Сембен Усман
Синът на Сенегал (6)

III

Седнала на верандата, Изабела се люлееше на стола с панерче на коленете си. На земята, до нея, лежаха две книги. Тя гледаше надалеч към входната врата на градината, до която се трупаха най-разнообразни вещи. Градинарите оставяха там своя багаж: кратуни, дамаджани, както и инструменти за подкастряне на дърветата. Умар беше обяснил на Изабела, защо те вършат това. Една сутрин тя дори беше видяла една жена с детето си, заспали пред вратата на открито. Беше поразена от това. Умар напразно се опитваше да й обяснява привичките на своите сънародници, тя не можеше да разбере: как може човек така да разполага с къщата на някого, без да го е питал?

Както кърпеше, тя гледаше как хората влизат и излизат; всеки вземаше своето имущество; една минувачка вадеше вода от кладенеца, с малко дете на гърба си. Изабела размисляше за тоя живот, нов за нея, и събираше наблюдения. Тя вдъхна с пълни гърди мириса на дърветата, смесен с благоуханието на водните лилии, донесено от тихия ветрец. Птиците весело пееха. Шумът от дивите патици в тръстиките привлече нейното внимание. Те се носеха с прелест над реката, заминаваха, връщаха се, обикаляха, потапяха глава във водата, докато палмите отразяваха техните подвижни сенки. Ластовиците си бяха направили гнездо на ръба на покрива, отгдето се раздаваше непрестанно чуруликане.

Фай отсъствуваше вече два дена. Никой не беше дошъл да я види. Тя не се боеше от самотата, но и не я обичаше. През тия два дена тя се занимаваше с кокошарника и със зеленчуковата градина. Слезе към ручея да види коша. Беше се хванала риба, но като не знаеше какво да прави с нея, даде я на един минувач.

Тя се отегчаваше. Животът ставаше еднообразен. Наистина, тя дълго храни голямо желание да дойде тука и сега всичко, което я заобикаляше, сякаш тежеше върху нея. Вечерта тя слуша грамофона до замайване. Нервите й бяха разстроени. Обхвана я тъга по родината, по Париж, и пред нейните очи минаваха образи: един следобед през пролетта; тя слуша по радиото програмата на спектаклите, театрите, кината, мюзикхоловете; или дори само терасата на една бирария на булевардите. Бедната Изабела, как би искала да вдъхне острия мирис на горено масло по асфалта, да слуша шума на моторите, да се опива от шума и да вижда, особено да вижда хора, не е важно какви хора, тълпата, безименната тълпа, славната тълпа на парижките улици! Изабела изпитваше тъга по родината. Тая преизобилна природа започваше да й тежи. Тя би предпочела да види една добре поддържана градина, с подстригани чимшири и храсти, добре наредени в права линия. Искаше й се да види пак магазините, витрините с бельо. Никога по-рано тя не беше чувствувала така тежестта на самотата. Дали това беше от отсъствието на мъжа й или тия чувства бяха естествени? Каквото и да бе, тя усещаше, че бавно загива.

Внезапно събудена, Изабела видя в краката си сянката на старата Рокайа. Тя вдигна глава смаяна:

— Ох! — възкликна тя.

— Умар? — запита Рокайа права, с увиснали ръце.

— Той е в гората — отговори младата жена, като се успокои.

Рокайа седна. Тя беше облечена с много чиста блуза, престилката й, на карета, стигаше до глезените; нейната кърпа за глава беше от ония кърпи, които пазеше за тържествени дни. Тая грижлива спретнатост означаваше, че посещението беше направено с добри намерения.

Като се настани, тя развърза един голям възел, отгдето извади лулата си и един тютюнев лист. Стри го на прах, събра го и напълни лулата си, загледана внимателно в своята снаха. Тя не разбра какво бе казала Изабела. Запита я отново:

— Умар?

„Как да й кажа“ — помисли младата жена. Като потърси жест, по-изразителен от думите, тя посочи гората и разигра двата си пръста, като крака, които ходят. И Рокайа разбра най-сетне, че нейният син беше излязъл. Тя запали лулата си и пусна гъсти кълба дим, които възлизаха като спирали. Облегна се на стълба на верандата и сложи крак върху крак. Петите й бяха напукани.

