Сембен Усман
Синът на Сенегал (5)

II

Слънце грееше над цялата равнина, която пресичаха. После те навлязоха в една гора, разредените дървета на която образуваха свод над тях, през който светлината се процеждаше също тъй зелена като листата. Най-сетне пред тях се откри обширна савана; гигантските дървета се замениха от храсти от всички цветове. Горещината се чувствуваше силно. Итилима, която държеше в ръка обущата си, вървеше напред. Босите й крака едва докосваха земята. Капки пот, като сълзи, се стичаха от тила й между грубия памучен плат и кожата. Тя се обръщаше да види дали мъжът вървеше след нея; той, с шапка на главата, бършеше лицето и шията си, ризата му беше залепнала за тялото. С пушка на рамо, Фай приличаше на ловец; по ботушите му, потънали в кал, полепваха сухите листа, които покриваха земята.

Те вървяха по същата пътека, която криволичеше между мангови дървета със зелени плодове, а след тях идеха диви лимони с упояващ мирис. Момичето ускори вървежа си. Рояк мухи хвърчаха пред него. Тя отчупи един клон и почна да ги пъди с гняв. Умар направи същото с шапката си. Сега те вървяха по брега на едно езеро, под клоните на големите дървета. На пръв поглед човек би взел за твърда покривка тая вода, сякаш заспала и безопасна. Дори би повярвал, според легендата, че едно дете би могло да я премине с пълзене, без да намокри коленете си. Но само един проливен дъжд беше достатъчен, за да изпълни тя бреговете си и да се разлее в равнината. Тогава водата кипваше, като дълбаеше земята с шум, влечеше жълта кал, блъскаше непокорните стъбла на дърветата, изправени на нейния път, събаряше ги и ги отнасяше. Въпреки това задрямало спокойствие, възрастните хора избягваха това езеро.

После те пристигнаха на едно място, покрито с ветрилообразни палми, които приличаха на пръчици на решетка. Чужденецът би се почувствувал там пленник. Дългите стъбла се издигаха като колони, на върха на които се вееха големи листа. Изплашени врани хвръкваха на орляци.

Фай бършеше лицето си, както вървеше. Итилима забави хода си, като мислеше, че мъжът се е уморил, защото според нея Умар не беше свикнал да ходи. Зелените кълвачи чукаха с човката си сухите дървета. Птиците, които се сливаха със стъблата, чуруликаха весело. Гущери сграбчваха корите, като издигаха малката си подвижна глава.

След един дълъг завой пейзажът като по чудо прие тъмнозелена окраска.

Дефилираше цяла армия от палми джуджета. Върховете им приличаха на морава пред някой замък. Слаб вятър люлееше палмите, ръководеше техните движения, като в някакъв валс без оркестър. Преплитането беше тъй плътно, че окото не можеше да проникне там. Ако се гледаше отдолу, създаваше се впечатление, че клоните излизат от една обща точка, сякаш бяха завързани. Най-смелите туземци от страната преминаваха това място със страх, защото човек не беше сигурен да намери пътя си, и там беше студено. Освен това, влагата привличаше змиите. Тука беше светилището на маймуните. Съществуваше легенда, според която не биваше да се секат дърва от това място, в противен случай първото новородено в семейството щяло да бъде недъгаво. Но в действителност тъкмо тука живееше Фиранду (великият магьосник на диола), чиято власт над умовете се простираше от извора на реката до океана.

Наоколо цареше безметежно спокойствие. Воден от момичето, което си служеше с лакти и с ръце, за да не скъса роклята си, Фай послушно вървеше след него. То се плъзгаше, извиваше се, като вдигаше разлистените клони и навлизаше по-дълбоко в тая ледена вселена. Пазеше се от тръните, като стъпваше леко на пръсти. Умар настояваше да си обуе обувките. Няколко крачки по-нататък то пак ги събу и най-сетне той отстъпи.

На края на тая гора, дето се събират двете пътеки — там, дето земята беше много утъпкана и трева вече не растеше, те се спряха да починат. Умар подели храната си със своята спътница. Той седна на едно голямо повалено стъбло, а тя се настани на другия край. Нейният поглед се взираше навсякъде, като погледа на дебнещо животно. Черните й очи издаваха страх.

Неочаквано съвсем бял заек изскочи от сечището и застана насред пътеката. Тя подскочи и извика. Фай инстинктивно сложи оръжието на рамото си, с пръст на спусъка. Той имаше време да разгледа какво беше това. Успокои се, като видя животното. Итилима трепереше цяла и втренчено гледаше заека, който трепереше не по-малко от нея. Животното скокна, наостри дългите си уши, раздвижи леко глава, после се наведе към земята. И двамата се разглеждаха. След това малкото кожено парче се обърна и се отстрани с леки скокове. Тая хитрост се хареса много на мъжа, който се развличаше за сметка на нещастното момиче, на което зъбите тракаха.

