Джули Гарууд
Идеалният мъж (19)

Деветнадесета глава

Ели се побъркваше, отчаяно искаше да излезе от къщата поне за малко. Макс се бе затворил в кабинета на Уилям и провеждаше разговори по мобилния си телефон, така че тя се стараеше да си намира работа, за да не го смущава. Натъкна се на баща си, който търсеше из кухнята ключовете си за колата.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— В Липтън. Единственият термостат, който става за новия климатик, се намира в „Железарията на Уейд“ там.

— Няма ли го в „Железарията на Уейд“ тук?

— Свършили са го, затова ще отида до Липтън. Няма да ми вземат пари за новия термостат, след като предишният е бил дефектен, но ако вие с Макс искате да имате климатик днес, трябва да отида дотам и да се върна със светкавична скорост.

— Ще отидем ние с Макс — предложи тя.

Той поклати глава:

— Не мисля, че е добра идея ти да излизаш. Освен това Макс свърши достатъчно. Ако той не беше говорил със собственика на магазина за електроуреди, нямаше да получа нов климатик в замяна на дефектния. Мисля, че доста ги стресна, за да ги убеди. И с осемдесет процента намаление счупеният климатик пак си е счупен, нали? Не е законно да се продава нещо, което не работи.

— Той така ли каза?

— Не, аз го казах.

Ели беше доволна от Макс. Не знаеше, че е направил това, докато беше навън с баща й.

— Би било от голяма помощ, ако някой може да отиде до Липтън вместо мен — призна Уилям. Замисли се за момент, после добави: — Всъщност термостатът няма да ми трябва преди четири следобед. Така ще имаме време да го инсталираме.

— Но нали каза, че трябва да отидеш и да се върнеш светкавично.

— Защото ще доставят климатика, а трябва да се подпиша и за нещата, които сестра ти е поръчала за градинското парти. Някой трябва да стои тук и да обяснява къде да поставят всяко нещо, а майка ти ще ходи на фризьор, маникюр и бог знае още какво. Днес пристигат сандъчетата със зеленина, утре още саксии, а цветята — в събота сутринта.

— Не могат ли Ава или Ани да ти помогнат, докато ние с Макс отидем за термостата?

— Ава не може да остави магазина си… ъъъ… тоест бутика си. Мрази, когато го наричам магазин. А Ани ще пристигне чак късно следобед. Освен това не е необходимо някой да ми помага. Просто трябва да се подпиша и да посоча къде да сложат саксиите и сандъчетата. — Той се усмихна и добави: — Ава ми начерта схема. А докато чакам, ще свърша някаква друга работа.

— Добре, сега ще извикам Макс и ще тръгнем веднага.

— Елинор, не бързай. Макс се съгласи да останеш тук, ако успее да осигури допълнителна охрана, забрави ли? Сигурна ли си, че той ще позволи да останеш в Уинстън Фолс?

— Сега ще отида да го питам.

Тя прекоси коридора и отвори вратата на кабинета на баща си. Макс седеше на бюрото и говореше по телефона. Младата жена остана до вратата в очакване той да я забележи. Когато й махна с ръка, влезе в стаята и се облегна на бюрото с лице към него.

— Добре тогава, благодаря. Наистина оценявам съдействието ви — каза той и приключи разговора. Погледна Ели. — Осигурих двама агенти до събота. И двамата идват от централата във Вашингтон. Ще пристигнат тук утре.

— Кои са те?

— Агенти Кларк и Хърши.

— Хърши не се ли казват шоколадовите десертчета?

Той се усмихна и я предупреди:

— Внимавай да не те чуе.

— Значи можем да останем тук?

— Докато мине дворното парти.

— Градинското парти — поправи го тя.

Той забеляза, че Ели се намръщи леко.

— Какво има?

— Притеснявам се какво ще стане, когато тук неочаквано се появят двама агенти. Няма ли да е трудно да обясним присъствието им? Всички ще се чудят кои са.

— Те знаят как да се сливат с тълпата — увери я Макс. — Но аз ще ги посрещна и предварително ще изготвим план за действие.

Притеснението й като че ли отслабна, но Макс усети, че тя продължава да мисли за евентуалните проблеми. Той кимна с глава към бюрото.

— Виждаш ли новата книга?

— Коя?

