Фредерик Форсайт
Кобрата (7)

5

Гай Досън изправи самолета, плавно намали скоростта, огледа още веднъж блещукащия панел, хвърли поглед на блестящата под слънцето писта, направи заявка до кулата и зачака разрешение за излитане.

Когато го получи, плавно увеличи тягата. Зад него двата турбореактивни двигателя „Ролс-ройс Спей“ смениха тона от вой на рев и старият „Блекбърн Буканиър“ се понесе напред. Това беше моментът, който и досега носеше на ветерана пилот върховно наслаждение.

След отделянето си от пистата бившият лек военноморски бомбардировач стана податлив на командите, друсането от колелата изчезна и самолетът вдигна нос към безкрайното синьо африканско небе. Долу и назад се смаляваше Тъндър Сити — анклавът за частни самолети на „Кейп Таун Интернешънал“. Като продължаваше да набира височина, Досън пое курс към първата си дестинация — Виндхук, Намибия, късата и най-лесна отсечка по дългия път на север.

Досън бе само една година по-възрастен от бойната машина ветеран, на която летеше. Беше роден през 1961 — годината, през която „Буканиър“ бе само прототип. Началото на необичайната му кариера започна през следващата година, когато самолетът започна да се използва в оперативни задачи от Авиационната група на Британския флот. Създаден първоначално за противодействие на съветските кръстосвачи клас „Свердлов“, той се оказа толкова добър, че остана на въоръжение чак до 1994.

Авиационната група на Британския флот го използва на самолетоносачите си до 1978 година. Към 1969 инженерите разработиха версията, базирана на суша, която излезе от обращение през 1994. Междувременно Южна Африка бе закупила 16 машини, които се използваха до 1991. Онова, което малко експерти по история на авиацията знаят, е, че точно това беше самолетът, въоръжен с атомните бомби на ЮАР до навечерието на „разноцветната“ революция, когато страната унищожи и шестте си бомби (като остави три от тях изтърбушени за музеите), след което пенсионира и буканиъра. Машината, на която Гай Досън излетя в януарското утро на 2011 година, бе една от само трите спасени от ентусиастите на военната авиация, останали в обращение за туристически цели на разположение в Тъндър Сити.

Като все още набираше височина, Досън изви встрани от синия Южен Атлантик и се насочи почти право на север към голите охрени пясъци на Намакваленд и Намибия.

Някогашната бойна версия S.2 щеше да се издигне на височина над 10000 метра и да гълта жадно по 360 литра гориво на минута. Но горивото беше предостатъчно за късата отсечка, която предстоеше. Не само осемте набордни резервоара бяха пълни, но и резервоарът до вратата на някогашния бомбен отсек, както и двата външни резервоара под крилата. Пори това положение „Бук“ можеше да прелети с пълно натоварване от над 10 тона и при оптимален режим на полет цели 4200 километра, докато Виндхук отстоеше на само 1800.

Гай Досън беше щастлив човек. Като млад пилот в южноафриканските военновъздушни сили, през 1985 година той бе разпределен в 24-та ескадрила — абсолютния каймак сред пилотите, макар на въоръжение да бяха и по-бързите френски „Мираж“. Но „Бук“ — ветеран с 20-годишна служба — си оставаше много специален.

Една от най-странните му характеристики бе изцяло изолираният бомбен отсек с въртяща врата. На лек бомбардировач със същите размери боеприпасите се носят под крилата. Но скриването на бомбите вътре подобряваше аеродинамиката и позволяваше по-висока скорост и по-далечен обсег на действие.

Южноафриканците обаче бяха разширили този бомбен отсек още повече, за да могат да вкарат в него изработените си с израелска помощ атомни бомби. Имаше вариант, при който в скрития бомбен отсек се монтираше огромен допълнителен резервоар, който даваше на „Бук“ ненадминат обсег. Именно обсегът и автономността, позволяващи на „Бук“ да се „шляе“ високо в небесата с часове, привлякоха вниманието на непривличащия вниманието жилав американец Декстър, който бе посетил Тъндър Сити през декември.

Досън изобщо не искаше да дава „детето“ под наем, но глобалната кредитна криза бе пресушила инвестициите му до нищожна част от очакванията му за безгрижно пенсиониране, а предложението на американеца се оказа адски примамливо. В резултат Досън сключи едногодишен лизингов договор за сума, която щеше да го измъкне от дупката.

