Джули Гарууд
Идеалният мъж (13)

Тринадесета глава

Ели се обади на родителите си и им съобщи, че ще пристигне във вторник вечерта. Баща й искаше да я посрещне на летището, но тя настоя да си наеме кола, за да не зависи от никого, когато й се наложи да отиде някъде. Не им каза, че иска да разполага с възможност да се махне бързо, ако реши.

Тъй като успя да хване по-ранен полет, кацна няколко часа преди предвиденото и в ранния следобед вече пътуваше към Уинстън Фолс с наетата кола. Пътуването беше приятно. Две трети от пътя бе по магистрала с четири платна, което ускори придвижването й. Останалата част от пътуването беше по павиран двулентов път, който се виеше през горист терен. На няколко места имаше остри завои и почти никакви знаци. От двете страни на пътя имаше гъсти шубраци и дървета, а на места — вече повяхващи, но все още ярки полски цветя.

Ели изрично бе поискала джипиес в колата, защото не познаваше добре маршрута. Въпреки че си бе идвала вкъщи много пъти, винаги я беше карал баща й и тя не бе обръщала особено внимание на пътищата и завоите.

На моменти имаше чувството, че кара през гора. Клоните на някои дървета бяха надвесени над пътя и скриваха слънцето. Помисли си, че това й изглежда странно и малко плашещо. Отвори прозореца, за да пусне свеж въздух, и веднага усети как горещата влага облъхна лицето й. Усети тежкия мирис на пръст и я връхлетя лек пристъп на клаустрофобия. Тя разпозна страничния път, водещ към водопада, и се изкуши да завие към него, но бързо отхвърли тази идея. Доколкото си спомняше, природният феномен, който бе дал името на града, беше на около километър от пътя и трябваше да измине това разстояние пеша. Може би някой друг ден, помисли си.

Градът изникна пред погледа й и първата табела, която Ели видя, беше тази, сочеща към болницата на Уинстън Фолс. Тръпките, които я побиха, я изненадаха. Споменът за болницата беше толкова жив. След като Патерсън бе приключил с нея и я беше изоставил, мислейки я за мъртва, тя беше откарана в тази болница, където я стабилизираха, преди да я транспортират до най-близката травматология. Беше минало много време оттогава, но завръщането у дома бе събудило спомена. Не мисли за това, заповяда си тя.

Уинстън Фолс беше типичен южняшки град. Широките улици с дървета от двете страни излъчваха тихо очарование. Тя зави по главната улица, измина две пресечки, подмина гимназията си и зави по Бърч стрийт, където живееха родителите й. Почти всички къщи в тази по-стара част на града имаха широки веранди отпред и обитателите им обичаха да седят там следобед с вестник и чаша сладък чай. Ели си спомни как седеше на боядисаните дъски на пода на голямата веранда, която обикаляше собствената им къща, и как играеше на „Не се сърди, човече“ със сестрите си.

На една пресечка разстояние се появи домът й. Двуетажната къща наскоро беше боядисана в бледожълто, а входната врата и капаците на прозорците сега бяха черни. На верандата имаше черни плетени мебели и новите им червени възглавнички подхождаха на саксиите с мушкато на стъпалата на верандата.

Баща й явно беше гледал през прозореца, защото веднага щом тя спря на алеята, отвори вратата, махна с ръка и извика:

— Паркирай зад гаража, Ели.

Павираното пространство зад гаража се използваше като баскетболно игрище, но родителите й често го превръщаха в паркинг, когато имаха гости. В края на игрището имаше стъпала, които водеха към апартамента над гаража. И той изглеждаше прясно боядисан и Ели забеляза, че вече всички прозорци на горния етаж имат щори. Родителите й определено бяха разкрасили къщата, отбеляза мислено тя.

Едва беше изгасила двигателя, когато баща й излезе през задната врата и слезе по стъпалата. Разтвори широко ръце и тя се втурна към него. Колкото и голяма да станеше, никога нямаше да й омръзнат мечешките прегръдки на баща й. Когато той най-после я пусна, постави длани върху раменете й и я задържа на една ръка разстояние.

— Добре ли си? Имаше ли проблеми, докато пътуваше насам? — попита я разтревожено.

— Добре съм, тате — увери го тя.

Южняшките момичета винаги наричаха бащите си „тате“ и Ели не беше изключение, макар че от време на време се намесваше влиянието на Средния запад и тя му казваше „татко“.

Младата жена отвори багажника на колата и баща й извади чантата й.

— Лека е като перце. Сложила ли си изобщо нещо в нея?

