Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бюканън-Ренард (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ideal Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джули Гаруд

Заглавие: Идеалният мъж

Преводач: Дори Габровска

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 13.01.2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-1062-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9430

История

  1. — Добавяне

Тридесет и трета глава

Ели наблюдаваше пейзажа през прозореца, а Макс шофираше по виещия се стар двулентов път.

— Имаме ли билети за самолета? Кларк ми каза, че ще се погрижи за това, но… — започна тя.

— Да, имаме. Довечера ще спиш в собственото си легло.

Когато направи следващия завой, Макс зърна отблясък от стомана с ъгълчето на окото си.

— Близо сме до водопадите — каза Ели. — Ако има време…

— Долу! Наведи се надолу!

Макс изви рязко волана, за да отклони джипа от линията на огъня. Когбърн изскочи на пътя, вдигна пушката и стреля два пъти. Макс разпозна модела на пушката в мига, в който отново зави рязко.

— Кучият син се опитва да уцели резервоара. Явно мисли, че така ще се взривим.

Ели беше удивена колко спокойно говори той. Лицето й беше върху бедрото му и тя внимаваше да не се блъсне в скоростния лост.

Третият изстрел уцели задната им лява гума, а при скоростта, с която се движеха, бе почти невъзможно да се овладее колата.

— Дръж се, скъпа. Излизаме от пътя.

Джипът се завъртя и Ели помисли, че ще се преобърнат, но Макс знаеше какво прави. След секунди вече бе изправил джипа и подкара към гората.

Той скочи на спирачката, разкопча предпазния колан на Ели, после и своя, и нареди:

— Да тръгваме.

Сетне отвори рязко вратата и издърпа Ели след себе си. Двамата побягнаха с всички сили, навеждаха глави, за да не ги блъскат надвисналите клони, и прескачаха по-ниските храсти. Внезапно Макс спря и направи знак на Ели да клекне, после я бутна назад, така че храстите я скриха. Вдигна длан, за да й покаже да не мърда. И зачака, приклекнал пред нея, ослушвайки се напрегнато.

Ели опита да не вдига никакъв шум и да овладее дишането си. Ако Когбърн ги преследваше, щеше да ги открие. Тя стоеше неподвижно и тихо.

Колко дълго чакаха? Нямаше никаква представа, но краката й започваха да изтръпват, а в прасеца й се оформи някакъв болезнен възел. Как можеше Макс да стои в една поза толкова дълго, без да помръдне изобщо?

Едно клонче изпука. Откъде бе дошъл звукът? Струваше й се, че отляво, но Макс скочи и стреля надясно — три бързи изстрела един след друг, като в същото време побягна към целта си.

Улучи Когбърн с третия изстрел. Наемният убиец опита да се върне при колата си, но стигна само до джипа на Макс, където се строполи на земята и запищя от болка.

Не получи никакво съчувствие. Макс грабна пушката и я хвърли на задната седалка на колата, после се надвеси над Когбърн.

— В адска каша си се забъркал — каза му той.

— Трябва ми лекар — извика Уилис. — Ще ми изтече кръвта.

— Току-що се опита да убиеш лекар.

Ели изтича до колата и извади ръкавиците от чантата си. Бутна Макс настрани и коленичи до мъжа, който се бе опитал да я убие. Очите му бяха разширени от ужас, когато тя избута ръцете му, за да огледа пораженията.

— Куршумът е излязъл — каза тя.

Стана и отиде до джипа, за да потърси нещо, с което да превърже раната, докато Уилис стигне до болницата. Накрая използва една стара тениска и единствената рокля, която й беше останала. Събра тениската на топка, за да оказва натиск върху раната, после разкъса роклята на дълги ивици и с тях стегна топката неподвижно.

— Повече не мога да направя тук.

— Умирам ли? — зарида Когбърн.

Ели пак коленичи до него и се канеше да му отговори, когато Макс каза:

— Моли се да умреш, защото иначе отиваш в затвора до живот.

— Не мога да се върна в затвора. Не мога.

— Ще направиш ли признание на смъртния си одър? — попита Макс. Беше толкова ядосан, че искаше да убие копелето с голи ръце. Но се съмняваше, че Ели ще му позволи да го направи.

— Всичко е заради онези Ландри. Заради тях убиха брат ми, а сега и аз ще умра.

— Не Ландри стреляха с онази пушка, а ти.

