Сембен Усман
Синът на Сенегал (11)

III

Непрестанно валеше дъжд. Растенията си възвръщаха своята жизненост и своите багри; те покриваха пак всичко. Хората трябваше здраво да се борят с природата, за да запазят земята, която бяха обработили.

Умар, като миналата година, правеше многобройни разходки из полето. Неговата известност беше преминала границите на областта. Неговата непринуденост, неговата скромност и неговото търпение, когато говореше със селяните, бяха помогнали да порасне неговата слава. Но характерът му ставаше все по-сух. Отдал цялата си страст на земята, сърцето му се изсушаваше. В него зрееше един проект. Всеки ден неговият свят ставаше по-малък. Това беше като болест, която го разяждаше. Той отказваше да се довери на някого.

Старата Рокайа си беше избрала за жилище Палмерията и във всички стаи се чувствуваше миризмата на нейния тютюн. През месеца на постите децата от Файен дохождаха да си похапват в „малката къща“ (наречена така в противовес на Файен, гдето живееха възрастните). За тях двете къщи правеха една и тук цареше голямо оживление. Понякога дори те оставаха да нощуват. В деня, когато свърши постът — корите, — те си отидоха със съжаление, защото „мадам“ ги гледаше добре. Освен това, не им се караха често. Няколко дена след корите имамът Муса Фай замина за гроба на своя пророк.

И тоя ден беше тържествен ден, всички ученици на Муса бяха дошли да го изпратят. Зениците на очите на всички тия лица светеха от силно желание. Те не бяха спали през нощта, викаха, пресмятаха, претърсваха ъглите на престилките си, гдето се надяваха да намерят петачета, които щяха да ги отведат в Медина. Те си представяха павирани пътища със сгъстени синкави пари, които водеха към Кааба. Спомняха си битките, водени от учениците срещу идолопоклонниците, за да се разпространява истинската вяра… единствената и действителна вяра! О, те призоваваха със съжаление ония стари времена, когато под водачеството на почитания Мамаду Разоли лах те прогонваха неверните от джамиите… ох, колко приятно беше да се биеш за своя идеал, да знаеш, че вършиш едно дело за благото на всемогъщия! Сега те нямат това щастие. Не им остава друго, освен да умрат от желание да идат в тия свети места. В тяхното окаяно съществуване това пътуване беше всичко. Те завиждаха на Муса и все пак се радваха, че поклонникът е от тяхната енория. Всеки искаше някакъв спомен — вода от Зем Зем, пръстен, чалма, чехли…

По това време Изабела и нейната свекърва започнаха по-добре да се разбират. Рокайа изведнъж откри в себе си истинско влечение към своята снаха. Детето, което носеше младата жена, беше станало част от самата нея. Суеверна, старата бдеше, и всеки път, когато имаше слънце, те излизаха заедно в гората. Тя предаваше на бялата всичко, което знаеше. Така Изабела се научи да познава тайните на растенията, листата против болки в кръста, тревите против болки в стомаха, да разпознава следите от хамелеона върху плода, браздите, оставени от змиите, пътечката, изоставена от мравките. Тя се научи и да различава свиренето на щуреца от съсъка на боата, да открива дупките в големите дървета, дето папагалите снасят яйцата си; да изравя инями^[1], да различава отровните корени от ония, които са добри за рани, да намира яйцата на индийската кокошка, да се крие от маймуните, от страх нейното дете да не прилича на тях.

Така нощите се нижеха след дните, а дните — след нощите в една дълга верига на живота.

Клубът се намираше в центъра на европейската колония. Направено от тухли, това беше едно много просторно здание на един етаж с веранда, с голям трем, който го заобикаляше. Неговият покрив с червени керемиди се губеше в листата на кокосовите палми и една голяма градина с много цветя, с алеи, посипани с дребни раковини, окръжаваше зданието. Всичко беше създадено, за да направи приятно пребиваването на белите на африканска земя. От другата страна на градината бяха уредени два тенис корта, свързани помежду си, площадка за волейбол и друга — за баскетбол. Няколко стъпала водеха на верандата, гдето бяха наредени в права линия лежащи столове като в санаториум. Подът беше постлан с жълти, черни и бели плочки.

