Джеф Вандърмиър
Агенцията (17)

017: Тероари

На другата сутрин касиерката в кръчмата — пълничка сивокоса жена, го попита:

— Вие с онези от правителствената агенция във военната база ли работите?

Предпазливо, все още опитвайки се да се отърси от съня и лекия махмурлук:

— Защо питате?

— О, нищо особено — мило отвърна тя, — те просто всичките изглеждат някак еднакво.

Искаше й се той да попита: „Как по-точно?“, но той само се усмихна загадъчно и подаде сметката. Не се интересуваше как изглежда, в какъв таен клуб е влязъл, без да знае. Дали касиерката си имаше таблица, в която отмяташе общите характеристики?

Когато се върна в колата, установи, че умрелият комар и засъхналата капка кръв на прозореца смущават чувството му за ред и ги изтри с кърпичка. А и все едно, на кого би могъл да ги представи като улики?

 

 

Първата му задача за деня беше отдавна очакваният видеозапис, направен от първата експедиция. Видеофрагментите съществуваха в специална зала за прожекции в сградата, близо до крилото за членовете на експедициите. На отсрещната стена в тясното помещение имаше голяма бяла конзола, която изпъкваше по-рязко в горния край, отколкото в долния, и несъзнателно имитираше прегръщащия силует на цялата сграда. В тази конзола беше вграден телевизорът — като матово сива глава със строго кубистична качулка — който даваше достъп само до видеозаписите и нищо друго. Беше стар модел от времето на първата експедиция, с масивна задница, наместена в ниша в стената. Гърбът на Контрол още пазеше пъшкащия спомен за подобна тежест, докато се бореше да вкара телевизор в стаята си в общежитието като студент.

Пред телевизора нисък черен мраморен пулт със старомодни бутони и джойстикове за управление на видеото. Приличаше на музеен експонат или някой от онези спиритуалистични автомати с монети по карнавалите. Под пулта бяха наместени под строй четири кожени стола. Когато ги издърпаха, вътре отесня, въпреки че таванът беше висок най-малко седем метра. Това трябваше да облекчи чувството му за клаустрофобия, но всъщност само го усили с лек световъртеж поради ъгъла на конзолата. Забеляза, че отдушниците горе са задръстени от прах. Острата миризма на автомобилно табло воюваше с ръждив мирис на мухъл.

На големи златни табели, закачени по стените, бяха гравирани имената на двайсет и четиримата участници в първата експедиция.

Дори Грейс да отричаше, че стената с думите на пазача на фара стои в памет на бившия директор, нямаше как да отрече нито че тази стая беше мемориал на първата експедиция, нито че тя лично беше неин пазител и уредник. Нивото на сигурност тук беше толкова високо, че от всички служители на „Съдърн Рийч“ само бившият директор, Грейс и Чейни имаха достъп до стаята. Всички други можеха да гледат само снимки и да четат записи, но дори това се случваше при внимателно контролирани условия.

Затова Грейс трябваше да бъде неговата връзка тук — никой друг не можеше да свърши тази работа. Без да каже и дума, тя си дръпна един стол и със загадъчна поредица стъпки подготви пускането на записа. Контрол осъзна, че нещо в нея се е променило. Не действаше със злонамерената нагласа, която би могъл да очаква, а с любяща отдаденост и премерени действия, характерни повече за гробищата, отколкото за видеозалите. Сякаш това беше някакво неутрално пространство, зона без огън, в която се бе озовал, без да знае.

Скоро той щеше да види мъртви хора, превърнали се в легенди в агенцията, и заместник-директорът вършеше работата си със сериозността на английски иконом. Може би защото същото бе правила и директорът; тя също бе познавала тези хора, макар съдбата им да е била решена от нейния предшественик. След цяла година подготовка. С най-добрите високотехнологични екипировки и оборудване, които агенцията бе могла да намери или създаде, за да ги обрече на гибел.

Контрол усети, че сърцето му бие учестено, устата му е пресъхнала и дланите му се потят. Сякаш му предстоеше важен изпит с големи последствия.

