Джесика Хол
В огъня (1)

Пролог

23 юни 1974 г.

Какво, по дяволите, търся тук?

Марк Леклер изпълзя от калта и взе да изтръсква дрехите си. Около пръстите му се влачеше нещо гадно, в носа си усещаше смрад на тиня. През сплетените клони на боровете и дъбовете проблясваше слънцето. Скоро щеше да падне мрак, а той беше съвсем сам.

Сам, изгубен и по-бесен дори от настъпена змия.

Луис Гембъл и момчетата от братството сигурно бяха спрели на магистралата и се спукваха от майтап, докато допиват бирата си.

Марк избърса омазаното си лице в ръкава на също толкова омазаното си яке.

— Този път ще имат да взимат.

Донякъде сам си беше виновен. Откакто постъпи в колежа съквартирантът му бе погаждал много номера и когато профучаха край табелата на изхода на града, трябваше да се досети, че пак нещо му крои. Но беше ядосан на майка си, че го накара да определи дата за сватбата и все му пилеше на главата да напусне футболния отбор. А и двете бири, които гаврътна с помощта на Луи, не му помогнаха много.

Пий, пий. Майка ти и малкото ти момиченце няма да разберат.

Луис бе убедил всички да се натоварят в неговия ван, за да се повозят и после бе отпрашил на запад, през пущинаците, по коларските пътища, подминавайки крайпътни кафенета и рибарски колиби. На Марк не му пукаше. Дори когато буса спря в средата на нищото, не можа да се усети.

Много бира, малко мозък.

Да му се не види, миналата седмица проверих маслото. Както винаги, Луис се обърна към него с каменно изражение. Я слез и бръкни с пръчката, Марк. Ако няма и една капка масло, кълна се, ще подпаля тоя боклук. Приятелят му бе изчакал Марк да мине пред капака и даде рязко назад. Подаде глава от прозореца и изкрещя: Супер тъп си. До скоро, Леклер.

Трябваше да си остане на пътя — сигурно щяха да се върнат след няколко часа. Винаги го правеха. Само че тази вечер не му се чакаше, а и тогава забеляза светлина в мочурището. Беше достатъчно пиян, за да си помисли, че светлина означава къща, а може би и телефон, от който да се обади на Луис. Но после светлината изчезна и не можа да се върне на пътя…

Нещо изпука зад него. Обърна се със свити юмруци.

— Майната ти, Луи, къде се чупихте, задници такива? Да не сте превъртели да ме оставите в средата на…

Не съквартирантът му, а едно младо момиче стоеше сред сенките. Гледаше го с огромните си тъмни очи.

Беше облещила очи заради всичките ругатни, които току-що бе чула.

— А-а, здрасти. Извинете, помислих, че сте… не исках да ви изплаша.

Момичето продължи да го наблюдава неподвижно. Малките й боси крака бяха изпоцапани в кал, но овехтялата й рокличка беше чиста. Над очите й висеше прекалено дълъг, влажен от пот бретон. Останалата коса бе вързана на къса опашка отзад. В дясната й ръка се поклащаше празен капан за раци.

Погледът на Марк се отмести от капана към копчетата точно под врата й. Съдейки по извивките, които изпъваха илиците на копчетата, сигурно беше някъде между тринайсет и шестнайсет годишна. Не можеше да проумее откъде я познава. Сякаш се бяха срещали и преди. Освен това се чувстваше някак странно.

Тя забеляза посоката на погледа му и предпазливо отстъпи крачка назад.

— Чакай. — Страхуваше се, че ще изчезне, затова тръгна нагоре по брега към нея, подхлъзна се и едва не заби нос в калта отново. — Чакай, мамка му! Спри, нуждая се от помощ.

— Изгуби ли се, момче?

Треньорът Луис го наричаше „момче“. Не ставаш за защитник, момче. Най-доброто, което можеш да направиш за този отбор, е да разкараш мършавия си, бял креолски задник оттук.

Той залитна и фрасна главата си в един нисък клон на върбата.

— По дяволите! — Притисна мястото с ръка. Имаше чувството, че черепът му се разцепи, после я погледна: — А ти как мислиш?

Тя се напрегна и хвана по-здраво капана.

— Мисля, че майка ти трябва да изхаби доста сапун, за да измие мръсната ти уста.

— Хей, не си тръгвай. — Вдигна ръка към нея, после я отпусна. — Съжалявам, — наистина, съжалявам. Имам скапан ден.

— Хайде, давай. — Тя го заоглежда и смръщеното й лице, леко се отпусна: — Откъде си, момче?

Странният й, напевен говор го накара пак да се вгледа в нея. Дали не е от кейджуните^[1]? Беше чувал от майка си, че за нищо не ставали — неграмотни и крадливи — отмъквали всичко, което не било заковано. Само че това момиче не изглеждаше глупаво, нито престъпник, а просто бедно.