Вътре барът служеше едновременно за салон и за пушалня през време на проливните дъждове. Бюфетът беше направен от бамбукови стъбла — единственото „екзотично“ петно в тоя тропически дворец. По белите и жълти стени бяха закачени рекламни картини на дружествата, които вземаха почина да пропагандират летовищата с минерална вода и туристическите градове на метрополията. На края на бара беше сложен грамофон върху едно столче, а за да се допълни мебелировката, имаше освен това пинг-понг и руски билярд.

Европейците се събираха тука надвечер. Те бяха трийсетина души в града: трите четвърти търговци, другите — чиновници. Зимата беше най-тежка за тях. Дългите дъждовни дни изостряха у тях носталгия по родния климат, правеха ги раздразнителни или безчувствени. Те заставаха пред тоя пейзаж, окъпан от проливен дъжд, и мечтаеха за някой кът на Франция, за селски празник под лазурно небе… Колкото повече продължаваше тоя дъжд, толкова те потъваха в своята мечта. Те дори не изразяваха своите чувства. В душите им ставаха неща, които всеки пазеше за себе си. Понякога някой от тях, много слаб, за да издържи, се преструваше на болен, за да го изпратят в родината. Тия „болести“ върлуваха особено сред чиновниците, защото търговците имаха други грижи.

За тях сезонът на дъждовете беше време за ликвидиране на докараните стоки и време за нови кредити. Тоя кредит беше тяхната най-важна сделка. Те познаваха психологията на черните селяни и знаеха, че заемите, които им отпущаха, се смятаха като „любезности“. Но знаеха и риска, на който се излагаха, и следователно вземаха гаранции от тях. Туземците отдаваха малко значение на самата сделка. Те виждаха в нея главно случай да влязат във връзка с „големите бели“. Смятаха големите бели за „любезни“, а малките бели за „лоши“, и не знаеха най-често, че малките само се подчиняват на заповедите на големите.

Така се допираха два свята, които не се разбираха, живееха на същата земя, с ритъма на същите годишни времена и не можеха да намерят нищо общо помежду си.

Пиер, цял мокър, влезе в бара. Той разтърси глава и прекара пръсти в мократа си коса, преди да поздрави тримата души, които играеха на карти. Черният барман в бяло сако му се усмихна с всичките си зъби. Челото му отразяваше светлината на лампите.

— Чакат ви отзад — каза той.

— Дай ми най-напред половинка.

На два пъти той изпразни чашката си, после се отправи към една врата, скрита зад завесата. „Отзад“ беше залата за конференции — една маса, наоколо със столове, заемаше почти цялата ширина. Четирима души се бяха събрали там. Всеки от тях беше дошъл от някой град на кантона. Това бяха „големите“ на Казаманс. Пиер седна до оня, който, изглежда, председателствуваше заседанието — плешив мъж, с големи торбички под очите.

— … Както ви казах — продължи плешивият, като въртеше и превърташе стилото между пръстите си, — тая година аз два пъти ходих на полето. Ако в началото бяхме песимисти, сега вече няма основание за това. Признавам, че тая реколта не ще бъде като реколтата от миналата година, но ние ще изплуваме — може би едва-едва, — и аз не мисля, че ще имаме загуби. Да почакаме да узнаем цената на квинтала.

— Мислиш ли, че ако туземците ни платят своите дългове, ще им остане нещо да продадат? — попита този, който беше седнал от лявата му страна.

— Да приберем своето, за останалото ще видим.

— Съгласен съм, но не забравяйте, че ние осъществяваме своите печалби не само от лихвите на дълговете, но и от покупките, които правят от нас туземците. Трябва да гледаме нещата такива, каквито са. Фабричните произведения трябва да се продават през периода на договора. Ако подновим стоките си през тоя период, няма да е за да ги дадем на кредит, защото ние заемаме в тоя момент по най-високите цени от миналата реколта. Но какво ни готви бъдещето?

Лек шепот на одобрение последва тия думи. Ораторът вдигна глава, той ги беше засегнал на болното място.

— Остават ни четири седмици до прибиране на реколтата — продължи той — и ние трябва да проучим друга една проблема, която, по мое мнение, заслужава цялото ни внимание. Искам да говоря за оня млад негър, женен за оная бяла развратница! Миналата година той се месеше в нашите работи. Ако вярвам това, което се говори, земеделците са готови тоя път да му продадат своята реколта… Вие разбирате какво значи това… Никола, аз ти дадох картбланш да ни доставиш сведения за неговото минало във Франция.