Ели свали ръкавиците си и извади мобилния си телефон. Смяташе да се обади на 911, но Макс й продиктува друг номер.

— Хърши е още в Уинстън Фолс. Кажи му да изпрати линейка.

Агентът вдигна на първото позвъняване. Обясни й, че е в болницата заедно със заместник-шерифа и Евън Патерсън и че веднага ще изпрати линейка.

— Знаеше ли, че той е в болницата? — попита Ели, наведе се към Уилис и провери пулса му. Не опита да го успокои.

— Патерсън се оплакал от болки в гърдите.

— Какво?

— И адвокатите му настояли да му се осигури лечение.

Ели помръкна.

— Значи ще трябва пак да го видя.

— Изобщо няма да го доближиш.

— Значи е бил там цялата нощ?

Макс кимна.

— Закопчан с белезници за едно легло в интензивното.

Когбърн отново захленчи:

— Не мога да се върна в затвора. Просто не мога.

— Ще свидетелстваш ли в съда? Ще кажеш ли на съдията, че семейство Ландри са те наели да убиеш доктор Съливан и агент Гудман?

— Не. Те наеха брат ми да убие Гудман. Аз трябваше да убия лекарката. — Той погледна Ели. — Нищо лично.

— Напротив — сряза го тя. — Съвсем лично е.

— Не мога да свидетелствам срещу тях. Така няма да оживея и ден.

— Значи отиваш в затвора.

Уилис пак започна да пищи:

— Боли ужасно.

Макс се изправи и издърпа Ели на крака. Повиши глас, за да надвика риданията на ранения.

— Ще сменя гумата. Ти идваш с мен.

— Но джипът е на три метра.

— Все едно, идваш с мен. Не искам да стоиш близо до него.

— Искам да сключим сделка. Искам сделка — умоляваше Уилис.

Макс го погледна с отвращение.

— Какво можеш да ми предложиш?

— Една пратка пристига от Сингапур. Над хиляда пистолета с достатъчно муниции да покрият цялата Айова. Също и гранати. Всякакви неща. Кал говореше по телефона на високоговорител и го чух как обясняваше на Ерика колко голяма е тази сделка. Той обича да се хвали. Мисля, че беше забравил, че съм още на линия. Може би. Но знам къде ще пристигне пратката. Осигурете ми сделка. И искам да ме включите в програмата за защита на свидетели.

Видимо Макс не реагира на чутото. Кучият му син, помисли си той. Дали нямаше най-после да пипнат семейство Ландри — веднъж и завинаги? Ако Когбърн казваше истината…

— Не говори с никого за това — каза му Макс строго. — Разбра ли?

— Добре, няма — изстена Когбърн. — Най-добре и ти не говори със своите хора. Някой от тях е информатор на Ландри. Ако този, който води разследването, чуе за мен, някой от хората край него ще съобщи на Ландри и с мен е свършено. — Той отново заплака. — Искам нещо за болката. Ще сключим ли сделка?

— Ще видя какво мога да направя.

Уилис се беше свил в ембрионална поза. Стенанията му бяха сърцераздирателни.

— Не е нужно да се тревожиш за докторката. Ландри отмениха задачата. Аз щях да се престоря, че не съм видял есемеса, защото не исках да им връщам парите, които ми бяха платили. Освен това знаех, че никога няма да се измъкна от тях. Смятах да използвам парите, за да изчезна. Честно.

— Платили са ти предварително?

— Половината. — Гласът на Когбърн отслабваше. — Не мога да понеса тази болка. Ужасна е.

След няколко секунди Уилис загуби съзнание.

Ели тъкмо бе извадила крика от багажника, но го пусна на земята и изтича при Макс.

— Какво му направи?

Макс поклати глава.

— Нищо не съм му направил. Просто загуби съзнание.

— Раната му не е толкова тежка. Ще излезе от операционната за по-малко от час.

— Ако се намира в някоя голяма болница, но това тук е Уинстън Фолс.

— Сигурна съм, че хирурзите тук си знаят работата. Вероятно дежурният хирург вече пътува към болницата.

Оказа се, че малката болница има няколко хирурзи на щат и единият чакаше пристигането на ранения. Отне му малко повече от час да направи операцията.

Макс беше регистрирал Уилис под друго име. Веднага щом Кларк бе научил за стрелбата, беше поел обратно към Уинстън Фолс. Двамата с Хърши стояха на пост пред реанимацията, докато Даниълс им обясняваше какво му е казал Когбърн.

