Джесика Хол
В огъня (13)

Дванайсета глава

Докато Корт изваждаше досието за палежа на старото абатство Кроли, един от следователите подаде глава на врата:

— Комисар, някакъв мъж ви търси по телефона. Казва, че ще говори само с вас.

— Приеми съобщението.

— Каза, че има един страхотен бонус за вас.

Корт рязко вдигна глава.

— Ще се обадя. Затворете вратата. — Веднага след това натисна мигащия бутон. — Портър?

— Не, Джордж е. Работя за Рони — обади се мазен глас. — Чух, че търсиш брат си. Колко плащаш, ако го намеря?

— Зависи. Откъде знаеш, че е брат ми?

— Защото е с червенокосата от снимките по вестниците.

Корт дочу някаква разправия пред вратата на кабинета си. Единият глас бе на Тери.

— Къде е?

— За мен какво ще има?

— Петдесет.

— Може би още нещо за червенокосата?

Исусе, тоя задник се пазареше с него.

— Сто и оставаш жив.

— Опа, опа, по-леко — нервно се изсмя Джордж. — Брат ти и момичето са се сврели тук за нощта. Рони ще стои до пет сутринта, после отива за понички. Най-добре ела тогава.

Вратата на Корт се отвори и Тери нахлу в стаята.

— Хубаво. Ще бъда там.

— Не забравяй кинтите. — Джордж затвори.

Стройната брюнетка бутна вратата с крак.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

Той се облегна назад в стола си.

— Не, не трябва, но не допускай това да те спре, детектив.

Тя се приближи към бюрото му и отмести един стол от пътя си.

— Напоследък не съм детектив, а тъпа секретарка, благодарение на теб.

— Обсъди го с Пелерин.

Гледаше го като че ли току-що е настъпила кучешко лайно.

— Не те разбирам. Наистина не разбирам. Мислех, че се тревожиш за брат си повече отколкото за скапания правилник.

— Ще се погрижа за Джей Ди.

— Джей Ди е някъде там и съм напълно сигурна, че е в беда. Не можеш да спазваш правила сега, Кортланд.

— Яд те е, че изпусна случая…

Тя удари с юмруци по бюрото:

— Не ми пука за случая. Майната му. Но брат ти ми е партньор и най-близкият ми приятел и заслужава по-добро отношение от твоя страна.

Червени петна от гняв избиха по лицето й! Нямаше грим, нито бижута. Ухаеше на кафе и цигари. Прииска му се да се пресегне, да я сграбчи за тъмната къса коса и да я метне на бюрото си.

Тази мисъл го накара да скочи и да грабне якето си.

— Налага се да изляза. Ще те изпратя до колата ти.

— Кучи син. Знаеш къде е.

А тя беше твърде проницателна. Той намери ключовете си:

— Казах, че ще се погрижа за него.

— Кажи къде е Джей Ди? — Тя се изпречи на пътя му.

— Върви да поспиш. — Главата му отскочи настрани, когато малкият й стегнат юмрук достигна носа му и за малко да го счупи. При следващото замахване успя да я хване, завъртя я и я притисна с лице към стената.

Не му се искаше да прави точно това, но се наложи.

— За това заслужаваш да те пратя в пътна полиция.

Тя яростно изсумтя.

— По-добре отколкото машинописка.

Умората и струйката кръв от носа му я накараха да я пусне. Тя веднага се обърна и се облегна на стената.

— Добър ход. — Тя вдигна ръка към червенината на скулата си.

— Някой път трябва да ме научиш.

— Тери…

Тя поклати глава.

— И на мен ми се налага да изляза. До скоро, комисар.

Преди да успее дума да каже, тя отвори вратата със замах и излезе от офиса.

 

 

Сейбъл чу телефонът да звъни, но не помръдна. Не можеше дори и да искаше. Дали Джей Ди свали белезниците след последния път? Размърда китки и установи, че са свободни. Матракът се разклати, когато той стана и отиде до телефона.

