през всеки от прозорците на фасадата. Видя обрасла, посипана с клони морава, очукана зелена пощенска кутия в края на циментовата пътека и нищо подозрително. Никой не дебнеше в седан със затъмнени стъкла, например.

Върна се в дневната, мина по другия коридор, покрай вратата за гаража, и влезе в спалнята отляво.

Отначало му се стори, че стаята е била наводнена и водата е отнесла всички мебели към стените. Върху шкафовете и скриновете бяха натрупани столове. Леглото беше подпряно до гардероба. Върху него, като плавеи, бяха нахвърляни около седем чифта обувки — от високи токчета до маратонки. Завивките бяха постлани небрежно. В дъното, иззад вратата на банята, под лъча на фенера му проблесна откачено огледало.

Контрол извади „дядо“, свали предпазителя и започна да го насочва успоредно с фенера, от скриновете към леглото, после към стената, до която някога се е намирало леглото, и дебелите лилави завеси. Внимателно ги дръпна и видя познатите думи под високия хоризонтален прозорец, през който нахлуваше застояла светлина.

„Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите“

Написани с дебел тъмен маркер. Същият текст, същата карта като на стената в кабинета му. Сякаш в мига, в който се беше избавил от тях, те се бяха появили в спалнята на директора. Ирационална гледка. Ирационална мисъл. Сега стотици Контроли бягаха от стаята и се качваха в колите си в стотици джобни вселени.

Но надписът си беше тук открай време. Нямаше друг начин. Много немарливо от страна на хората на Грейс да не го премахнат. Твърде немарливо.

Той се обърна към банята.

— Ако вътре има някой, излез. Имам пистолет.

Сърцето му биеше лудо, а ръката му стискаше така здраво фенера, че надали можеше да го пусне.

Никой обаче не излезе.

Вътре нямаше никой, както се увери, щом се насили да диша по-бавно. Огледа всички ъгли, дори малкия килер, в който колкото повече навлизаше, толкова по-дълбок му изглеждаше. В банята намери обичайните неща — шампоан, сапун, рецепта за лекарства за кръвно налягане, няколко списания. Кафява боя и четка за коса със сиви косми по нея. Значи директорът остаряваше и това я притесняваше. Когато светлината от фенера попадна върху четката, тя заблестя, сякаш искаше да си поговори с лъчите, също като надрасканите бележки и скъсаните страници от списанията, които оголваха части от живота й пред очите му и ги правеха така осезаеми, сякаш бяха негови.

Той се върна в спалнята и отново обходи стената с фенерчето си. Не, картината не беше същата. Думите — те бяха същите, съвсем същите. Но ги нямаше белезите за височина. И картата беше различна. На тази се виждаше островът и разрушеният фар, заедно с топографската аномалия и фара на брега. Беше изобразена и „Съдърн Рийч“. Имаше прекарана линия между разрушения и работещия фар и топографската аномалия, която продължаваше чак до агенцията. Приличаха на контролни пунктове на граница, взети сякаш от карта на някогашна империя.

Контрол отстъпи назад и се върна по коридора до дневната. Беше му студено, чувстваше се дистанциран. Не можеше да измисли сценарий, в който Централата бе видяла тези думи и картата, но ги беше оставила там.

Което означаваше, че са се появили след претърсването на къщата. А това означаваше… вероятно означаваше…

Не си позволи дори да си го помисли. Вместо това отиде до входната врата, за да потвърди внезапното си подозрение.

Дръжката лесно се завъртя. Отключено.

Което нищо не означаваше.

Но сега най-ярката му мисъл, единствената му реална мисъл, беше да се измъкне от къщата. Все пак запази достатъчно присъствие на духа, за да заключи и да излезе отзад.

Отвори френските прозорци и се озова на дъжда.

Върна се, подтичвайки, при колата си.

Едва когато паркира достатъчно далеч, на главната улица на Блийкърсвил, се обади на майка си, за да й каже какво е намерил и да я помоли да изпрати екип. Ако го беше направил от къщата, щяха да го накарат да остане по-дълго там. Докато говореха, той се опитваше да се самоубеди също толкова енергично, колкото се стараеше и майка му, че това, което е видял, не е каквото си мисли.

— Не прави прибързани заключения, Джон, и не казвай на Грейс, защото ще реагира пресилено.

За това беше напълно права. Всеки служител на „Съдърн Рийч“ би могъл да надраска надписа на стената, а първият заподозрян след помощник-директора би бил Уитби. Малката утеха от това предположение беше смутена от видение: как директорът броди наоколо между къщите, през парковете и полята, към гората. Навестява старите си обиталища.

— Обаче има нещо, което искам да ти кажа, Джон.

— Кажи ми го тогава.

Дали не беше издала, че зад Гласа стои Лаури, за да скрие нещо друго?

— Помниш ли къде намерихме антрополога и геодезиста?

— На веранда и зад медицински кабинет.

— Забелязахме някои… несъответствия… на тези места. Отчитаме различни параметри.

— Как така? В какъв смисъл „различни“?

— Все още анализираме данните, но ще поставим и двете места под карантина, макар да не е лесно.

— Но не и запустелия паркинг? Където е била биологът?

— Не.