— Всичко е обяснено в самия филм — каза Грейс. — Започва от самото начало и продължава нататък с малко прескачане в хронологичен ред. Можете да превъртате напред и назад, както предпочитате. Ако не сте приключили до час, ще се върна и с това времето ви за гледане ще свърши.

Бяха открили над сто и петдесет фрагмента, повечето с продължителност от десет секунди до две минути, заснети от оцелелите. Някои бяха донесени от Лаури, други от четвъртата експедиция. Не се препоръчваше гледане повече от час наведнъж. Малцина бяха издържали дори толкова.

— Междувременно ще ви чакам отвън. Ако свършите по-рано, почукайте на вратата.

Контрол кимна. Значеше ли това, че ще бъде заключен? Явно да.

Грейс стана от мястото си. Контрол го зае, а преди тя да си излезе, неочаквано усети на рамото си ръката й, вложила в жеста може би малко повече тежест от необходимото. После се чу щракването на ключалката отвън и той остана сам в мраморната гробница, изписана с имената на привидения.

Сам беше пожелал да гледа видеозаписа, но сега му се искаше да се откаже от това изживяване.

 

 

На първите кадри се виждаха нормални неща — издигането на лагера, фарът в далечината, който от време на време рязко влизаше в кадър. На фона се забелязваха тъмните силуети на дърветата и палатките. Синьо небе изпълваше екрана, когато някой пускаше камерата, но забравяше да я изключи. Чуваха се смях и бъбрене, но Контрол, като зрител или пътешественик във времето, вече беше изпълнен с подозрение. Това очакваните, нормални неща ли бяха — банални другарски отношения между човешки същества — или намеци за тайни съобщения, подкожни и убедителни? Контрол не бе желал тази намеса, това замърсяване от чужди анализи и мнения, затова и не бе прочел всичко в папките. В този момент обаче осъзна, че вече е твърде брониран от предварителна информация, и твърде циничен към предпазливостта си да не се изложи. Ако не внимаваше, всичко щеше да бъде преувеличено и неправилно изтълкувано, докато накрая всеки кадър щеше да внушава заплаха. Не забравяше бележката на един друг анализатор, че никоя друга експедиция не е виждала това, което той щеше да види. Поне от тези, които се бяха завърнали.

Последваха няколко сегмента от видеодневника на ръководителя на експедицията по здрач — уловеният й силует, огънят зад нея — които не съобщаваха нищо, което Контрол вече да не знае. На следващите седем отрязъка от по четири-пет секунди не се виждаше нищо, освен петнисти сенки — нощни кадри без никакъв контраст. Въпреки това той упорито присвиваше очи с надеждата да различи някаква форма или образ. В крайна сметка си остана със самосбъдващото се пророчество на черни точки по краищата на зрителното му поле, напомнящи на малки въртящи се паразити.

Мина един ден, в който участниците в експедицията се пръснаха като вълна от базовия лагер, а Контрол се опитваше да не се привърже твърде много към някой от тях. Не се омайваше от чара на честите им шеги. Нито от видимата им сериозност и компетентност — едни от най-добрите умове, които „Съдърн Рийч“ бе успяла да намери. Небето се покри с облаци. Отрезвяващ момент, когато попаднаха на останките от колона военни камиони и танкове отпреди появата на границата. Вече бяха започнали да се покриват с пръст и да обрастват. До петата експедиция всичко това щеше да е изчезнало и всички следи от него — заличени. Зона X щеше да си го присвои за свои цели — привилегията на победителя. Но нямаше човешки останки, които да притеснят първата експедиция, макар Контрол да виждаше намръщените изражения на някои лица. Ако човек се вслушаше внимателно, вече можеше да долови смущенията на радиостанциите им и все повече реплики от типа на: „Обади се“ или „Там ли си“, последвани от силно пращене.