Прозина се, търколи се и зарови глава във възглавницата. Следващия път тя щеше да го закопчае за леглото.

След няколко минути нещо докосна голия й гръб.

— Събуди се, любима.

Сейбъл почувства, че матракът от нейната страна поддаде и отвори очи.

— Джийн-Дел. — Обърна се по гръб, прозина се и протегна приятно болезнените си мускули. Видя, че вече е облечен. — Колко е часът?

— Почти се съмва. Трябва да станеш, миличка. Време е да изчезваме.

Тя смръщи вежди и се надигна на лакти.

— Какво става?

— Администраторът ни е издал. Идват за нас. — Той й подаде дрехите. — Обличай се бързо.

— Полицията ли? — Тя се разсъни и скочи. Джинсите й висяха, а тениската бе прекалено тясна, но ги навлече без много да се мае. — Идват да ме арестуват ли?

— Трябват ми само няколко часа да оправя положението. — Той провери пистолета си, преди да го пъхне в кобура под рамото си, после се приближи и пъхна в ръката й няколко банкноти навити на ръка. — Иди в „Кафе дю Монд“ и изчакай там, докато туристите се размърдат. После хвани рейс, не такси. Иди при Хилер и остани там.

— Никъде не тръгвам без теб.

Той я погали по бузата.

— Ще те настигна. — Извади от джоба си тъмносиня кърпа, сгъна я на триъгълник и я завърза на главата й. — Излизам през фоайето. В другия край на коридора има страничен изход — ти поемаш оттам. — Целуна я по челото. — Внимавай.

Тя се тръшна на края на леглото.

— Не мога да го направя.

— Трябва. — Отиде до вратата, открехна я и надзърна, после протегна ръка. Тя се приближи. — Ще дойда при Хилер веднага щом мога — стисна ръката й той. — Не се набивай на очи. — Целуна я нежно и се изниза от стаята.

Сейбъл погледна от прага и забеляза, че разговаря с една от студентките през две стаи. Пийналото момиче се изкиска, кимна и тръгна с него към фоайето.

Сейбъл предпазливо се измъкна от стаята и тръгна в обратната посока към страничния изход. Дочу наближаващия вой на сирени. Докато излезе на тротоара и прекоси улицата по гърба й се застинаха струйки пот.

Една полицейска кола профуча покрай нея, но не спря.

Тя се вмъкна в първия отворен бар, който видя. Група бесни купонджии продължаваха да пият и танцуват. Промъкна се между тях до срещуположния изход на помещението и видя, че улицата е празна.

Оттам виждаше входа на хотел „Бонус“, където Джей Ди и студентката бяха заобиколени от група полицаи и някакъв мъж с яке. Позна Корт. Стояха лице в лице и си крещяха един на друг. Край на кавгата сложи студентката, като се наведе и повърна между тях.

Сейбъл се втурна с наведена глава по улицата към площад „Джаксън“ и остави Джей Ди и полицията зад гърба си.

 

 

— Камионът му не е тук. — Лайла си отдъхна и спря пред караваната на Сесилия и Били. — Все пак да побързаме.

— Само ще си взема албумите. — Сесилия седеше отзад. Надникна през облегалката. — Можеш да ме изчакаш в колата.

— Не, плътно съм с теб. — Лайла й се усмихна и грабна пушката от пода. — Не бой се — повече няма да ти се налага да идваш тук.

Сесилия нямаше да се успокои, докато не напуснеше Били завинаги. Лайла й беше голяма опора. Двете щяха да отидат чак в Калифорния, където Лайла каза, че имала сестра, която щяла да ги приюти, докато си намерят квартира. Сестрата държала на концесия няколко сергии на плажа и обещала да им намери работа.

Имаше чувството, че целия товар на света се бе вдигнал от плещите й.

Извади ключовете с треперещи ръце.