Щеше да пилотира самолета си по целия път до Англия. Знаеше, че там има частна група „Бук“-ентусиасти, базирани в старо военно летище от времето на Втората световна война в Скамптън, Линкълншир. Те също възстановяваха два буканиъра, но още не бяха готови. Всичко това му бе известно, защото двете групи ентусиасти поддържаха връзка, а американецът знаеше и това.

Полетът щеше да е дълъг и изнурителен. Досън беше използвал някогашната кабина за навигатора за заможни туристи, но благодарение на джипиес технологията щеше да извърши полета сам над Южния Атлантик до малкия остров Асеншън — британска собственост в средата на нищото.

Щеше да пренощува и дозареди с гориво, след което щеше да продължи към летището на Сал, островите Кабо Верде, а после към испанския Гран Канария, за да кацне накрая в Скамптън, Великобритания.

Гай Досън знаеше, че американският му покровител е организирал на всяка спирка кредитни линии, които да покрият разноските за гориво и нощувка. Но не знаеше защо Декстър бе избрал бойния самолет на военноморските сили.

Всъщност причините бяха три.

Декстър бе търсил много и най-вече в родната си Америка, където съществуваше истинска култура на ентусиазъм към стари бойни самолети в готовност за полет. Беше се спрял на южноафриканския „Буканиър“, защото бе малко известен. Можеше да мине за изваден от обращение музеен експонат, който се прехвърля от едно място на друго за нуждите на някаква тематична експозиция.

Самолетът бе лесен за поддържане, а здравата му конструкция създаваше усещане за неунищожимост. Освен това можеше да остане във въздуха с часове.

Това, което знаеха само той и Кобрата, докато Гай Досън връщаше „детенцето“ си в неговата родина, бе, че буканиърът изобщо няма да е музеен експонат. Самолетът се връщаше за бой.

Когато на 11 февруари 2011 сеньор Хулио Лус кацна на Терминал 4, летище „Барахас“, Мадрид, групата посрещачи бе малко по-многочислена.

Кал Декстър вече бе там, чакаше в залата и в компанията на инспектор Пако Ортега спокойно наблюдаваше потока пътници през изхода на помещението за митнически контрол. И двамата стояха при стойките за вестници, като Декстър беше с гръб към пристигащия обект, а Ортега със скучаещо изражение прелистваше някакво списание.

Още преди години, след армията и след дипломирането си като правист, когато работеше в Ню Йорк като консултант по юридически въпроси, Кал Декстър бе установил, че испаноговорящите „клиенти“ са толкова много, че има смисъл да научи, испански. И го беше направил. Дори Ортега бе впечатлен. Толкова рядко бе да попаднеш на янки, който говори сносен кастилски. Нямаше смисъл да изтезава английския си. Без да помръдва, той прошепна:

— Ето го.

Декстър нямаше никакъв проблем с идентифицирането. Колегата му Бишоп бе изтеглил снимката към молбата за членство от архива на адвокатската колегия в Богота.

Колумбиецът се придържаше към обичайната си процедура. Качи се в лимузината на хотела, като задържа дипломатическото куфарче, но позволи на шофьора да сложи пътната му чанта в багажника, след което се отпусна на задната седалка по пътя до „Плаза де лас Кортес“. Полицейската кола без отличителна маркировка изпревари лимузината и по този начин Декстър — той вече се бе регистрирал в хотела — пристигна първи.

Декстър бе довел в Мадрид екип от трима души, все взети „назаем“ от ФБР. Бюрото беше откровено любопитно, но всички техни въпроси и възражения нямаха никаква сила пред президентския указ. Единият от екипа преминаваше през всяка заключваща система без никакви проблеми. При това бързо. Декстър бе подчертал важността на бързината. Беше описал проблемите, на които може да се натъкнат, и разбивачът на ключалки бе свил пренебрежително рамене. Нещо друго?

Вторият можеше да разпечатва пликове, да сканира съдържанието за секунди и пак да запечатва пликове. Третият бе просто часови. Не бяха отседнали във „Вия Реал“, а двеста метра по-нататък, но бяха в състояние на постоянна готовност и чакаха обаждане по мобилния телефон.