Тъй нареченият Никола — нисък, набит човек, с чип нос, извади от портфейла си хартия, която разгъна пред него.

— Сведенията, събрани за него, са добри. Той се е сражавал храбро. Бил е награден, демобилизиран в Лил, гдето живее неговата фронтова майка^[2], жена на известна възраст, мъжът на която е умрял като партизанин. Тая жена е член на Комунистическата партия. Умар Фай напуща Лил и отива да работи в Париж в „Ситроен“. Членувал е във Всеобщата конфедерация на труда и е следвал курсове по механика. Запознал се е с Изабела у прогресивни приятели. Прекарвал е всичките си отпуски в чужбина и така е посетил Австрия и Германия. Неговата политическа дейност не е известна. Но по някои събрани разговори изглежда съвсем ясно, че той е против французите. Родителите на жена му са неверующи. Една година след женитбата си той е пристигнал тука: те са имали всичко половин милион капитал. Въпреки всичките разходи, които е направил, остава им още около половината от тая сума. А не би трябвало да им остане нито стотинка. Отгде взема пари? Не можах да узная. Те получават писма само от родителите на жената. Любовница на Умар е мулатката Дезире Северин.

— Гледай, гледай, но това е много интересно! — каза Раул, като потри ръце. — Вижда се, че той има прогресивни идеи… Няма съмнение, че е болшевик. Младежите конспирират в дома му. Но по тая точка Пиер ще може да ни каже какво знае.

Откакто бе пристигнал, Пиер не беше отворил уста. Той знаеше влиянието, което Раул имаше над своите събратя. Те не можеха да търпят никаква конкуренция. Без съмнение, те не представляваха закона, но имаха властта. Пиер ги познаваше добре от времето, когато беше техен агент при черните.

— О!… Аз — каза той, сякаш за да заличи своето мълчание, — аз не зная много нещо за него. Ходих при него по работа. Той купи от нас камионетка; частният му живот не ме интересува. — Тоя неочакван отговор привлече всички погледи върху него.

— И друго нещо — намеси се Никола. — В началото на сезона Фай получи проспекти за речното плаване, а също и каталози с модели за плугове. У него има марксически книги. Някои са забранени тука. Аз мисля, че няма да е мъчно да го покорим. Фай е много хитър за един негър, но недостатъчно, за да бъде бял.

— Ние не сме представители на властта — заяви оня, който беше седнал отдясно на Пиер, като се почеса по брадата. — По мое мнение, ние не можем нищо да направим против него, поне направо. Има един изход: да спечелим доверието на няколко души, за да ги изправим срещу него.

Това предложение, изглежда, се хареса, ако се съди по клатенето на главите, с което го посрещнаха.

— Мога ли да кажа една дума? — попита Пиер.

— Да.

— Най-сетне стигнахме дотам да покажем истинските си лица. Един човек ни държи в шах. Представете си, че утре бъдат хиляди! От години наред аз пътувам от колония в колония, навсякъде срещам почти същото желание у младите африканци… Ние сме свикнали много със стария черен, който оставаше равнодушен към нашата дейност. Тия стари черни са на път да изчезнат, тъкмо това вие трябва да разберете. Вече не е достатъчно да диктувате закони, които при това не са закони. Ако не искате да видите какво става около вас, ако сте прекалено много горди, за да погледнете назад, вие няма да издържите дълго време, трудностите ще се изпречат една след друга на вашия път… Знаете ли как ни наричат младите? Наричат ни „лами“.

— Стига! — извика председателят. — Ти говориш глупости!

— Оставете ме да свърша: ние няма да ги водим вече с пръчка! Доброто старо време мина. Вашата гордост ви пречи да виждате действителността, но аз се обзалагам, че я чувствувате. Напразно се опитвате да разигравате комедия, вие знаете много добре, че е дошло време да смените методите.

— Стига, стига! — повтаряха те, като чукаха с пестници по масата.

— Заседанието е закрито — каза председателят. — Ти, Пиер, можеш да си приготвиш багажа. Твоят престой тука много ти повлия, имаш нужда от почивка. Вземи отпуск.

— Е-е!… Но аз съм очарован. Можах да облекча сърцето си. Отдавна исках да се върна в родината… Винаги ми отказваха!

Настъпи мълчание, после един по един те станаха и се пръснаха из клуба, като се присъединиха към другите групи.

Всичко, което стана тая вечер в клуба, се знаеше още на другия ден в разните квартали на града.