Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (7)

Пета глава

Апартаментът на Девън се намираше в един район на Саути, който по някакво чудо беше избягнал нашествието на луксозните имоти, които с всяка следваща година заемаха все повече и повече територии във и около града. Беше на първия етаж на двуетажна кооперация, която отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. На Фин му се стори, че се натрови само при вида на парчетата олющена мазилка, изпопадали върху стълбищната площадка. Докато се оглеждаше наоколо загуби всякакви надежди, че Девън ще удържи на обещанието си и ще му плати.

Отвори му вратата жена на трийсетина години, но със състарено лице. Тя го изгледа едновременно с подозрение и с досада.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Аз съм Фин.

— Поздравления. Това не ми дава отговор на въпроса.

Той смутено примигна и чак сега му хрумна, че Девън не е могъл да й се обади и да я предупреди, че Фин ще дойде за дъщеря му.

— Аз съм адвокат на Девън. Той ме помоли да се отбия.

Жената ядосано вдигна ръка и отметна от очите си кичур изрусена коса.

— Сега пък какво е направил? — Поведението й беше все така твърдо и предизвикателно, а тонът й не стана по-любезен.

— В затвора е.

Тя сложи длан на кръста.

— Копеле. А ми викаше: „Ела при мен да се позабавляваме“. Само дето не спомена, че дъщеря му живее при него или че ще се чупи, а аз ще трябва да се грижа два дни за малката досадница.

Дребно момиче с неравно подстригана права черна коса и със свъсени вежди надникна между ръката на жената и рамката на вратата. Носеше памучна фланела с два размера по-голяма, с надпис „Какво гледаш?“ на гърдите.

— Кой е? — попита то.

Жената се обърна рязко.

— Казах ти да си гледаш телевизията.

Момичето не обърна внимание на думите й и огледа преценяващо Фин. С тези бистри и издаващи интелект очи то сякаш можеше да пробие и скала.

— Ти трябва да си дъщерята на Девън — каза Фин. Той си даде сметка, че тонът му е снизходителен, сякаш говори с тригодишно дете, и побърза да се поправи.

Момичето отвърна:

— Малката досадница.

— Връщай се в стаята — нареди й жената.

Момичето я изгледа с огромно недоволство. После отстъпи от вратата и се скри.

— И друг път да не ме подслушваш! — провикна се жената след нея. После отново се обърна към Фин: — Днешните деца… никакви обноски. — Отегчено въздъхна. — Виж, аз дори в момента не съм с Девън. А и той знае, че имам болна майка в Провидънс и трябва да се погрижа за нея. Не мога да се занимавам с дъщеря му. Кажи му по-добре да намери друг да се грижи за малката му ненагледна госпожица и по-добре да е по-скоро. В противен случай ще остане на улицата.

Фин кимна и отговори:

— Затова съм дошъл. Той ме помоли да я наглеждам няколко дни.

Тя се вторачи в него, сякаш чак сега го видя за първи път. После цинично се изсмя:

— Ти?

— Аз. — Той се помъчи да прозвучи по-убедително, но беше сигурен, че не му се е удало.

Тя сърдито поклати глава.

— Страхотно, няма що! Аз бия толкова път, за да го видя, а мухльото дори не иска да ми повери детето си.

— Но нали казахте…

— Добре тогава. — Тя изобщо не го слушаше. — Чудно. Сега ли ще я вземеш?

— Ами да, предполагам.

— Предполагаш? Супер, просто супер. — Жената се обърна и затръшна вратата. — Ще ти я пратя след няколко минути — провикна се отвътре.

Фин беше обзет от желание да зареже всичко и да си тръгне. Надали от това щеше да излезе нещо хубаво. Но беше дал дума. Освен това се тревожеше за съдбата на момичето, ако бъде оставено на грижите на емоционално нестабилен човек като тази жена. Нямаше избор и го знаеше. Затова зачака на площадката, пристъпвайки притеснено напред-назад.

„Всичко ще е наред — каза си. — Девън ще е на свобода до няколко дни и тогава дъщеря му няма да е проблем.“

* * *

— Аз съм Фин — накрая й каза той.

Момичето го погледна мълчаливо. Не беше продумало, откакто излезе от апартамента на Девън с огромен спортен сак на рамото и с лице, излъчващо непокорство. Подмина Фин като уличен стълб и се насочи направо към малкия му Ем Джи. После метна сака на задната седалка на колата, качи се отпред, затръшна вратата и мълчаливо впери поглед напред, без да задава никакви въпроси.

Адвокатът понечи да я последва, но в последния момент се обърна към жената, която стоеше на вратата на апартамента.

— Не се притеснявай за мен — каза тя. — Влакът ми е в шест часа, а в това шибано жилище няма и едно нещо, което да си струва да се открадне.

Фин помисли върху думите й, после седна зад волана.

Жената разтвори още малко вратата и се надвеси над стълбището.

— Предай на онзи негодник да не ми се обажда повече! — провикна се тя. — И да върви по дяволите! Кажи му, че аз, Шели, така съм казала.