— Дебелата. Това е новият учебник по математика на баща ти. Няма търпение ти да решиш задачите.

Тя отпусна рамене.

— Мразя математиката — прошепна.

Той се засмя.

— Знам.

— Откъде знаеш? — учуди се Ели.

Макс я дръпна да седне в скута му.

— Видях гримасата ти, когато той разказваше историята за професора по математика. Защо не си му казала?

— Той толкова обичаше двамата да се занимаваме с математика, че не исках да наранявам чувствата му.

Обви ръка около кръста й. Тя я избута и се изправи.

— Баща ми е в съседната стая — прошепна Ели. — Кажи ми какво научи от Бен.

— Бен ще проведе разпита на Кал Ландри. Когато свърши с него, ще се заеме с жена му — Ерика.

— Кой от двамата е по-слабият?

— Никой. И двамата са твърди като стомана.

— Казали ли са къде са били? Признали ли са, че са били в парка?

— Не. Настоявали, че се намирали на яхтата си и обикаляли от остров на остров. Имат неколцина свидетели, които да го потвърдят.

— Те знаят ли за свидетеля? Грег…

— Грег Роупър — напомни й той. — Не, още не. Засега си мълчим за него.

— Ели, ще можете ли да отидете? — Баща й надникна в стаята.

— Къде да отидем? — попита Макс.

Тя бързо му обясни, че е предложила да вземат новия термостат.

— Времето е чудесно днес, наистина ми се иска да изляза някъде.

Макс не възрази, но я предупреди, че трябва да изпълнява точно инструкциите му.

След няколко минути вече бяха готови да тръгнат. Пътьом Ели взе бутилка вода от хладилника, хвърли чантата си на пода в джипа на Макс и сложи мобилния си телефон в поставката за чаши.

Баща й почука на прозореца й и когато тя го свали, той каза:

— Нали помниш как се стига до шосе 26? Ако подминете изхода за Мейс Хил, значи сте го изпуснали. Може да минете по 223 и после да завиете обратно по 168. Така ще се озовете от северната страна на Липтън. Не би трябвало да ви отнеме повече от час да стигнете дотам. Отбийте се в „Гъската“ да обядвате — добави. — Готвят страхотно.

Макс потегли по улицата, зави наляво и попита:

— Разбра ли нещо?

— От обясненията как се стига до Липтън ли?

— Да, от тях.

— Не. А ти?

— Нямаше да те питам, ако бях…

— Знам къде се намира шосе 26 — заяви тя бодро. — Дотам мога да те упътя.

Макс включи джипиеса, откри Липтън и потеглиха. Денят беше прекрасен, но температурите се покачваха. Ели искаше да отвори прозореца си, но знаеше, че от плажния въздух ще се почувства още по-зле.

Провери прогнозата за времето на телефона си.

— Наближава трийсет градуса — каза тя. — Струва ми се по-горещо.

След като пътуваха половин час, джипиесът сигнализира, че трябва да отбият по следващия изход от магистралата и че Липтън е само на двайсет километра. Макс зави по отбивката и попита:

— Защо баща ти го изкара толкова сложно?

— Може да не знае за този изход.

Караха още три-четири километра по двупосочен път и джипиесът ги насочи да завият наляво на следващото кръстовище. След петнайсет минути колата подскачаше по черен път, край който не се виждаше жива душа. Джипиесът съобщи, че преизчислява маршрута, и Макс го изгледа, сякаш гореше от желание да изпразни пълнителя на пистолета си в него.

— Може би трябваше да се вслушаме в упътванията на татко — каза Ели. Можеше да се закълне, че челюстта на Макс се напрегна още повече, докато обърна джипа и подкара в посоката, от която бяха дошли.

След още няколко километра и завои се озоваха на път, осеян със знаци за ремонт, но не се виждаше никакво строително съоръжение, нито работници.

— Някой следи ли ни? — попита тя със сериозно изражение.

Не бяха видели и едничка кола или човек през последния половин час. Макс опита да обърне джипа, без да попадне в някоя от многобройните дупки по пътя.

— Не е смешно — каза той. — Намираме се насред нищото.

Взе бутилката й с вода, отпи и й я върна. Най-после успя да обърне джипа и се върнаха до един що-годе приличен двулентов път. След още половин час откриха шосе 168. На Ели й идеше да се разсмее, но не посмя, така че се вози мълчаливо през остатъка от пътуването.