— Сигурен ли си, че той казваше истината? — попита Хърши.

Макс му подаде мобилния телефон на Уилис.

— Виж сам.

И тримата се тревожеха, че Ландри имат информатор.

— Може ли да е Хюс? — попита Кларк.

— Това би било интересно развитие. Той преследва Ландри като побесняла хрътка или поне така изглежда — каза Хърши.

— Мисля, че е някой от хората около него — заяви Кларк.

— Ще оставим Хюс да открие кой е предателят, след като хванем Ландри в капана. Дотогава няма да поемаме никакви рискове. Никой в офиса на Хюс не трябва да научава за очакваната пратка — предупреди ги Макс.

— Дори и Хюс — добави Джон и кимна.

— А като говорим за маниаци, къде е Евън Патерсън? — попита Кларк.

Ели седеше в чакалнята на операционната от един час. Макс й беше наредил да не мърда оттам, докато отиде да провери как е Когбърн, но тя не издържаше да чака повече. Трябваше да разбере какво става. Макс я видя, че се раздвижва, и й направи знак да отиде при тях.

Хърши знаеше, че тя е чула разговора им за Патерсън. Затова я попита загрижено:

— Сигурно си нервна, като знаеш, че Патерсън е тук, в болницата.

— Малко — призна тя.

— Един от заместниците на шериф Бенет стои неотлъчно до него.

— Къде?

— В момента е в скенера — съобщи й Кларк. — Пищеше от болка в главата, затова го заведоха на скенер. Шерифът иска да направи всичко като по книга, така че Патерсън ще получи нужното лечение.

— На него нищо му няма, дяволите да го вземат! — изруга Макс.

— Освен че става луд за връзване, щом зърне Ели — вметна Хърши.

— Вече опита номера с болката в гърдите. Нямаше му нищо на сърцето. Той си знае правата и ги използва до дупка. Просто търси как да се измъкне — заключи Кларк. Сетне агентът се върна на темата за Ландри. — Как ще уредим сделката с Когбърн, за да ни сътрудничи?

— Бен — отвърна Макс. — Ще говоря с моя партньор и ще го оставя да уреди нещата с шефа ни. Той да реши каква сделка да предложим на Когбърн.

— Шефът ти може ли да вземе решение сам, или трябва да го съгласува по-нагоре? Колкото повече хора научат, толкова…

— Той има нужните правомощия, за да вземе решението — увери го Макс. — Той…

Не успя да довърши. На стълбището отекнаха две силни изпуквания. Агентите познаваха този звук. Изстрели. След секунда засвири аларма. Беше нисък, пулсиращ звук.

— Аз ще поема южното стълбище — извика Кларк и извади пистолета си.

Хърши изкрещя, че ще поеме другото стълбище, и побягна по коридора.

Една сестра подаде глава от стаята на някакъв пациент точно когато Макс стисна ръката на Ели. Жената извика:

— Болницата е блокирана. Махнете се от коридора. — И после затвори вратата.

Макс бутна Ели в една стая в дъното на коридора.

— Не отваряй вратата.

Дежа вю, помисли си тя. Макс отново я буташе някъде и й казваше да се скрие.

Изобщо не се съмняваше кой е стрелял. Беше Патерсън. Без съмнение. Хората не осъзнаваха колко силен и хитър е той и това му осигуряваше преимущество. Със сигурност беше Патерсън. И в момента вилнееше.

Сърцето й се сви, но не заради опасността за нея самата. Сега се тревожеше за Макс. Той беше последвал Кларк надолу по стълбите. Как можеше тя да се крие, когато имаше вероятност той да пострада?

Облегна се на вратата и напрегна слух. Отвори я съвсем леко. Мъртвешка тишина. После смях… зловещ смях. Евън се бе качил на горния етаж. На какво разстояние беше той? Тя отвори вратата колкото да надникне по коридора. И едва не падна на колене. В края на коридора, точно след вратата към стълбището, лежеше Хърши. Беше с лице към пода, а Патерсън стоеше над него и се смееше. Явно беше изненадал агента, когато той е отварял вратата към стълбището.

Патерсън държеше пистолет в ръката си. Вдигна го и го насочи към главата на Хърши. Ели трябваше да действа. Тя отвори вратата широко и излезе навън. Маниакът беше в противоположния край на коридора и с гръб към нея.

