Сам Милър
Тъмното място (6)

Пета глава

„Заведете ги в дома на «Тази, на която трябва да се подчиняваме». Доведете мъжете и донесете всичко, което притежават.“

Х. Райдър Хагард, „Тя“

Карл отново прочете бележката, която Алисън бе пъхнала в ръката му тази сутрин. Почеркът на момичето беше труден за разшифроване, но благодарение на помощта и търпението на Наоми двамата най-накрая успяха да я разчетат. Очевидно, след като избягала от приюта, Мартина заживяла с тайфа бездомници на площад „Къстъм Хаус“, недалече от приюта. Алисън бе говорила с Мартина няколко пъти и й бе носила храна, открадната от кухнята на приюта. Лошото беше, че в един момент Мартина бе спряла да идва на срещите им.

— Ще се върна след около час — рече Карл и прибра бележката в джоба си.

— Къде отиваш? — попита го Наоми.

— На едно място.

— Не се прави на умник.

— Тогава не ме питай — отсече Карл и взе ключовете и портфейла си от кухненския плот. — И без това тази проклета жега ме прави раздразнителен, недей и ти да ме дразниш.

— Не си сериозен, нали? Навън е страшна жега.

— Ако искаш мога да се облека като клоун — така няма да изглеждам толкова сериозен.

— Не чу ли прогнозата за времето? Синоптикът предупреди хората да не излизат, освен ако не е напълно наложително — отвърна Наоми и скръсти ръце.

— Синоптикът. Какво знае той за времето? Освен това ми е напълно наложително да изляза. Отивам до „Къстъм Хаус“ и района около площада — не е толкова далече. Просто мозъкът ми е погнал една идея, точно като уличен помияр, хукнал след котка.

— Моля те, бъди внимателен.

— Винаги съм — отвърна той, усмихна се и я целуна по устните. — Казах ли ти, че Питър Мълън ще раздава автографи в книжарница „Ийстън Донегал“ тази сряда?

— Кой е Питър Мълън?

— Кой е Питър Мълън? Това доказва, че никога не ме слушаш. Питър Мълън вече има шест бестселъра зад гърба си. А три от тях бяха превърнати във филми.

— Това е страхотно. Но не помня някога да съм те виждала да четеш негова книга.

— Ами… ъъъ… неговите книги не са ми съвсем по вкуса, да ти кажа честно.

— Тогава защо искаш да му вземеш автограф, след като не си му чел книгите?

— Защото двамата с Питър учихме в едно училище като малки. Ще го помоля да хвърли едно око на ръкописа ми и ако му хареса, да ми даде една хубава рецензия. Това може да ми помогне да пробутам ръкописа на някое издателство.

— Това е страхотно, Карл! — възкликна Наоми и го целуна звучно по устните. — Имам чувството, че тази година ще публикуват книгата ти. Сериозно говоря. Ще докажеш, че всички тези издателства, които отхвърлиха ръкописа ти, са грешали.

— Обожавам начина, по който очите ти блестят, когато ме баламосваш, Наоми, но въпреки това те обичам. Ще се видим след няколко часа.

— О! Да ти кажа, преди да забравя — в петък вечер сме на рожден ден на Ивана в „Били Холидей“. Трябва да й вземем нещо.

— Не съм в настроение за купони.

— Обещах й, че ще отидем. Очаква ни. Не можем да я разочароваме. Колко пари имаш? Ще й купя нещо хубаво.

— Бутилка евтино вино от „Теско“ и поздравителна картичка от „Оксфам“ няма ли да свършат работа?

Наоми се усмихна, протегна ръка и започна да припява:

— Дай, дай, дай, дай, дай.

— Добре, добре. Няма нужда да пееш — намуси се Карл, извади портфейла си и с нежелание измъкна две двайсетачки.

— Ще ми трябват повече. Видях едно прекрасно колие в „Лънс“. Струва двеста лири.

— Двеста… лири? Ти полудя ли, Наоми? Това е рожденият ден на Ивана, не на проклетата Елизабет Тейлър.

