Маргарет Мур
Рицарят на Розамунд (7)

Седма глава

Когато сър Кийнън Морган се качи на коня си Нестор в очакване на началото на турнира, вдигна забралото на шлема и погледна към крепостната стена на замъка Боклер, откъдето наблюдаваха дамите и мъжете, които бяха твърде стари, за да участват.

Някои благородници вярваха, че турнирите са прекалено брутални за жените. Кийнън не ги винеше. Въпреки че върховете на копията бяха покрити, за да могат да притъпят силата им, а мечовете бяха затъпени, в турнирите някой можеше да бъде сериозно наранен и дори убит.

Явно лорд Боклер не споделяше това притеснение, защото Роуз бе в публиката. Тя носеше бяла рокля с позлатен кожен пояс около стройните си бедра, а косата й блестеше като разтопено злато на сутрешното слънце.

Решен да я освободи от годежа й, побеждавайки сър Доминик де Вълей, той свали забралото си и погледна към рицарите в другия край на поляната, чиито шлемове проблясваха на светлината на слънцето. Доминик се открояваше с бляскавите си доспехи и Кийнън беше убеден, че норманина го бе забелязал отдавна.

Омразата към този безскрупулен човек кипеше в Кийнън, сгрявайки тялото му с по-различна топлина от тази, която почувства през изминалата нощ, докато държеше Роуз в прегръдките си и я любеше.

Но той изпитваше повече от похот, докато беше с Роуз. Бе загрижен за нея и искаше да е щастлива през цялото време. Уважаваше я и й се възхищаваше. Това, че бе норманка, не променяше факта, че за него тя беше най-красивата жена, която някога бе срещал. Ако това, което изпитваше към нея, не беше любов, тогава не знаеше как по друг начин да нарече това чувство.

Яздейки своя снежнобял кон, покрит с яркочервени и златни цветове, лорд Боклер стигна до средата на поляната. Придружаваха го двама мъже, които държаха два бронзови рога.

— Палатката за ранените се намира зад главната порта — извика лорд Боклер, но гласът му прозвуча слаб и немощен. — Моля се на Бог да няма нужда от нея и да няма смъртни случаи. Когато прозвучат роговете, пригответе се за бой, а когато прозвучат за втори път, турнирът започва. Желая късмет на всички.

След като лордът напусна поляната, Кийнън хвана здраво копието си. В ума му прозвуча гласът на бившия му учител, сър Юриен Фицрой, все едно стоеше до него: „Балансът е ключът, момчето ми, заедно със здравата хватка на коленете“.

Колко пъти старият воин му преподаваше този урок? Петдесет пъти? Сто? Никога не е бил по-ценен за него, отколкото в този момент.

В края на полето мъжете засвириха с роговете и силния звук отекна през равнината. Рицарите наведоха копията си едновременно.

Роговете засвириха отново и Кийнън смушка Нестор в хълбоците, за да го подкара в галоп. Докато яздеше, стисна зъби и притисна колене в тялото на животното, за да запази равновесие. Държеше копието близо до тялото, а щита от лявата си страна.

Противникът все повече се приближаваше към него. Изведнъж Кийнън забеляза, че Доминик използваше копие с метален връх. Със скоростта, с която яздеше, можеше да нарани сериозно дори човек, облечен с ризница и носещ щит. Гняв и отвращение обзеха уелсеца.

Трябваше да се досети, че Доминик ще играе нечестно.

Независимо от това, Кийнън дори не помисли да спре коня. Той щеше да победи норманина заради Роуз, без значение какви подли номера използваше годеника й.

Наведе се наляво, далеч от противника си, държейки копието си привидно изправено, въпреки че мускулите на рамото и ръката го заболяха от усилието.

В следващия момент копието на Доминик премина смъртоносно покрай главата му, пропускайки целта си. Едновременно с това Кийнън наведе копието си, като удари с пълна сила опонента в гърдите и го повдигна от седлото. Спря, без да изпуска от поглед поваления Доминик. Слезе от коня колкото се може по-бързо и удари Нестор по задницата, за да се махне от арената.

Всички други рицари около него бяха свалени от конете и мнозина се биеха в ръкопашен бой с меч, боздуган или щит. Някои лежаха неподвижно. Оръженосци и слуги излязоха през главната порта, за да отнесат ранените в палатката.

Кийнън не им обърна никакво внимание. Пренебрегвайки болката в мускулите си, той извади меча си, гледайки как противника му се изправя на крака.

Доминик се облегна на щита за опора и се изправи, държейки в дясната ръка меча си. Уелсецът се съмняваше, че е затъпен. Най-вероятно противника му можеше да разсече шлем с него.

