Джилиан Итън
Похотливата лейди (6)

Шеста глава

— И тогава ме попита затова ли нямам никаква — Жозефин, свита на малко кълбо от отчаяние, вдигна поглед от коленете си, за да се втренчи към езерцето. Двете с Катрин стояха на брега сякаш от часове, но едва през последните няколко минути беше събрала кураж да говори за случилото се между нея и Траверсън в спалнята.

— Нямаш никаква какво? — попита Катрин като хвърли разсеяно трохички хляб на патиците, плуващи в кръг във водата, образувайки малки вълнички, които се плискаха в наклонения насип и мокреха пръстите на Жозефин.

— Гордост.

Катрин вдигна рязко глава.

— Не е посмял — каза тя, а сините й очи се разшириха.

— Напротив, а най-лошото е, че е прав. Нямам никаква гордост. Знаеш какво съм правила, Катрин. Знаеш как съм се държала.

— И все пак това не му дава право, да ти говори подобни неща — каза Катрин предано. Хвърляйки последните трохи във водата, тя игнорира махащите криле и неистовите крякания, хвана Жозефин за ръката и я повдигна на крака.

— Траверсън те обича. Всичко, което трябва да направим, е да говорим с него и да обясним…

Внимателно отскубвайки ръката си, Жозефин поклати глава.

— Да обясним какво? Че съм спала с всеки мъж от отбраното общество, само за да му го върна, задето ме принуди да се омъжа за него?

— Със сигурност не всеки мъж.

Катрин беше права. Въпреки слуховете, Жозефин не беше канила тълпи от джентълмени в леглото си. Уилям беше първият, а лорд Пени — последният. Между двамата бе имало по-малко от петима, не че това променяше нещата. Всичко повече от нула беше неприемливо в очите на връстниците й и църквата, да не споменаваме Траверсън.

От момента, в който беше сложил онзи отвратително невзрачен пръстен на пръста й, се беше заклела във вярност, клетва, която й беше донесло голямо задоволство да наруши първия и втория път. След това, прелюбодействието беше станало доста отегчително, ако трябваше да бъде честна, но въпреки това продължи, защото какво друго й беше останало? Съпруг, който твърдеше, че я обича, но никога не я докосваше, и цял легион от обожатели, които очакваха от нея да се държи по определен начин.

Жозефин може и да не беше станала херцогиня, но се беше убедила, че е прославена по свой си начин. Начин, който някога намираше за приемлив, но сега не беше толкова сигурна. Всичко беше една голяма каша. Мислите й бяха объркани. Преди по-малко от ден беше сигурна в себе си и живота, който водеше. Но това беше преди. Преди Траверсън да се появи в Кенсингтън. Преди да забележи животинския блясък в очите му. Преди да я държи така, сякаш никога не искаше да я пусне…

— Катрин — каза рязко, обръщайки се да погледне скъпата си приятелка.

— Да? — попита херцогинята, поглеждайки я с разсеяна усмивка.

— Мисля, че съм влюбена в Траверсън.

— Да, знам.

— Знаеш?

— Разбира се. — Хващайки Жозефин под ръка, Катрин я потупа по ръката и двете тръгнаха обратно към имението. — Той е единственият мъж, който не е паднал в краката ти. Обича те, но никога няма да отстъпи пред теб, нещо, което досега си намирала за недопустимо.

Жозефин премигна.

— Така ли?

Катрин кимна.

— Точно така. Но сега осъзнаваш, че точно това е мъжът, от когото имаш нужда. Някой, когото не можеш да водиш за носа. Някой, който те обича заради това, което си, а не заради това, което ще получи от теб. Странно, но някой досущ като мъжа, за когото вече си омъжена. Има само един проблем, мила моя.

— Какъв? — прошепна Жозефин.

Обръщайки глава настрани, погледът на Катрин потъмня от съчувствие, когато промълви:

— Вече знаеш, че го обичаш, но дали и той те обича още?

 

 

Да се каже, че вечерята е неловка щеше да е ужасно недоразумение. С Катрин в единия край на махагоновата маса, Маркъс в другия и Жозефин и Траверсън по средата, разговорът беше принуден и неестествен. Траверсън от своя страна остана през по-голямата част мълчалив, прогаряйки дупки в бързо пресъхващата си чаша бренди.

Не можеше да погледне към Жозефин от страх да не види нейния присмех, нито можеше да се обърне към херцогинята поради същата причина. Това оставаше единствено Маркъс, който въпреки че беше достатъчно приятен събеседник, обичаше да дискутира сметки, облигации и неща, за които Траверсън не знаеше много, а и нямаше желание да научи.