Присъствието на старата беше отстранило всяко лицемерие. Изабела откри неочаквана радост: никога нейната свекърва не беше се показвала пред нея по тоя начин. За първи път тя можеше свободно да я разглежда. Мама Рокайа беше с дребно лице, с тъмночерен цвят, с едва забележими, но добре изписани вежди, като дъги. Очите й бяха с искряща белина, с която тя пронизваше своя събеседник и навярно заради тоя поглед казваха, че е магьосница. Тя беше по-скоро висока и въпреки възрастта, тялото й беше запазило някаква гъвкавост.

— Чичо Амаду болен ли е? — запита Изабела, за да не пропусне случая, който й се представяше.

— Все… полен… Аллах топре! — отговори тя, без да свали лулата си, и продължи на своя френско-негърски. — Баща… доволен… не Умар… уав… уав — заключи тя.

Рокайа подражаваше на кучешкия лай, а това накара Изабела да се засмее. Тя каза:

— Умар работи, работи много, не спи.

— Баща… — Рокайа търсеше думи, като мляскаше с езика — … Баща… моли, син моли… мама моли, син моли… Умар уав… уав!…

— Куче!… Уав… уав — прекъсна я Изабела.

— Умар куче — каза майката.

Диалогът вървеше трудно. Изабела стана и хвана за ръка Рокайа. Любезна, старата я последва. Те разгледаха къщата от долу до горе, като се обясняваха с движения. Старата беше доволна, татуираните й устни се разтягаха и показваха зъби, почервенели от кола^[1], но добре наредени. Тя пипаше с пръст завесите, както би направило едно дете. Космите на кожите, които бяха постлани на пода, гъделичкаха ходилата на краката й. Тя се беше спряла на стълбата, която водеше към стаите горе, и съзерцаваше цялата обстановка, като докосваше мебелите с върха на пръстите си.

— Топър жена, мадам…

Рокайа би искала да каже нещо друго. Говореше на себе си, като поклащаше глава. Не съжаляваше ли тя, без друго, че не можеше да говори, както би искала? Като продължаваха да разглеждат, Изабела я заведе в кокошарника, в разсадника, после й показа работата по напояването, която беше предприел Умар; като я държеше все за ръката, тя я въведе в кухнята, накара я да седне, докато й изстиска лимони. Като приготви сока, Изабела я почерпи. Те пиха, като се усмихваха. Смехът на майката личеше в очите й, защото тя се смееше от сърце.

Изабела се чувствуваше победителка. Животът понякога е смешен: страхуваме се да му се противопоставим, колебаем се, изпитваме почвата, заставаме срещу опасността, изненадата, но това не е нищо! Изабела току-що завоюва едно сърце, в което се боеше, че никога не може да намери място.

Изведнъж чуха моторна кола, която спря пред стъпалата. Слисани, те видяха да слизат двама бели: управителят на къщата Козоно и Жак. Старата гледаше снаха си с очи, които обвиняваха. Изабела стоеше зачудена, не знаеше нито какво да каже, нито какво да прави.

— Ние нямаше да дойдем, ако не знаехме, че вашият мъж отсъствува. Желанието да видим вашата къща ни накара да ви посетим — каза учтиво управителят.

— Ах! — отвърна тя студено, — влезте господа.

Жак следеше търговския агент, който хвърляше погледи надясно и наляво. Той поде.

— Вашият съпруг има вкус; поне той не прилича на тия хлапаци, ако мога така да кажа, които дигат шум за нищо.

Рокайа стана и се отправи към вратата.

— Майко! — извика Изабела и изтича след нея.

Тя я настигна, но старата жена със сила я отблъсна и излезе.

— Какво мога да ви предложа? — запита Изабела горчиво.

— Нещо, което може най-добре да утолява жаждата. Но защо тичахте подир тая стара негърка?

Когато се връщаше от кухнята, тя хвърли поглед върху Жак, техните очи се срещнаха. Той запита:

— Обичате ли този африкански кът?

— Друг аз не зная. Седнете.