След като най-после подминаха табелата на Липтън, Макс изруга тихо:

— Проклетият джипиес.

Ели не се сдържа и избухна в смях.

Той намали скоростта, когато навлязоха в града, който се оказа малък и странен. Имаше главна улица, дълга две пресечки, с магазини от двете страни. Пред повечето от тях бяха паркирани коли. В единия край на улицата се намираше железарията, а в другия — ресторантът „Гъската“. Макс забеляза, че над вратата на първия магазин, който подминаха, имаше табела „Шериф“.

Той спря колата пред железарията и двамата влязоха вътре. Посрещна ги мирис на кожа, дървени стърготини, боя и машинно масло. Старият дървен под изскърца под краката им. Един продавач с кожена престилка стоеше зад щанда и обслужваше двама млади мъже. Когато Макс и Ели влязоха, и тримата се обърнаха към вратата и повдигнаха вежди при вида на непознатите.

Ели предположи, че са забелязали оръжието на кръста на Макс. А Макс знаеше, че тримата зяпат Ели.

След като приключи с двамата си клиенти, продавачът се обърна към тях.

— Знам за какво сте дошли — каза той и извади термостата изпод тезгяха. Пусна го в хартиена торба и го подаде на младата жена.

Когато излязоха навън, Макс заключи термостата в колата и двамата се отправиха към ресторанта.

Гъска като от анимационно филмче беше изрисувана на големия прозорец на заведението. Представляваше тясно помещение, с каса до вратата и червени сепарета с винилови седалки по протежение на стените. Повечето места бяха заети от обядващи. Макс забеляза празно сепаре в дъното и двамата се отправиха към него, но Ели изведнъж се закова на място.

— Не мога да повярвам — възкликна тя.

Макс я погледна. Тя стоеше неподвижно и гледаше с широко отворени очи. Когато се обърна да види кой е привлякъл вниманието й, забеляза висок неугледен мъж, който вървеше към тях. Носеше бейзбол на шапка с надпис „Шериф“ над козирката.

Ели изтича към него и се хвърли в обятията му.

Макс я последва по петите. Искаше да я издърпа от ръцете на шерифа, но реши да подходи дипломатично.

— Пусни го! — нареди й рязко.

Тя не му обърна внимание.

— О, боже! Знаех си, че някой ден ще представляваш закона. Толкова се радвам да те видя.

Широка усмивка се разля по лицето на мъжа.

— Ели Съливан. Къде се губиш?

Тя най-после го пусна и го представи на Макс.

— Това е Спайк Бенет… Шериф Спайк Бенет — поправи се.

— Определено си пораснала и си се разхубавила — каза Спайк.

Двамата стояха на пътеката, а една сервитьорка търпеливо ги чакаше да се дръпнат, за да мине. Ели се настани в сепарето, а Макс седна до нея, срещу шерифа.

Ако Спайк не носеше шерифска значка, Даниълс би го взел за пуснат предсрочно от затвора. И двете му ръце бяха покрити с татуировки и край лактите му имаше няколко белега. Друг, по-голям белег се спускаше от косата до дясната му вежда. С него Бенет изглеждаше опасен.

Очевидно беше, че много се радва на Ели.

— Вие двамата откъде се познавате? — попита Макс.

— Бяхме съученици — отвърна Спайк. — Омъжена ли си, Ели?

Тя поклати отрицателно глава. Макс изпита силно желание да я прегърне през раменете и да я дръпне към себе си. Искаше да маркира територията си ли? Боже, държеше се като дивак.

— Ами ти? Женен ли си? — запита тя.

— Да. От две години — отвърна той. — Запознахме се в колежа — добави. — Ще я харесаш.

— Сигурна съм в това. — Обърна се към Макс и обясни тихо: — Спайк ме спаси от Патерсън. Така се сдоби с белега на челото си.

— Разкажи ми как стана — помоли го агентът.

— Беше отдавна — вметна Ели.

— Да, отдавна беше — съгласи се Бенет, — но си спомням всяка минута, сякаш бе вчера. Беше по време на обедната почивка и се криех зад големия дъб край параклиса. Помниш ли онзи дъб, Ели?

Тя кимна.

— Кени Плат се качи на него и падна. Счупи си ръката.

