Джилиан Итън
Похотливата лейди (2)

Втора глава

— Съпругът ти? — повтори немощно лорд Пени. Разширил очи и временно забравил за огнестрелната рана, зашари поглед между Жозефин и Траверсън. — Мислех, че си вдовица.

— Забавно, наистина, колко много хора мислят така — каза Траверсън, — но мога да ви уверя, че съм напълно жив.

Лорд Пени кимна замислено.

— Виждам. Тогава с пистолетите призори?

— Ако и вие сте съгласен, предпочитам да не го правя. Страхувам се, че нямам вроден афинитет към огнестрелните оръжия, нито желание да умра, преди да ми е дошло времето.

Жозефин, която се беше напрегнала при споменаването на дуел, се отпусна на вратата с облекчение. Знаеше, че мъжът й не харесва оръжия — всъщност все още се чудеше как изобщо бе успял да улучи лорд Пени — и въпреки че между тях нямаше любов, със сигурност не искаше да го види мъртъв. И все пак беше малко смущаващо, че не се водеше от моралното си задължение да защити честта й.

Явно мислите на лорд Пени бяха в същата посока, защото каза невярващо:

— Без дуел? Няма ли да защитите доброто име на съпругата си?

— Не мога да защитя нещо, което не съществува — отвърна безизразно Траверсън.

Ахването на Жозефин привлече вниманието и на двамата мъже. Инстинктивно повдигайки чаршафа до брадичката си, тя отвърна на погледите им, а наситеният цвят по бузите й беше единственият признак, че всичко това я бе смутило.

— Лорд Пени, вярвам, че вашето ъъъ… приятелско посещение приключи. Пожелавам ви приятен ден, сър, и благодаря, че ми донесохте онова лекарство, въпреки че беше твърде неподходящо да ви безпокоя в толкова ранен час.

— Лекарство? — попита лорд Пени, като свъси вежди в объркване. — Не си спом…

— О, просто тръгвай — проплака тя, като изтропа с крак. — Ти непоправим глупак такъв. Махай се, махай се, МАХАЙ СЕ!

Завъртайки се на здравия си крак, лорд Пени закуцука покрай нея, спря и се обърна леко настрани.

— Искам официално да оттегля предложението си за брак — информира я хладно.

Жозефин оголи зъби. Наведе се и повдигна ръжена, който беше изтървала, когато влезе в стаята. С приглушено изскимтяване лорд Пени забърза към входната врата и я затръшна след себе си. Силният звук прокънтя в притихналата къща, разтърсвайки опънатите като струни нерви на Жозефин. Наистина ли всичко това се беше случило? Беше почти невъзможно да е истина. Само ако можеше да е сън… Не, със сигурност щеше да е кошмар, а тя винаги се събуждаше, когато имаше такъв.

И все пак, за да се убеди напълно, тя се ощипа леко по рамото. Когато нищо не се случи, стисна по-силно, мръщейки вежди от усилието. От ъгъла на стаята Траверсън се засмя тихо.

— Ако се надяваш, че всичко това е било просто сън, опасявам се, че ще се наложи да те разочаровам.

Жозефин повдигна брадичка и се загледа в него. Както винаги, стомахът й се сви, когато срещна студените му сиви очи. Не беше приятно присвиване. И определено не беше такова, каквото съпругата трябваше да изпитва, когато гледаше съпруга си. Беше по-близко до коремни болки или шевове.

Косата му отново беше станала дълга, забеляза разсеяно. Последния път, в който го беше видяла, тъмните му къдрици стигаха до яката. Сега се спускаха непокорно чак до раменете му.

Пръстите я сърбяха да подреди тези махагонови кичури. Да ги приглади назад от лицето му и да ги завърже с кадифена лентичка — сива, като небето преди лятна буря, за да подхожда на очите му.