— Махай се, бързо! — извика Умар, като вдигна ръка, за да прогони животното.

Нощта беше почти настъпила, когато те пристигнаха в родното село на Итилима. Малки пътеки отделяха оградите. Сламените покриви на къщите почти се допираха. Голи деца, с подути кореми, тичаха насам-натам. Болнаво куче лаеше, като накуцваше с краката си, които се подгъваха при всяка негова стъпка. Селяните, клекнали, поздравяваха пристигналите, които минаваха край тях. Стара жена ги посрещна при входа на някаква тясна уличка между къщите и ги заведе под една стряха от клони.

Тук живееше майката на Итилима — една-единствена стая, която служеше за обща стая и за кухня през време на дъждовете. Една цепеница гореше в средата на стаята, димът щипеше очите. Свикнал с полумрака, Фай можа да различи канариси^[1] от различна големина, кратуни, изпълнили в безредие стаята, и една рогозка върху малка издатина от трамбована пръст, която изглеждаше, че служи за легло. Фай седна върху дъното на една делва близо до леглото. Наслоеният дим по летвите на тавана приличаше на дебел пласт боя.

Майката на Итилима беше остаряла преди време. Тежкият труд по оризищата и събирането на сол в блатата беше набраздил нейното тяло. Умар виждаше ясно старата жена. Дълбоки бръчки се бяха врязали в нейното лице. Тя беше само с една престилка, с много дупки и кръпки. Гърдите й бяха отпуснати. Когато говореше, те се разширяваха, после увисваха като празни мехове. Тя говореше диола с чужденеца. Нямаше вече зъби и устата й имаше вид на пропаст, бреговете на която са рухнали. Тя нямаше нищо, но настоя Фай да бъде неин гост. Докато Фай се обясняваше с майка й, Итилима беше изчезнала; тя се върна с един мъж с тежка походка и дебел врат. Двамата мъже си стиснаха ръцете; беше бъдещият мъж на момичето. С детска наивност, той се смееше непрестанно, като показваше зъбите си, изострени на върха. Лицето му беше по-черно от лицето на неговите земляци.

След вечерята мъжът предложи да раздели леглото си с Умар. Къщата му се намираше на другия край на селото. Мирисът, който излъчваше неговото тяло, пречеше на Фай да спи. Луната, осветила заспалата земя, процеждаше лъчите си през зле поддържаната слама на покрива и чертаеше симетрични линии по тялото на мъжа. В полумрака Умар разглеждаше стените, по които бяха окачени изсушени весла царевица, рогове от всякакви размери, опашки на животни. Леглото, направено от летви, вързани с ремъци, беше поставено на четири вилообразни кола, забити в земята. Сухи кожи служеха за постелка и завивки. В един ъгъл вейки закриваха съдове от глина. След тоя оглед Умар се помъчи напразно да заспи. Той си казваше: „Ако един ден успеем да се измъкнем от това невежество, ние ще се смеем на себе си. Засега нищо не може да се направи. Но пред глада ние ще разберем“. После той помисли за Изабела, като се запита какво можеше да прави сама в тоя миг. За нея няма опасност. „Как не се сетих да кажа на майка си, че ще отсъствувам за два дена?“

Докато мисълта му скачаше от предмет на предмет, той заспа.

На другия ден Умар бе представен на негово величество — един човек, който трябваше да живее постоянно седнал. Бедрата му бяха скрити от меса, които висяха от всички страни; като връх на ужаса, вратът му се губеше между мъничката глава и големия търбух, украсен по средата с пъпна херния. Като се вглеждаше в него, Умар се питаше дали тоя човек беше в състояние да разсъждава. Той беше седнал на просто изработен стол. Една престилка, която едва се виждаше от месата му, скриваше неговата голота.

На две-три крачки от него един прислужник с ветрило в ръка вееше грозното му лице. Двама много слаби мъже стояха прави от двете му страни.

Фай се беше спрял на разстояние, с ръце върху цевта на пушката, прикладът на която опираше на земята. Той си каза: „Тоя шахматен цар го бива само да доставя месо на месарницата. Той изпълнява сериозно своята роля. Кога ще разбере, че е само дервиш? Картонена кукла, която не може дори да се мърда… Да, един ден трябва да изчезнат тези остатъци от миналото“. После, сякаш да се извини за тая мисъл, той си каза още: „Все пак той е от моя народ“.

