Джесика Хол
В огъня (7)

Шеста глава

— Марк Леклер ти е бил баща. — Недоумението в гласа на Джей Ди я преряза като плесница.

— Казах ти, че няма да повярваш. — Сейбъл кръстоса студените си ръце и впери поглед в засъхналите петна по болничните панталони, които бе откраднала.

Кейн Гантри я бе изплашил, но не колкото Джей Ди, който бе изникнал изневиделица. Едва бе дошла на себе си, когато я притисна към колата си и започна да я целува.

Ако изобщо това може да се нарече целуване. Докосна леко с пръст долната си устна, която продължаваше да я щипе, където зъбите му се бяха врязали. Агресивната му страст я бе разтърсила от глава до пети — онзи Джийн-Делано, когото бе обичала, никога не я бе докосвал грубо — и това я възбуди по специален начин. Предизвика непозната, типично женска реакция, която я обезоръжи в обятията му и под устните му. Подчини му се безпрекословно и същевременно събуди у нея непреодолимо желание за нещо повече от примирение пред гнева му. Искаше й се да се наслади на всеки миг.

Може би щях да съм в по-голяма безопасност с Кейн.

Джей Ди намали, отби отстрани на пътя и угаси мотора. Няколко минути остана смълчан — не каза и не направи нищо.

Когато най-после проговори, гласът му бе все така твърд и студен.

— Познавах Марк през целия си живот и никога не те е споменавал. Нито веднъж. Нито дори, когато бяхме гаджета, за бога.

— Той не знаеше за мен. Майка ми никога не му е казвала. На мен също не ми бе казвала. — Отново я завладя тъга, като осъзна, че никога вече няма да може да опознае истинския си баща — щеше да запази само спомена от онази първа, неловка среща.

— Майка ти беше от кейджуните. — Това не беше въпрос.

Тя разбираше какво има предвид — Марк Леклер принадлежеше към едно от най-старите и най-богати креолски фамилии в Ню Орлиънс — той и майка й едва ли са се запознали чрез общи приятели.

— Явно са се запознали, когато Марк се е изгубил в мочурището. Майка ми го намерила и го довела вкъщи. Баща й, моят дядо, го завел до града.

Той се обърна към нея:

— И просто ей така се влюбили.

— Марк се е влюбил, или поне това ми каза, когато се срещнахме. Мисля, че на майка ми й е трябвало малко повече време. Все пак е била ужасно млада. — Тя сви рамене. — На следващия ден се върнал, за да се види с нея. И така продължил да идва. Той ми каза, че онова лято било най-щастливото в живота му.

— Марк Леклер и момиче от кейджуните. — Той заклати глава, изпълнен със скептицизъм.

— Защо ти е толкова трудно да го повярваш, Джей Ди? Майка ми беше красива, мила жена. — Огорчението я предизвика да добави: — А и ти обикаляше по тези места някога, не помниш ли? Случва се.

Той присви очи:

— Никога не съм се срамувал от теб, Сейбъл. Гордеех се с теб. Перчех се с теб.

Направи се, че не го чу. Просто повдигна рамене.

— Няма значение. Сега и двамата са мъртви и не е нужно никой да знае за това.

Той понечи да каже нещо, спря се, после попита:

— Защо майка ти не ти е казала за Марк?

— Не знам.

— Защо не е казала на Марк за теб?

— Мисля, че се е страхувала. Татко си спомни, че в края на онова лято някакви добре облечени хора идвали в магазинчето за стръв. Мисли, че сигурно са били родителите на Марк. Не знае какво са й казали, но веднага след това тя скъсала с него. Тогава трябва да е знаела, че е бременна. — Тя чертаеше с пръст около петната кръв.

— Баба и дядо я изпратили при роднини в Мобайл, където съм родена. Върнала се в Ачафалая, когато съм била на няколко месеца.

Той мълчаливо осмисли думите й и попита:

— Името на Марк фигурира ли в акта ти за раждане?

Тя кимна.

— Крила го е от всички, но мисля, че е искала да знам. Трудно е да се каже — татко твърди, че никога не му е казвала. Намерил акта за раждане чак след смъртта й. Запазила го е заедно с няколко писма от Марк, които спасила от пожара.