Жозефин премигна. Откъде се бе взела тази мисъл? Отвращаваше се от начина, по който Траверсън се показваше. Винаги е било така. Копчетата на ризата му се разминаваха. Шалчето и жакетът му липсваха. По светлобежовите му бричове и тъмнокафявите му ботуши имаше кал. За жена като Жозефин, която обръщаше изключително внимание на външния си вид, да бъде омъжена за мъж, който от своя страна изобщо нехаеше за собствения си, беше ужасно досадно.

Разбира се, сега увита с чаршаф, със светлата коса, разрошена около лицето й, с устни зачервени от целувките на друг мъж, Жозефин нямаше никакво право да се оплаква. Вината натежа тежко върху раменете й както винаги, и като всеки друг път тя се опита да не й обръща внимание. „Не съм искала да се случва така“ помисли си за стотен път. „Никога не съм искала да се омъжвам, особено за Траверсън. Не си подхождаме като всяка друга двойка с уговорен брак, която съм срещала.“

Изправяйки рамене, Жозефин погледна смело и решително към мъжа си. Отначало той сведе поглед, вглеждайки се в ръцете си. Груби от вътрешната страна и загорели от външната, те не можеха да минат за ръце на джентълмен, а по-скоро за такива на обикновен работник, благодарение на часовете, които прекарваше навън в провеждане на научните си изследвания.

— Виждам, че дойдох в неподходящ момент — Траверсън изрече тихо, без да поглежда нагоре.

— Да — отвърна Жозефин, премятайки косата си назад. Пое си дълбоко въздух и я обзе спокойствие, когато усети как самообладанието й се връщаше на мястото си. Изглежда я напускаше винаги, когато Траверсън беше наоколо, приравнявайки я до нищо повече от глупавото, младо момиче, което беше някога. Младото момиче, което мечтаеше за принцове и приказки, и не знаеше нищо за истинския свят и неговите опасности. Ненавиждаше това момиче с всяка клетка на тялото си, но знаеше, че не може да се отърве от него изцяло, дори заради мъжа си.

Жозефин нямаше представа защо изгубваше самообладание всеки път, когато Траверсън беше около нея, нито я интересуваше. Просто знаеше, че се случва така и го мразеше още повече за това.

— Знаеш, че имаме споразумение. Трябва да ме уведомяваш за намерението си да ме посетиш, преди да се появиш ей така на вратата ми като нежелан вредител.

Една бегла усмивка докосна устните на Траверсън. Никога не се бе смущавал от обидите й като останалите мъже. Напротив, намираше ги за доста забавни, сякаш знаеше нещо, което тя не можеше да разбере.

— Чу ли ме? — попита Жозефин, разгневена от усмивката, която беше извила устните му. Не й харесваше, когато той се усмихва. Можеше да види леката трапчинка на лявата му буза, трапчинка, за която се преструваше, че не съществува, стига изражението му да останеше строго, което, разбира се, никога не се случваше. Траверсън винаги се усмихваше и на най-баналните неща. Ясното синьо небе. Яркият залез. Ястребът, кръжащ ниско над главата му. Някога се бе опитвал да й показва тези неща, но отдавна се бе отказал, когато тя не правеше нищо друго освен да се мръщи.

Наистина, какво бе очаквал, че ще направи? Да запляска и заподскача при гледката на глупавата птица ли? Беше нелепо.

Траверсън се изправи леко в мястото си.

— Разбира се, че те чух, не съм глух. Извинявам се, че пристигнах докато ти ъъъ, забавляваше други гости. — Веждите му се повдигнаха, показвайки й ясно, че и за секунда не се бе съмнявал каква бе истинската причина за присъствието на лорд Пени — Но исках да ти донеса подаръка възможно най-скоро.

— Подарък? — попита Жозефин подозрително. Траверсън никога не й носеше подаръци. Освен унизително обикновената златна венчална халка, която бе заключила в кутийката си за бижута, никога не й бе подарявал нищо друго.

