Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (4)

Втора глава

Детектив Пол Стоун седеше зад волана. Той и Елорея Санчес бяха партньори от две седмици. Макар че работеше като полицай от пет години, той беше отскоро в отдел „Убийства“, а тя имаше пълното право да кара колата, но не го правеше. През онзи първи съвместен ден двамата излязоха от участъка и отидоха при очукания линкълн без опознавателни знаци. Санчес метна на шофьорската седалка ключовете от колата, без да каже нищо. Оттогава Стоун караше всеки път. Веднъж се пошегува, че сигурно й харесва да я вози из града по-млад от нея мъж, но шегата му не се прие добре. Тя го изгледа сърдито и с това разговорът им приключи.

Не беше лесно човек да я разбере. Две седмици бяха прекарвали по около десет часа заедно всеки ден, но рядко си разменяха повече от няколко думи. Нейната представа за разговор беше да му каже кога да завие. Информацията, която имаше за нея, беше от личното й досие и от клюките в участъка. Беше на петдесет години, с латиноамериканска кръв, без точно определено географско място на произход, висока метър и седемдесет и пет, шейсет и пет килограма. Беше постъпила в полицията по-късно от повечето ченгета — след армията беше учила в колеж, после магистратура по криминология. Дори беше следвала две години право, но не го беше завършила. Никой не знаеше защо се е отказала. За нея се знаеше само, че се е издигнала в бостънската полиция с шеметна бързина. Завистниците го отдаваха на послушанието й, но забравяха факта, че в отдел „Убийства“ тя имаше най-високите резултати по разкриваемост на престъпленията. За петнайсет години работа като детектив тя беше разкрила над седемдесет и пет процента от поверените й случаи. С други думи, когато й възложеха разследване, в три от четири случая виновникът си получаваше присъдата. В национален мащаб този среден показател беше шейсет и пет процента. В Бостън средният показател беше паднал през последните години до трийсет и три. Което означаваше, че само една трета от убийците биваха разкривани. Това беше един от най-лошите резултати в страната. Предвид този печален факт, послушна или не, седемдесет и пет процента разкриваемост си бяха доста и затова Санчес беше звездата на отдела.

Говореше се обаче, че с нея е трудно да се работи. Откакто беше в отдела, беше сменила петима партньори. Онези, които бяха склонни да признаят поне малко заслугите й, казваха, че с нейното темпо на работа тя омаломощавала партньорите си. Други, които не бяха толкова великодушни, казваха, че не може да й се има доверие, а без доверие не можело да има истинско партньорство между детективи. Каквато й да беше причината, когато Стоун дойде в отдела, тя работеше сама. Казаха му, че временно го зачисляват към нея на изпитателен срок, но пропуснаха да споменат колко ще трае този изпитателен срок и по какви критерии ще съдят дали е издържал изпитанието. Стоун беше екипен играч, затова предпочиташе да си трае. Най-малкото, мислеше си той, можеше да се поучи от детектив, който има разкриваемост седемдесет и пет процента.

— Знаеш ли адреса? — попита го тя.

— Да.

Адрес не му трябваше. Беше израснал в Южен Бостън. В интерес на истината, живееш тук откакто се беше родил. Когато беше момче, автосервизът се славеше като забележителност на квартала. Табелата, която беше окачена на ниската постройка, гласеше: „Автомобилни принадлежности и авторемонти при Мърфи“, но в квартала всички я знаеха само като „Сервиза“. Намираше се на обширен парцел, ограден с високи плевели, леко отдалечен от улицата, в район със слабо движение. Това едва ли имаше някакво значение. Така или иначе никой не караше там колата си за ремонт. През деня стоеше автомонтьор за алиби, но ако някой спреше пред сервиза за ремонт, тутакси му се казваше, че трябва да чака месеци. Единствените авторемонтни работи тук се извършваха през нощта и коли почти не излизаха от гаража.