— Знам, че е тъпо да се връщам за купчина стари снимки, но само това остана от семейството ми.

— Не е тъпо. — Лайла я последва вътре и се блъсна в гърба й. — Какво… — Погледна покрай Сесилия и вдигна пушката.

Били я изби от ръката й.

— Здравейте, дами.

 

 

Номерът мина. С помощта на студентката, Джей Ди успя да забави полицията достатъчно дълго, за да даде време на Сейбъл да избяга от хотела. Сега пътуваше на задната седалка в колата на брат си и премисляше следващия си ход.

— Ще трябва да напишеш обяснение.

— Тери да го направи — отвърна Джей Ди. — Нямам време за бумащина.

— Имаш колкото си искаш. — Корт го стрелна с поглед в огледалото за обратно виждане. — Отстранен си от работа и само благодарение на мен не си с белезници.

Джей Ди очакваше наказание и въпреки това се ядоса.

— Може би очакваш да ти благодаря?

— Искам да ми кажеш какво, по дяволите, си мислиш, че правиш. — Прокара ръка през косата си. — За бога, Джей Ди.

Джей Ди не искаше да мисли за Сейбъл. Фактът, че беше някъде там сама, го плашеше до смърт.

— Татко каза ли ти да разгледаш досиетата за старите палежи?

— Да. Тъкмо ги приготвях миналата вечер, когато ми се обадиха за теб. — Корт отново поглади късата си коса. — Това са глупости. Нито един подпалвач не чака двайсет и пет години.

Това трябваше да се провери.

— Тери открила ли е нещо.

— Тери е свалена от случая и самата тя е заподозряна. — Той се замисли за момент. — Използвал си къщата й край езерото, за да скриеш момичето, нали? Мамка му.

Джей Ди се загледа през прозореца в прелитащите край тях сгради. Корт не зави към управлението и той смръщи вежди.

— Забрави ли, че трябва да предам оръжието и значката си?

— Прибираме се у дома. Управлението гъмжи от репортери, а и мама се е побъркала.

Джей Ди нямаше желание да се разправя с майка си.

— Закарай ме в ресторанта.

Корт го погледна.

— Татко няма да те спаси.

— Просто го направи.

Щом пристигнаха пред служебния вход на ресторанта на баща им, Джей Ди скочи от джипа на Корт и тресна вратата.

— Благодаря.

— Хей.

— Какво? — обърна се той.

Корт изглеждаше не по-малко уморен от Джей Ди.

— Искам да помогна.

— Тогава иди да разгледаш онези досиета. — Джей Ди погледна брат си. — Трябва ми доказателство, че двата пожара са подготвени с един и същ почерк. Корт, помогни ми да го открия.

Влезе през задната врата и се озова насред огромната кухня. Баща му стоеше в далечния край и подреждаше щайги със зеленчуци, като хвърляше в една кофа за боклук онова, което не му харесваше.

По лицето на баща си Джей Ди откри същите следи от напрежение и изтощение. Явно този случай не тровеше само неговия живот, а и цялото му семейство.

— Хей, татко.

Луи вдигна поглед и в изненадата си преобърна една щайга.

— Джийн-Дел! — Стисна го здраво в прегръдките си и после надзърна зад него. — А къде е Изабел? Добре ли е?

— Добре е, чака ме. Татко, трябва ми една услуга. — Той дръпна баща си далеч от любопитните погледи и уши на персонала и му разказа какво се бе случило. — Моля те, намери Реми Душейн и поговори с него.

— Мъжът, който е отгледал Изабел? — смръщи вежди Луи. — Защо?

— Той е единственият човек, който знае за пожара, подпален, когато е била бебе. Трябва да науча всичко за това — всичко, което си спомня. Кой би могъл да плати на Бъд Гантри. — Джей Ди обясни на баща си как да стигне до къщата на семейство Мартин. — Те ще ти помогнат да го откриеш.

Баща му въздъхна.