Още една вечер, още едно съмване. Контрол имаше чувството, че се движи в бърз клип и почти можеше да се отпусне в капсулата на всеки безобиден миг, обгърнат от блажено неведение за останалите. Но смущенията вече се бяха разпространили и общуването по радиостанциите се бе превърнало в поредица от словесни недоразумения. Слушащият и слушаният бяха започнали да се поддават на някаква външна сила, макар още да не го съзнаваха. Или поне не изразяваха на глас тревогите си пред камерата. Контрол предпочете да не връща отново тези моменти. От тях го полазваха тръпки, леко му се повдигаше и общото чувство на световъртеж и клаустрофобия се усилваше.

Накрая обаче не можеше повече да се заблуждава. Стигна до прочутия двайсетсекунден клип, заснет според документите от Лаури — антрополог и военен експерт на екипа. Привечер на втория ден, последни лъчи на залеза. Тъмният силует на фара в далечината. В невинността си не бяха съзрели опасността от разделянето на експедицията. Групата на Лаури беше решила да бивакува сред останките на изоставени къщи по средата на пътя към фара. Дори не можеха да се нарекат село и нищо такова не беше отбелязано на старите карти, но бяха най-голямото населено място в района.

Шумолене, което Контрол свързваше с морски овес и бриз, но съвсем слабо. Руините на старите стени хвърляха тъмни сенки на фона на небето; виждаше се широката линия на каменната пътека, преминаваща между тях. Камерата леко трепереше в ръцете на Лаури. На преден план една жена — ръководителят на експедицията — крещеше: „Накарайте я да спре!“ Лицето й изглеждаше като маска от светлината на камерата с тъмни сенки покрай очите и устата й. Срещу нея, от другата страна на грубо скована дървена маса, като че изгоряла, жена — ръководителят на експедицията — крещеше: „Накарайте я да спре! Моля ви, спрете! Моля ви, спрете!“ Камерата подскочи и се завъртя, после застана стабилно, вероятно все още в ръцете на Лаури. Човекът, който държеше камерата, започна да диша тежко и Контрол разпозна звука, който бе чул преди малко — шепнещ дъх с плитко хриптене. Нямаше никакъв вятър. Чу и настойчиви, остри гласове встрани от камерата, но не можеше да разбере какво казват. Жената вляво на екрана спря да крещи и се вгледа в обектива. Жената вдясно също замлъкна и се взря в камерата. Маските им излъчваха един и същи страх, молба и объркване към него през разстоянието във времето и пространството. Не можеше да различи двете проявления, не и на тази мижава светлина.

Но след това, изправил се напрегнато на мястото си, макар да знаеше какво предстои, Контрол осъзна, че не сумракът е ограбил всички цветове от обкръжението им. По-скоро като че ли нещо се беше намесило в пейзажа; нещо толкова неимоверно голямо, че краищата му бяха далеч извън обсега на камерата. В последната секунда на записа, докато двете жени още седяха замръзнали и с втренчени погледи, фонът сякаш се размърда и продължи да мърда… последван от още по-смразяваща поредица от кадри: този път пред камерата стоеше Лаури, правеше глупави физиономии на плажа на следващата сутрин, а операторът зад камерата се смееше. Нито дума за ръководителя на експедицията. Нито следа от нея. Контрол знаеше, че тя липсва и в по-нататъшните кадри. Никакво обяснение от Лаури. Тя все едно бе заличена от паметта им или през изминалата нощ всички бяха преживели някаква огромна, невъобразима травма, докато камерата е била изключена.

Но разпадът продължаваше въпреки привидното им щастие и спокойствие. Лаури говореше думи без всякакъв смисъл, а жената зад камерата отговаряше така, сякаш го разбираше; нейната реч още не бе деформирана.

 

 

Касапницата го следваше от екрана, докато излизаше, съпроводен от Грейс, към светлината — различна светлина. Щеше да го преследва още известно време. Не беше сигурен, трудно му бе да облече нещата в думи и когато Грейс го попита добре ли е и го хвана за ръката, сякаш за да го вдигне, успя само да промърмори и да кимне. Знаеше, че състраданието й си има цена и че по-късно сигурно щеше да я плати. Затова се измъкна, избърза напред и измина останалата част от пътя сам.