Независимо че не се извършваше законна ремонтна дейност, мястото гъмжеше от народ през деня. Мърфи, водач на една от маргиналните ирландско-американски банди, държеше офис в задната част на сградата, откъдето управляваше хората си и посредничеше за сключването на примирие между онези жители на квартала, които бяха на нож със закона.

Когато Стоун сви по алеята, мястото отново беше оживено, макар и не с нормална всекидневна дейност. Алеята беше запълнена от спрели патрулни коли на бостънската полиция, както и от коли на криминалистите. Целият комплекс беше ограден с жълта лента. Един от полицаите трябваше да отмести поставения посред пътя полицейски надпис, за да може да мине колата на детективите.

— Мислиш ли, че е начало на нова война? — попита Стоун, докато завиваше към паркинга на сервиза.

— Не знам — отвърна Санчес. — Доста време мина от последната и нещата се бяха успокоили, след като Уайти пое властта. Ако е нова война, ще е доста кървава и грозна.

— Да. — Той си спомни шейсетте и седемдесетте години, когато като момче беше слушал за войните, които се водеха между враждуващите банди. Тогава тези битки му се струваха митични, почти героични. По-късно обаче осъзна, че са само уреждане на сметки между закоравели престъпници.

— Ти си израснал тук, нали? — попита го тя.

— Да.

— Познаваше ли го?

— Мърфи ли? — Стоун се замисли какво да отговори. — Всички го познаваха. Той беше един от хората на Уайти.

Санчес поклати глава.

— Не точно. Веднъж гледах как го разпитват след един удар на полицията през деветдесетте.

— И какво мислиш?

— Не беше глупав. Дори един от най-хитрите, които съм виждала. — Отвори вратата и слезе от колата. Стоун също слезе. Санчес огледа фасадата на сградата. Млад съдебен лекар се беше облегнал на микробуса си, а до него имаше носилка. Върху носилката бяха метнати един върху друг два черни найлонови чувала за трупове. — Обаче явно не е бил достатъчно хитър.

Тя тръгна към вратата и Стоун вървеше плътно зад нея. Докато вървяха, му мина през ума, че това е най-дългият им разговор, откакто са партньори.

Вонята в Сервиза беше непоносима. В Бостън беше топла априлска пролет и облицованата с алуминий сграда сякаш привличаше цялата слънчева топлина. Санчес усети миризмата на бензин и на автомобилно масло, но тази миризма скоро отстъпи място на познатите й до болка миризми на смърт и на разложена плът. Миришеше като от развалено месо, варено в прокиснало мляко и мед. Тя стисна зъби, за да не се издаде, че й се гади. Достатъчно дълго беше в полицията, за да е наясно с двойния стандарт — мъжете можеха открито да показват отвращение и погнуса на местопрестъплението, докато за жените това се смяташе за признак на слабост.

— Нещо да знаем за времето на смъртта? — попита тя партньора си, докато вървяха из вътрешността на гаража и минаха покрай няколко униформени полицаи, които бяха отегчени от задължението си да пазят сцената на престъплението.

— Според доктора е било в събота. Точен час още нямаме и дори денят е приблизителен. Не можем да бъдем сигурни, докато не изследват труповете в лаборатория.

— Мирише като да е от събота.

— Мирише отвратително. — Той се изкашля и запуши устата и носа си с длан.

— Тази сутрин ли са ги открили?

Стоун кимна.

— Вчера сервизът е бил затворен. Трябвало е и днес да е затворено и да почиват за Деня на патриотите, но един от механиците се е отбил да ремонтира колата си и ги е видял.

Тя хвърли бърз поглед към партньора си. Беше млад, изглеждаше добре и имаше силно развито мускулесто тяло. Като на културист. От онези, на които яката се опъваше около врата им. Имаше черна гъста коса, а веждите му стърчаха малко повече от необходимото. Говореше с акцент, характерен за кореняците бостънци от работническите квартали. И преди беше работила с мъже като него. Колкото се отнасяше до нея, тепърва предстоеше да го разбере що за човек е. Рано или късно щеше да я разочарова — сигурна беше в това — винаги така ставаше. Сценарият беше станал толкова предсказуем, че Санчес вече асоциираше думата „партньор“ само с някакво препятствие, което трябва да преодолее, за да си свърши работата.