— Защо се криеше? — попита Макс, заинтригуван.

Спайк се ухили.

— Опитвах се да си запаля с един кибрит цигара, която бях откраднал от чичо си. Имах план. Щом успеех да я запаля, щях да мина покрай прозореца на директора, като пафкам с цигарата. Очаквах заради пушенето да ме изключат от училището, независимо колко пари им е дарил баща ми. Обаче кибритът беше влажен и така и не успях да запаля цигарата.

— Спайк трябваше да поддържа репутацията си на лошо момче — обясни Ели.

— Да, а това не беше лесно — призна шерифът. — Така че аз бях зад дървото, когато те чух да пищиш. Изтичах зад ъгъла да разбера какво става и видях как Патерсън се опитва да те завлече нанякъде. — Обърна се към Макс: — Онзи беше як като бик и висок поне метър и осемдесет. Докато стигна до него, вече бе върху Ели и я удряше с юмруци. Тя беше свита на топка, на една страна, така че раменете и краката й получаваха повечето удари. Сестра Мери Франсис опита да го издърпа, но той я събори и…

— Ударил е сестра Мери Франсис? — попита Ели, отвратена.

— Не помниш ли?

Тя поклати глава.

— Само помня как ти скочи върху него.

— Точно така. Успях да го съборя настрани, за да те освободя, и ти извиках да бягаш, но ти отказа.

— Мислех, че мога да ти помогна.

— Това беше лудост — продължи Спайк. — Дори и с мокри дрехи, ти надали си тежала повече от двайсет и две кила — преувеличи той. — Всичко се случи толкова бързо. Успях да му нанеса няколко удара с юмрук, но Патерсън ги отблъскваше, както куче се отръсква от водата, така че реших да го удуша. Започнах да стискам шията му с всички сили, но и това не го спря. И до ден-днешен помня очите му. Никога няма да ги забравя. Не бяха луди — подчерта той. — Бяха… зли.

— Той с какво те поряза? — попита Макс.

Спайк докосна белега на челото си.

— С джобно ножче. Носеше го на ключодържателя си.

— Ти стана моят герой в онзи ден — наблегна Ели.

Бенет почервеня от смущение.

— Никакъв герой не бях. Просто стигнах до него, преди някой друг да успее. Наложи се трима ученици от последния клас да го издърпат от мен и да го държат здраво, докато пристигне полицията.

— Откараха и двама ни в болницата — вметна Ели. — Сестра Мери Франсис тръгна с твоята линейка.

Той кимна.

— Монахините ми викаха градския хулиган и ако не бяха даренията, които баща ми правеше на училището, щяха да ме изхвърлят, но след онзи ден едва не ме провъзгласиха за светец. — Засмя се и добави: — Репутацията ми на лошо момче беше съсипана.

Шерифът отново стана сериозен и поклати глава.

— Виждал съм досието на Патерсън и не мога да разбера как така не е свършил в затвора. Всяко от нападенията му би било достатъчно, за да го приберат на топло, но явно е имал много изобретателни адвокати, които са успявали да убедят съда, че се нуждае от лечение, а не от затвор. — Спайк погледна Ели с искрено съчувствие. — Наистина съжалявам за това, което се случи с теб. Баща ти е направил необходимото с ограничителните заповеди, но знам, че Патерсън не е спрял. След като те отвлече и едва не те уби, чухме, че състоянието ти е критично и че са те превозили с хеликоптер до Харисбърг. Баща ми обеща да ме заведе да те видя веднага щом дойдеш в съзнание, но ти изчезна. Никой не знаеше къде си.

Сервитьорката ги прекъсна, за да им раздаде менютата, но разговорът за Патерсън бе убил апетита на Ели. Тя си поръча салата. Макс огледа какво се предлага и си избра специалитета на заведението, който — според описанието в менюто — беше най-големият сандвич с говеждо на скара в целия щат. Младата жена реши, че не е нужно да се тревожи заради опасната професия на Макс. Холестеролът щеше да го убие преди куршумите.

— Говореше се, че си се преместила при някакви роднини в Лос Анджелис и че си станала актриса — продължи Спайк. — Но години по-късно чух, че си станала адвокат в Маями. Дори неотдавна имаше слухове, че работиш на космическата совалка в Хюстън.

Сервитьорката се усмихна на Бенет и постави три студени чая на масата. Той й кимна и отпи от чашата си.