— Спри да хленчиш. Тя е най-добрата ми приятелка, която ме подслони, когато пристигнах в Белфаст, много преди ти да се появиш на сцената. Просто ми дай още две двайсетачки, а за останалото ще се погрижа аз.

— В края на месеца трябва да плащам проклетия наем — измърмори Карл и й даде парите, след което бързо излезе от стаята.

Веднага щом стъпи на улица „Хил“, той почувства жегата като найлонов плик, обвит около главата му. Горещо. Задушно. Слънцето висеше в безтегловност в маранята, ширнала се над града. Карл вкуси въздуха. Усети автомобилните изпарения. Накъдето и да погледнеше, хората смучеха токсичните газове като риби, останали на сухо.

Хората казваха, че този тежък, клаустрофобичен климат правел живеещите в Белфаст странни. Понякога ги карал да правят странни неща. Отговорът на Карл бе, че хората в Белфаст нямаха нужда от извинения, за да вършат странни неща.

„Само луди кучета и англичани излизат навън в такова време“, помисли си Карл и избърса челото си с влажна кърпичка, докато минаваше покрай огромния като палат хотел „Мърчънт“ на улица „Уеринг“. „Ти не си нито едното, нито другото. Какво правиш тогава, идиот такъв, навън в тази пещ?“

Въпреки че разстоянието можеше да се измине за пет минути, жегата изсмукваше силите му и го правеше дори по-раздразнителен, отколкото бе в апартамента. Отгоре на всичко Карл страдаше от синузит, който правеше очите му сухи и грапави като шкурка всеки път, когато в тях попаднеше пот. Добре поне, че хемороидите му не се обаждаха, въпреки горещината.

Карл бързо пресече улица „Виктория“ и се озова на площад „Къстъм Хаус“. Веднага забеляза групичка бездомници, застанали в сянката на порутената църква, която се намираше срамно близо до впечатляващата осанка на „Къстъм Хаус“ — величествена сграда, построена в стила на италианския Ренесанс. Те изглеждаха кльощави, облегнати на стената на църквата като моливи в евтин канцеларски магазин. Изведнъж изчезнаха вътре.

— Какъв живот — промърмори Карл.

Той винаги се шокираше от ужасните условия, при които живееха бездомните в родния му град. Карл вярваше, че числеността им се дължеше на една гнусна дихотомия, при която само на няколко улици разстояние от тук богатите граждани пълнеха джобовете на корумпираните, мазни политици и градски съветници, за да могат те от своя страна да направят бездомните невидими с помощта на униформени и цивилни мутри.

На Карл му се струваше, че старата църква сякаш се издуваше от жегата и хвърляше сянката си все по-надолу по улицата. Отдавна ги нямаше просещите езици и горящите свещи, но атеистичното въображение на Карл веднага сътвори агонизиращи ангели, а техните лица от алабастър бяха като жив гоблен.

— Ехо? Има ли някой? — извика той и внимателно мушна главата си през голямата, богато украсена врата на църквата. — Ехо? Има ли…

— Разкарай си шибаната дебела глава от нашата къща! — изкрещя заплашителен глас и Карл бързо отстъпи назад.

Човек, грамаден като мечка, се появи на прага, масивното му лице бе покрито с рошава брада, очите му бяха твърди като кремък. Кожата, която се виждаше, беше ярко жълта, такива бяха и редките му зъби. На челото му се мъдреше цицина, голяма като бебешко юмруче. Мъжът носеше исторически дрехи, но от нечия чужда история, а от панталоните му като ръка на джебчия се подаваше бутилка вино.

— Аз… чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса? — попита Карл. — За едно момиче, което е изчезнало…

— Искаш да ми нашариш тялото със синини, така ли? — попита бездомният мъж и залитна към Карл. — По-добре ме убий, щото някой ден ще ми паднеш! Виждаш ли? Виждаш ли! Какво ще чуеш, какво ще кажеш?

Изведнъж мъжът бръкна в джоба си и извади нещо дълго и блестящо.