Докато вървяха към задната част на сградата, към боксовете, в които разглобяваха колите, един униформен сержант на петдесетина години се отдели от колегите си и тръгна към тях. Тя извади значката си и я показа на сержанта.

Той почтително кимна.

— Детектив — каза, погледна към Стоун, но премълча.

— Сержант… — Санчес потърси да прочете името на полицая на униформата му. — Макафи. — Тя напрегна паметта си. — Работили сме и преди заедно.

— Да, госпожо — отвърна той. — Преди две години.

— Вярно, случаят „Дарвос“.

— Точно така, госпожо.

— Какво имаме тук?

— Нищо хубаво. За малко се разминахте с доктора. Той каза, че ще си бъде в кабинета следобед, ако искате да говорите с него. Когато му закараме труповете, ще извърши аутопсиите. Направи подробен оглед, но после оставихме телата така, както ги бяхме открили. Помислих си, че може да поискате да ги видите на местата, на които са били заварени.

Тя кимна.

— Добре. — Огледа помещението и забеляза в ъгъла висок чернокож мъж, който говореше по мобилния си телефон. Беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка и със слънчеви очила. — И федералните ли са тук? — попита.

Сержантът погледна през рамо и изсумтя недоволно:

— Да. Този се появи десет минути след като пристигнахме. Не знам откъде е разбрал.

— И какво прави тук?

— Само гледа. Не му дадохме да пипа нищо, но не бях сигурен дали да го изгоним. Има значка.

Тя кимна и се приближи към мъжа. Той я видя и затвори телефона, после свали очилата.

— Детектив?

— Санчес. А вие сте?

— Специален агент Хюит.

— Специален агент Хюит, какво правите на моя територия?

Той я изгледа и отвърна:

— Гледам.

— Нещо конкретно ли търсите?

— Аз съм част от група за борба с организираната престъпност. Разбрах, че е имало убийство тук.

— Имате ли конкретна причина да смятате, че този случай е подведомствен на федералните власти?

Агентът бавно си пое въздух през стиснатите зъби.

— Мърфи беше известен гангстерски водач. Беше замесен във всичко, като се започне от оръжие и наркотици и се стигне до проституция и рекет. Няма причина това да не е свързано с рекетьорския му занаят.

Санчес скръсти ръце.

— Нека ви задам въпроса по друг начин. Специален агент Хюит, случаят поема ли се от федералните власти? Защото ако е така, ще наредя на хората ми да опразнят мястото за пет минути и тогава можете да се заемете. После, ако нещо се обърка, ще пострада вашият задник, не моят.

— Не, не поемам случая.

— Добре, тогава бих ви помолила да напуснете помещението, докато хората ми не свършат с огледа. Ще ви изпратя доклада веднага щом бъде готов. Но дотогава аз отговарям за разследването и хората ми не могат да работят нормално, когато някой наднича зад гърба им.

— Детектив Санчес, аз съм специален агент от ФБР…

— Джон Конъли също беше и още има да излежава три години в затвора с максимално строг режим в Алънууд, задето беше предупредил Уайти Бългър и хората му. От години вие се намесвате и ни се пречкате винаги, когато се опитаме да ги приберем на топло. Така че, простете, но тайнствените думи „специален агент“ не минават пред мен. Ще ви държа в течение, доколкото е уместно, но сега искам да излезете, за да си свършим работата. Или излизате, или поемате случая. Кое предпочитате?

Хюит отново си сложи очилата.

— Очаквам от вас подробен доклад със снимки до края на деня — каза той.

— Можете да очаквате каквото си искате. Малко ме засяга.

Агентът остана още няколко секунди, после тръгна към изхода.

* * *

— Нещастник — промърмори Макафи, докато гледаше как Хюит излиза от сервиза.