Младата жена заговори със силен глас:

— Евън. Ела да ме хванеш. Хайде, Евън. Обърни се.

Той повдигна глава и бавно се обърна. Усмивката на лицето му, когато я видя, изпрати студени тръпки по гръбнака й.

Ели имаше набързо измислен план. Ако той вдигнеше пистолета си, тя щеше да се хвърли зад ъгъла, а ако побегнеше към нея, щеше да опита да го отблъсне, докато дойдеше помощта. В едно беше сигурна. Не можеше да му позволи да убие агент Хърши.

Психарската му усмивка я ужаси, когато той изрече:

— Това си ти. Наистина си ти.

Взира се в нея сякаш цяла вечност, после вдигна оръжието.

Преди Ели да успее да реагира, Макс се озова пред нея и стреля с пистолета си. Патерсън стреля половин секунда по-късно. Изстрелът му уцели една лампа. В същия момент той падна назад. Стовари се тежко, но още държеше пистолета в ръката си. Опита отново да се прицели, но Макс пак го изпревари. Той изтича към Патерсън, вперил поглед в оръжието му. Евън продължаваше да го стиска, но не мърдаше. Агентът стигна до него, изрита пистолета му настрани и провери пулса му. Патерсън беше мъртъв. Макс го избута от Хърши и извика за помощ.

Ели изтича до него, бързо коленичи и пое нещата в свои ръце. Забеляза следата от удар по черепа му, но за щастие агентът не беше прострелян. Тя внимателно го обърна по гръб и той изстена и отвори очи.

— Може да има сътресение на мозъка — каза Ели.

Макс беше изумен колко спокойна е тя.

— Защо, за бога, не остана в онази стая? — Беше толкова ядосан, че едва се сдържаше да не й се разкрещи. — Можеше да те убие. Разбираш ли това? Можеше да те загубя.

— Нямах избор. Видях, че Патерсън се кани да застреля агент Хърши в тила. Беше се прицелил в него и се смееше, така че се опитах да го разсея.

— Да го разсееш? — Макс едва не се задави от тези думи.

— Да — кимна Ели. — Излязох в коридора и му извиках.

— Дяволите да го… — Той прокара пръсти през косата си. — Дяволите да го… Съзнателно си се превърнала в мишена.

Ели не беше виждала Макс да губи контрол до такава степен. Не мислеше, че е добра идея да му обясни спонтанния си план. Знаеше, че той няма да реагира добре, ако му кажеше, че е възнамерявала да извика името на Патерсън и после да побегне.

За щастие не се наложи да понася гнева му дълго време. Коридорът се изпълни с лекари и сестри. Санитари докараха две носилки наблизо. Забравила къде се намира, Ели бързо изстреля указания към две сестри, които я погледнаха, сякаш е загубила разсъдъка си.

Едната от сестрите я зяпаше озадачено и Ели я позна. Казваше се Натали и за кратко двете бяха учили в едно и също училище.

— Защо тя се разпорежда? — попита другата сестра.

— Не знам — отвърна Натали. — Това е Ели Съливан. Тя е манекенка в Ню Йорк.

Ели се засмя. О, боже, сега пък манекенка!

Един лекар пристъпи напред и даде същите разпореждания. Подаде ръка на Ели, за да й помогне да се изправи. Макс застана между двамата и я издърпа да стане.

Кларк дотича запъхтян по стълбите.

— Заместник-шерифът е прострелян. Долу се опитват да го спасят. Лаборантът от скенера каза, че заместник-шерифът тъкмо свалял белезниците на Патерсън. Не можело да му се направи скенер, ако носи белезници.

— Патерсън го е знаел много добре — вметна Макс.

Кларк кимна.

— Той надвил заместник-шерифа, измъкнал пистолета му и започнал да стреля. Лаборантът се скрил под бюрото си и останал там, докато Патерсън не прострелял стъклената преграда. Какво се е случило с Хърши?

Една от сестрите посочи камерата, монтирана на тавана.

— Всичко е записано. Можете да го изгледате, за да разберете.

Последното нещо, което Ели искаше, беше да преживява отново случилото се. Погледна Патерсън и усети, че й се повдига. В смъртта психарското изражение беше изчезнало. Той изглеждаше почти спокоен.

Кошмарът наистина беше приключил.