— Баща ти постъпи умно, като те скри от онзи маниак.

— Знаеш ли къде се намира Патерсън? — попита Макс.

Спайк поклати глава.

— Имам някои подозрения, но нищо конкретно. Пуснали са го от последната клиника преди около шест месеца и после е изчезнал. Родителите му се кълнат, че не знаят къде се намира.

— Питал си ги?

— Да, питах ги. Исках да знам дали да очаквам неприятности. Тревожех се да не тръгне да преследва някое друго момиче или да нарани някого.

— Родителите му още ли живеят в Уинстън Фолс? — попита Ели.

— Да. В същата къща.

Тя усети как я побиват тръпки и се облегна на Макс.

— На четири пресечки настрани и после три пресечки надолу от нашата къща — обясни му. — Ето на какво разстояние е. Издирват ли го за нещо? Трябвало ли е да се явява пред някого на определени периоди от време?

Спайк поклати глава.

— Не го издирват за нищо и никой не го търси — поне не и официално. Когато са го изписали, са му препоръчали да продължи терапията си. Само толкова. — Въздъхна и добави: — Всички мислят, че е луд.

— По отношение на Ели той се е държал като психопат — отбеляза Макс.

— Прав си. Бил е в същото училище, но не й е обръщал никакво внимание, преди да отидат на онзи лагер. Там я е забелязал и веднага я пожелал. Фактът, че тя е била едва на единайсет години, не му е направил впечатление. Не е можел да се откаже от нея. И със сигурност не е приел, че тя го отхвърля. Вярвам, че ако я види днес, пак би я нападнал.

Макс подаде на Бенет една от визитките си.

— Ако чуеш нещо за него, моля те, обади ми се. Независимо дали е ден, или нощ.

— Ако ти обещаеш да направиш същото — кимна Спайк и даде на агента една от своите визитки. — Наблюдавам къщата на Патерсън винаги, когато минавам наблизо. Тя е голяма викторианска къща и мога да се закълна, че един следобед видях пердетата да помръдват на един прозорец на третия етаж. Бях видял родителите на Патерсън да излизат няколко минути преди това, така че не може те да са били на третия етаж. Няколко деца минаваха край къщата, а аз случайно бях спрял на знак стоп в съседство. Никой в къщата не може да ме е видял.

— Мислиш, че е възможно да се крие на тавана?

— Може би — каза шерифът. — Не забравяйте, че родителите на Патерсън настояват, че не са виждали Евън, а баща му дори ме заплаши, че ще подаде оплакване за тормоз, ако продължа да им досаждам. Все пак си направих експеримент. Няколко пъти през изминалия месец, след началото на учебната година, направих така, че да наблюдавам къщата точно около три часа следобед. Покрай къщата на Патерсън минават ученици всеки ден. Видях пердетата да помръдват още веднъж. Но само още веднъж. Така че — да, възможно е той да се крие там горе.

— Да живее в къщата от шест месеца и да не е излизал навън нито веднъж, никой да не го е видял? — скептично произнесе Ели. — Не ми звучи много вероятно.

— Има още един проблем, за който мисля, че трябва да знаеш — каза Макс и в следващите десет минути разказа на Бенет за семейство Ландри и за стрелбата, на която Ели бе станала свидетел. — Мисля, че Уилис Когбърн е изпратен да я премахне — завърши той. — Но трябва да приема, че е възможно Ландри да са изпратили и някого другиго. Все пак… те обичат да работят с Когбърн.

— Той е бил в затвора, така че го има в системата. Ще видя снимката му, когато се върна в офиса.

— Какъв е номерът на мобилния ти? — попита Макс. — Ще ти изпратя снимката на телефона още сега.

След по-малко от минута шерифът гледаше лицето на Когбърн.

— Добре — кимна той. — С какво мога да помогна?

— Бих искал да отведа Ели от града още днес, но има едно парти…

— Родителите ми много настояха да остана за градинското парти на Ава — обясни Ели. — Ако Макс успее да осигури охрана.

— Аз мога да помогна за това. — Спайк се обърна към нея: — Дали пък няма да извадиш късмет този път?

Опитвайки да мисли позитивно, Ели каза:

— Всеки си има своите добри и лоши моменти… — Замълча, когато забеляза еднаквите изражения на лицата им: и двамата не вярваха в чудеса. — Не знам — завърши и сви рамене.

