Лайош Вегвари
Халс, Рембранд, Вермеер (4)

Ян Вермеер ван Делфт
(1632–1675)

Критериите за оценка на художественото наследство не са неизменни и валидни за вечни времена. Всяка стилова епоха преоценява наново своите предшественици в зависимост от собствените си стремления и цели. По тази причина живописците от 19 век, търсещи пъстротата и слънчевата светлина, насочват вниманието си към многобройни, дотогава не особено известни стари майстори. Между тях е и Вермеер, който дълго време бил причисляван към малките холандски майстори. Действително за повърхностния зрител темите и художествените средства на Вермеер не надхвърлят средното равнище на холандските живописци, които рисуват битови картини и пейзажи. В неговите платна виждаме полутъмни интериори на стаи, разговарящи или слушащи музика групи, понякога и самотни съзерцаващи хора. Решението на тези обикновени теми се различава на обичайните битови картини дотолкова, доколкото то е просто, така да се каже, лишено от всякакво събитие. Липсата на видимо събитие е една от характерните особености на Вермееровото изкуство. Внимателният наблюдател скоро разбира, че майсторът съзнателно избягва редица решения, с които картината му би пленила всеки зрител. За малките холандски майстори интересното, занимателното играе по-важна роля от творческото своеобразие. Техните фигури се явяват пред нас в усложнени забавни ситуации, породени от необичайното в действията им и у самите тях, от някои техни чудатости, които будят веселост или подигравателен смях. Зрителят се интересува на първо място от предмета на картината, а след това от преживяванията на живописеца, от художественото въздействие на творбата. Непосредствената истина, разкриването на всекидневието и нахлуването на изкуството в дотогава изисканите салони е едно толкова ново събитие, че то само по себе си привлича нашия интерес. Живописта на Вермеер не ни предлага почти нищо от всичко това, неговите картини са други, те изискват от зрителя способността да се задълбочава и вживява.

Външните и вътрешните обстоятелства в живота на Вермеер еднакво добре обясняват пуританския дух на неговата живопис, отказа от посочените ефектни изобразителни средства. За родения през 1632 г. в Делфт майстор е естествено творческо състояние да избере за художествена тема всекидневната действителност, защото той рано разбира, че в тогавашното бюргерско общество — чиито навици и порядки започват да се сковават — обикновените сюжети на битовите картини са на изчерпване. Друг външен фактор е обстоятелството, че Вермеер учи живопис в средата на художника Карел Фабрициус и простотата на този необикновено привлекателен живописец го насърчава при избора на творческия път. Отдалеч пък навярно му служи за пример живописта на Рембранд с нейния стремеж към вътрешно преживяване и осмисляне на нещата. Така се срещат своеобразните човешки качества на Вермеер с външните влияния. Понеже той израства в провинциален град, тишината и спокойствието са неговите най-големи преживявания. Скромният, стеснителен по характер и склонен към наблюдение художник намира в тях върховна творческа радост. Но на това го учи и нидерландската традиция, изкуството на Ян ван Ейк и съзерцателната живопис на епохата, която той вероятно добре познава и изучава по-основно, отколкото своите съвременници.

Въпреки всичко той не лесно намира себе си. Първите известни негови творби са големи по размер библейски композиции, при изписването, на които той си служи с рембрандовски светлосенки. Но въпреки драматичния замисъл още тук се проявява задушевният му лиризъм. Неговият свят не е измислицата, нито пък изобразяването на нравствените конфликти, а поетичната радост от съзерцанието на съществуващи неща. След като създава най-значителната творба от преходния си период — сцена в увеселително заведение — той бързо намира пътя, по който трябва да върви, и в по-сетнешните картини на изумително оскъдното му творчество (всичко четиридесет творби) той изглежда толкова зрял и уравновесен художник, че хронологичният ред на отделните платна не може да бъде установен със сигурност. Когато разглеждаме чудните картини от зрелия му период, ние просто не сме в състояние да открием качествени разлики.

Той е най-големият поет на лишеното от събития всекидневие и макар да няма негово платно, върху което да не е изписана човешка фигура, не изобразяването на човека е център на неговата живопис. Вермеер изобразява човека и неговото обкръжение заедно и употребява баграта и светлината като неделима от тях част. Единството на тези изграждащи картината елементи е толкова съвършено, че те взаимно се допълват и обясняват. Баграта не е самоцелна, но тя не е и привнесена отвън, а е същина, която обяснява настроението и характера на хора и предмети. Светлината също се образува и променя в зависимост от предметите и цветовете — тя не е символ на морално просветление, който у Рембранд, а самата красота, завършекът. Така светът на провинциалните хора се облагородява до небесна чистота, до човешки идеал. Под четката на Вермеер поезията на всекидневието се влива в безкрайното спокойствие на празничните дни. Това можем да проследим не само в стайните му интериори, а и в неговите пейзажи. Окъпаните в свежа светлина пейзажи говорят повече, отколкото всяка изкуствена новост — истина, която по-късно възприемат импресионистите.