— Кога сте се запознали с… вашия мъж?

— Вие сте любопитен…

Тя издържа погледа на търговеца, като му каза иронично, с леко недоволство в гласа:

— Защо не го попитате?

— Днес дойдохме като приятели, мадам, каза Жак с меден тон.

— Да почнем работа — каза внезапно управителят. — Преди всичко ние сме напълно уведомени за конспирациите, които се кроят тука… и за всичко, което става.

— Но успокойте се. Понеже сте в течение, знаете, че ние не вършим нищо лошо.

— Вие не отричате?

— Няма какво да крия. Да, той приема приятели, безпокои ли ви това?

— Ще видите, един ден всички ще влязат в затвора. Той е против белите, но не против белите жени!

— Вие бихте желали да го видите да изпадне в лошо положение? За тоя ден ще трябва да имате уважителна причина, но ще ви дам един съвет: елате повече хора!

— Стига! — кресна Жак.

— Ако не сте доволен, излезте! Аз съм в своя дом!

— Разберете, че няма да позволим една зла жена, една развратница, да дойде да всява тука смут!

— Не, Раул — прекъсна го неговият съучастник. — Ние бихме искали да ви обясним…

Той каза това с тон на прекалена любезност:

— Колкото по-скоро напуснете тоя човек, толкова по-добре ще бъде за всички нас. Аз съм на ваше разположение.

— При случай ще си спомня, благодаря… Вие сте отвратителен. Ясно ми е защо сте дошли с вашите заплахи и с вашия шантаж. Всичко това е, за да преспите с мене!

— Нищо ли не ви струва да спите с негър? Аз на ваше място бих се срамувал.

— А вие искате да спите с мене след негъра? Остатъците от негъра, това не ви ли оскърбява, не? Той струва повече от вас, свини такива!

Той стана и Изабела също. Тя отстъпи до стената. Главата й докосваше върха на пушката, която беше закачена. Жак пристъпи и протегна ръце да я хване. Тя го избягна ловко, като отскочи вляво.

— Не се приближавайте повече, моля ви!

— Когато искам да се забавлявам с някоя развратница, аз не слагам ръкавици. Вие предпочитате да ви прегръща тая горила?

— Оставете ме на мира!

Раул, с чаша в ръка, изглеждаше, че много се забавлява.

— Какво чакаш? Хвани я! Искаш ли помощ? Хайде, хубавице, стига си се преструвала! Какво има да губиш? Момчетата са свикнали да събират остатъците.

Жак я последва през салона. Тя се огради с дивана, но напразно. Най-после се намери в ъгъла между двете стени. Той я улови. Тя искаше да се освободи, но всяко нейно движение само възбуждаше насилника.

Дрехите на Изабела бяха изпокъсани, виждаше се кожата й, добила бронзов цвят от слънцето и изгладена от вятъра, нейните закръглени гърди… Гледани от срещния ъгъл, телата им се сливаха в едно. Той се притискаше в нея, неговите бедра бяха между нейните; наведе глава, запъхтян, дишаше с влажна уста, за да я целуне. Тя, със стиснати челюсти, извръщаше глава на всички страни. Управителят на Козоно се забавляваше все повече. Възбудата на Жак беше стигнала своя връх.

— Не бой се, Жак, тя е твоя.

Като я хвана за раменете, той я повали. Роклята й се разкъса и при вида на долните й дрехи мъжът загуби самообладание.

— Ай, продажница! Ухапа ме! — извика той и бързо я пусна.

Изабела се възползува от това, за да се освободи, и излезе тичешком от стаята.

— Ела, Жак, да вървим!

Изабела обиколи къщата и се върна от задния вход.

Двамата мъже се качиха в колата, но „Ситроенът“ едва беше тръгнал, когато гумата отзад изгърмя.

— Махайте се, инак не отговарям за нищо! — извика Изабела с пушка в ръце.

— Но…

Друг изстрел се разнесе.

— Чакайте да свърша с вас, негодници, мръсници…

Двамата мъже стояха безмълвни от гняв и вцепенение. Изабела продължаваше да вика:

— Вървете си с вашата кола, глупаци!