— Може би и той си върши работата — обади се Стоун.

— Може би — отвърна Санчес. — Но не искам да залагам на това. Ние също имаме да вършим работа. Какво имаме да гледаме?

— Не искаш ли първо да хвърлиш едно око на Бегс? — попита той.

— Трябва ли?

Макафи реагира с неопределен жест, нещо средно между кимане и свиване на рамене.

— Той е в по-добра форма от Вини. — Полицаят посочи към ъгъла зад етажерката с инструменти. Санчес тръгна натам и Стоун я последва.

Джон Смит беше известен повече като Джони Бегс. Прякорът му идваше от ранната му кариера на посредник за даване на подкупи на местните политически босове. Цели торби с пари. Оттам и „Бегс“ — „торби“. Тялото му беше смачкано в ъгъла на гаража, натъпкано зад един шкаф с инструменти. Приживе Бегс беше силен и страховит човек, висок над метър и деветдесет, със сърдито лице и без капка милост към враговете си. Мъртъв той изглеждаше тих и спокоен, свил се на кълбо, отпуснал глава на лявата си длан. Само дето ъгълът, под който беше извита дясната му ръка, с необичайно обърната нагоре длан — издаваше, че този човек едва ли просто си почива. При по-сериозен оглед се виждаха и две дупки в челото му. А когато прекрачи трупа, Санчес видя и мухи, които летяха над тъмна локва кръв под черната му коса.

— Не е останало много от тилната кост на черепа му — коментира сержантът. — Изглежда са използвали специални куршуми. Доста нещо е изхвръкнало от задната част на главата му.

— Мизерна работа — отбеляза намръщено Стоун.

— Но ефективна — отвърна Санчес. — Някакви други увреждания по тялото?

Макафи поклати глава.

— Само главата. Докторът каза, че ще може да го потвърди, като извърши аутопсията.

— Нещо друго? Порезни рани, контузии?

— Само ръката. Изглежда е била извадена от раменната става. Може да е станало и при падането, когато са го гръмнали.

Санчес се наведе над трупа на Смит и остана така минута-две, запомняйки и най-малката подробност от местопрестъплението. Като се изключеха тялото и добре очертаната кървава локва под главата, мястото беше чисто и подредено. Инструментите бяха наредени в шкафа. Тя издърпа якето на убития и го опипа. В джобовете нямаше нищо. Имаше раменен кобур с пистолет.

— Добре — накрая каза Санчес. — Да видим Мърфи.

Макафи кимна.

— Главната атракция. Ако някой от двама ви има слаб стомах…

— Просто ни покажи трупа, сержант — прекъсна го Санчес.

Той замълча и ги поведе към бокса на механиците в най-задната част на сградата. Боксът не се виждаше от централното ремонтно помещение. Завиха зад ъгъла и Санчес чу как Стоун си пое дълбоко дъх.

Тялото на Мърфи беше там. Или поне това, което беше останало от него. Трудно беше да се каже със сигурност заради многобройните увреждания. Приличаше повече на стокилограмов къс говеждо месо в разкъсани дрехи, отколкото на онова, което тя преди помнеше като Вини Мърфи. Нямаше и място по тялото му, което да не беше подложено на насилие.

— Свети боже! — Подсвирна тихо той.

— Няма нищо свято в това — каза Санчес. — Обаче е впечатляващо произведение. — Тя бавно се доближи до тялото, внимаваше да не размести нищо на местопрестъплението. — Фотографираха ли го? — попита.

— Да, вече свършиха — отвърна сержантът. — Цялата тази страхотна сцена беше запечатана на кадър за поколенията.

— А сцената на престъплението?

— Свършиха всичко необходимо, за да може след това трупът да се изнесе. Отпечатъци, проби, отливки — всичко. Отново ще направят, когато изнесем тялото. Но според тях мястото е доста чисто. — Макафи й подхвърли кутия с латексови ръкавици. — Той е изцяло ваш сега.