— Хайде да обсъдим стратегията по-късно — предложи Макс, като забеляза пребледнялото й лице. Знаеше, че й е трудно, но тя се справяше храбро със ситуацията.

— Добра идея — каза тя. Не искаше да говори повече за Ландри или Патерсън и попита Спайк какво се е случило със съучениците, които си спомняше. Когато храната им пристигна, апетитът й бе започнал да се възвръща.

— Ами ти, Ели? С какво се занимаваш сега? — попита Спайк.

— Търся си работа — отвърна тя.

— Би ли искала да се върнеш тук?

Тя поклати глава:

— Не мисля, че бих могла.

— Дори и ако Патерсън живее някъде другаде?

— Дори и тогава. Всичките ми спомени са свързани с него. Просто не смятам, че ще мога да се справя. Ами ти? — попита го. — Как се ориентира към правоохранителна работа?

— След като ти помогнах, открих, че някак ми харесва да правя добро, и след колежа реших, че това е, с което искам да се занимавам, и че точно тук искам да живея.

Спайк зададе още няколко лични въпроса за живота й извън Уинстън Фолс, но Макс не й позволи да отговори. Той постъпи много хитро. Умело извърташе въпросите или сменяше темата. Ели осъзна какво се случва чак когато агентът постави ръката си върху коляното й.

Когато се озоваха отново в колата му и потеглиха за Уинстън Фолс, тя заговори:

— Забелязах, че не ми позволи да кажа на Спайк къде живея или какво правя. Аз наистина му вярвам.

— Хубаво, но на колко да се обзаложим, че като се прибере вкъщи, той ще разправи на жена си как сте се срещнали случайно. А тя може да разкаже на някоя съседка и…

— Ясно — прекъсна го тя. — Все едно, нямаше да говоря с подробности.

— На баща ти му е коствало огромни усилия и пари, за да те скрие, докато станеш достатъчно голяма, за да се грижиш сама за себе си. Никой от хората тук не знае къде живееш, нали?

— Никой — потвърди тя. — Дори и роднините не знаят много за мен, само че съм била изпратена в друго училище, след като са ме изписали от болницата. Обаче те не задават въпроси и това е добре. Поне така ми каза майка ми.

— И никой от тях не знае, че си хирург?

— Мисля, че не. Леля ми Вивиан мисли, че съм вечният студент. Сестра й смята, че още съм в гимназията, защото съм бавноразвиваща се.

Той се засмя.

— Ти не правиш нищо бавно.

— Това критика ли е?

— Не — отвърна и я погледна за миг. Изглеждаше намусена, което го развесели. — Просто не знаеш как да се отпуснеш.

— Не съм имала време за това.

— Но сега, след като вече не си на работа в „Сейнт Винсънт“, разполагаш с цялото време на света.

— Споменах ли, че дължа около двеста хиляди долара?

— Все пак можеш да си дадеш малко почивка.

Тя не възрази.

Когато пристигнаха, баща й беше в задния двор заедно с техника. За времето, през което бяха отсъствали, огромното пространство бе превърнато в строителна площадка. Празни саксии и сандъчета за цветя бяха подредени по верандата и на стратегически места из двора. В средата на двора издигаха голям фонтан. Макс подаде на Уилям термостата и остана да си поговори с двамата мъже, а Ели влезе в къщата. Тя забеляза, че някои от цветята са доставени по-рано от очакваното. Кухненската маса и масичката пред канапето в хола бяха отрупани с букети. Композициите от бели хортензии и бели рози, смесени с яркозелени листа, бяха семпли, но елегантни.

Масата в трапезарията бе приготвена за вечерята. Бяха подредени седем комплекта прибори. Ели веднага разбра какво означава това и трескаво се зачуди къде да каже, че трябва да отидат двамата с Макс, за да не присъстват на вечерята. Беше готова почти на всичко, само и само да не седи на една маса с Ава или Джон. Проблемът беше, че не измисли никакво извинение.

Усети как започва леко да й се гади, затова си наля чаша мляко и се облегна на кухненската мивка, докато го пиеше.

Макс влезе, видя изражението й и попита:

— Какво не е наред?

— Нищо. Просто ми се допи мляко.