— Пожар? Какъв пожар?

— Няколко седмици след завръщането й в Ачафалая някой подпалил старото магазинче за стръв. Реми — баща ми — спасил мен и майка ми, но нейните родители загинали в пожара. Реми бил толкова тежко обгорен, че не давали надежда за оцеляването му. Бъд Гантри бил арестуван, а Реми и майка ми се оженили и се върнали в блатата при семейството му.

— Бъд Гантри?

— Бащата на Кейн Гантри — той подпалил къщата. — Тя погледна към пътя, водещ към хелинга на Гантри. — Бъд винаги е твърдял, че това била негова идея, но хората бяха сигурни, че някой му е платил — разполагал е с пари и се хвалел, че щял да получи още. Умрял на втория ден от влизането си в затвора, преди да се разбере кой му е платил.

Нещо изпука, изсвистя и удари на метал. Преди Сейбъл да разбере какъв е този звук, Джей Ди я сграбчи за рамото и я натисна надолу:

— Залегни!

Последва втори силен пукот. Стъклото се пръсна и малки парченца се посипаха по главата й.

— Някой стреля?

— Стой долу.

Джей Ди запали мотора, включи рязко на скорост и изскочи на пътя, после се метна настрани и гневно изруга, когато прозореца до него се пръсна. Сейбъл видя как натисна газта до дупка и се вкопчи в седалката, когато колата взе да се мята бясно по шосето.

— Джей Ди!

Бе извадил пистолета си и стреля два пъти по някого през разбития прозорец. Оглушителната експлозия от изстрелите му и миризмата на барут я накараха да зарови глава в седалката и да запуши ушите си.

Последваха два силни гърмежа под колата и предницата внезапно увисна.

— Дръж се! — Джей Ди удари спирачки, когато колата поднесе. Сейбъл изхвръкна от седалката и се удари в рамката на вратата. Колата излетя от пътя и бясно се запремята из шубраците.

В един момент сякаш летяха във въздуха и тогава последва страхотен трясък. Сейбъл усети ръцете на Джей Ди около себе си секунда, преди да попаднат в пълен мрак. Студената вода нахлу в кабината през счупеното стъкло.

— Хвани се за мен. — Държеше я с една ръка, а с другата блъскаше да отвори шофьорската врата. Колата се напълни с още вода и водорасли и започна бързо да потъва. Джей Ди опипа лицето й и я притисна още по-здраво.

— Хвани се за рамената ми и си поеми въздух.

Водата беше смразяваща и притискаше ушите й. Той успя да измъкне и двамата от колата и я издърпа пред себе си. Заплуваха заедно, като тя буташе енергично с крака, за да се отдалечат от потъващата кола. Точно когато усещаше, че дробовете й ще се пръснат от липса на кислород, той я извади на повърхността.

Първата глътка въздух я задави и тя се разкашля, но Джей Ди закри устата й с ръка и зашепна в ухото й.

— Тихо. Някой идва.

Отново я обзе ужас, като осъзна, че човекът, стрелял по тях, бе дошъл да провери дали са оцелели от катастрофата. Тя кимна и заплува до Джей Ди към отсрещния бряг на реката. Той й помогна да се изкачи на сушата през дебелите коренища и после сам излезе от водата.

Дочу се движение сред трънаците отсреща и бълбукане на последния въздух от потъващата кола. Джей Ди се просна върху тялото й, като я натисна върху дебелия килим от водорасли и борови иглички. Тя затаи дъх и почувства, че сърцето й подскочи, когато зърна тъмен силует до самата вода.

След цяла вечност, фигурата се обърна и се върна на шосето.

Сейбъл затвори очи и трескаво изпусна въздуха, който бе задържала. Беше наранена, замръзнала, мокра до кости, но жива. Те бяха живи.

— Сейбъл! — Джей Ди се надигна и се отмести настрани, после нежно я попита: — Миличка, добре ли си?

Не можеше да му отговори — устата й не се движеше — и тогава осъзна, че все още стиска челюстта си. Понечи да се повдигне, но ръцете й трепереха:

— Така мисля.