— Ти ни спука гума!

— Е, да! И после, ще броя до три. Ако не тръгнете, ще стрелям тоя път в мотора, и толкова по-зле, ако Фай ви свари тука.

Те знаеха, че тя ще изпълни заплахата си. Тръгнаха както можаха; колата се задруса по коловозите.

Изабела се качи в стаята си и заплака от срам. Какво ли не беше чувала още от първия път, когато излезе с Фай, но днес това беше много. Тя се търкаляше на леглото. Нейните крака се заплетоха в мрежената завеса и я разкъсаха. Най-после тя заспа от умора, потънала в сълзи. Вън валеше ситен дъжд.

 

 

— Знаеш ли колко е часът? Търсех те навсякъде. Мислех, че си отишла на кино.

Умар запали лампата. Той беше видял безредието в долния етаж. Изабела стана бързо и увисна, разплакана, на врата на мъжа си. С палеца си той повдигна брадичката й:

— Какво ти е?

— Нищо.

— Да не би майка ми?

— Не.

— Тогава баща ми…

— Не, не.

— Какво значат тия сълзи?

— Нищо, не ме питай.

Той слезе в кухнята и потърси какво да вечеря. Като сложи пушката си на мястото, забеляза, че едната, пушка я няма.

— Изабела! Какво се е случило през време на моето отсъствие? — извика той с подути вени.

Умар изкачи през четири дванайсетте стъпала, взе я в ръцете си и я разтърси:

— Говори, дявол да…

— Обещай, че нищо няма да направиш.

— Искам да говориш, без да поставяш условия, останалото е моя работа.

Тя му разказа всичко, без да прибави или да скрие нещо. Той хапеше устни.

— Да се махнем оттука, Фай.

— Къде искаш да идем?

— Да се върнем във Франция.

— Да се върнем във Франция! — повтори Умар и се приближи до прозореца. — Ти не мислиш какво говориш. Бих искал да разбереш някои неща: … преди войната аз не знаех нищо. Живеех ден за ден, моите планове се изпаряваха с всеки залез на слънцето. После ме мобилизираха. Аз имах неприятели: немците. Научиха ме да ги мразя и да се бия с тях. Научиха ме да понасям физическото страдание; вали ли дъжд или сняг, топло ли е или студено, трябваше да се бием. Цели четири години аз живях рамо до рамо с хора от всички народи, с които деляхме едни и същи дажби, избягвахме едни и същи куршуми, заедно се смеехме и плачехме… После, като свърши войната, ние радостно отпразнувахме нашата тежко спечелена победа. Отново завоювахме всеобщо освобождение.

Умар замълча и стисна пестници. После поде по-спокойно:

— Един ден, година след победата, един човек, с когото се бихме, ми каза: „Без нас, какво щяхте да бъдете вие, какво щяха да бъдат колониите?“. Тая фраза, дори в самия ден на годишнината от победата, ме смути. Тогава аз разбрах. Разбрах, че ние сме хора без родина, безотечественици. Когато другите казват: „Нашите колонии“, какво можем да кажем ние? И ти искаш да замина? Да замина, къде? Какво бих правил другаде? Виждаш ли, аз съм у дома си сега, и ако не мога да заставя да ме уважават тука, какво ще стане с моята чест? Достойнството на човека не е само да създава деца, не е и да носи дрехи от хубави платове, то е и неговата страна. Независимо от това, имам и тебе, Изабела. Ти не можеш да забравиш глада, лишенията, които ние изтърпяхме за тоя дом, и ти искаш да го напуснеш? Не! Не е само щастие за мене да го имам, той е моята сила, но също и твоята. Навсякъде, където ще живея с тебе, ще бъде все това. Аз познавам унижението и смятам, че зная какво можеш да изстрадаш. Но къде ще намеря човешкото си достойнство? Къде трябва да го придобия, ако не в страната, в която съм се родил? Не мога да замина и няма да замина никога. Единственото нещо, което мога да ти кажа, е: чувствувай се свободна да заминеш.

Изабела се беше приближила до него и сложила ръка на неговия стиснат пестник. Когато той замлъкна, тя го обгърна с двете си ръце.