Майка й влезе в кухнята и Ели забеляза, че се е облякла за специалния случай с бяла рокля без ръкави и обувки с токчета.

— Това нова рокля ли е? — попита я.

— Не, имам я от две-три години. Просто не си я виждала.

— Хубава е — каза тя. — Изглеждаш добре, мамо.

— Благодаря ти, скъпа. Виж, Ели, трябва да обсъдим нещо.

Младата жена допи млякото си, постави чашата си в мивката и въздъхна:

— О, боже, пак се започва!

— Какво каза?

— Винаги, когато започнеш някое изречение с „Виж, Ели“, знам, че ще ми кажеш нещо, което не желая да чуя.

— Ава и годеникът й ще дойдат на вечеря.

— Бях права. Не исках да чуя това.

— Ще посрещнат Ани на летището и ще пристигнат тук към шест и половина.

Ели се обърна към Макс:

— Ани ще ти хареса много. Като малка й викаха Бонбончето, толкова беше сладка.

Баща й влезе в кухнята, чу думите на дъщеря си и поклати глава.

— Това беше, докато ти не замина. — Извади кърпа от джоба си и изтри челото си, после се отпусна на един стол, за да си поеме дъх, преди да продължи: — След това Ани стана много затворена, отне й дълго време да се съвземе и точно тогава реши, че като порасне, ще работи нещо, свързано с правото. Не можеше да разбере как така Патерсън не е изпратен в затвора до живот. Честно казано, ние също не можехме да го проумеем. — И добави: — Тя се чувстваше толкова безпомощна.

Макс кимна. Безпомощна. Можеше да си представи състоянието на Ани. Като малко момче се беше чувствал по същия начин, след като бе избягал от приемните си родители.

— Ани още е сладка — настоя Ели. — Постоянно си разменяме есемеси. Все още има особено чувство за хумор.

— А Ава? — попита я Макс. — Тя имаше ли прякор?

Майка й опита да спре Ели, преди тя да отговори.

— Те са близначки, нали знаеш. Еднакви са.

— На моменти още ми е трудно да ги различа — преувеличи баща й.

— Аз пък мога — настоя Ели. — Очите на Ава светят в тъмното.

— О, за бога — измърмори майка й.

Баща й реши да не обърне внимание на този коментар.

— Техникът инсталира един прозоречен климатик, защото каза, че на този, който са ни дали в замяна на дефектния, му липсват някои части. Ще се върне утре, за да го оправи и да монтира новия термостат. Все пак ще задържа и прозоречния климатик. Получих го на изгодна цена.

На вратата се позвъни и майка й бързо отиде да отвори. Върна се след малко и каза:

— Уилям, покажи на хората с шатрата къде трябва да я разпънат.

Баща й стана бавно и след като двамата с майка й излязоха на двора, Ели прошепна:

— Ей сега се връщам.

Изтича в банята на родителите си и провери какви лекарства има в аптечката. Баща й днес не изглеждаше толкова блед, но тя се тревожеше за него. Стресът можеше да убие човек. Търсеше лекарства за сърце, но не откри никакви. Единственото лекарство с рецепта, което намери, беше шишенце с приспивателни. Погледна етикета и разви капачката. Около половината хапчета липсваха. Ели знаеше, че това не е повод за притеснение, но въпреки това се разтревожи.

— Какво направи? — попита я Макс, когато се върна. Той стоеше до прозореца на дневната и оглеждаше улицата отпред.

— Проверих дали няма някакви лекарства с рецепта в шкафчето на нашите. Дори и някой от двамата да има някакъв проблем, никога няма да разбера. Те няма да ми кажат.

— Намери ли нещо?

— Приспивателни, изписани на баща ми. Мисля, че тревогите, които съм му причинила през годините, да не говорим за стреса покрай сватбата на Ава, са си казали своето.

— Ще ми обясниш ли за Ава? Усещам някаква враждебност.

Ели се засмя.

— Нищо чудно, че си агент на ФБР. Май си и ясновидец.

— Няма нужда да проявяваш сарказъм.

Тя прекоси стаята, застана до него пред прозореца и скръсти ръце на гърдите си.

— Дойдох тук, за да присъствам на сватбата на Ава, по настояване на майка ми. Огромно настояване — натърти.

— Добре.

— Тя ще се жени за Джон Ноубъл, бившия ми годеник.