— Да не правим нищо глупаво или прибързано, приятелю — рече Карл и се вгледа в очите на мъжа, като същевременно се опитваше да следи движенията на ръката му.

Мъжът изрева като ранен звяр. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да му скочи с оръжие в ръка. Карл се приготви.

— Остави мъжа на мира, Джон-Джак — прозвуча гласът на друг бездомник, който внезапно се появи на прага на сградата. — Какво ти е направил този странник, да не те е обидил?

Мъжът имаше десетки малки халки, промушени през ушите и носа. Сивата му коса завършваше с дълга, мърлява конска опашка.

— Пъха си носа в нашия дом, това прави. Сигурно иска да ни открадне яденето, Майкъл — каза Джон-Джак и стисна още по-силно оръжието си. — Дали ще му хареса, ако някой от нас си пъхне главата през прага на кухнята му без разрешение?

Карл вдигна ръце и каза:

— Абсолютно си прав, Джон-Джак. Извинявам се за това. Да ви кажа честно, просто не се сетих за друг начин да обявя присъствието си.

— Чу ли, Джон-Джак? Мъжът ни се извини. Прибери се вътре и си довърши вечерята.

Джон-Джак бавно отстъпи назад към прага на църквата, но изплези език към Карл, преди да влезе вътре. Езикът му плуваше в сос от печен фасул и язви.

— Безобиден е — обясни Майкъл, когато Джон-Джак се скри от поглед. — Само дето е малко параноик. Един от рисковете на това да си бездомен.

— Не бих нарекъл размахването на нож нещо безобидно.

— Нож? О… имаш предвид това? — отвърна Майкъл и извади въпросното нещо: парче твърда гума, обвито в станиол.

Карл се почувства много глупаво.

— Изглеждаше толкова истински…

— Страхът може да накара дори най-безобидното нещо да изглежда истинско и опасно. Вината не е в теб. Едно от хубавите неща на това да си бездомен е фактът, че повечето хора очакват от теб да си луд. Това е един полезен мит, който ни помага да създаваме илюзии — като например парчета гума, които изглеждат като смъртоносни метални ножове. По този начин хората ни оставят на мира. — Майкъл се изсмя, доста нервно, преди да протегне ръка към Карл. — Майкъл Греъм.

— Карл Кейн — отвърна Карл и стисна ръката на мъжа, като в същото време разгледа чертите му. Изглеждаше по-стар от годините си — лицето му бе увиснало, сякаш двете псета на бедността и депресията бяха отнесли всички кокали от него. Носът му бе възлест като на боксьор. На Карл му се стори, че цялото лице на Майкъл бе като една карта на трудния живот.

— Какво мога да направя за теб, Карл? Ще ме прощаваш, но не ми изглеждаш като кандидат да се присъединиш към номадското ни семейство.

Очите в опустошеното лице засияха.

— Аз съм частен детектив — отвърна Карл, извади една визитка от портфейла си и я подаде на Майкъл. — Търся младо момиче, изчезнало преди почти две седмици. — Карл извади снимката на Мартина Ферис. — Някога виждал ли си я наоколо?

Майкъл извади чифт дебели очила от джоба на ризата си и погледна снимката.

— Зрението ми не е много добро. А и снимката изглежда лоша.

— Прав си, не е много добра, но е единствената, която имам в момента.

Майкъл отново погледна снимката.

— Изглежда ми бегло позната. Имаш ли някакви пари?

— Много малко. Нали няма да ми избягаш, за да си наквасиш гърлото в близката кръчма? — попита Карл и съжали за второто изречение в мига, в който то се изтърколи от устата му.

— А, още един мит. Всички бездомници са пияници и крадци. Всъщност съм скучен въздържател и едно от малкото останали венчелистчета от така наречените „хора цветя“.

— Не исках да прозвучи така.

— Вече съм свикнал — отвърна Майкъл и на лицето му се изписа пресилена усмивка.

— Колко искаш? — Карл докосна една десетачка в портфейла си.

— Не е за мен — усмихна се Майкъл. — Но може би двадесет.