Когато десертите най-накрая пристигнаха във формата на пандишпан потопен в шоколадов крем, той хапна набързо и първи бутна чинията си настрани.

— Ако ме извините — каза той, все още гледайки надолу — страхувам се, че не се чувствам добре.

— Желаете ли да се оттеглим в гостната за по чаша порто? — попита Маркъс, оставяйки лъжицата си настрани.

— Не — каза Траверсън, клатейки глава. — Продължете с десерта си. Мисля, че една разходка на чист въздух, ще ми се отрази добре. Приятна вечер, ваша светлост. Лейди Кенсингтън, лейди Гейтс.

Той кимна на всеки, но на никой не убягна, че кимането запазено за съпругата му беше най-кратно и хладно от всичките.

Излизайки през главната врата, Траверсън свали палтото и жилетката си и ги преметна върху парапета, преди да слезе по стълбите и да се отправи наляво към градините. Плътният нощен въздух го обгърна с уханието си на рози и жасмин. Опияняващият аромат му напомняше за Жозефин и той се засили да диша през уста, докато бързаше през градините към откритото поле отвъд.

Високата до коленете трева се удряше в панталоните му, а големите му крачки бързо го отвеждаха далеч от светлините на имението, докато единствено луната започна да направлява зрението му.

Едва когато имението се изгуби от поглед и той се оказа насред нищото, спря. Наведе се напред, хващайки се за коленете си, и се опита да нормализира дишането си. Вече знаеше защо никога не посещава вечерни партита. Стягащите дрехи. Задушаващият въздух. Богатите храни. Всичкото скапано напрежение. Поемайки си накъсана глътка въздух, той се изправи и прокара ръка през косата си, навеждайки главата си назад, докато се взираше замислено в луната.

Дори и като млад мъж се беше чувствал по-удобно в библиотеки, отколкото в гостни. Беше предпочитал поляните пред игралните зали. Беше копнял за простотата на провинцията пред помпозността на града.

Не за пръв път Траверсън си помисли, че щеше да живее много по-добре като обикновен мъж, без ограниченията и правилата, които вървяха с титлата пред името му.

— Завърши учението си, спечели възхищението на връстниците си и се ожени за красива дама, която да те дари със синове — каза си, повтаряйки думите, които баща му беше крещял стотици пъти преди.

Е, беше успял в едно от тези неща. И се беше провалил ужасно в другите две. Разбира се, отдавна се беше примирил с факта, че няма да бъде приет от избраното общество. Но и не искаше да бъде. Беше твърде ексцентричен, а равнодушието му към аристокрацията беше твърде голямо. Ако Траверсън не присъстваше на още един бал, конно надбягване или вечерно парти, щеше да умре като щастлив мъж. Или пък не? Беше нужно повече от наука, за да бъде щастлив един човек. Нуждаеше се от одобрение. Доброта. Любов. Три неща, които някога се бе надявал да получи от жената, която обича. Сега си беше научил урока.

Жозефин не беше способна да приеме никой друг освен себе си. Никога не беше мила. И никога не го беше обичала. Беше истинска глупост да вярва в противното.

Затвори очи, когато гласът й, дрезгав от целувката им и примесен с изненада, проехтя в ушите му.

— Траверсън… девствен ли си?

Нямаше идея как беше успяла да не избухне в смях. Беше й дал боеприпаси от най-високо качество, а тя беше стояла там сразена, с очи широки като чинии. Шокирана, реши той. Бе изпаднала в шок.

Нямаше съмнение, че му се присмиваха, затова Траверсън беше направил всички необходими приготовления, за да напусне Кенсингтън при изгрев. Можеше да изтърпи много неща, но собствената му съпруга да му се подиграва за тайната, която беше успял да крие толкова дълго, тайната, която беше толкова смущаваща, че никога не бе казал и дума за нея, не беше едно от тях.

Това беше върхът на иронията. Похотливата съпруга си ляга с всичко, което се движи, докато девственият й съпруг си стои вкъщи и скърби по нея. Е, беше приключил със скръбта. С чакането. С измислянето на извинения за жена, която не ги заслужаваше.

Стисна челюст. От този момент нататък щеше да спре да чувства, каквото и да било към Жозефин. Щеше да изтръгне любовта от гърдите си, толкова безмилостно, колкото хищната муха изсмукваше вътрешностите на плячката си. Жестоко, трудно, но ефикасно. И тогава щеше да продължи живота си. Да си намери жена…

— Траверсън? — треперещият глас на Жозефин, няколко октави по-висок от обикновено, прекъсна мисълта му. Той й отвърна веднага, без да се замисля, а облекчението в тона й беше осезаемо. — О, Траверсън. Търся те от цяла вечност. Страхувах се, че може да си си тръгнал.