— Това е добре. — Помогна й да седне и я прегърна с една ръка. Продължаваше да наблюдава отсрещния бряг. — Като че ли замина. Ще те измъкна оттук, някъде на сигурно място.

Не проумя думите му.

— Мислех, че ме караш към затвора. За кражба на кола.

— Не. Ще открием кой уби Марк — отвърна той, отмествайки кичур коса от очите й. — И кой се опитва да убие теб.

Тя си помисли за Кейн Гантри, когото бе познавала през целия си живот. Не можеше да си представи, че е способен да убива. И ако я искаше мъртва, защо се бе опитвал толкова упорито да я прогони тази вечер? Нещо не се връзваше.

Ако кажеше на Джей Ди, че е видяла Били Тибидо в болницата, той щеше да арестува Кейн и да затвори бизнеса му, точно както бе предупредила хората му. Много семейства щяха да пострадат — същите онези, на които се опитваше да помогне. Не можеше да допусне това да се случи.

Сейбъл никога не бе одобрявала начина, по който кейджуните се опитваха да защитят своите. Това позволяваше на прекалено много мъже да действат извън закона и да се измъкват. Но докато не получеше неопровержимо доказателство, че Кейн Гантри стои зад убийството на Марк, нямаше друг избор.

 

 

След като научи от Тери Винсент, че Джей Ди и единствената свидетелка по случая Леклер са изчезнали, Корт отиде направо при капитан Пелерин. Шефът на „Убийства“ отказа да прехвърли случая към отдел „Палежи“ на Корт под претекст на медийната истерия и високопоставеното положение на жертвата.

— Щом като брат ти води разследването, не би трябвало да има проблем двамата да работите заедно — отвърна с безразличие Пелерин, но изглеждаше като човек, на когото са извили ръцете. — Информирай ни какво сте открили с екипа ти и стой на линия.

Корт реши да не спори, а просто напусна управлението и отиде в района на склада и местопрестъплението. Една пожарна кола стоеше паркирана до тротоара отстрани на изгорялата сграда. Щеше да остане там до второ нареждане. Градската управа изпълняваше стандартната процедура за извънредни мерки и бе прекъснала електричеството на цялото каре, осветлението се осигуряваше от временни помощни лампи, включени към преносими генератори. Жълта лента ограждаше цялата сграда, като бе отделена малка работна площ за разследващите.

Белият ван без маркировка, използван от частта на Корт, бе разположен с отворени задни врати срещу входа. Той паркира и видя двама от техническите лица да изнасят улики — пликове със стъкла. Бяха облечени със защитни облекла за еднократна употреба, плътни ръкавици, които ги предпазваха от остатъчната топлина и същевременно не позволяваха унищожаване на доказателствата.

— Комисар. — Единият от мъжете Гил Макарти постави плика в пластмасов контейнер в микробуса и свали ръкавиците си, докато вървеше към него. — Уорън ме предупреди, че се връщате тази вечер.

Корт се загледа в разрушените, почернели стени. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло дърво, пластмаса и пушек.

— Кажете какво е станало тук.

— Вече приключихме с първоначалния оглед — не надушваме отровни газове, не открихме и други взривни устройства. Конструкцията е почти напълно разрушена, но инспекторът набеляза вътре няколко потенциално опасни места, застрашени от срутване. Който го е направил, добре си е свършил работата. — Гил кимна към микробуса. — Открихме останки от шест отделни бензинови бомби — почти сме сигурни.

— Стъклени бутилки с фитили от парчета плат?

Гил кимна.

— Същите като при другите два пожара.

Екипът на Корт всяка седмица разследваше всевъзможни запалителни устройства, много от тях бяха често импровизирани от прости материали. Запалителни течности като бензин, барут и керосин се намираха навсякъде и се използваха най-често за правене на огнени коктейли.

— Къде открихте тялото?

— На втория етаж. Направихме снимки и видеоматериал на всичко, преди да разрешим на патолога да го премести. — Гил посочи към временния работен център, изграден до входа, където бяха разтворени плановете на сградата и подробните конструктивни чертежи. Вътре с номерирани оранжеви флагчета бяха отбелязани местата, откъдето са събирани улики.