Тя го последва в къщата и той остави чантата в задния коридор, преди двамата да влязат в голямата кухня.

— Къде е мама? — попита тя.

— Отиде да напазарува. Ще се върне скоро. Очаквахме те чак довечера.

Ели се зарадва, че е сама с баща си, за да може да поговори с него.

— Какво ще кажеш за чаша сладък студен чай? — предложи той и отвори хладилника.

— За съжаление, не обичам сладък чай — призна тя, смутена от това предателство към южняшката култура. — Ще си направя чай без захар.

— Не, не, майка ти е направила и от двата вида.

Ели извади чаши и ги напълни с лед, а баща й наля чая. Тя отпи от своята чаша и направи гримаса. Двамата бързо си размениха чашите и се отправиха към дневната.

— Искаш ли да седнем на верандата? — попита тя.

— Не, не — отвърна баща й прекалено бързо. — Нека седнем вътре, по-прохладно е.

Тя разбра мотивите му.

— Но ще можем да седнем навън, след като се стъмни, нали?

— Разбира се, ако искаш. Тогава ще е по-хладно.

— И ще бъде по-трудно някой минувач да ни види, нали? По-точно да ме види?

— Виж, Ели…

— Татко, не искам да се крия в къщата през цялото време, докато съм тук.

— Просто искам да бъдеш предпазлива. Майка ти се тревожи.

Той отиде до прозореца, който гледаше към предния двор и улицата, и остана там, вперил поглед навън. Беше минала повече от година и половина от последната й среща с баща й и във външността му имаше осезаема разлика. Не изглеждаше добре. Тенът му беше сивкав, а бе и напълнял малко около корема.

— Чака ни трескава седмица преди сватбата… — заговори той.

— Да, знам.

— … а не знаем къде се намира той.

— Евън Патерсън.

Баща й се обърна към нея.

— Да, разбира се, че става дума за Патерсън. Щях да се чувствам по-спокоен, ако знаех къде се крие той.

— Не можем да му позволим да ръководи живота ни… да съсипе живота ни — поправи се тя. — Не трябва да има такава власт над нас.

Той не отговори. Напрежението и тревогата бяха изписани на лицето му. Баща й беше достолепен мъж с гъста сребриста коса и красиви черти. Раменете му бяха широки и изправени и Ели знаеше, че той се старае да полага грижи за себе си, но стресът можеше да причини сериозни поражения, а баща й живееше в стрес от години. И всичко заради Патерсън и болното му вманиачаване по нея.

Започваше да се чуди дали не е сбъркала с идването си.

За да смени темата с по-приятна, тя каза:

— Боядисали сте къщата след последното ми идване. Цветът ми харесва.

— Боядисахме я миналия месец — отвърна той с усмивка. — Майка ти е изпаднала в треска за чистене покрай сватбата. Ще те заведа да видиш апартамента над гаража. Най-после го разчистихме. Не трябваше много работа, за да се освежи. Двете стаи и банята бяха в добро състояние, подменихме само подовите настилки. В миниатюрната кухничка само сменихме печката и оправихме тръбите за мивката. Като се изключат тръбите и електрическите ремонти, двамата с майка ти свършихме почти всичко останало сами — заяви той гордо.

— Как решихте да се заемете с това точно сега?

— Ще дойдат много роднини за сватбата, а не всички ще искат да отседнат в мотел или в единствения хубав хотел в града.

— След сватбата може да решите да го давате под наем — предложи тя. — Сигурна съм, че ще се намерят студенти от университета, които много ще го харесат.

Баща й поклати глава и седна на канапето срещу нея.

— Ремонтът на апартамента повдига цената на имота — обясни й. — Не искам някакви студенти да го съсипят набързо. Тази къща е единственото, което имаме, а това включва и апартамента, ако се наложи да я продадем.

Тя се засмя.

— О, тате, ти обичаш тази къща. Никога не би я продал.

— Не съм сигурен. Започвам да остарявам и всичките тези стълби…

— И мама обожава къщата — напомни му тя.

— Говоря по принцип, за в бъдеще.

Разговорът приключи, когато задната врата се отвори и майка й извика:

— Имам нужда от помощ за пренасянето на покупките.

Ели скочи и побягна към кухнята.

— Аз ще помогна.

Майка й бе толкова изненадана да я види, че едва не изтърва една торба с продукти на пода. Бързо се обърна да я остави на кухненския плот и после прегърна дъщеря си силно и продължително.

— Подранила си! — възкликна.

След като Ели внесе останалите покупки, майка й я накара да застане мирна пред нея, за да я огледа внимателно.