— Двадесет…

Разкъсван от съмнения, Карл замени десетачката с една от малкото останали в портфейла му двадесетачки. Подаде я неохотно на Майкъл, заедно със снимката на Мартина.

— Изчакай ме тук, Карл. Ще говоря с един много специален човек. Дай ми около пет минути.

Докато чакаше, Карл си представи как викторианският писател Антъни Тролъп седи зад бюрото си в пощенския отдел на съседната „Къстъм Хаус“ и се труди над произведението, което няколко години по-късно ще го превърне в уважаван писател. „Обзалагам се, че не си успял от първия път, драги Тони. Е, не си бил отхвърлян толкова пъти, колкото моя милост.“

Петте минути станаха десет и подобната на пещ жега вече приличаше на микровълнова печка. Пот започна да се стича по гърба на Карл и да се събира в цепката на задника му. Почувства се така, сякаш се бе напикал. Ядосваше се при мисълта, че може би го бяха взели за глупак. Зачуди се дали да не влезе в зле осветената сграда и да издири въздържателя Майкъл и своята двадесетачка.

— Съжалявам, отне ми повече време, отколкото очаквах — стресна го Майкъл, когато внезапно се подаде от една странична врата. — Кати обича да си поспива. Наричат я Кати Котката заради нощните й навици. Не в нейно присъствие, разбира се. Тя е нашият водач. — Усмивката на Майкъл се разшири палаво. — Последвай ме. И внимавай къде стъпваш. На места е опасно.

— Как, по дяволите, преживявате? — попита Карл и прескочи един кашон презрели плодове.

— Питаш, защото сме бездомни ли? Това е най-голямата свобода, която можеш да имаш. Свободата да прекосиш този град в два часа след полунощ и да не се тревожиш, че ще те оберат, защото не притежаваш нищо, което да си струва да бъде откраднато — ухили се Майкъл.

В огромното вътрешно пространство на сградата цареше организиран хаос — палатки, направени с подръчни материали, бяха разпилени наоколо като локви. Скамейките, или поне тези, които не са били запалени за огрев през някоя студена нощ, бяха натрупани на пирамида до стената. Останалите стени бяха украсени с учудващо запазени дялани ангели и различни други светци, които гледаха към бездомниците от високо. Протегнатите ръце на забравените светци се използваха за сушене на дрехи и окачване на малката армия от телевизионни антени, които някак си успяваха да захранват със сигнали отряда черно-бели телевизори, проблясващи зловещо в полумрака. Голямо разпятие с измъчвания Иисус висеше от тавана и гледаше към олющената и очукана Мадона, чието лице липсваше.

На Карл всичко това му приличаше на сцена от „Апокалипсис сега“ и когато Майкъл го поведе към някогашната църковна ризница, която сега бе превърната в разнебитена спалня, Карл започна да се опасява, че Кати Котката може да се окаже полковник Уолтър Къртц с обръсната глава.

— Кати? — прошепна Майкъл и почука леко по вратата. — Кати…?

— Чух те първия път — просъска глас като подострена ножица. Чу се шум, идващ от тъмната вътрешност на стаята, след което най-накрая им бе дадено разрешение да влязат.

Кати Котката се бе излегнала на един мръсен матрак, а тънкото й тяло почиваше върху ято стари, опърпани възглавници. Огненочервената й коса се бе разстлала върху една от възглавниците. Очите й бяха зелени и блестяха като топчета абсент. На ушите й висяха обеци с формата на звездата на Давид. Носеше анархистка блузка с щампа на олющена, обърната на обратно чаша за шампанско и думите ДОЛУ СИСТЕМАТА, изписани с черен молив. Чашата се мъдреше между две гърди с щръкнали зърна. Ръцете й бяха украсени с избелели татуировки, повечето от които бяха грозни и затворнически. Всъщност само една изглеждаше професионално направена и тя беше най-зловещата: малко ангелче със спринцовка, забита в крилете, трансформирайки ги в остриета, от които капеше кръв. Под краката на ангелчето пишеше „Истинският ангел на Ада“.