Когато колумбиецът пристигна, Декстър бе във фоайето. Знаеше коя е стаята на адвоката и вече бе проверил начините за достъп до нея. Имаха късмет. Намираше се в края на дълъг коридор, възможно най-далече от асансьора, което намаляваше опасността от неочаквано и нежелано прекъсване.

Декстър отдавна бе разбрал, че когато става дума за наблюдение на обект, човекът с шлифер, който чете вестник в ъгъла или безцелно виси на входа, е точно толкова забележим, колкото носорог на църковна морава. Така че предпочиташе да се крие пред очите на всички.

Затова облече пъстра риза в ярки цветове, сгърби се над лаптопа си и подхвана разговор на висок глас с някой, когото наричаше „сладурче“. Лус го погледна преценяващо за момент и загуби всякакъв интерес.

Този човек беше като метроном. Регистрира се, поръча си лек обяд в стаята и остана там за дълга сиеста. В четири следобед се появи в кафето „Ист 47“, поръча си каничка „Ърл Грей“ и резервира масата за вечеря. Фактът, че в Мадрид има и други превъзходни ресторанти, изглежда, не го интересуваше.

След минути Декстър и екипът му бяха в коридора. Часовият остана при асансьора. Всеки път, когато кабината спреше и вратата се разтвореше, той показваше със знаци, че е за надолу. На партера театърът се повтаряше. Нямаше никакво достойно за съжаление връзване и развързване на връзките за обувки.

На ключаря му бяха нужни осемнайсет секунди и някакво много авангардно приспособление, за да се справи с електронната врата на апартамента. След като влязоха, тримата се развихриха. Пътната чанта вече бе грижливо разопакована и съдържанието й или висеше в гардероба, или бе сгънато в чекмеджетата. Куфарчето бе върху нисък шкаф.

Ключалката му бе комбинационна и се състоеше от пет колелца с цифри от 0 до 9. Ключарят опря върху нея слушалката на стетоскоп и започна внимателно да върти колелцата, като се вслушваше. Една по една позициите бяха разкрити и след малко ключалката се отвори.

Съдържанието бе предимно документи. Вторият от екипа включи скенера и започна да копира всичко на флашка. Вземаше и връщаше всеки лист с копринени ръкавици. Не се виждаше писмо. Декстър, който също си бе сложил ръкавици, прегледа страничните отделения. Но и в тях нямаше писмо. Той кимна към шкафчетата. В шкафа под плазмения телевизор бе личният сейф.

Сейфът бе добър, но не дотам, че да се опре на технологията, уменията и опита на експерта, който преподаваше теория и провеждаше практически упражнения по техники на взлома в лабораторията в Куонтико. Кодът се оказа, че са първите четири цифри на членската карта на Хулио Лус за Асоциацията на адвокатите в Богота. Писмото бе вътре — дълго, твърдо, в кремав Илик.

Пликът беше залепен не само със собственото си лепило, а и с прозрачно тиксо. Експертът по документите гледа това предизвикателство няколко секунди, после извади от куфарчето си някакъв инструмент и разглади с него като с ютия ръба така, както се глади яката на риза. Когато свали инструмента, гърбът на плика се отвори самичък.

Белите ръкавици извадиха отвътре три сгънати листа. С лупа в ръка специалистът провери за наличието на косъм или свръхтънка памучна нишка, която можеше да е сложена за проверка. Нямаше нищо подозрително. Изпращачът явно разчиташе на куриера да предаде посланието му непокътнато в ръцете на сеньорита Летиция Аренал.

Писмото бе копирано и върнато в плика, който на свой ред бе запечатан с помощта на прозрачна течност без миризма, бе върнат в сейфа и оставен в него точно както го бяха намерили. Сейфът бе затворен, а ключалката върната в изходното й положение. Тримата прибраха инструментите си и излязоха.

Часовият при асансьора поклати глава. От обекта нямаше и следа. В този момент асансьорът се качи и спря на етажа. Четиримата бързо се вмъкнаха във вратата на стълбището и се спуснаха на партера пеша. Всичко бе свършено в последния момент, защото от асансьора слезе сеньор Лус — връщаше се в стаята си за вана с ароматни масла и малко телевизия преди вечерята.

Декстър и екипът му се качиха в неговата стая и прехвърлиха съдържанието от флашката на неговия лаптоп. Декстър щеше да даде на инспектор Ортега всичко без писмото, което се залови да прочете.