— Ограничихме достъпа само до неизбежния персонал, но не беше лесно. — Гил обърна поглед към дебнещите новинарски коли точно до ръба на охранявания периметър. — Един задник с камера се качи на ограждението и се опита да снима тялото, когато го изнасяхме. Репортерите ни преследват цял ден.

— Да повторим огледа заедно.

Щом влязоха в сградата, Корт се опита да си представи сцената по описанието на Гил и останките след пожара. Доказателствата не се ограничаваха само до запалителните устройства, предизвикали пожара — пепел и отломки бяха събрани за анализ, а някои елементи от конструкцията и отделни предмети бяха също иззети с тази цел.

— Имаме вече предварителна хипотеза. Изглежда, че три от бутилките са били подпалени на втория етаж отвътре, а след това три други са били хвърлени в сградата през задните прозорци откъм алеята. — Гил заобиколи локва с мръсна вода. — Не е имало много бетон, затова е изгоряла бързо. Полицията разпита наоколо, но не откри други свидетели, освен онази жена Душейн. Съседните сгради са необитаеми, а в околността не е имало пощальон или друг обслужващ персонал преди пожара.

Корт клекна да огледа една паднала овъглена греда, раздробена на парчета. Горещината в сградата трябва да е била много силна, а пожарът — внушителен, преди овладяването му.

— Имаме ли видеозапис на събралата се тълпа? — Подпалвачите често наблюдават подпалените сгради и беше практика да се снимат хората наоколо.

Гил кимна.

— От всички ъгли. Фотографът ще отрази и погребението.

— Хубаво. Искам да говоря с екипа, анализиращ уликите, още довечера. Искам всички данни да се архивират, както и пълен опис на снимките и иззетия инвентар преди анализите. Съберете още хора за извънредна работа и им обяснете, че случаят е с предимство. Никой няма да влиза, нито да излиза. Искам да се сложат охранителни постове тук, докато не дам второ нареждане.

— Имате ли нужда от полицай?

Корт се изправи и се обърна срещу Тери Винсент, застанала на няколко крачки от него.

— Какво търсиш тук?

— Реших да се отбия, за да проверя как се справяте. — Тя обърна поглед към Гил. — Момчета, да сте намирали нещо, което прилича на бейзболна бухалка или крак от маса?

— Досега не сме, госпожо. — Някой извика Гил, той се извини и се отдалечи.

Корт наблюдаваше високата брюнетка, която внимателно прескочи гредата и се загледа в почернелите алуминиеви стелажи. Той вече бе получил порцията си остроумни забележки от нея в управлението, но подозираше, че не бе дошла да проверява разследването, нито да говори с него.

— Какво търсиш?

— Оръжието на убийството. Вече е установено, че някой е раздробил черепа на жертвата, преди да подпали мястото. Вероятно го е захвърлил тук. — Тя мина зад стелажите, после отново се показа и посочи стълбите към втория етаж: — Нещо против да поогледам?

— Ще дойда с теб.

Той я придружи до мецанина на склада, където все още димяха дървета. Водата, с която бяха потушили пламъците, все още капеше от останките на покрива.

— Имаш ли новини от Джей Ди?

— Не.

Наблюдаваше я, докато обикаляше бялото очертание на тялото на Марк Леклер. Бе свалила якето си, а обикновената бяла блуза, която носеше, изглеждаше поизмачкана и раздърпана. Късата й тъмна коса приличаше на гнездо. От умората скулите й изпъкваха още повече.

Корт никога не бе харесвал Тери Винсент, нито присъщата й дарба да се вмъква под кожата му за секунди. Но тя беше добро ченге и най-близкият приятел на брат си.

— Това кръв ли е. — Тери коленичи и почти докосна с нос тъмното петно с неравни краища, което се виждаше изпод локвата искра пепел. — Значи е бил убит тук горе.

— Тестовете ще кажат по саждите и петната. — Следеше ръцете й — дълги и елегантни като тялото, но не докоснаха нищо.

Тя се изправи и огледа пространството около очертаното място, после вдигна глава нагоре.