Въпреки слабото й тяло, Карл забеляза, че ръцете на Кати изглеждаха доста мускулести и идеални за правене на ключове. Той си помисли, че не би искал неговата глава да попадне в подобен ключ.

Стаята миришеше на влага и ръжда. Освен това се долавяше слаб, но досаден полъх на урина и химикали, които мязаха на развалени яйца. Над всичко това се стелеше вонята на разредител за боя.

— Здравей — каза Карл и протегна ръка към Кати. — Казвам се…

— Вече знам името ти, както и защо си дошъл. Какво точно искаш? — попита Кати, без да обръща внимание на протегнатата ръка. Вместо това обърна един пясъчен часовник и се загледа в пясъка, който се точеше от единия стъклен буркан в другия. — Имаш по-малко от две минути.

— Казаха ми, че можеш да ми помогнеш. Майкъл ми обясни, че ти…

— Майкъл може да търпи глада, но не и мълчанието — то винаги е било голямо мъчение за него. Просто не може да си държи огромната уста затворена. Нали така, Майкъл?

Майкъл не отговори, а вместо това тихо се обърна и излезе, като остави двамата сами.

Докато Кати гледаше как Майкъл се отдалечава, Карл забеляза плешиво петно на главата й.

— От многото стъклени бутилки, разбити там — рече Кати безизразно и Карл се смути. — Раните са оставили белези и косата ми никога повече няма да израсне. Красиво, нали?

— Не исках да зяпам.

Но въпреки грозните белези, Карл бе сигурен, че някога Кати е била много привлекателна.

— Ето. Вземи си снимката — рече тя и се изправи бавно, а косата й се разстла по раменете. — Не харесвам нито как изглеждаш, нито как миришеш. Вониш ми на ченге.

— Ченгетата минават по съвсем различни пътища от тези, по които се движа аз. И обикновено ме описват с думите persona non grata.

Няколко секунди Кати го изучаваше с поглед.

— Как се казва момичето от снимката?

— Мартина. Мартина Ферис.

Кати се прозя като мързелива котка.

— Каза, че името й е Анджела Рейли. Дойде тук преди няколко седмици. Искаше да стане „една от нас“. На мен ми се стори, че е човек, който никога не се чувства на мястото си. Поне не в този свят.

— Не си й позволила да остане?

— Това е моето царство.

— Забелязах, че тук няма други жени.

— Така е най-добре за семейството. Мъжете се объркват. Все още имат тестостерон, въпреки начина, по който изглеждат. Умовете им все още имат склонността да се шляят в мрака, а куровете им да стават твърди като лескови пръчки.

— Виждам — рече Карл и се прокашля. — Значи не се чувстваш заплашена от всички тези мъже тук?

За един кратък миг зелените очи на Кати проблеснаха и лицето й се изопна. Изведнъж тя стоеше на сантиметър от Карл, лицето й почти прилепено до неговото, устата й примамливо открехната. Дъхът й смърдеше на лекарства. За първи път той забеляза металните шипове, забити в езика й. Приличаха му на сребърни гъби.

— Изглеждам ли ти като човек, който лесно се плаши?

— Никак дори, Кати. Глупав въпрос. Трябва да ми простиш. Известен съм с това, че задавам глупави въпроси.

— Хубаво. Радвам се, че поне го знаеш — отвърна Кати и погледна пясъчния часовник. — Мисля, че е време да си тръгваш, Карл.

— Ами Мартина? Можеш ли да ми кажеш още нещо за нея? Може да е в опасност.

— Много си упорит за човек, който не е ченге — или поне казва, че не е. Каква е твоята полза от цялата работа? — Кати докосна бузата на Карл с остър нокът и проследи костта на челюстта му. — Да не си й сводник? Да не би твоята дебела златна гъска да е избягала от клетката си?

— Изобщо не е това. Просто искам да се уверя, че е жива и здрава.

Нокътят на Кати стигна устата му и проследи долната устна.

— Каза, че щяла да ходи в Дъблин при някакъв приятел, който бил в някаква болница — рече Кати. — Сега тръгвай. Времето ти изтече.