Не присъства на вечерята, но изпрати двама от екипа си на маса близо до масата на Лус. Те съобщиха, че момичето пристига, вечеря, получава писмото, благодари на куриера и си тръгва.

На следващата сутрин Декстър пое първа смяна. Проследи Лус да слиза на закуска и да избира маса за двама до стената. Момичето дойде, предаде му писмо и Лус го сложи във вътрешния си джоб. След бързо кафе момичето се усмихна благодарно и си тръгна.

Декстър изчака колумбиеца да стане и да се отдалечи, след което, преди обслужващият персонал да се залови с освободената маса, мина покрай нея, спъна се и събори на пода почти празната каничка с кафе на колумбиеца. Като проклинаше непохватността си, взе от масичката салфетка, за да попие петното. Появи се сервитьор и настоя, че това е негова работа. Щом младежът се наведе, Декстър хвана чашката, използвана от момичето със салфетката, и я пусна в джоба на сакото си.

Последваха нови извинения и след няколко уверения от рода на „де нада, сеньор“ той напусна салона за закуска.

 

 

— Бих искал — каза Пако Ортега, докато седяха в колата и наблюдаваха Лус да потъва в прохладата на „Банко Гузман“, — да ни оставите да ги приберем.

— И това ще стане един ден, Пако — успокои го американецът. — Ще дойде и твоят час. Но не още. Това пране на пари е голяма операция. Много, много голяма. Има и други банки в други страни. Искаме да се доберем до тях. Нека координираме нещата и заловим всички.

Ортега изсумтя в знак на съгласие. Като всички детективи, и той бе прекарвал месеци в пасивно наблюдение, преди да се вземе решение за приключване. Търпението бе важно, но чувството за безсилие — влудяващо.

Декстър лъжеше. Не му бе известно за никакви други операции от рода на Лус-Гузман. Но не можеше да допусне отслабване на силата на удара, който „Проект Кобра“ щеше да стовари, когато мъжът с ледения поглед във Вашингтон решеше, че е готов.

А сега искаше да се прибере у дома. Беше прочел писмото в стаята си. То бе дълго, нежно, изразяваше загриженост за безопасността и благосъстоянието на младата жена и бе подписано с „Папа“.

Съмняваше се, че Хулио Лус ще се раздели с писмото през деня или нощта, които предстояха. Може би щеше да заспи в салона за първа класа по време на полета за Богота, но да се доберат до куфарчето в багажното отделение над главата му, пред погледите на стюардесите, беше немислимо.

Онова, което Декстър искаше да разбере преди нанасянето на каквито и да било удари, бе съвсем простичко: коя е Летиция Аренал и кой е „Папа“?

 

 

Беше началото на март и зимата отпускаше ледената си хватка над Вашингтон. Горите из Вирджиния и Мериленд около столицата бяха на път да се загърнат в зелени одежди.

От потящия се в отровна химическа мараня и маларийна жега Макгрегър в корабостроителницата „Капур“, южно от Гоа, бе пристигнало съобщение: двата зърновоза наближаваха края на трансформацията си и щяха да са готови да встъпят в новата си роля през май.

Макгрегър предполагаше, че въпросната им нова роля ще е съвсем различна от онова, което му бяха казали, а именно че нов червив с пари американски консорциум имал желание да се залови с издирване на потънали съкровища и му трябвали два кораба, екипирани за дълбоководна работа и изваждане на находки на повърхността. Жилищните помещения били за водолазите и екипажа, работилниците за поддръжка на платформите, а големият трюм за малък хеликоптер, който щял да провежда търсене от въздуха. Всичко това изглеждаше доста правдоподобно, само дето нямаше нищо общо с истината.

Последната фаза на трансформацията от зърновоз в Q-кораб^[1] щеше да стане в открито море. Тогава тежковъоръжени командоси щяха да влязат в каютите, а работилниците и арсеналите щяха да се напълнят с опасно оборудване. Бяха му казали, че се справя прекрасно и че двата екипажа ще бъдат доставени по въздух по време на предаването.

Нужните документи отдавна бяха налице в случай че някой поиска да ги види. Предишните кораби бяха изчезнали, а двата, които бяха на път да поемат из моретата, бяха реконструираните „Чесапийк“ и „Балморал“, притежание на регистрирана в Аруба компания и плаващи под флага на все същия малък остров. Те щяха да очакват чартъри за превоз на зърно от богатия север към гладуващия юг. Истинският им собственик и реалната им цел оставаха неизвестни за непосветените.