— Дошъл е отзад, може би оттам. — Тя посочи камара с дървени каси, изпепелени както са били струпани.

Един от хората му се появи на най-горното стъпало.

— Тил каза, че сигурно ще искате да видите това, комисар. — Той повдигна голям найлонов плик с останки от мъжко кожено куфарче. — Беше празно, но все още личи монограма — МАЛ.

Корт хвана плика и огледа куфарчето. Вътре нямаше нищо, освен две химикалки, забодени в страничния джоб. Върна го на техника.

— Дайте го за отпечатъци отвътре и отвън.

— Да, господине — отвърна техника.

Тери пристъпваше около очертанията на трупа.

— Значи така. Убиецът го удря, той пада, налага го още няколко пъти. После влиза Изабел, удря и нея два пъти и после подпалва сградата и я оставя да изгори заедно с Марк.

— Минал е откъм задната алея да хвърли последните три запалителни бомби през прозорците. — Корт се приближи към очертанията и приклекна. Огледа се, после стана и отиде до камарата с дървета.

— Защо ли е оставил момичето живо? — Тери вървеше по петите му. — Тогава Марк е бил убит. Защо не е размазал и нейната нива?

— Може би е мислел, че е мъртва.

Тери отиде до прозореца и погледна към алеята, преди да се обърне към него:

— Направо е смлял черепа на Марк, а Изабел е получила само няколко нежни ударчета? Нещо не ми звучи точно.

— Може да е бързал.

— Намерихме нещо. — Тил се качи по стълбите и подаде на Корт друг плик с улики. — Част от ключ от катинар на предната врата. Изглежда се е счупил.

Тери погледна надолу.

— Когато момчетата ви са пристигнали, предната врата била ли е заключена?

Тил кимна.

— Наложило се е да я разбият.

— Значи я е заключил вътре. Садистично копеле — изсумтя тя. — Към убийството добавяме и опит за убийство.

Корт погледна към камарата дърва и отиде натам. Извади носна кърпичка от джоба си, уви ръката си и издърпа дълго, тежко парче бор. Цялото парче бе обгоряло, но не бе овъглено, а по единия му край се виждаха тресчици и тъмни петна.

Тери и Гил приближиха и се загледаха в дървото.

— Мамка му!

Корт я погледна от упор.

— Това ли е оръжието на убийството, което търсиш?

— Може би. Сейбъл има рани от самоотбрана — дървени тресчици по китките си. — Тя прехапа долната си устна. — Грей Хюит е открил същите и в мозъка на Марк.

Гил вдигна дървото с ръце в ръкавици и го завъртя да огледа странната му форма.

— Прилича на някакво сечиво, но никога не съм виждал такова.

— Чук за риба. — Тя погледна Корт в очите. — Много е полезен при лова на стриди в лагуната.

 

 

След като най-сетне се изправиха, Сейбъл се разтрепери. Опита се да направи крачка, но краката й се огънаха и Джей Ди я прихвана, за да не падне.

— Не можем да се върнем на пътя — каза той, оглеждайки местността. — Може да ни чакат там.

— Не можем и да останем тук. — Тя изтръска едно мокро водорасло от яката на врата си. — Ако изключим алигаторите, змиите и буболечките, температурата бързо пада и има вероятност сутринта да завали.

Джей Ди извади мобилния си телефон от якето и го вдигна, за да изцеди водата от едното ъгълче на кожения калъф. Измъкна го, натисна един бутон и го доближи до ухото си.

— Край с телефона.

Тя се огледа, за да се ориентира и забеляза старата пътека сред кипарисите, която водеше към дока на Гантри.

— Сещам се за едно място наблизо, където можем да останем през нощта.

— Къде?

— Бабата и дядото на братовчед ми живеят на около триста метра оттук. — Тя се изкачи по брега, но когато усети, че той не я следва, се обърна. — Те ще ни помогнат, Джей Ди.

— Както ти помагаше на Гантри?

Разбираше реакцията му, но се чувстваше толкова изморена, искра и измръзнала, че нямаше желание да прекара остатъка от нощта сгушена в отровния бръшлян или в гнездо на нутрии.