Фин вяло помаха за сбогуване, после превключи колата на скорост и потегли.

Движението беше натоварено, докато се движеха през Саути на път за центъра на Бостън и оттам към дома му в Чарлстън. Трябваха му десет минути да събере кураж и да заговори спътничката си. Единственото, което му идваше наум, е да се представи. Усещаше как тя го гледа, но не реагира. Само неловко се намести на седалката си. И като капак на всичко не си спомняше дали Девън му е казал името на момичето. И да му беше казал, не си го спомняше.

Тя продължи да го гледа мълчаливо.

— А ти си… — накрая се осмели той, мъчейки се да вкара чувство на хумор в тона си.

След миг тя отново впери поглед напред.

— Прецакана, без изгледи за успех — отвърна тя.

Фин потрепна от непристойния й език и злъчта в гласа й.

— Не, не, имах предвид как се казваш.

— Знам какво имаше предвид. — Тя отново потъна в мълчание.

— Знам, че ти е трудно, но е само за няколко дни. Докато баща ти не бъде… — Не знаеше обаче как да продължи. — Докато не се върне. Тя обясни ли ти ситуацията?

— Шели ли? Да. Девън е в затвора. Ти си негов адвокат. Аз съм прецакана.

Той отмести за кратко поглед от пътя и я погледна. Девън беше казал, че тя е на четиринайсет, но за възрастта си беше дребна и слаба. Бретонът й беше подстриган на черта, а на китката си имаше няколко евтини метални гривни, които подрънкваха, когато колата подскачаше върху неравностите по пътя. Изглеждаше като обикновено хлапе, но се изразяваше и се държеше като много по-зрял човек.

— Да, точно така — отвърна той. — В общи линии всичко е вярно, освен че си прецакана. Казах ти, само за няколко дни е.

— За какво е вътре той?

— Кражба.

— Не думай, Шерлок, това му е занаятът. Какво е откраднал?

— Дрехи. — Той премълча за бельото. Помисли си дали да не й направи забележка да не ругае, но си каза, че не е негова работа.

— Дрехи? Какво, да не се е принизил вече до обикновен джебчия? Това изобщо углавно престъпление ли е?

— Дрехите са били доста скъпи.

— Значи със сигурност е углавно — заключи тя. На Фин му направи впечатление, че момичето е доста вещо в наказателното право, а това не беше нормално.

— Значи сигурно си доста добър адвокат, ако вярваш, че ще можеш да го измъкнеш. Той и преди е бил на топло, така че съдията едва ли ще се разчувства за него. Ако наистина си мислиш, че ще успееш, а не целиш само да си получиш хонорара, тогава трябва да си направо гений. — Забележително беше колко добре, въпреки възрастта си, тя владееше саркастичния и остър език.

— Защо не ме оставиш аз да се притеснявам за това — отвърна Фин. — Това ми е работата. — В интерес на истината той беше съгласен с нейната оценка, но не си го призна. — Така или иначе ще го пуснат под гаранция най-вероятно в сряда или в четвъртък. Времето ще мине по-бързо, ако ми кажеш името си.

— Сали.

— Сали? — повтори той. — Сали Мали?

— Какво да кажа? Майка ми е имала перверзно чувство за хумор.

— Това не е лошо.

— И кофти пристрастеност към наркотиците.

Той замълча за няколко секунди и си даде сметка, че връщане назад няма.

— Хубаво име. Сали Мали. — Опита се да го каже с чувство на уважение и почит, но ефектът беше точно обратен. Тя продължи да мълчи. — Знам едно място, където продават хубав сладолед — обади се той още след секунда. — Искаш ли да си вземем на път за апартамента ми?

— Предполагам, че нямаш собствени деца, Фин, така ли е?

Той неволно изскърца със зъби.

— Личи ли си?

— Само когато говориш?

— Още съм млад. Може би някой ден.

— На твое място не бих си правила труда. Децата са само допълнителна грижа и неприятности. Спомням си, когато майка ми ме остави при Девън. Физиономията му беше достатъчно красноречива. До този момент той дори не знаеше, че съм съществувала.

— Трябва да е било странно.

— Да кажем само, че „изненадан“ не е точната дума. Това се случи преди година и оттогава не сме виждали майка ми. Девън прави каквото може, но не е много подходящ за идеалния баща.

Сериозно ти казвам, сладоледът е много хубав — каза Фин след малко. Хвърли поглед към нея и му се стори, че момичето едва забележимо се усмихна.

— Добре — отвърна тя. — Сладолед става. Но гледай да е наистина много хубав.

— Повярвай ми.

Тя извърна глава и се загледа през страничното стъкло.

— Хубаво, ще ти повярвам — тихо изрече. Фин като че беше чувал тези думи и преди.