— Казвам се Марк. От града съм. — Изведнъж осъзна как изглежда в очите й — едър, тъмен мъжкар, целия овъргалян в кал, който ругае на всяка втора дума, — затова остана на място и се опита да изглежда безобиден. — Как се казваш?

— Женевиев.

— Хубаво име. — Като на принцеса от приказките. — Сигурно живееш някъде наблизо, нали?

— Oui.^[2]

Още по-добре. Значи познаваше местността.

— Ще ми покажеш ли как да се измъкна оттук?

Тя се позамисли достатъчно дълго, за да го засърби навсякъде от потта, която го обля. Най-накрая посочи с ръка към дърветата:

— Насам.

Последва я през високите до кръста бурени, далеч от реката и навътре през дърветата. Какво ли правеше по тези места по тъмно? Капани за раци ли залагаше? Ускори крачка, за да я настигне, но понеже не познаваше местността като нея, изоставаше.

— Джини, чакай — вървиш прекалено бързо.

Тя поспря и го изчака. Стори му се, че я чу да измърмори нещо за градските момчета, преди да го попита:

— А ти какво въобще правиш тук в Ачафалая?

Чувствам се и се държа като тъпо копеле.

— Приятелите ми решиха да си направят хубава шегичка. Напиха ме и ме зарязаха тук.

— Това не е забавно. — Тя го хвана за ръка, дръпна го и го поведе покрай някакви растения с тъмни листа. Като погледна назад, забеляза, че това беше отровен бръшлян. — Не се държиш като пиян.

— Ще трябват повече от две бири за това. — Ръката й изглеждаше толкова мъничка, стиснала ръкава му. Ноктите й бяха къси и чисти, правилно оформени, сякаш отрязани с ножица. Ухаеше на сапун и слънце, което го накара да осъзнае, каква воня се носи от него. — На колко си години?

— Ще направя седемнайсет следващия месец — килна глава настрани. — В колежа в града ли учиш, Марк?

— Да, втора година съм. — Това го дразнеше. — На деветнайсет съм.

— И братовчед ми Даръл е на деветнайсет. — Тя посочи настрани към заблатеното езеро. — Не ходи в колеж, но никога не се загубва.

— Никога преди не съм идвал в блатата — оправда се той и синово се обърса с якето си. — С братовчед си ли живееш?

— Не. — Тя посочи покрай два дъба към слаба, мъждукаща светлина. — Ей там е моята къща.

Като се приближиха, Марк забеляза, че къщата бе почти като дървена барака. Намираше се на няколко метра от един по-тесен ръкав на Ачафалая, сгушена под двойка стари дъбове. Как беше възможно едно цяло семейство да се натъпче в такова малко местенце? Бараката в двора на къщата му беше по-голяма.

— Живееш с родителите си?

— Oui. Татко залага капани и лови риба, а мама продава стръв на рибарите, които идват насам. Аз също. — Докато го наблюдаваше, изражението й се промени. — Какво, не обичаш ли риба?

Той се опита да си представи как елегантната му майка продава стръв. Нямаше да го направи, дори да я упоят.

— Напротив. — Погледна към къщата и се сети за слуховете, които бе чувал за кейджуните. Говореше се, че първо стрелят, после питат. — Баща ти сигурно ще побеснее — ъ-ъ, ядоса, — ако ме види с теб.

Тя поклати глава.

— Не си направил нищо лошо. Татко ще те заведе в града.

И Марк на това се надяваше. Не му се искаше да го гръмнат. Нито да притеснява майка си. А и трябваше да се погрижи за Луи и момичетата от братството. Пълен купон.

Въпреки това всичките му мрачни мисли бавно се изпариха, когато последните слънчеви лъчи озариха Женевиев. На фона на бялата й, съвършена кожа очите й изглеждаха съвсем черни. А косата й… Господи, косата й беше изключителна.

Никое от момичетата, които познаваше, не приличаше на нея. Нито звучеше като нея. Нито ухаеше като нея. Беше толкова екзотична и не на място, като пеперуда в кофа за боклук. Тези мисли отново изплуваха в главата му, този път обаче разпалиха плам и копнеж у него. Ако ръцете му не бяха толкова мърляви, щеше да я докосне.

— Ще дойдеш ли с нас?

— В града ли? — Тя лекичко се изсмя. — Защо?

Марк откри едно чисто петно от вътрешната страна на якето си, избърса ръката си и хвана нейната. Усети малки мазоли по дланта й, беше стегната и силна. Точно тогава той разбра, така сигурно, сякаш четеше бъдещето. Беше им отредено да се срещнат. Да се докоснат.

Тя беше истинската.

Ще се оженя за това момиче, зарече се той.

— Иска ми се още да си поговорим.