— Наистина ли мислиш, че ще говори с мен, а не с теб?

— Ти не спиш с дъщеря му.

— Сериозен аргумент. Вземи. — Баща му бръкна в портфейла си, измъкна няколко банкноти и ги пъхна в ръката на Джей Ди. — Не ходи вкъщи — майка ти е войнствено настроена и твоят скалп е първи в списъка.

— Благодаря, татко. — Той прегърна баща си, после погледна часовника си! — Ще държим връзка.

 

 

След като позвъни в магазина на братовчедка си и никой не вдигна, Сейбъл се настани на една маса в „Кафе дьо Монд“. Наблизо имаше уличен телефон. Отпиваше от кафето с мляко и наблюдаваше един мим, който миеше въображаем прозорец. Нанизи с мъниста висяха по клоните на почти всяко дърво на площад „Джаксън“, като странна коледна украса. Пъстрите им отблясъци й напомниха за предишната вечер.

Джийн-Делано. Стисна чашата с кафе в студените си ръце. Направо й призляваше от липсата на информация за него.

— Действай — подвикна на мима един уличен чистач. — Трябва да лъснем всичко, синко.

Сейбъл пак отиде до телефона и опита да се свърже с братовчедка си.

— Къде си? — попита направо Хилер.

— Тръгвам към теб. Да няма полиция в магазина? Джей Ди обаждал ли се е?

— Не. Вчера ми се обади онази жена от полицията, но нищо не й казах. Джей Ди не е ли с теб?

— Наложи се да се разделим. Хил, трябва да остана при теб, докато дойде да ме вземе. Става ли?

— Не ще и питане. Искаш ли да дойда да те посрещна?

— Не, стой там, в случай че Джей Ди се обади. Ще хвана рейса, затова малко ще се забавя. — Тя огледа дрехите си. — Май ще ми трябват някакви чисти дрехи.

— Ще се погрижа. Само внимавай.

Сейбъл затвори и хвърли полупразната си чаша, после спря, за да хвърли долар в кошничката на мима. Той артистично й се поклони и тя посочи към въображаемата стена.

— Пропуснал си едно петънце.

Усмихна й се и се зае да довърши работата си.

Качи се на автобуса, който превозваше предимно туристически групи до Ачафалая и се приготви за дълго пътуване. От жуженето на мотора на няколко пъти задряма, но си наложи да остане будна. Сърцето й се сви, когато рейсът напусна града. Не й се искаше да се отдалечава от Джей Ди, не искаше никога повече да се отделя от него.

Обичам те, безмълвно изрекоха устните й, когато подминаха табелата на града. Бързо се върни при мен, Джей Ди.

От спирката до магазина на Хилер имаше около половин километър, но й беше приятно да се поразтъпче. Слънцето, което се бе издигнало високо и бе изсушило сутрешната роса, я накара да свали якето си и като зърна познатия ръкописен надпис „Хоремага на Мартин“, ускори крачка.

Магазинът щеше да отвори след около час, но вътре светеше, а вратата бе отключена. Сейбъл влезе, очакваше да усети аромата на сварено кафе.

— Хилер?

Двайсетина мъже стояха в магазина и я гледаха недружелюбно. Сейбъл тръгна обратно към вратата, но някой я сграбчи, преди да побегне, и тя изпищя.

Кейн Гантри я обърна към себе си.

— Добре дошла у дома, Изабел.

 

 

Елизабет беше доволна от милото отношение на репортерката от „Дейни Нюз“ към Лора по време на интервюто за убийството на Марк. Въпреки това остана наблизо, готова да окаже подкрепа на приятелката си или да прогони журналистката в случай на нужна.

— Госпожо Леклер, нашите партньори от канал седем биха искали да кажете нещо за обедната емисия. Жителите на Ню Орлиънс много уважават съпруга ви и знам, че биха оценили думите ви. Можем да го направи още сега, ако желаете. — Репортерката посочи към фотографа, който бе донесъл и видеокамерата си.