— Кейн не ми е роднина. Но Мартин са от семейството. — Тя протегна ръка към него. — Хайде.

След известно колебание той пое ръката й и я последва.

За щастие пътеката от къщата до кея беше добре отъпкана от поколения жени от семейство Мартин, посрещали лодките с мъжете си.

— Искаш ли да обуеш моите обувки?

Тя погледна краката му, които бяха два пъти по-големи от нейните.

— Не, благодаря. Ще издържа. — Като се изправи, остра болка я прониза в дясното рамо и тя рязко си пое дъх: — И без това на сутринта цялата ще бъда една голяма рана.

— Няма страшно. — Джей Ди я прегърна през кръста и продължиха. — Колко още остава?

Тя се взря в тъмнината и забеляза мъждукаща светлинка.

— Ето там е.

Когато съзря познатия, покрит с мъх силует на високия, островърх покрив, на Сейбъл й се доплака. Както повечето кейджуни в Ачафалая, и семейство Мартин живееха в малка къща, построена от дървета, повалени и нацепени с помощта на роднини и съседи. Къщата бе стъпила на основа от дебели дънери на кипариси, за да я предпазят от влагата, жегата и насекомите. Времето бе състарило подпорите и те приличаха на старите дървета наоколо.

Топлата жълта светлина на фенера до един от прозорците осветяваше равната каменна пътека, водеща до бялата дървена веранда. Коминът от глина и камъни пушеше. Пред двойната входна врата имаше два плетени люлеещи се стола. На единия от тях спеше сгушена рижава котка.

Нисичък, набит възрастен мъж открехна вратата почти веднага след като Джей Ди почука, надзърна уплашено и попита:

— Qui est-il? Que voulez-vous?^[1]

— C’est moi, Isabel. * — Тя пристъпи под светлината, за да я види по-добре и се усмихна. — Претърпяхме малък инцидент, grand-pere^[2]. Може ли да ни приютите за през нощта?

-Mais oui^[3], влизай, дете. — Старецът отвори вратата. — Защо си цялата мокра? Да не си паднала в реката?

— Нещо такова. — Тя хвърли умолителен поглед към Джей Ди и добави — Това е Джийн-Делано Гембъл, моят… приятел.

Старият Мартин го огледа подозрително.

— Ти ли хвърли нашата Изабел в реката, момче?

— Не, господине — отвърна Джей Ди спокойно, — аз я извадих оттам.

Старият се изкиска одобрително и ги покани.

Домът на семейство Мартин бе също толкова скромен отвътре, колкото и отвън. Хоризонтални и диагонални греди подпираха кирпичената мазилка от глина и испански лишей. Осветлението се осигуряваше от керосинови лампи с опушени стъкла, в основата им се виждаха цветни фитили и парченца каменна сол.

Повечето от мебелите бяха направени собственоръчно от стария Мартин от боровете, растящи около къщата, но имаше и някои наследствени антики от черешово дърво, преживели le Grand D6rangement — преселението на акадските им предци от Нова Скотия до Луизиана след прогонването им от британците през 1755 г. Картина без особена художествена стойност на същите тези решителни предци заемаше почетно място между поставените в рамки икони на Исус и Дева Мария.

Колет, съпругата на Мартин, изникна в преддверието, бършейки ръце в престилката си. За разлика от съпруга си тя беше висока и много слаба, металносивата й коса бе сплетена на венец от плитки около главата й.

— Изабел! Mon Die^[4], какво правиш тук толкова късно?

Сейбъл взе да разказва, докато Колет се суетеше около двамата, донесе им кърпи и приготви горещ чай. След като отиде да им потърси дрехи за преобличане, Джей Ди разказа своята съкратена версия за случилото се, без да споменава убийството на Марк, откраднатата кола, нито стрелбата, за което Изабел му бе благодарна. Нямаше нужда да тревожат старците, а и не бе сигурна дали те ще проявят същото съчувствие към Джей Ди, ако знаеха, че е ченге.