Изкуството на починалия на 43-годишна възраст млад майстор бива открито и признато от историята на живописта едва две столетия по-късно, но оттогава неговият пример вълнува и вдъхновява поколения художници.

Портрет на жена. Около 1656 г. Масл. бои, платно, 82 x 65 см. Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Някои интересни проблеми в историята на изкуството се предават от поколение на поколение, тъй като нерядко се случва дори създателите на безспорни шедьоври да не могат да бъдат установени с пълна сигурност. Такъв дискусионен обект в изкуствознанието е и този женски портрет, който е едно от най-големите съкровища на Музея на изящните изкуства в Будапеща. Стегнатостта на изразните средства, малкото и пестеливо употребени живописни похвати ни карат да мислим, че това е картина на зрял и улегнал художник. Единствената сигурна опорна точка в дискусията е кройката на дрехата, тъй като такава е била модата около 1656 г. Повечето изследователи са склонни да я припишат на най-чистия и най-лиричния от тримата големи холандци.

Момиче чете писмо. Около 1658 г. Масл. бои, платно, 83 x 65 см. Дрезден, Картинната галерия.

Талантът на майстора се издига до най-големи висоти, когато той живописва богати състояния, излъчващи тихо и задълбочено настроение. Той обича миговете, когато времето просто престава да тече, защото несъзнателно сме се задълбочили изцяло в някаква дейност. Тук имаме чувството, че долавяме нещата през златните очила на спомена. Всичко е тихо и неизменно. От обгърнатата със светлина и меки полусенки неподвижна женска фигура струи някакво болезнено хубаво, омагьосано като в приказка настроение — мисълта за отдавна минали неща.

Плетачката на дантели. Около 1665 г. Масл. бои, платно, 24 x 21 см. Париж, Лувър.

Под влиянието на Барока художникът изобразява единствената фигура на платното с голяма убедителност, като я рисува гледана отдолу. Изградената върху контраста между тъмно и светло композиция е също характерна за Барока. Но реалистичното светоусещане на майстора (което ще окаже влияние в далечното бъдеще) личи от факта, че той изразява разликите в осветлението чрез багрите. Той противопоставя студените нюанси на сивите и сини цветове на багрената хармония на женската фигура, която е изписана в жълто и неговите оттенъци. Този похват при разпределянето на цветовете не само допринася за изграждане обикновения ред на формите, но цветът се превръща и в съдържание. Макар и лицето на жената да е почти безизразно, багрите го изпълват с настроение и чувство.

Изглед от Делфт. Около 1660 г. Масл. бои, платно, 98,5 x 117,5 см. Хага, Маурицхьойс.

Холандските живописци знаят, че когато в картината доминират водоравните линии, те правят творбата по-спокойна. По същия принцип е решена композицията на този пейзаж, в който майсторът изобразява родния си град. Въпреки простото разпределение на елементите той допълва и обогатява онова, което иска да каже, чрез багрите. Жълтото петно на предния план със своята изящна тоналност е прекрасно въведение към разгърнатия в средата на картината изглед от града. Художникът проследява с игриво увлечение преминаващата през архитектурните форми и облачното небе слънчева светлина. Цветовете, ту нажежени, ту притихнали в сенки, пораждат непрекъснато менящи се настроения. Те ни потапят в тъжно мечтание или ни карат да изпитваме кипяща жажда за живот.

Урок по музика. Около 1662 г. Масл. бои, платно, 72,5 x 62,5 см. Лондон, Бъкингамски дворец.

Майсторите, които се стремят към изобразяване на душевни настроения, обикновено не ни запознават с външното събитие, но в замяна на това разгръщат в своите платна възможностите на баграта. Тези художници ние наричаме колористи. Много от живописците-колористи са и изключително музикални по природа, обичат музиката и се вдъхновяват от нея. Тук влечението на Вермеер към музиката не е изразено само чрез сюжета, но и чрез латинския надпис на музикалния инструмент: „Музиката е събрат на радостта, лек на мъката.“ Ритъмът на багри и линии поражда у нас нещо като музикално преживяване, когато съзерцаваме чистата, подредена и уютна холандска стая.

Ателието. Около 1666 г. Масл. бои, платно, 120 x 100 см. Виена, Музей на история на изкуството.

Ще цитираме поетичното описание на Аурел Бернат: „Живописецът… тук за миг е поискал да се откъсне от своя сериозен, изграден на реалности холандски свят, защото може би се е сетил за някоя неувяхваща столетия наред подробност из гръцко-римската митология. Така той издава и своята носталгия по великите, изпълнени с идеали и чувства творчески епохи, които за него са невъзвратимо минало, но от време на време проблясват като сенки и олицетворение на красотата… Той е освободил своята тема от… всичко излишно, а тъй като и композицията е решена най-пестеливо, близостта до живота се издига като чуден символ на неговия свят. Художникът гледа, наблюдава света и неговото съзерцание ни се предава със сигурна ръка. Той се радва на онова, което вижда. За него светът е «красив» и изпълнен с прозрачни дълбочини.“