— Не съм много за пред камера — бавно отвърна Лора, а после погледна към Елизабет.

Елизабет явно бе силно раздвоена — приятелката й изглежда не хареса идеята и при други обстоятелства не би го допуснала. Въпреки това й се искаше да се покаже в ефир, за да заклейми Сейбъл Душейн и абсурдните й твърдения.

Репортерката улови погледа на Лора.

— Дали госпожа Гембъл не би поискала да направите съвместно изявление? Знам, че синът й изчезна. Може би ако ни даде малко повече информация, може да й помогнем…

— Ще съм по-спокойна, ако се съгласиш, Елизабет — подхвърли Лора.

Можеше да се яви вместо Лора. Това съвършено я устройваше.

— Съвсем кратко изявление — отвърна тя и седна до Лора, докато репортерката поръча на фотографа да включи видеокамерата. Елизабет пооправи полата си, отметна кичур от косата на Лора зад ухото, след което прониза журналистката с поглед. — Никакви въпроси, ясно ли е? Лора ще се обърне към гражданите, а после и аз ще направя своето изявление.

— Да, госпожо, разбира се. — Репортерката знаеше, че получава извънреден шанс и бе готова на всичко. Тя кимна към оператора и каза на Лора:

— Когато сте готова, започнете да говорите, госпожо Леклер.

Лора мъчително се усмихна срещу камерата.

— Семейството ми и аз сме много благодарни за огромното съчувствие и съпричастност, които получаваме от приятелите си тук, в Ню Орлиънс. Марк беше прекрасен съпруг и изключителен човек и знам, че споделяте загубата ни. Молете се за нас. Благодаря ви.

Камерата леко се обърна и репортерката кимна към Елизабет.

— Приятелката ми Лора загуби съпруга си, а щата Луизиана — един от най-достойните си граждани. В такива моменти, молитвата е единствената ни утеха. Синът ми, лейтенант Джийн-Делано Гембъл разследваше убийството на Марк Леклер и изчезна, докато преследваше една млада жена, която твърди, че е дъщеря на Марк. Това просто не може да е истина. Изабел Душейн е изпечена лъжкиня и не за първи път вреди на невинни хора.

Елизабет усети, че до нея Лора се вцепени, но продължи.

— Преди десет години тази млада жена злонамерено нападна група студенти в университета на Тюлейн, заради което беше изключена. От вестниците сте научили, че тя е единственият човек, открит на лобното място на Марк. После примами сина ми в лагуната и, откровено казано, се страхувам за живота му… — Тя преглътна сълзите си не на шега. — Изабел Душейн не проявява никакво уважение към хората и каквито и лъжи да изрече, когато я хванат, надявам се, че никой в Ню Орлиънс няма да се подведе по тази омразна жена. Лично аз няма да се успокоя, докато не открия сина си и докато Изабел Душейн не бъде осъдена за престъпленията, които е извършила.

— Бяхте невероятна, госпожо Гембъл! — Журналистката щеше да припадне от вълнение. — Госпожо Леклер, благодаря и на вас — хвърли поглед към фотографа. — Да се върнем в студиото.

 

 

— Опитах се да ги спра, Джей Ди, но Кейн ме върза в склада — хлипаше Хилер. — Обадих ви се веднага щом едно от момичетата ме намери и ме освободи.

Джей Ди огледа изплашените лица на останалите служители на Хилер. Бе получил обаждането на братовчедката няколко минути след като излезе от заведението на баща си и веднага се отправи към магазина, където откри жените в почти пълна истерия.

— Някой от вас чу ли къде ще я отведат? — Никой не отговори, но едно от момичетата гледаше в пода. Отиде до нея: — Ти, как се казваш?

— Лейси — отвърна тя. — Нищо не знам, господине.