— Да не си пораснала? Кълна се, че изглеждаш по-висока. Сигурно просто си отслабнала. Ядеш ли изобщо? С онези ужасно дълги дежурства в болницата, навярно редовно пропускаш хранения. Гладна ли си, Ели? Тъкмо размразявам едно пилешко със зеленчуци, след малко ще бъде готово да го пъхна във фурната. Искаш ли да пийнеш нещо? Мога да ти направя…

— Мамо, няма нужда и не се дръж с мен като с гостенка.

Майка й се усмихна.

— Просто съм много щастлива, че си тук.

Ели издърпа стол до кухненската маса, каза на майка си да седне, докато тя прибере покупките по местата им, и пожела да научи всички новини.

— Ава ще се отбие утре или вдругиден. Има да свърши още куп неща преди сватбата. Двамата с Джон току-що си купиха много сладка малка къща на три километра оттук. Джон започна работа в поликлиниката на Уинстън Фолс — добави тя.

Ели прибра млякото в хладилника и сгъна изпразнените торби.

— Ще работи точно до болницата — продължи майка й. — Ава ми обясни, че дерматолозите имат фиксирано работно време. Това е хубаво, нали? Че ще се прибира навреме за вечеря всеки ден?

Майка й я гледаше въпросително. Очакваше някакъв отговор от нея или въобще някакво споменаване на Ава и Джон. Ели отказваше да говори за когото и да е от двамата и сега пак замълча.

— Ние с баща ти много се радваме, че Джон реши да се премести тук. Ще бъде хубаво те двамата да живеят наблизо.

— Кога пристига Ани? — попита Ели, без да обръща внимание на коментарите на майка си по адрес на Ава.

— Не може да тръгне от Сан Диего преди четвъртък, но ще остане тук цяла седмица.

Младата жена издърпа един стол и седна срещу майка си.

— Вие с татко трябва да отидете да я навестите в Сан Диего някой път. Ще си изкарате страхотна ваканция.

— За бога, не. Това би ни струвало цяло състояние.

— Притеснени ли сте финансово? — попита Ели.

Реши, че е задала глупав въпрос. Майка й и баща й винаги бяха притеснени финансово. Дори само разходите по това, че тя живееше на такова разстояние от тях, ги бяха изцедили. Самолетните билети бяха адски скъпи.

— Не, не сме. Просто сме пестеливи — обясни майка й. — Простираме се в рамките на бюджета си.

— Къщата изглежда страхотно, а татко каза, че апартаментът е ремонтиран.

— Крайно време беше да разчистим тази къща и да оправим апартамента.

— Изглеждаш чудесно, мамо.

Комплиментът беше искрен. Майка й бе красива жена. Фигурата й все още беше като в деня на сватбата й. От нея Ава и Ани бяха наследили костната структура, косата и очите. И трите сестри бяха слаби, с медноруса коса и сини очи.

— Заради новия грим. Прави те да изглеждаш отпочинала.

Ели се засмя.

— Това е нещо ново. Трябва да си купя от него.

— Слушай, знам, че не искаше да обсъждаме това по-рано, но реших, че трябва да говорим за Ава, да изясним всичко, преди да…

Ели я прекъсна. Не беше в настроение да слуша за сестра си.

— Искам да поговорим за татко.

— Какво за него?

— Кога последно е ходил на профилактичен преглед? Не ми изглежда добре, мамо.

— Внимавай да не те чуе. Ще го засегнеш.

— Мамо…

— Просто е уморен.

— Може би и на него му трябва малко от чудодейния грим — заяви Ели с осезаемо раздразнение.

— Не ми говори с този тон, млада госпожице. Баща ти е добре. Ходи на лекар миналата седмица.

Майка й го защитаваше и Ели не можеше да разбере защо. Та тя не критикуваше баща си. Просто се тревожеше за него.

Реши да изостави и тази тема. Списъкът на забранените теми нарастваше главоломно. Парите, здравето, Ава. Какво още?

Майка й се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Много се радвам, че си вкъщи, извинявай, че ти се сопнах. Просто имам толкова неща за вършене.

— С какво мога да помогна?

— Баща ти иска да боядиса всички стаи, преди да пристигнат роднините. Той довърши нашата спалня и кабинета отсреща, а също и две от спалните на горния етаж. Остава му старата стая на Ани. Можеш да помогнеш за нея.

— С удоволствие — кимна младата жена.

Баща й влезе в кухнята и постави длани върху раменете й.

— Ели ще ти помогне с боядисването — осведоми го майка й.