Тя извади ръкавици и подаде кутията на Стоун, който стори същото. Двамата си нахлузиха ръкавиците и пристъпиха към трупа.

— Господи! — възкликна Стоун, когато погледна мястото, което преди е било лицето на Винс Мърфи. — С какво ли са го направили?

Санчес премълча.

— Не съм сигурен — обади се Макафи. — Може да са били вериги. Имаше няколко окачени в ъгъла и изглеждаше, че по тях има кръв. Криминалистите ги прибраха и много скоро ще разберем дали е така. Лекарят пък ще може да ни каже по абразията на кожата и плътта дали е от вериги.

Стоун бавно обиколи около трупа. Санчес го проследи с поглед. Беше ядосана, че я разсейва, но не каза нищо. В края на краищата той беше неин партньор, поне засега, и нямаше как да си спести присъствието му. Докато стоеше настрана и не й се пречкаше в краката, тя щеше да го изтърпи.

— По дяволите, те дори са одрали кожата на петите му — отбеляза той.

— Да — потвърди Макафи и с нокът изчисти парче храна, попаднало между зъбите му. После посочи към една кука на хидравличен кран, с която се вадеха и слагаха двигателите в колите. — Изглежда, през повечето време е бил завързан и окачен на това. По куката откриха парчета плат от ризата му.

— Но защо? — чудеше се Стоун.

— Това е въпросът за един милион долара — отговори Макафи. — Предполагам, че е ядосал някоя от мутрите от Севера или може би салвадорските банди от източната част. Кой знае, може дори да е бил някой от неговите.

— Докторът каза ли нещо за степента на уврежданията? — попита Санчес.

— Само че е абсолютно убеден, че причина за смъртта са изстрелите в главата. А външните увреждания са второстепенни. Може да има няколко счупени кости. Не може да каже какви са вътрешните увреждания, докато не го отвори. Единственото друго нещо, което се набива на очи, са китките му.

— Китките ли? — повтори Стоун.

— Вижте сами — каза Макафи.

Тялото беше обърнато на една страна, като двете китки бяха отдолу.

— Помогни ми да го обърна — каза Санчес на Стоун.

Двамата се наведоха. Тя здраво хвана рамото, а той вдигна краката. Трупът се беше вкочанил и затова лесно се обърна. Ръцете му изскочиха нагоре, щом бяха освободени от тежестта на торса.

Санчес се намръщи. Кожата на дланите беше призрачнобяла, а по средата им имаше по една тъмна дупка. Тя забеляза, че дланите са пробити.

— Докторът откри следи от завързване по китките — каза Макафи. — Явно са завързали ръцете му и са го простреляли през дланите.

— Защо? — попита Стоун.

— Кой го знае. Може да е само заради удоволствието.

— Падре Пио — тихо промълви Санчес.

— Падре Пио? — повтори партньорът й.

— Падре Пио — каза отново тя.

Стоун се обърна към Макафи:

— Знаеш ли какво означава „Падре Пио“?

Той поклати глава.

— Съжалявам, не съм мексиканец.

Стоун отново се обърна към Санчес:

— Какво означава „Падре Пио“?

— Означава, че трябва да внимаваш повече. — Тя се премести от другата страна на тялото. — Посланието?

Сержантът посочи отляво на главата:

— Там горе е. Никой не знае какво е. Не е свързано с бандите, поне това знаем. Никой не е виждал досега подобно нещо.

Тя се наведе отново. Беше там, макар и избледняло, след като кръвта беше засъхнала.

— „Бурята“. — Погледна към Стоун. — Ти си местният, знаеш ли какво означава?

Той поклати глава.

— Не ми говори нищо.

— Някой да има такъв прякор?

— Не съм чувал.

— Супер.

— Може да е само някой психопат, пристрастен към зрелищната драма.

Тя се изправи.

— Може. Определено е психопат. Но не мисля, че има нещо общо с драмата.

— Тогава какво е?

Тя свали ръкавиците и ги метна към Макафи.

— Ето това очаквам от теб да разбереш.