Сам Милър
Тъмното място (29)

Двадесет и осма глава

„Да видим как любовта и убийството излизат наяве.“

Уилям Конгрив, „Лицемерът“

Рано на следващата сутрин Карл се събуди в шок, дезориентиран и плувнал в пот. Беше уплашен, но не от кошмара, който бе сънувал. Това бе унищожителният страх на човек, чийто свят изведнъж се е измъкнал изпод краката му. Стомахът му се бе свил, сякаш цяла нощ бе правил коремни преси. Кати се бе появявала отново и отново в кошмара му. Смееше се и му казваше, че е страхотен любовник.

За щастие, Наоми все още спеше, а дишането й бе дълбоко и бавно. Тя бе успяла да се измъкне почти напълно изпод чаршафите, които се бяха свлекли около талията й, оголвайки гърдите й. Карл се пресегна и я зави, преди да стане от леглото.

В кухнята, докато чакаше кафето да заври, той се замисли за своите възможности и за това колко ограничени бяха те.

„Трябваше да реагираш по-рано“, обади се обвинителен глас в главата му.

— Не можех. Нямах достатъчно доказателства.

„Ха! Това никога не те е спирало преди. Дори те окуражаваше.“

— Сега е различно.

„Глупости. Изчукал си Кати. И сигурно си я убил с всички тези наркотици в тялото ти.“

— Не говори глупости!

— Карл? С кого говориш? — попита Наоми и цъфна на прага. Изглеждаше точно толкова уплашена, колкото се чувстваше Карл.

— Какво? О! Със себе си. Аз… най-накрая прелетях над кукувичето гнездо — пошегува се Карл и се усмихна неловко. — Кафе?

— Държиш се много странно от нощта, в която ми излезе с историята, че си паднал в контейнер. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Нещо в гласа на Наоми предупреди Карл, че бяха достигнали нов етап. Тонът й бе почти обвинителен. Това „излезе с историята“ звучеше много заплашително.

Вярвайки, че най-добрата защита е да се направи на засегнат, Карл попита:

— История? Какво имаш предвид?

— Кати. Коя е тя? Повтаряше името й насън, отново и отново. Не ме мисли за глупачка, Карл Кейн! Криеш неща от мен. Ужасни неща. Знам. Познавам те твърде добре.

Долната устна на Наоми започна да трепери. Това я направи още по-красива, нежна и уязвима, а копелето в Карл го накара да се почувства още по-голямо копеле.

— Не сме правили любов от почти седмица. Да не си мислиш, че не я помирисах върху теб, въпреки онзи среднощен душ? Не ми пука какво мислиш за мен, но никога не ме прави на глупачка.

— Не е това, което изглежда, Наоми — рече Карл и се почеса по никотиновата лепенка. Прииска му се да имаше цигара. — Трябва да ми повярваш.

— Да повярвам на теб? Това шега ли е? Чуй какво ще ти кажа. Поеми си дълбоко дъх, Карл Кейн, и включи езика си на скорост, но бог да ти е на помощ, ако продължиш да ме лъжеш, защото никога повече няма да ме видиш. И това е обещание.

— Имам нужда от цигара.

— Ако искаш, можеш да се напушиш до смърт веднага, след като се махна оттук, завинаги.

Карл отвори уста и освободи всичкия въздух, събрал се в дробовете му. Беше време да захапе куршума. Нямаше възможност за бягство.

— ОК… виж, трябваше да ти кажа, Наоми, но нали знаеш старата поговорка, няма глупак като стария глупак. Не знаех как ще реагираш.

— Знаех си! — възкликна Наоми. Сълзите вече напираха. — Знаех си! Изневерил си ми!

— Не. Не е това, което си мислиш. Просто ме изслушай. Само за това те моля… ако ме обичаш.

През следващите двадесет минути Карл се постара да й разкаже всичко, свързано с Кати, което знаеше.

— Отидох до болницата на следващата сутрин — продължи Карл. — Казах ти, че е заради драскотините, но всъщност беше за да си направя изследвания за болести, предавани по полов път… затова не сме правили любов. Съжалявам, Наоми.

Лицето й бе придобило цвета на пепел. Мълчеше като риба.

— Макглоун на практика ме изнасили, Наоми. Не виждаш ли? — примоли й се Карл, като тонът му ставаше все по-отчаян. — След като ми заби онази игла, аз бях напълно безпомощен. Какво можех да направя? Отговори ми, за бога, вместо просто да стоиш и да ме гледаш с тези обвиняващи очи.

— Ти уби ли тази… Макглоун, хвърли ли тялото й в реката?

Безстрастният глас, с който Наоми зададе този въпрос, звучеше като лед, плъзгащ се по стъкло.

— Какво? Не мога да повярвам, че сериозно ме питаш това. Как е възможно да мислиш, че съм способен на подобно нещо?

— Как? През последните няколко месеца ти всяка нощ се въртиш в леглото и мърмориш…

— Мърморя? Какво… какво мърморя?

Лицето на Наоми почервеня.

— Ти… споменаваш двамата полицаи, които бяха убити преди няколко месеца. Лошото ченге, Булдог…

Сърцето на Карл препусна.

— Какво… какво съм казал?

— Бяха брътвежи. Неразбираеми брътвежи.

— Спри да ме занасяш. Какво съм казал?

Въпросът му прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявал.

Наоми изведнъж изглеждаше уплашена.

— Ти… каза, че се радваш за това… че си ги убил… че си ги убил и двамата.

Карл изведнъж се почувства празноглав, сякаш някой бе счупил черепа му с лост и бе изгребал мозъка му с лъжица. Стаята помръдна.

— Аз… аз…

Извърна поглед от Наоми, тъй като вече не можеше да я гледа в очите.

— Карл — прошепна Наоми.

— Какво?

— Понякога…

Гласът й заглъхна.

— Какво? Понякога какво, Наоми?

— Понякога добри хора трябва да вършат лоши неща — отвърна Наоми, обърна се и тихо излезе от стаята.