Дъждът барабанеше по ламарината на покрива. Гневът и горчивината ги бяха нахранили. Те си легнаха без да мислят за вечеря.

 

 

Опитът да се изнасили „мадам“ беше предмет на сезонните клюки. Бяха го научили още същата вечер; от кого и как? Никой никога няма да го узнае. Старата Рокайа си беше отишла вкъщи, без да продума дума. Тя вече не се върна в Палмерията.

Умар избягваше града. Стремглаво се впусна в новата си работа. Стана земеделец. От сезонните работници, които бяха пристигнали, той нае пет души и бог знае как ги товареше с работа!

Улиците на малкия град бяха покрити с дебел слой рядка кал, която газеха до колене. Дърветата — кайседра, акажу и други, бяха нападнати от черни и виолетови майски бръмбари, големи като палец, които малките деца смачкваха с петите си. Покрай пътищата, около градините, клоните на плодните дървета се чупеха под тежестта на плодовете. Навсякъде растяха безименни цветя. Трева беше израсла отвътре и отвън на къщите. Приведени над своите мотики, хората плевяха сутрин тревата, израснала през нощта.

Изабела вземаше уроци по диола от Итилима. Тя знаеше, че това е най-разпространеното местно наречие; но дълбоко в себе си тя би предпочела уолоф. Това желание беше предизвикано от необходимостта да се обясни със свекърва си. Младата прислужничка не знаеше защо нейната господарка толкова много искаше да се научи да говори диола. Начинът, по който бялата произнасяше думите, я караше да се смее, да се смее така, както са способни само африканците — докато им излязат сълзи в очите. Бяха казали на Итилима, че белите жени предпочитат да имат прислужници мъже. Тя не беше толкова възрастна, за да знае защо, нито вече дотам млада, за да не знае какво искаха да кажат. Но по-мъчно за нея беше да разбере, че в известен случай не бяха купили чисто и просто нейната сила. В дните, когато се переше например, „мадам“ оставаше с нея. Те перяха заедно, простираха заедно долните дрехи, ядяха в кухнята едно и също ядене. С Итилима не се отнасяха като с прислужница, и тя го знаеше. Понякога, ако станеше по-късно от тях, тя намираше закуската си приготвена. За облекло „мадам“ й даваше долни дрехи или рокли, които вече не носеше. Тя се отнасяше много грижливо към тях, като мислеше един ден да смае своя годеник.

Такъв беше животът, който водеха двете жени в Палмерията през зимата.

Стопанинът развиваше трескава дейност. Виждаха го в полето и в оризищата, дето жените, прегърбени, с крака, покрити с пиявици, пресаждаха крехките стъбла. Умар ги насърчаваше колкото можеше. Даваше им сушена риба и сушени стриди. Видеше ли дете да плаче, вземаше го, люлееше го, докато заспи, и го слагаше след това на буците пръст, които се издигаха като островчета сред водата. Той винаги носеше със себе си тютюневи листа, емфие, бонбони. Всеки път жените се радваха, когато той пристигаше. Разпитваше за техните женитби, насърчаваше ги, шегуваше се. Умееше да се покаже любезен. Може би дори беше пленил сърцето на някое младо момиче, което работеше с престилка, вдигната до бедрата?

Ако Умар се показваше любезен с жените, друго беше с мъжете. От тях той изискваше повече. Тия мъже, които работеха с примитивни средства, не можеха да дадат повече. Слънцето печеше голия им кръст. Наведени към земята, те копаеха прави бразди. Понякога Умар заставаше на една линия с тях и също правеше своя бразда. Не можеше да стои без работа. Виждаха го на полето от зори, и вечер той беше още там. Питаха се дали синът на рибаря не беше някак полудял или дали не са му направили магия. Или пък дали не търсеше някое съкровище, заровено в земята.

И когато си позволяваше почивка, отиваше на риба с чичо си или сам. Веднъж намери следи от ламантин^[2] по бреговете на реката. Две нощи подред Умар остана в засада, и когато животното се появи да яде шума, която много обичаше, той заби силно своята кука в слабините му, после се спусна да го преследва с малката си лодка. И когато животното показа глава над водата, за да подиша въздух, Умар го доуби с тоягата си. На другия ден имаше прясно месо по нивите и оризищата.