— Лейси — изстена Хилер. — Тя пристигна по-рано днес — трябва да ме е чула, когато говорих със Сейбъл. — Приближи се и сграбчи момичето за раменете. — Ти си казала на Джон.

— Не съм, Хилер. Аз… — Лейси погледна побеснялата жена и преглътна. — Той ме накара. Каза, че ще й помогнат да се измъкне от ченгетата. — Тя хвърли обвинителен поглед към Джей Ди.

Хилер я разтърси:

— Джей Ди я криеше от полицаите, откачалке!

Джей Ди с усилие овладя собствения си гняв.

— Лейси, ако Гантри е убил Марк, едва ли ще помогне на Сейбъл. Ако не го е убил, значи знае кой го е направил, а тогава и двамата ги грози смъртна опасност. Трябва да ми кажеш къде я е отвел.

Момичето избухна в сълзи.

— Не са в лагуната, но не знам къде са. Джон каза, че Кейн щял да се погрижи за всичко.

Хилер прегърна Лейси.

— Вече се обадих на няколко познати. Лодките на Кейн са на дока и е дал почивен ден на хората си.

— Мамка му! — Джей Ди се нуждаеше от човек, който знае как действа Гантри. — Къде е Реми?

— Сутринта замина за града, за да се срещне с баща ти.

Джей Ди се обади в ресторанта и остави съобщение Луи да го чака в полицейското управление. После се обади на Тери и остави същото съобщение на телефонния й секретар. Накрая погледна часовника си.

— Преди колко време тръгнаха?

— Преди три часа. — Хилер пусна Лейси и го хвана за ръката. — Какво да правя?

— Поговори с всички. Трябва да разбера къде я е отвел Кейн.

— Елате да видите нещо, лейтенант Гембъл — провикна се едно от момичетата от стаята за почивка в дъното на сградата. — Една жена говори за вас по телевизията.

Отиде в помещението и се загледа в черно-белия екран на телевизора, после изруга.

— Трябва да се върна в града и да прекратя това, преди майка ми да организира линч.

— Успех, сладурче — подвикна друго момиче.

Докато шофираше към града обмисли всеки аспект от случая. Гантри не би отвлякъл Сейбъл без основателна причина — сигурно има нещо общо с ареста му. Нещо подсказваше на Джей Ди, че едрият кейджун не е убиецът, а ако Сейбъл беше права, Реми също нямаше вина.

Входът на полицейското управление беше окупиран от журналисти и оператори, затова Джей Ди паркира в една странична улица и влезе през задния вход. Луи го чакаше при асансьора.

— Къде е мама?

— Майка ти е горе, разговаря с капитана — въздъхна Луи. — Предполагам, че си я видял по телевизията.

— Да, видях. — Двамата влязоха в асансьора и щом потеглиха, Джей Ди натисна „стоп“ бутона. — Говори ли с Реми?

Луи кимна.

— Прочел е някакви писма, които жена му е запазила, но не е казал всичко на Изабел. Марк е бил сгоден за друга, когато е срещнал Женевиев. Родителите му дошли да говорят с нея, когато той развалил годежа, и я заплашили да замине. Марк идвал в магазинчето всеки уикенд през следващите десет месеца, за да моли да му кажат къде е заминала.

— Значи е бил обсебен от нея.

— Марк дошъл да търси майката на Сейбъл и в деня след пожара — продължи Луи. — Съседите на Джини помислили, че той е наел Бъд Гантри и излъгали, че е загинала.

— Значи през всичките тези години той така и не е разбрал за нея. — Джей Ди отново натисна бутона и асансьорът тръгна. — Тогава Сейбъл се появява изневиделица и отново лумват пожари.

— Корт ми каза, че Бъд Гантри е мъртъв — починал месец, след като бил осъден.

Джей Ди кимна.

— Той е мъртъв, но синът му е жив.

Когато се качиха на третия етаж, Джей Ди видя в чакалнята майка си, Лора и Морая Навар.