Докато наблюдаваше как силуетът й се приближава, Траверсън се прокле задето беше известил присъствието си. А след това прокле Жозефин. Първо проклетата жена не искаше да го вижда, а сега не го оставяше на мира.

— Какво искаш? — каза равнодушно, когато тя го стигна.

Задъхвайки се леко, Жозефин прибра една измъкнала се къдрица зад ухото си и му се намръщи. Под лунните лъчи, кожата й изглеждаше още по-безупречна от обичайно. Бледата мекота на лицето й сияеше на приглушената светлина, а косата й наистина приличаше на нишки злато. Тънък слой пот покриваше гърдите й, карайки кожата й да блести така сякаш беше обсипана с диамантен прах.

— Аз… аз те търсих — каза тя, изглеждайки объркана от хладното му приветствие. — За да видя дали се чувстваш по-добре. Претърсих градините, но не беше там. Какво правиш чак тук? Има ли змии? — Очите й огледаха неспокойно тревата. — Паяци? О, Траверсън, няма вълци, нали?

— По-рано ги чух да вият — каза той сериозно и беше награден за шегата си със силен писък от страх. Секунда по-късно обятията му се изпълниха с една трепереща, задъхана жена, когато Жозефин се хвърли върху него и уви ръцете си около врата му.

Заравяйки лице в шията му, тя простена:

— Наистина ли си ги чул? Знаех си, че са тук. Трябва да се върнем обратно, преди да ни намерят, Траверсън. Трябва.

Беше странно да види Жозефин толкова истински изплашена от нещо. Винаги беше толкова силна. Толкова спокойна. Толкова дяволски дръзка.

Траверсън почти обмисли да я вдигне на ръце и да я занесе храбро обратно до къщата, но новата му клетва го спря.

Ти си хищна муха, припомни си мрачно. Затова се дръж като хищна муха, Траверсън, не като изтривалка.

— Шегувах се. — Хващайки я за раменете, той я избута от себе си бавно и решително. — Няма никакви вълци толкова далеч на юг, Жозефин. Има змии и паяци, но твоите писъци без съмнение са ги прогонили.

Тя му се навъси.

— Това не беше много мило от твоя страна, Траверсън.

— Не — съгласи се той — Не беше.

Потрепервайки, Жозефин попита:

— Защо се държиш така?

— Как? — попита той, умишлено преструвайки се на неразбрал.

— Траверсън! — Жозефин тропна с малкия си ботуш в тревата и го изгледа.

— Да?

— Ти… ти… Е, държиш се странно и не мисля, че ми харесва изобщо!

Повдигайки една вежда, Траверсън се отпусна на пети и я удостои с изражение на едва прикрито забавление. Не беше изражение, което показва често, затова се изненада, когато то се появи на лицето му толкова естествено. Досущ като актьор, изпълняващ ролята на определен герой в пиеса, беше усвоил маниерите на хапливите лордове, които толкова ненавиждаше. И се наслаждаваше на всяка секунда от представлението.

— Може би ще е най-добре да се върнеш в имението.

Това не се хареса на Жозефин. Поемайки си рязко въздух, тя притисна ръце към стройните извивки на бедрата си и пристъпи напред, докато не бяха на няколко сантиметра един от друг. Повдигайки брадичка, за да може да го погледне право в очите, тя пое въздух и каза:

— Разбирам, че случилото се по-рано в спалнята те разстрои, Траверсън, но това не е причина…

— Не желая да го обсъждам — сопна се той, изненадвайки я. Когато Жозефин ахна, а очите й се разшириха, Траверсън усети чувство на мрачно задоволство. Как ти харесва сега, когато те прекъсват и омаловажават думите ти?

— Наистина може да ти е зле. Въобще не се държиш като себе си. Ела, нека се върнем и да ти направим чай. — Пресягайки се, Жозефин тъкмо щеше да го хване под ръка, когато той отстъпи назад, скръсти ръце зад гърба си и й отправи мрачно изражение.

— Не желая да се връщам — каза той.

— Какво ти става? Никога не съм те виждала да се държиш толкова странно.

Странно, така ли? За първи път не й лазеше в краката и тя смяташе, че това го прави странен? Е, щом искаше да разбере какво му става, кой беше той да й откаже?

— Искаш ли да знаеш, какво не е наред с мен, Жозефин? Искаш ли да разбереш защо изглеждам зле?