— Защо искаш да видиш нашия почитан цар, рибарски сине? — запита човекът отдясно.

— Искам оризища и ще плащам добре на тия, които ще работят за мене.

— Това може би е вярно, но ти си наследил водите, какво искаш от земята?

— Затова ли си взел това войнствено оръдие? — попита сприхаво оня отляво.

Той беше съвсем слаб и цял омотан в парчета плат, които задържаше с една ръка, но те не можеха да скрият мършавото му тяло. Видът на тоя човек не вдъхваше доверие. Темето на главата му беше голо. Не се знаеше точно откъде започва лицето му. Той не трябваше много да се смее. Човекът дръзко изгледа Фай, преди да каже с много неприятен тон:

— Говори, ние те слушаме. За какво ти служи твоето оръжие?

И той направи няколко стъпки към посетителя, като протегна ръката си, която приличаше на пилешко крило без пера.

— Искам хора и оризища отговори Фай и добави на френски: „Глупак такъв“, което съветникът на царя не разбра.

— Тоя човек носи нещастие! — извика той на царя.

„Ето че това рахитично недоносче иска да ме разиграва. Важно е да получа съгласие“ помисли Умар. И съвсем високо тоя път той подхвана:

— Ти смесваш всичко, мъдри човече; моята пушка няма нищо общо с онова, от което имам нужда.

Съветникът въздъхна и като се мъчеше да бъде хладнокръвен, започна да оплита бялата си брада, разделена на две — признак, че в детинството си той много се е лигавил — поне така мислеше Умар… Той разчорли космите, събра ги, сви ги в ръката си, разпусна ги, после ги заглади и ги направи да щръкнат. Умар следеше цялата тая комедия. Тая хитрост се придружаваше от необикновени движения на лявото око, което беше по-голямо от дясното: той го въртеше, вдигаше го нагоре, сваляше го надолу и го затваряше, без да мърда дясното. Това беше, за да направи впечатление на присъствуващия. И всичката сила на това същество, получовек, полудявол, се беше събрала в неговото лице. В селото се страхуваха от него. Умар предчувствуваше неуспех. Той започна да го ненавижда. Кръвта му нахлуваше във вените на челото.

Онова, което Фай не беше забелязал, бе, че монархът не снемаше очи от белия седефен приклад. Той реши да се бори:

— Царю честити, аз съм от тая страна, майка ми и баща ми са познати на тукашните старци с побелели коси. Трябва да умеете да разпознавате приятеля от неприятеля. Аз не съм дошъл за празни работи и не желая да те безпокоя за нищо. Аз не съм магьосник. Искам само да ми помогнеш.

— Хм! Той носи нещастие, виждам го по челото му.

— Докажи ми, че нося нещастие, като туриш ръката си в огъня. Ако не изгори, аз се връщам още тая вечер у дома си… Отговори, човече, пълен с мъдрост?

— Оризища ти няма да получиш. Ще направиш по-добре да си идеш.

„Дявол да го вземе, трябва да го накарам да млъкне“ — си каза Фай на френски.

— Царю честити — повтори той, — аз те слушам, защото трябва да се върна идната нощ.

— Идната нощ! — изрева съветникът.

Един гарван прелетя над тях, като грачеше. Фай сложи пушката на рамото си, прицели се в птицата и почака да се отдалечи. Когато сметна, че е отлетяла на желаното разстояние, той гръмна. Всички я видяха как падна, като се премяташе. Стрелецът зае отново предишното си положение.

— Знай, че аз прекарах четири години, за да убивам хора. Никога не стрелям два пъти и тая пушка не прави засечка… „Разбираш ли, дебела глава!“

Царят, слисан, се обърна с мъка към съветника отдясно. С голяма крачка съветникът отляво се присъедини към тях. Те се съветваха известно време, после царят се обърна към чужденеца:

— Добре, ти ще получиш онова, което искаш, при условие че ми дадеш тая пушка.

— Тя е на моята жена, царю, но като се върна, ще ти донеса друга.

— Не, искам само тая.

Той придружаваше думите си с безразборни движения.

— Невъзможно ми е да те задоволя, царю честити.

— Щом е на твоята жена, тя е твоя.

— Отчасти…

— Защо, твоята жена ли заповядва у вас? Белите ли жени заповядват на своите мъже?

За тия думи Умар би го убил. Но Итилима дойде на време.

— Ти си упорит, рибарски сине — каза другият, който още не беше взел думата.

— За да бъда любезен, аз не мога да дам онова, което не ми принадлежи.

Момичето спаси положението, като се закълна в своята девственост, че другата пушка е съвсем същата като тая.

Умар престоя две нощи в селото, за да уреди работата си.