— Джей Ди — забеляза го Морая и въздъхна с облекчение.

— Джийн-Делано. — Елизабет хвърли странен поглед към съпруга си, преди да се обърне, за да прегърне сина си. Притисна лице до неговото. — Така се изплашихме.

Той се отдръпна.

— Явно много си се тревожила, щом се появи по всички новинарски емисии в града. Разбирам. — Той кимна към събралите се репортери. — Зрелищна публична изява. И сълзите свършиха добра работа. Не съм те виждал така, откакто получих първата си двойка.

Тя повдигна брадичка.

— Бях готова на всичко, за да те върна у дома. Сега, когато си далеч от онова момиче, сигурно ще разбереш…

За пръв път в живота си Джей Ди обърна гръб на майка си.

— Лора, съжалявам за всичко това. Двамата с Марк заслужавахте по-добра съдба. Извинявай за намесата на майка ми — просто иска да помогне.

Вдовицата се опита да се усмихне.

— Не бива да се извиняваш на мен, Джийн-Делано.

— Морая — каза той и хвана ръката й. — Знам, че майка ми ти е внушила разни очаквания за нас двамата, но трябваше да изясня това много по-рано.

Очите й се насълзиха и тя само кимна.

Елизабет закърши ръце.

— И ще допуснеш онова момиче да съсипе живота ти? Отново?

— Тя е моят живот.

— Не, забранявам! Забранявам ти да се занимаваш с нея.

— Това не е двойка в училище. — Джей Ди я изгледа хладно. — Обичам Изабел и веднага щом всичко приключи, ще се оженя за нея. Подготви си изявлението за медиите.

— Джей Ди? — Морая докосна рамото му. — Онази вечер, преди танците в Тюлейн, една група от нас отиде пред стаята на Сейбъл. Преди това й бяхме пратили съобщение от твое име, че ще я чакаш отвън. Момчетата я заляха с кофа блатна тиня. Ние започнахме първи. Сейбъл само се отбраняваше и затова хвърли калта по нас.

— Морая?!

Тя се обърна към майка му.

— Вярно е и това не е всичко. — Тя отново застана с лице към Джей Ди. — Мразехме я и я тормозехме. Направихме всичко, което ни дойде на ум, за да ви разделим. Това, че търпя толкова дълго, показва само колко много те обичаше. — Морая излезе тичешком от стаята, а Лора се извини и я последва.

— Направили са всичко това с нея? — смая се Елизабет. — Не съм знаела, Джей Ди, мислех, че…

— Да. — Прииска му се да разбие стената с юмрук. — Аз също.

Луи прегърна съкрушената си съпруга.

— Да си вървим у дома, Елайза. — Погледна към сина си. — Майка ти те обича, Джийн-Дел. Просто искаше да те предпази.

Джей Ди реши, че ще се тревожи за майка си по-късно. Като видя капитан Пелерин да се показва от кабинета си, той свали значката и оръжието си.

— Гембъл! — Шефът му сякаш щеше да експлодира всеки миг. — Дължиш ми обяснение.

— Не, не ви дължа — подаде му оръжието и значката си. — Напускам.

 

 

— Ей, кучки, мислехте, че ще ми избягате — извика Били. Бе насочил пушката срещу тях, а с опакото на едната си ръка бършеше потта от челото си. — Май не сте толкова хитри, колкото си мислех.

Сесилия почувства, че подът на караваната за миг се залюля под краката й и после нещо докосна ръката й. Пръстите на Лайла стиснаха нейните. Това я накара да осъзнае какво трябва да направи. Отблъсна ръката й.

— Били, вината е моя — започна тя и застана между съпруга си и приятелката си. — Просто помолих Лайла да се поразходим в града. На мен трябва да се сърдиш. Пусни я да излезе оттук и можеш да правиш, каквото искаш.

— Сиси, недей — побесня танцьорката. — Няма да ни гръмне.