* * *

Ако не друго, жилището беше доста уютно. Сали метна сака на леглото в спалнята за гости. Много по-хубаво и уютно от дупките и бордеите, в които беше принудена да живее, докато майка й се беше отдала на гуляи. Но колкото и уютен да беше интериорът, тя отново беше срещу живота, което означаваше да не сваля гарда. Животът я беше научил, че трябва сама да се грижи за себе си, да не разчита на чужда помощ, защото никой не го беше грижа за нея.

Тя бръкна в сака и напипа познатия предмет. Не беше вадила плюшеното мече повече от година, а и беше прекалено голяма за такива играчки. Беше подарък от майка й за петия й рожден ден — един от малкото рождени дни, които майка й не беше забравила — и сърце не й даваше да го изхвърли. Държеше мечето на дъното на сака и само леко го погалваше, когато изпитваше нужда да го направи, но никога не го вадеше. Компромисът й се струваше разумен. А тя водеше живот, основаващ се на подозрение и компромиси.

— Добре ли ти е тук?

Гласът беше на адвоката на Девън — нейният благодетел за момента. Стори й се свестен, поне на пръв поглед. Но тя знаеше, че първите впечатления могат да заблуждават. Достатъчно мъже беше видяла през живота си, за да е наясно, че трябва да бъде предпазлива. Беше дребна за възрастта си, което използваше като предимство. Обличаше се в широки тениски и панталони. По-добре беше да не привлича внимание, защото това можеше да е опасно. В един справедлив и разумен свят само крехката й възраст щеше да е достатъчна защита от нежелани посегателства, но горчивият опит я беше научил, че светът не беше нито справедлив, нито разумен.

Беше на десет години, когато един от „любимите“ на майка й опита да й посегне. Той и майка й бяха празнували цяла нощ и веднага щом се върнаха в жилището им, майка й изпадна в несвяст. Ядосан и надрусан, той беше влязъл в стаята на Сали и беше застанал над леглото й. Тя остана неподвижна, парализирана от ужас. Престори се на заспала, а в същото време се молеше той да си тръгне. Но натрапникът не си тръгна. Чу го как се съблича. Първо ризата, после панталона, накрая и бельото. Надвеси се за няколко секунди гол над леглото й, после вдигна завивката и легна до нея. Лъхна я силната миризма на алкохол, когато той се доближи. Когато я придърпа към себе си, тя не се съпротивлява. Само се обърна към него и отвори очи. Неговите зеници бяха разширени и безжизнени. Широка усмивка бавно се разплу по физиономията му. После той отново посегна към тялото й. Тя затвори очи и ритна с всичка сила. Улучи го между краката.

Той изкрещя от болка, а тя изтича в банята, където майка й лежеше в безсъзнание, подпряла глава върху порцелановата тоалетна чиния. Сали заключи вратата и се сгуши до майка си. В това време мъжът с травмирано тяло и наранено его заблъска по вратата и от устата му се засипаха ругатни по адрес и на двете. На следващата сутрин, след като Сали разказа на майка си какво е станало, любовникът беше отпратен да си върви. Майка й плака дни наред и молеше Сали за прошка. Обещаваше й, че ще зареже наркотиците. Беше убедителна и Сали й повярва, поне за малко обнадеждена.

Седмица по-късно майка й се прибра у дома, отново надрусана, с друг мъж. Тогава Сали за първи път осъзна, че няма кой да я защити. След тази случка тя се научи сама да се защитава и малцина бяха онези, които след първото спречкване с нея имаха желание да повторят.

На вратата отново се почука.

— Всичко наред ли е? — отново се обади адвокатът с лека загриженост.

— Екстра е — отвърна тя. Беше облечена в тениска и памучно долнище на анцуг, което й служеше и като пижама.

— Може ли да отворя вратата?

— Твоята врата е.

Вратата леко се открехна и всеки мускул по тялото й се стегна. Реакцията „бий се или бягай“ беше добре тренирана у нея. Той подаде глава и я погледна притеснено. Секунда-две стоя така, докато накрая каза:

— Имам телевизор.

— Браво на теб.

— Не го гледам много, но ти можеш да гледаш каквото си поискаш.

Тя поклати глава.

— Уморена съм, ще си лягам.

Той кимна.

— Имаш ли нужда от нещо? Да ти донеса ли вода или нещо друго? — попита.

Тя отново поклати глава.

— Добре, ако имаш нужда от нещо, викни ме. — Отново я погледна, сякаш очакваше отговор. След като разбра, че разговорът им е приключил, затвори вратата.

Сали изчака още няколко секунди, след което стана и безшумно отиде до вратата. После натисна копчето на бравата, докато не чу характерния звук на заключването. Това нямаше да го спре, ако той имаше намерение да влезе, но поне щеше да й спечели малко време, ако се наложи.

Върна се на леглото, легна и се зави с одеялото, след като свали от него чаршафа. Тя не спеше с чаршафи — чувстваше се като в капан под тях.

Изключи лампата и остана да лежи с отворени очи, загледана в тавана, претегляйки наум всичките си възможности. Много скоро стигна до извода, че няма такива.