— Изпусна шанса си, уелсецо — каза Доминик с приглушен от шлема глас. — Можеше да ме победиш, докато лежах на земята.

— Като доблестен рицар не нападам мъж, който лежи на земята, дори и това да сте вие — отвърна Кийнън, приближи се малко и зачака с присвити колене и изваден меч Доминик да нападне пръв.

Това бе поредният урок, който бе научил от сър Юриен. „Учи се на търпение, момчето ми, докато не забележиш слабост. Не се разсейвай от думите на противника си и го остави да нападне пръв. Това е твоят шанс да откриеш слабостта му.“

Доминик започна да обикаля около Кийнън.

— Какво става с теб, уелсецо? Не знаеш ли какво трябва да правиш? Не си ли разбрал накрая, че си си намерил майстора?

Той вдигна ръка и замахна с меча, но Кийнън с лекота избегна удара, забелязвайки, че норманина вдига прекалено високо ръката си и оставя незащитена дясната си страна. Дори и със затъпен меч могат да се счупят ребрата, ако се вложи достатъчно сила. Не беше нужно да пробива ризницата, за да го победи.

— Мислех, че вие, уелсците, можете само да пеете добре, но ти си наистина много добър танцьор — присмиваше му се Доминик. — Нима се страхуваш да се биеш с мен?

— Обичате да слушате гласа си, нали? — присмя се Кийнън, търпеливо чакайки за възможност. — Още една причина Роуз да бъде освободена от теб.

Доминик замахна отново и този път Кийнън беше готов. Точно преди неговият противник да вдигне своето оръжие, Кийнън завъртя меча си и го стовари с пълна сила под мишницата на норманина.

Външно изгледаше, че ударът не нарани Доминик, но меча се плъзна от ръката му и той падна с болезнен стон на колене. Уелсецът натисна гърдите му с върха на меча си.

— Предайте се, сър Доминик, и платете наградата, която искам.

За момент помисли, че противника му ще откаже, но знаеше, че няма друг избор.

— Предавам се и ще платя цената — промърмори той, хвърляйки щита настрани и сваляйки шлема си. Лицето му бе толкова потно, колкото самият Кийнън се чувстваше. В студените му сини очи се четеше болка и презрение. — Колко искаш?

Преди да отговори, Кийнън вдигна забралото си, за да може да диша по-лесно, но меча си свали само малко.

— Това, което искам, е думата ви на рицар. Закълнете се в честта си и семейството си, че ще оставите лейди Розамунд да развали годежа и няма да искате обезщетение от баща й.

Доминик изкриви уста.

— Не ти ли беше достатъчно, че отне невинността й?

Гърлото на Кийнън пресъхна. Откъде Доминик бе научил за това?

— Дори не си си помислял, че ще разбера, нали? — попита норманина, докато се изправяше. — Мислиш ли, че не съм я наблюдавал? Или ще излъжеш и ще ми кажеш — ти, който се имаш за по-честен и по-добър от мен — че не си отнел невинността на Роуз снощи?

— Няма да лъжа.

„Доминик има право“, помисли си Кийнън, засрамен и разкаян. Той не се бе държал като човек на честта.

— Имам пълното право да те предизвикам на двубой заради това, че си я обезчестил.

— Да, имате право. И защо не се възползвахте от него? Защо се срещнахте с мен тук, на тази арена?

— Защото искам да запазя в тайна непристойното поведение на моята невеста. Не е тялото й това, което искам най-много — макар че подозирам, че въпреки всичко ще му се насладя — а богатството на баща й и властта, която върви с него.

— Вие притежавате богатство и власт.

Норманинът погледна снизходително Кийнън.

— Думите ти показват колко глупав и невеж си, уелсецо. Ако човек иска да се наслади на сигурност в този свят, никога не може да притежава достатъчно власт и богатство.

— Сигурност за сметка на какво? — попита Кийнън, клатейки глава. — За сметка на един живот в страх? За сметка на омразата на другите? Вие притежавате повече от всички други и искате да получите още. Ако вашият страх и вашата алчност не ви бяха превърнали в злобен, егоистичен и жесток човек, можехте да спечелите любовта на Роуз. Но сега не само загубихте любовта й, но и самата Роуз.

— Нима? — попита Доминик. — Ще повярвам само, ако тя ми го каже сама. Мисля, че трябва да назовеш друга награда, уелсецо.

— Не искам нищо друго от вас.

Кийнън се завъртя на пети и грабна копието на Доминик, решен да го представи на лорд Боклер като доказателство за позорното поведение на бъдещия му зет.

Изведнъж дочу тихото тракане на ризница зад себе си. Инстинктивно се завъртя, размахвайки меча си, докато Доминик замахваше със своя.