— Мислиш, че няма да го направя ли, скапана пачавро? — Били тикна дулото на пушката в лицето й. — Жени да оправят жени. Отвратителни кучки, ще горите в пъкъла за това. — Той се изплю на пода.

— Безмозъчен мизерен задник! Не съм я докосвала! — изкрещя Лайла. — Винаги ти е била вярна, един Господ знае защо.

Вниманието на Били се насочи изцяло върху танцьорката и Сесилия разбра, че това е последният й шанс. В главата й нахлуха спомени за всички побоища, заплахи и насилствен секс. Беше я третирал като добиче, а сега дори си мислеше, че може да ги застреля просто ей така.

Никога повече. Никога вече няма да му позволя да ме наранява. Тази мисъл й даде кураж и тя изрита мъжа си в чатала с всичка сила.

Когато Били изкрещя и падна на колене, Лайла изтръгна пушката от ръцете му, насочи я към главата му, но Сесилия я хвана.

— Не, миличка. Недей. — Тя се наведе и го погледна в очите. — Чуй ме, Били Тибидо? Не си струва да хабим барут, за да те пратим при дявола.

Били се задави, стисна с две ръце слабините си, после се преви и повърна на пода.

— Хайде, Лайла. — Сесилия грабна албума със снимки и заднешком излезе през вратата. — Да вървим.

Танцьорката се поколеба за миг и обърна пушката обратно.

— Това е задето я изнасилваше четири пъти седмично, мръсно копеле. — Тя го фрасна с приклада на пушката по главата и той се строполи в повърнатото.

— Сега няма да тръгне след нас. — Лайла я погледна без капчица угризение.

— Със сигурност.

Излязоха от караваната и Лайла прибра пушката в багажника на колата. Сесилия я изчака да се обърне, опря ръце на раменете й.

Колко са меки устните й, помисли си тя, докато целуваше Лайла. Надявам се, че го правя както трябва.

Когато се отдръпна, Лайла отвори очи и докосна с пръсти устната си.

— Не се чувствай длъжна да правиш това.

— Исках да го направя — свенливо се усмихна Сесилия. — Ще трябва да ме научиш на другите работи. Още не съм сигурна как става между момичета.

— О, миличка — развълнувано каза Лайла и я прегърна за миг. — Ела с мен и ще ти показа всичко.

 

 

Били дойде на себе си почти час след заминаването на двете жени. От мириса на повръщано по лицето и гърдите си и от пулсиращата божа между краката си, повърна втори път.

— Шибани кучки. — Не можеше да се надигне. Така го беше изритала, че сигурно бе разкъсала нещо. Панталоните му бяха прогизнали от собствената му урина. Отпусна се и запреглъща, за да не повърне трети път.

Макар повален, оставаше в играта. Щом се съвземеше, щеше да тръгне след тях. Щеше да ги издири и да ги накара да си платят за това, което му причиниха.

Бий ги, докато им потрошиш кокалите, момче, крещеше в пивата му покойният му баща. Чукай ги, докато ги разкъсаш и прокървят. После живи ги одери, сантиметър по сантиметър.

Зад гърба му вратата на караваната се отвори и се затвори.

Извърна глава и видя кой е.

— Виж какво ми направиха. Трябва да ида в болницата. Ти ще ме закараш.

Чифт студени очи се приковаха в него.

— Не, господин Тибидо. Съвместната ни работа приключи. — Една ръка в ръкавица бръкна в джоба на скъпото палто.

— Ще ме заведеш или… — Облещи очи, когато видя отново ръката. — Не. Не!

Пистолетът не гръмна, а само изсъска. Като змия, което му се видя доста странно. Също като парещата болка в гърдите му и бликналата от устата му кръв. Подът сякаш се надигна и го фрасна по лицето и тогава всичко му се изясни.

Трябваше да те послушам, тате, помисли си Били, когато пистолетът се насочи към лицето му. Бил си прав.

Пистолетът изсъска още два пъти.