Изглеждайки неспокойна, тя все пак кимна едва доловимо.

— Защото ми се повдига от теб! — извика той, а гласът му проехтя в тишината като изстрел. Пренебрегвайки видимото потръпване на Жозефин, той продължи, а думите се изливаха от устата му като лава, която изригваше от кипящ вулкан. — Твърде дълго мълчах. Твърде дълго играех ролята на предания съпруг, докато ти скачаше от мъж на мъж като евтина развратница. Може и да не съм успял да те даря с кожи, бижута и величественото имение, което вярваш, че заслужаваш, но ти дадох нещо много по-ценно от всичко това взето заедно. Дадох ти любов, Жозефин, а ти я захвърли в лицето ми. Може и да заблуждаваш останалите с хубавите си дрехи, очарователния си характер и красивото си лице, но под всичко това ти си счупена, Жозефин. Счупена си на хиляди малки парченца, които никога не могат да бъдат залепени. Бях глупак да се опитам и затова виня само себе си, но повече няма. Повече няма да играя ролята на просяк за вниманието ти. Приключих с теб.

Задъхан, той млъкна, а очите му горяха от потиснатата ярост, докато се взираше в съпругата си. Тя го гледаше с леко отворена уста и пребледняло лице, преди да се обърне непохватно и да се втурне към къщата.

Жозефин не можеше да диша. Опитваше се. Поемайки си дъх отново и отново, и отново през носа тя се бореше да напълни прежаднелите си дробове, но не можеше да вдиша достатъчно дълбоко, за да утоли смразяващата болка, която беше обзела гърдите й.

Превивайки се върху тревата малко преди имението, тя се подпря на земята, разтвори пръсти върху студената пръст и подпря треперещите си рамене, докато главата й висеше тежко между тях.

Повдига ми се от теб.

Думите на Траверсън я прорязваха като нож и тя се сви, потръпвайки така, сякаш се пазеше от удар.

Приключих с теб.

Зачака сълзите да закапят, но те така и не дойдоха. Бузите й останаха сухи, дишането учестено. Болката в гърдите й се разшири, докато не обзе цялото й тяло и тя не се свлече назад, заравяйки лице в ръцете си.

Как може да е била толкова сляпа? Дори преди брака им тя беше отблъсквала Траверсън, убедена, че е отредена за по-добър живот от този, като съпруга на скромен граф. Скромен граф, който я обичаше сляпо въпреки безбройните й недостатъци, докато тя се подиграваше с любовта му с всеки мъж, който канеше в леглото си, извинявайки прелюбодейството си със стотици различни оправдания. Сега беше твърде късно… Той я ненавиждаше. Беше го видяла в очите му, беше чула отвращението в гласа му.

Твърде дълго беше запълвала празнината в сърцето си с безсмислени флиртове, вкопчвайки се здраво във вниманието, което и носеха безсрамните й заигравки, но игнорирайки дълбоката, необятна празнина, която никога не си отиваше. Сега се чувстваше така, сякаш кожата й беше свалена, нервите й накъсани, а ребрата огънати, само за да разкрият черната пропаст, която беше на мястото на сърцето й.

Траверсън беше прав. Беше счупена, защото коя друга жена щеше да отблъсне мъж като него? Не, съпругът й не беше несметно богат. Не, не беше ослепителен красавец. Не, не беше остроумен, нито боравеше добре със сарказма.

Но беше мил и нежен. И я обичаше.

Не, Жозефин се поправи безмълвно. Беше я обичал.

— Жоси? Жоси, тук ли си?

Несигурният глас на Катрин се понесе към ливадата, малко преди стройната й фигура да се появи като силует на вратата.

Пропълзявайки назад, далеч от светлината на свещите, Жозефин не каза нищо. В момент на слабост винаги беше търсила компанията на другите, защото беше много по-лесно да прикрие мъката, когато се усмихваше принудено.

Сега обаче искаше единствено да остане сама… затова гледаше безмълвно как Катрин вика името й за последен път, поклаща глава и затваря вратата.

Най-накрая, когато небето се разтвори и дъждът заваля, Жозефин повдигна мокрите си поли и забърза навътре, водена към стаята си през тъмните коридори от една сънлива прислужница. Свали ризата си и се плъзна под завивките на прилежно оправеното легло, вдишвайки лекия аромат на люляковия сапун.

Остана будна в продължение на часове, взирайки се в тавана и очаквайки завръщането на съпруга си. Малко преди изгрев най-накрая заспа.

Траверсън така и не дойде.