— Ето, bebe^[5] — каза Колет, като подаде на Сейбъл купчина дрехи. — Върви в банята и се изкъпи. После и приятелят ти може да отиде. — Тя се обърна и измери с поглед Джей Ди: — Съпругът ми не е едър като теб, cher, но открих едни стари джинси на внука ми, които може да ти станат.

Сейбъл се почувства по-добре, след като се изми и облече памучната нощница и халата, които Колет й даде, но ръката и рамото я боляха, а на гърба й имаше едно място, което не можеше да достигне, но беше като рана. Щеше да помоли Колет да го прегледа. Чу старият Мартин да казва на Джей Ди:

— Нямаме телефон, но сутринта можеш да използваш този в магазина на внучка ми.

— Братовчедка ми има магазин до главния път — добави Сейбъл и примижа, докато се опитваше да стегне колана на халата и нова болка прониза ръката й.

— Какво има? — Джей Ди скочи на крака:

— Мисля, че рамото ми е изкълчено. Имам чувството, че и гърба ми е издран. — Тя завъртя внимателно рамото си и направи гримаса. — Ще помоля Колет да го погледне.

— Сега ти пере дрехите. — Той приближи до нея. — Дай да видя.

Заведе го до малката баня, където смъкна халата от рамото си и се обърна с гръб към него, докато разкопча нощницата си. — Точно под лопатката на дясното ми рамо.

Той дръпна дрехата надолу, докато горната част на гърба й остана пода и каза нещо толкова тихо, че тя едва го чу.

— Имаш няколко тежки охлузвания. — Отвори старомодната аптечка до умивалника и взе да търси из нея, после извади едно кафяво шишенце и памук. — Ще те щипе.

— И по-лоши неща съм преживявала — отвърна тя през зъби, когато студеният дезинфектант проникна в раната и пареща болка прониза гърба й. — Ох. Излъгах.

Той разтърка с тампона и сложи ръка на рамото й, когато тя трепна. — Знам, че боли, но се налага да стоиш мирна. Трябва да ги почистя. — Той обработи сръчно, но внимателно всяка рана, после я обърна към себе си. — Можеш ли да си вдигнеш ръката?

Тя го направи и изстена от усиленото пулсиране в рамото си.

— Да, но не искам. — Отпусна я и бързо грабна предницата на нощницата, преди да открие гърдите й. Пръстите му се сблъскаха с нейните и лицето й пламна. — Съжалявам.

Той прикова напрегнато тъмните си очи в нея.

— А аз не. — Плъзна бавно пръсти по една от разголените й гърди. Устата й пресъхна, а втвърдените и зърна напираха през меката памучна материя.

— Да. Ами… — Придърпа халата си и мина покрай него. — По-добре да те оставя да се изкъпеш.

Преди да стигне до вратата, той я хвана за лакътя.

— Не отивай никъде без мен — каза той. — Достатъчно ми беше тая гонитба из блатата.

Тя кимна и се измъкна.

 

 

Крайпътната къща бе една от малкото в покрайнините на лагуната. Сервираха храна на местните рибари, шофьори на камиони и на всеки, на който му се приискаше студена бира, топли раци и игра на дартс или билярд. Единствените жени, които идваха тук, придружаваха гаджетата си или съпрузите си, или просто търсеха временна компания. Шегите бяха солени, споровете буйни и почти всички говореха на френски.

Онези, които се отбиваха на път за Ню Орлиънс заради Марди Гра, може и да не го одобряваха, но ако някой искаше да разбере какво става в района, това беше точното място.

Тери Винсент привлече много погледи още с влизането си, но щом присъстващите я познаха, продължиха да пият, ядат и да се оплакват от туристите. Тери бе израснала на няколко мили оттук и макар малко от местните да одобряваха работата й, я приемаха като една от тях.

Тя поспря и огледа заведението. Съзря човека, когото търсеше, да седи в тъмния край на бара. Тъмните му очи я фиксираха много преди да се приближи и да се настани на столчето до него, но той не я поздрави.

— Хей, красавецо — побутна го тя по лакътя. — Ще черпиш ли едно?

Кейн Гантри не вдигна поглед от бирата си.

— Защо? Да не си фалирала?