Целият ден беше пред него. Трябваше да дойде на себе си. Чакаше го среща с биолога, после оперативка, после… вече не помнеше какво. Когато се спъна и падна на коляно, осъзна, че е стигнал до кафенето и познатия зелен мокет със стрелки, сочещи към двора. Облян в светлината, струяща през широките, почти като в катедрала прозорци. Навън беше слънчево, но той вече виждаше гневното сиво в белите облаци, предвещаващо следобеден дъжд.

В черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята.

Фар. Кула. Остров. Пазач на фара. Граница с огромна искряща врата. Директор, която може би е преминала нелегално през границата, използвайки същата тази врата. Размазан комар на предното стъкло. Измъченото лице на Уитби. Вихрушката от светлина на границата. Телефонът на директора в чантата му. Демонични записи, съхранявани в мемориална катафалка. Детайлите започваха да го давят. Да го поглъщат. Нямаше как да ги остави да се уталожат, нито да разбере кои са важни и кои — незначителни. Беше започнал с „нисък старт“, както бе пожелала майка му, но не беше стигнал далече. Имаше опасност новопостъпващата информация да заличи подготовката му и знанието, което бе донесъл със себе си. Беше запаметил купища папки и тактики. А трябваше скоро да се зарови по-сериозно в бележките на директора, въпреки че те щяха да повдигнат нови загадки, убеден беше в това.

Пищенето беше продължило чак до края. Операторът зад камерата не приличаше на човек. Събудете се, умоляваше Контрол членовете на първата експедиция, докато гледаше записа. Събудете се и осъзнайте какво ви се случва. Но те не го направиха. Не можеха. Намираха се на километри разстояние от него, а и бе закъснял с над трийсет години, за да може да ги предупреди.

Контрол сложи ръка на мокета и отблизо видя, че там, където са зелените стрелки, тъканта е разнищена и прилича на мъх. Почувства грубата текстура и износеност от годините. Дали това беше същият мокет отпреди трийсет години? Ако да, значи всяко значимо действащо лице от филма и папките бе минавало по него, бе стъпвало стотици пъти отгоре му. Може би дори Лаури със своята камера, ръсещ шеги преди експедицията. Мокетът беше изморен, също като агенцията, движеща се по начертаните пътеки на лунапарка, наречен Зона X.

Хората го гледаха. Трябваше да се изправи.

От сумрачните коридори на други места се гърчат форми които никога не са били и не биха могли да бъдат.

 

 

Контрол се изправи и след кратка интерлюдия в кабинета си отиде да се срещне с биолога в стаята за разпити. Нужно му бе някакво облекчение и пречистване. Беше изискал информацията от Рок Бей — най-дългият работен ангажимент на биолога преди дванайсетата експедиция. От полевите бележки и скици си личеше, че това е било любимото й място. Богата северна дъждовна гора с пищна екосистема. Беше си наела къщичка наблизо и освен снимките на скалните езерца, имаше и такива на дома й — рутинно проследяване от страна на Централата. Легло като нар, удобна кухня и черно огнище, служещо и за камина с дълъг кюнец, преминаващ в комин. Някои аспекти на дивата природа му допадаха и го успокояваха, също като простия домашен уют на къщичката.

Контрол седна и сложи бутилка с вода и папките между двамата. Този гамбит му беше омръзнал, но все пак… Майка му винаги казваше, че повтарящите се ритуали подчертават по-драматично невидимите неща. Някой ден можеше да посочи папките и да направи предложение.

Флуоресцентните лампи пулсираха и трепкаха; нещо в тях бе започнало да се поврежда. Не го интересуваше дали Грейс гледа през стъклото. Призрачната птица изглеждаше ужасно — не толкова болна, колкото като че ли бе плакала, поне така му се струваше. Около очите й имаше тъмни кръгове, а тялото й беше прегърбено и отпуснато. Всяка дързост и присмехулност бяха изгорели или решили да се скрият.