Макс повдигна вежди.

— О?

— Джон тъкмо ми беше предложил да се оженим, когато го доведох вкъщи, за да го запозная със семейството си.

— Ясно — каза Макс, когато Ели се поколеба за момент.

— Всички искаха той да се чувства като у дома си… особено Ава.

Макс заподозря накъде отива историята, но изчака да я чуе до края.

— Вечерта след като пристигнахме, сварих Джон в леглото с Ава.

— А…

— Какво а? — намръщи се тя.

— Него ли виниш за случилото се, или обвиняваш само сестра си?

— Ава е знаела какво прави.

— А той не?

— Разбира се, че е знаел. Но двете с Ава по принцип се погаждахме зле и това се оказа последната капка. Събрах си багажа и се върнах в Сейнт Луис.

— А защо се погаждахте зле? — попита той с любопитство.

— Когато бяхме малки и станеше някоя издънка, Ава винаги обвиняваше мен. Правеха две партита за рождения ден на близначките — едно за Ани и едно за нея. Веднъж Ава ме обвини, че съм съсипала нейното парти. В известен смисъл може и да съм.

— Как го направи?

— Като се оказах пребита и в безсъзнание. Затова се наложи родителите ми да дойдат в болницата.

— Това е било точно преди да напуснеш Уинстън Фолс, нали?

— Не, не тогава.

— Боже, Ели, Патерсън колко пъти те е изпращал в болницата? В досието не пишеше за такъв случай.

— Само два-три пъти.

Тя се опита да говори невъзмутимо, но Макс знаеше, че всяко споменаване на Патерсън я напряга и терзае. Усещаше го в гласа й.

— Трудно ли ти е да бъдеш тук, дори и за няколко дни?

Не намери причина да го излъже.

— Все едно имам някакъв тежък камък в корема и докато съм тук, усещането не изчезва. Заради него. По-рано си мислех, че е странно, че той не е опитал да ме открие.

— Откъде знаеш, че не е?

— Не мисля, че би било толкова трудно да разбере къде се намирам. Дълго време бях записана с фамилията Уийтли, но когато се дипломирах и станах лекар, се върнах към истинското си име. Един психиатър ми беше казал, че манията на Патерсън по някакъв начин е била свързана с Уинстън Фолс.

— Може би — промърмори Макс, макар да не бе убеден.

— Онзи психиатър каза, че част от манията или фантазията на Патерсън е била, че трябва да ме убие. Това е просто теория — добави тя и сви рамене.

Макс имаше друга теория. Човек, развил толкова силна мания по някого, не би се спрял пред нищо, за да достигне жертвата си, и единствената причина Патерсън да не е убил Ели беше, защото не бе успял да я открие. От прочетеното в досието на Патерсън му бе станало ясно, че той няма да се спре, докато не бъде заключен завинаги.

— Предпочитам повече да не говорим за него.

— Добре. Кажи ми за този Ноубъл. Обичаше ли го?

— Изглеждаше добре по документи.

Макс се засмя.

— С други думи, не. Какво точно означава това, че е изглеждал добре по документи?

— Джон е дерматолог, така че в неговата работа няма почти никакви опасности. Затова ми изглеждаше безопасен. — А Бог ми е свидетел колко много ми се иска да се почувствам в безопасност, помисли си тя.

— Какво друго?

— И двамата бяхме специализанти, така че можехме да си говорим за болницата и за медицина.

— Какво друго?

— Беше изключително любезен и непринуден.

Макс забеляза, че тя не споменава никаква емоционална или физическа връзка.

— Ти все едно нямаше да се омъжиш за него.

— Не, нямаше — призна Ели. — След фиаското осъзнах, че не мога да се омъжа за никого. Животът ми е прекалено непредсказуем.

— И не би бил безопасен за съпруга ти?

Той четеше мислите й ли?

— Точно така. Не би бил.

— Ти позволяваш на онзи негодник Патерсън да продължава да контролира живота ти.

Тя не се съгласи.

— Няма ли да ме попиташ дали съм спала с Джон?

— Не — отвърна той. — И без това знам, че не си.

Погледна го изненадано.

— Откъде знаеш?

Макс не й каза това, което си мислеше: че никой мъж, който е бил в леглото с Ели, никога не би пожелал друга жена. Вместо това отговори:

— Просто знам.