— И аз много се радвам да те видя. Е, добре, тогава аз ще черпя. — Тери се обърна към бармана, който я наблюдаваше, и посочи бутилката на Кейн, после вдигна два пръста. — Какво правиш тук?

Той леко се обърна към нея и подпря крак на долния обръч на стола й.

— Да не би да има нов закон, забраняващ пиенето след работа?

— Не. Просто не е в стила ти да пиеш тук с другите. Ти си от домашните пиячи. — Тя извади пакета с цигари от якето си, завъртя го в ръка, после извади една и го метна на бара. — Трябва да ги откажа.

Кейн взе цигарата от ръката й, запали я и дръпна от нея, преди да й я върне.

— Ами откажи ги.

— Не е толкова лесно.

— Тогава недей. — Той вдигна бирата към устните си. — И в двата случая — престани да хленчиш.

— Здрасти, Тери. — Барманката Деидре донесе две бутилки бира и чист пепелник. Светлините на неоновата реклама над бара хвърляха отблясъци по боядисаната й коса. Тя грабна бакшиша и го пъхна в дълбокото деколте на блузата си. — Да нямате носталгична среща тази вечер — не съм ви виждал и двамата от години.

— Бяхме заети. — Тери хвърли поглед на мъжа до себе си, преди да надигне бутилката и да отпие. — Благодаря, Ди.

— Изцапала си се по лицето, сладурче. Е, повикайте ме, ако имате нужда от нещо. — Деидре отиде да вземе поръчката на двойка велосипедисти.

— По дяволите. — Тери примижа срещу огледалото, грабна салфетка и започна да търка. Трябваше да се изкъпе. Дрехите й още миришеха на пушек. — Мразя палежите.

Срещна погледа на Кейн в огледалото.

— Какво искаш, Тереза?

Тя си дръпна от цигарата.

— Няколко отговора, cher. Ще започна с „Къде беше днес?“

— Във водата.

— И не си се отбивал край складовете? — Той поклати глава, а тя отпи от бирата си. — Някой обаче се е отбил. Някой е подпалил склада на Леклер, заедно със самия Леклер и една жена, която е била вътре, но сигурно си чул за това.

Той кимна.

— Познаваш жената — Сейбъл Душейн. — Тя забеляза едва доловимото притваряне на клепачите му и пръстите на ръката му, които здраво стиснаха ръба на плота. — Според теб какво ще търси тя в един празен склад с бъдещия губернатор на Луизиана?

Той сви рамене.

— Може да са й харесали речите му. — Кейн посегна към бирата си и светлината разкри наранената му ръка.

— Това изглежда зле. — Тери прокара пръст точно под подутите, наранени кокалчета, преди той да дръпне ръката си. — Как ли изглежда потърпевшия?

— По-зле. — Допи съдържанието на бутилката на две глътки и извади портфейла си да плати. — Прибирам се.

Тя въздъхна.

— Слушай, човече, имах ужасно дълъг и скапан ден. Усещам, че и при теб е било така. Да не усложняваме положението.

— Бях с лодката от изгрев до мръкване. Поразпитай наоколо. — Той посочи с глава група мъже, които пиеха и мятаха стрелички в ъгъла. — Това ли е?

Тя въздъхна, когато той се изправи.

— Ще се наложи да те закопчая и да завлека големия ти задник в града.

Той се надвеси над нея.

— Опитай само.

— Може би утре, като си изям закуската — потупа го тя по ръката. — Още нещо. Ти или някой от хората ти да сте виждали партньора ми или Сейбъл Душейн наоколо?

— Не. — Кейн пъхна портфейла си в задния джоб на джинсите. — До скоро, chere.

 

 

Били проследи как Кейн излезе от заведението и тръгна с камиона си по отбивката към дома си. Не мога да отида при Кейн, още не. Не и докато не си получа парите.

Ченгето и момичето сигурно бяха загинали. Колата им бе потънала във водата. Дори и да не ги бе застрелял, щяха да се удавят.

Отиде до първия уличен телефон, който видя.

— Мъртви са. Не, няма да се прибирам вкъщи — ще празнувам. Ти гледай утре вечер да дойдеш навреме.