Контрол не знаеше откъде да започне, защото изобщо не му се започваше. Искаше му се да поговорят за видеозаписа, но това беше невъзможно. Думите се въртяха и оформяха в съзнанието му, за да не бъдат никога изречени, заключени между потребността и волята му. Не можеше да ги разкрие пред никое човешко същество. Ако излееше всичко това, ако замърсеше нечие съзнание, никога нямаше да си прости. Веднъж една негова приятелка, успяла да си създаде представа за работата му, го попита: „Защо го правиш?“ Имаше предвид защо служи на такава потайна цел, която не може никога да сподели, никога да разкрие. Беше й отговорил по стандартния надут начин, за да се самоиронизира, да прикрие сериозността си. „За да знам. Да повдигна булото“. Да премина границата. Още докато го изричаше, осъзна, че в същото време й казва, че няма нищо против да я остави там сама, от другата страна.

— За какво бихте искали да поговорим? — попита той Призрачната птица, не защото нямаше въпроси, а защото искаше тя да води.

— За нищо — отвърна апатично тя. Думите прозвучаха преднамерено вяло.

— Все нещо трябва да има.

Той се молеше. Дано да има нещо, което да го разсее от касапницата в главата му.

— Аз не съм биологът.

Тази реплика извади Контрол от вглъбението му и го накара да се замисли над смисъла й.

— Вие не сте биологът — повтори той като ехо.

— На вас ви трябва биологът. Аз не съм биологът. Идете да говорите с нея, не с мен.

Какво беше това — криза на личността, психотичен пристъп или просто метафора?

Независимо от отговора, Контрол осъзна, че срещата е била грешка.

— Можем да опитаме отново следобед — предложи той.

— Какво да опитаме? — сопна се тя. — Да не мислите, че това е някаква психотерапия? За кого?

Преди да й отговори, тя с едно рязко движение изблъска папките и водата от масата и с две ръце стисна неговата. Не го пускаше. В очите й се четяха непокорство и страх.

— Какво искате от мен? Какво искате всъщност?

Контрол махна със свободната си ръка на охраната, за да им даде знак да не влизат. С периферното си зрение отбеляза, че се отдръпнаха някак внезапно, сякаш нещо чудовищно ги засмука обратно през вратата.

— Нищо — отвърна той, за да види реакцията й. Дланта й беше лепкава и топла, не особено приятна; определено нещо се случваше под кожата й. Дали не беше вдигнала още по-висока температура?

— Няма да ви помагам да описвате собствената ми патология — процеди тя задъхано, а после изкрещя: — Аз не съм биологът!

Той се отдръпна, избута стола си назад и се изправи, без да откъсва очи от нея. Тя се отпусна отново на мястото си, забола поглед в масата. Чувстваше се ужасно, задето е така разстроена, още повече че може би той го бе предизвикал.

— Която и да сте, ще продължим по-късно.

— За мен ще бъде удоволствие — промърмори тя със скръстени ръце.

Докато си вдигне шишето с вода и разпилените папки и стигне до вратата, в нея отново нещо се промени.

Гласът й трепереше на ръба на някаква нова емоция.

— Когато заминавах, край резервоара с вода отзад имаше двойка щъркели. Още ли са там?

Трябваше му секунда да разбере, че има предвид заминаването за експедицията. И още секунда да осъзнае, че това е почти извинение.

— Не знам. Ще проверя.

Какво се бе случило с нея там? Какво се бе случило с него тук?

Последният фрагмент от филма оставаше сам в категорията си: „Необясними“. Всички вече бяха мъртви с изключение на ранения Лаури на средата на пътя към границата.

В продължение на цели двайсет секунди обаче камерата се рееше над искрящите тръстики в блатата, наситеносините езера, рошавите бели гребени на морето, връщаше се към фара.

Спускаше се и се издигаше, падаше и се възвисяваше.

Със смразяващ ентусиазъм.

Всепоглъщаща радост.