 

 

Сезонът на дъждовете настъпи. Природата изглеждаше нарисувана върху тъмнозелено платно с лазурносиньо небе.

Дъждът валеше неуморно, упорито. Земята повръщаше водата постепенно, както я пиеше, и тя изпълваше оризищата, гдето водните птици: марабу, бели и сиви чапли, ибиси и патици се спущаха на орляци. Деца, изкачени на кулите, за да запазят посевите, викаха и хвърляха буци пръст. На четирите ъгъла на полето бяха сложили плашила, за да отстранят маймуните, яребиците и катериците, които изравяха зърната.

В гората ловът ставаше мъчен; животните бяха напуснали ручеите, защото навсякъде намираха какво да пасат и да пият. Змиите без страх се промъкваха в тревата; безвредната боа сменяше кожата си и дебнеше своята плячка: жаби, зайци и други дребни животни, които съставяха нейната храна и бяха напуснали влажните места, гдето се прибираха през сухия сезон.

Най-силните горски животни, въпреки закона: „Разкъсваш, за да бъдеш разкъсан“, като не можеха вече лесно да откриват следите на своята плячка, щом настъпеше нощ, се приближаваха до селата, дето стадата бяха прибрани в кошари. Хиената правеше там ужасни опустошения, а някои големи хищници успяваха да отвлекат волове или крави дори от оборите.

Малко по малко природата смени баграта си: от тъмнозелено премина към възсиво. Облаците се задържаха на едно и също място. Нощите ставаха дълги за селяните. Ята прелетни птици отлитаха на изток. Като очакваха реколтата, хората се отдаваха на любими игри, а търговците подновяваха своите платове; те променяха цветовете им, трупаха стоките си и изостряха желанието на купувачите.

Земеделецът няма никаква почивка: сее, плеви, бори се, после чака реколтата. Но когато изпита радостта да види своята работа привършена, нивата да зрее пред очите му, посевите да изкласяват, милвани от вятъра или полегнали от росата, в момента, когато нощта възстановява формите на действителността, когато се вижда в далечината към кървавочервения кръгозор да се издига възсиня горещина и когато птиците режат въздуха с крилата си, тогава той забравя умората си, съжалява, че не е дал повече от силата си, и гордост и радост изпълват сърцето му. Да, животът, тоя живот на земеделеца е хубав.

„О моя страна, прекрасен мой народ!“ — пееше Умар, като тъпчеше, земята.

Той се разхождаше сам по нивите и мечтаеше кой знае за какво. Спря се пред едно арахидово растение, за да изправи листата му, освободи една муха, попаднала в паяжина, избягна да стъпчи един бръмбар, по-нататък раздели две стъбла просо и подпря едно много тежко царевично стъбло. Сам пред своя народ, който виждаше във въображението си, повлиян от мълчанието и самотата, той се развълнува; говореше и чуваше гласа на своя народ, който му отговаряше.

Умар си построи грамаден хамбар, кацнал на колове, поради влагата. С много прост материал беше разширил ручея; файатите, големи лодки, които събираха десет-дванайсет души, се връзваха една до друга. Дивите бръшляни се увиваха змиевидно и покриваха Палмерията. Широките листа на водните лилии скриваха заспалата повърхност на водата.

Прибирането на реколтата наближаваше. Фай пак започна да посещава пазара и да следи цените. Всеки месец той даваше за Файен една торба ориз.

 

 

Една сутрин, когато дойде във Файен, той издебна майка си, която разглеждаше Изабела. Тя беше напреднала в изучаването на диола. Изабела обясни на своята свекърва за посещението на двамата бели. Свекървата беше помислила, че нейната снаха има любовник и тая мисъл я беше смутила. Убедена сега, че не е имало нищо, тя се смекчи. Помощта, която нейният син даваше на „големия дом“, промени мнението й за „бялата“. Пред невъзможността да постъпи инак, тя будеше в себе си майчински чувства. Но Рокайа хранеше някаква тайна мисъл: единствената й мечта беше да стане баба. Година вече откакто бяха женени, а тя не беше още забелязала никакъв белег на бременност.