— Да, подаръка ти — изправяйки се, той бръкна в джоба си и извади една малка кафява кожена кутийка, която се побираше точно в дланта му — Ето — каза, подавайки й го — За теб е.

Жозефин прекоси стаята колебливо. Босите й крака потъваха в персийския килим, напомняйки й отново за голотата й. Изчервявайки се леко, тя надникна към Траверсън изпод дългите си мигли. Повечето мъже щяха да облизват устни при вида на почти гола жена, но не и съпругът й. О, не, не и той.

Той я гледаше както обикновено, с небрежната си усмивка и с очи шарещи не по тялото, а взирайки се право в лицето й. Със същия този интерес можеше да гледа и някоя осемдесетгодишна вещица, и за пореден път Жозефин усети пристъп на болка.

Докато останалите мъже създаваха сонети и поеми, с които да опишат красотата й, Траверсън даже не беше поглеждал тайничко към деколтето й. Толкова ли не го привличаше? Да не би да предпочиташе брюнетки вместо блондинки? Жени със стройни фигури, за разлика от по-пищните? Смутено Жозефин плъзна ръка по бедрото си.

Един ден се беше отчаяла от извивките си и беше гладувала в продължение на седмици, в безуспешен опит да стане стройна като върба. Сега се бе примирила с факта, че явно й е било писано да е една от по-пищните дами, малко като ябълка, готова за откъсване. Всеки друг, мъж или жена, почиташе изключително много всеизвестната й красота… всеки освен съпруга й, който не бе направил комплимент и на едно косъмче от главата й.

Присвивайки се от мисълта, Жозефин изтръгна кутията от ръката на Траверсън. Беше по-лека отколкото очакваше и пръстите й се захванаха да отворят закопчалката непохватно, след което повдигнаха капачето.

— Това е насекомо — каза, сбръчквайки нос. — Траверсън, подаряваш ми буболечка.

— Бръмбар кардинал, ако трябва да бъдем по-точни. Много труден за намиране. Държах го във восък и залепих приспособление в долната част, за да можеш да го носиш като брошка.

Жозефин затвори кутийката със звучно кликване и направи всичко възможно, за да не потръпне. Наистина не трябваше да се изненадва, че първият подарък от съпруга й щеше да бъде едно от насекомите, които толкова обичаше да изучава. Мъжът беше направо запленен от всичко, което пълзеше по земята или живееше под някой камък.

Оставяйки новото си „бижу“ встрани върху масичката, тя приглади къдриците си с ръка и се усмихна леко.

— Колко мило от твоя страна, скъпи. Сега ако нямаш нищо против, бих искала да се облека. Много благодаря, че намина да ме видиш, но се страхувам, че денят ми е запълнен с ангажименти и ще трябва да се сбогуваме.

— Отново го правиш — Траверсън изрече меко.

— Правя какво?

— Лъжеш. Правиш го толкова добре и толкова често, че обикновено гледаш право в очите на човека, който лъжеш, но не и с мен. Винаги свеждаш или извръщаш поглед поне за секунда, както стори току-що.

Ченето й висна.

— Аз… аз не… не лъжа — отвърна тя надменно. — Наистина денят ми е изключително зает!

— Ето направи го отново — скръствайки ръцете си, Траверсън я загледа неотклонно със студените си, непоколебими сиви очи. — Чудя се защо не можеш да ме излъжеш, без да се издадеш.

Въпрос, на който и Жозефин много би искала да узнае отговора. Изпъвайки раменете си назад, тя го погледна и възнамерявайки да му каже, че за него наистина денят й е много зает, но в последния момент погледът й се отклони.

По дяволите!

— Оу, просто си тръгвай, Траверсън! Дори и да нямам едно уговорено излизане през следващите шест месеца, пак няма да имам време за теб. — Кипнала от гняв тя се завъртя на пети и се отправи обратно към стълбите, влачейки края на чаршафа след себе си.

— Забрави си бръмбара кардинал! — провикна се Траверсън.

Тя му отговори със затръшване на вратата.