— Чудесно. Като се прибера от университета, ще атакуваме стаята на Ани заедно.

— Довечера можеш да спиш в твоята стая, Ели — каза майка й. — Но след боядисването не искам да спиш горе, докато не се измирише.

— Кой ще спи в апартамента над гаража?

— Може би леля Вивиан и леля Сесилия — предложи баща й.

— Стъпалата са прекалено стръмни за Вивиан — обади се майка й.

— Ако спи в къщата, пак ще трябва да се изкачва по стълби — изтъкна Ели.

— Да, но тези не са толкова стръмни. Много по-широки са и по-малко на брой.

— Ако леля Сесилия не е отслабнала, тя също няма да може да се качва по стълбите. Освен това лелите ще искат да бъдат в къщата с теб и татко.

— И аз така мисля — съгласи се майка й. — Те обичат да са в центъра на събитията.

— Защо не отида аз в апартамента? А лелите да се настанят в къщата.

— Не съм сигурен. Там ще бъдеш сама — каза баща й.

— Татко, гаражът е на три метра от къщата — преувеличи тя. — Ако има проблем, ще викам. Ще ме чуете.

Баща й обмисли предложението за момент.

— Вероятно мога да сложа още едно резе… просто за всеки случай.

— Така ще се реши още един проблем, Уилям — каза майка й.

— Стига, Клер, няма нужда да повдигаш този въпрос, преди да сме имали време да поговорим с Ели на спокойствие.

— Сега не говорим ли? — попита ги тя.

— Имах предвид сериозен разговор — обясни баща й.

Това не й харесваше. Предния път, когато бяха водили сериозен разговор, й бяха съобщили, че не може да си дойде вкъщи за Коледа.

Обърна се към майка си.

— Какъв проблем ще се реши? — попита подозрително.

— След като ти го спомена, сега давай направо и й обясни — нареди баща й.

— Ава може да прекара тук нощта преди сватбата. Не иска Джон да я види. Каза, че това носи лош късмет.

Ели не се сдържа да прояви сарказъм.

— Тя с черна рокля ли ще бъде? Или с червена?

— Ще бъде с бяла рокля — отвърна майка й.

— Виж ти. Тогава не се ли тревожи, че може да я удари гръм, когато влезе в църквата?

— Спри с това веднага — сряза я майка й. — Каквото се е случило, е останало в миналото и ние трябва да намерим начин да продължим напред.

Ели не отговори. Баща й седеше на кръглата маса между тях двете.

— Хайде, кажи й и останалото. Като сме започнали, да стигнем до края.

— Ава все още настоява да й бъдеш шаферка.

— Не — отвърна Ели категорично. — Не съм говорила с нея от последния път, когато бях тук, а това беше преди осемнайсет месеца. Защо, за бога, настоява да й бъда шаферка? Мамо, доколкото си спомням, тя те беше накарала да ме питаш още преди месеци и аз ти казах да й предадеш моето не. Не съм променила мнението си. Дойдох тук, защото вие с татко настояхте, и ще се постарая да присъствам на сватбата, но това е всичко. — Поклати глава и добави: — Не знам защо тя не се откаже най-после.

— Имаше ужасни слухове за това какво точно се е случило и Ава смята, че ако си й шаферка, хората ще разберат, че всичко е било просто недоразумение.

— Слухове? Какви слухове… самата истина, мамо. Тя не може да пренапише историята.

— Тя смята, че ще бъде унижена, ако ти не…

— Затова ли настояхте да си дойда за сватбата? За да не се чувства Ава унижена?

— Разбира се, че не — отрече майка й. — Просто хората говорят и…

— Няма да бъда шаферка. Дори не съм сигурна, че ще се насиля да присъствам.

— Не е нужно да се тревожиш, че нямаш шаферска рокля — продължи майка й. — Всички ще бъдат облечени с дълги черни рокли и всяка от тях е различна. Каквато и да е черна рокля ще свърши работа.

— Мамо, моля те, чуй ме. Няма да бъда шаферка.

Баща й прекъсна спора:

— Хайде, Ели. Да отидем до железарията да купим резе и после до бакалията, за да заредим апартамента ти.

— Вечерята ще е готова след час и половина. — Майка й поклати глава с тъжно изражение. Ели очакваше да я види как попива очите си с кърпичка.

— Ще се видим по-късно, мамо. — Младата жена целуна майка си по бузата. После прошепна: — Няма да го направя от чувство за вина, мамо. Просто няма да променя решението си.

Майка й прошепна в отговор:

— Ще видим.