— Какво правите? — попита Фай, застанал на прага.

— Така си и мислех — каза Рокайа на уолоф. — Жена ти не може да има дете, трябва да дохожда при мене.

— Разбра ли какво иска, Изабела?

— Отдавна сме започнали — отговори Изабела, като закопчаваше блузата си.

— Хайде де, само това липсваше! А аз не знаех нищо. Не се ли страхуваш?

— Не. Аз бих го искала заради тебе.

— Не става дума за моя живот, а за твоя — измърмори Умар. — Ще се роди ли дете или няма, все ми е едно.

— Зная… мили мой, зная.

— Защо… да страхува — намеси се старата, — „мадам“ няма умре.

Умар въздъхна силно, като разбра, че всичко беше решено без негово знание. Почеса се по тила и наполовина съгласен измърмори:

— Добре, добре… както искате…

— Майка ти напредва по френски, а аз цяла зима уча диола.

После, като се обърна към свекърва си, каза:

— Аз ще дойда…

И на пръсти преброи три.

— Да — кимна с глава Рокайа.

— И тъй, след три дена, майко.

Той я щипна по страната.

— Кучи сине, не се ли срамуваш, че ми причиняваш болка?

Те си отидоха със смях. Сърцето на старата жена се сви. Това беше по-силно от нея, тя не можеше да го гледа как тръгва без нея. Тя си каза: „Щом се роди дете, ще го взема при себе си!“.

* * *

Палмерията беше позлатена от слънцето. Итилима ги посрещна и им съобщи, че ги чакат. Посетителят стана, когато те влязоха, сложи книгата на стола и се представи.

— Пиер от фирмата Козоно.

Той беше цял облечен в бяло и не носеше шапка.

Седнаха на дивана.

— Донеси ни нещо да пием, Итилима! Слушам ви, господине.

— Ето какво. Доколкото ми е известно, вие имате… и тъй, ние бихме искали да купим цялата ви реколта…

— А ако не я продавам?

— Не зная какво ще я правите.

— Не е там въпросът. Засега не продавам.

— Благодаря — каза той, когато младата негърка сложи подноса и му подаде чаша… Аз бих могъл да ви бъда полезен, господин Фай.

— Колко години сте прекарали в Африка, господин Пиер? — попита Умар.

— Седем. Децата ми са родени тука. Но не в Казаманс, а в Салум.

— Кажете, във вашите административни съвети не сте ли разглеждали въпроса да дадете някаква помощ на селяните?

— Не е ставало и дума за това.

— И тъй, всеки сезон вие закупувате реколтата и не се интересувате какъв е бил тоя сезон за бедните селяни? Има една селскостопанска школа, в която, изглежда, се обучава черният селянин. А като я завърши, не дават нищо на негово разположение, за да му помогнат да се развие, и нуждите на страната все повече се изострят…

— Извинете. Сещам се накъде биете, но това не е от нашата специалност. Все пак школата ви е послужила за нещо.

— Грешка: на мене ми помогна войната.

— Давам ви пет франка повече от пазарната цена.

— Когато правя сделки, правя ги честно; все пак ще имам нужда от една камионетка в добро състояние.

— Разбрах, това може да се уреди до две-три седмици.

— Аз имам свидетелство за механик. Зная, че в известни среди, когато продават на негри, тикат им най-долнокачествена стока.

— Имайте доверие в мене.

— Не съм казал това.

— Мадам, вашият мъж е непреклонен — каза Пиер, като стана.

— Той има своите основания — отвърна Изабела с наведена глава.

— След петнайсет дена ще имате камионетка. Довиждане, господине, мадам.

Когато той си отиде, Изабела запита неспокойна:

— Защо си тъй недоверчив? Ние нищо не рискуваме.

— Ох! Не зная, той има подозрителен вид.

— Навсякъде има добри и лоши хора.

Умар не отговори, задоволи се да запуши. Знаеше защо тя беше в такова състояние на духа.