 

 

Лабораториите на ФБР бяха създали идеален ДНК профил на младата жена, докосвала чашата за кафе във „Вия Реал“ в Мадрид. Кал Декстър нито за миг не се бе съмнявал, че е колумбийка, което вече бе потвърдено от инспектор Ортега. Само че в Мадрид имаше стотици колумбийски студенти. На Декстър му трябваше самоличността зад ДНК профила.

На теория поне 50% от ДНК материала се получава от бащата и както изглеждаше, „Папа“ се намираше в Колумбия. Кой ли бе човекът, който можеше да поиска от основен играч в света на кокаина, макар и само като „техническо“ лице, да му стане пощальон? И защо този човек не се доверяваше на обикновената поща? Беше си изстрел в тъмното, но Декстър отправи молба до полковник Дос Сантос, началник на разузнаването към отдела за борба с наркотиците на Полисия Худисиал. А докато чакаше отговора, направи две бързи пътувания.

Край североизточния бряг на Бразилия има малко известен архипелаг от 21 малки острова, основният от които е дал името си на цялата група — Фернандо де Нороня. Размерите му са десет на три и половина километра, с обща площ 26 квадратни километра. Единственият град на острова е Вила дос Ремедиос.

Някога бил остров-затвор, като прословутия френски Дяволски остров, и гъстите му гори били изсечени, за да се попречи на затворниците да построят салове, с които да избягат. На мястото на дърветата израсли храсти и шубраци. Неколцина свръхбогати бразилци имат тук вили за абсолютно уединение, но Декстър бе заинтригуван най-вече от самолетната писта. Построена през 1942 година от корпуса за авиотранспорт на американската армия, пистата правеше от това място идеална база за специалния отдел на ВВС, който използва безпилотните самолети „Предатор“ или „Глобал Хок“ с удивителната им способност да се реят часове наред и да оглеждат терена под тях с помощта на камери, радари и топлинни датчици. Декстър долетя тук като канадец, интересуващ се от разработването на нови туристически дестинации, огледа мястото, увери се, че подозренията му са правилни, и отлетя. Втората му визита бе в Колумбия.

Към 2009 година президентът Урибе по същество бе смазал терористичното движение ФАРК, специализирало се в отвличания за откуп. Но усилията му в борбата срещу кокаина бяха неутрализирани от дон Диего Естебан и могъщия Картел, създаден от него.

През същата година президентът бе оскърбил дълбоко крайно левите правителства на двете си съседки Венесуела и Боливия, като бе поканил в Колумбия американски войски, които да му помогнат с авангардната си технология. Американците се бяха настанили в седем колумбийски военни бази. Една от базите се намираше в Маламбо, на северното крайбрежие до Баранкуила. Декстър пристигна тук като нает с одобрението на Пентагона журналист, специализирал във военната тематика.

Понеже се намираше в провинцията, той се възползва от първата възможност да отлети до Богота и да се запознае със забележителния полковник Дос Сантос. Американските военни го откараха до летището в Баранкуила, откъдето взе совалка до столицата. Между все още горещото тропическо крайбрежие и града в планината температурата спадна с поне двайсет градуса.

Нито ръководителят на отряда на американското УБН, нито командирът на британския екип на АТОП в Богота имаха представа кой е той и какво подготвя Кобрата, но и двамата бяха инструктирани от съответните им централи на Арми Нейви Драйв и Албърт Имбанкмънт да сътрудничат в максимална степен. Всички говореха перфектно испански, а английският на Дос Сантос бе превъзходен. Той обаче се изненада, когато именно чужденецът отвори дума за ДНК пробата, която бяха получили преди две седмици.

— Странно е, че се появихте точно в този момент — каза младият и неуморим колумбийски детектив. — Получих резултат точно тази сутрин.

Обяснението му бе по-странно от появата на Декстър, която си бе най-обикновена случайност. ДНК технологията бе нова за Колумбия „благодарение“ на скъперничеството на правителствата преди това на Алваро У рибе. Той обаче бе увеличил бюджета.

Но Дос Сантос жадно бе прочел всичко имащо отношение към съвременните методи на криминологията. И бе осъзнал по-рано от колегите си, че един ден ДНК ще се превърне в могъщо оръжие при идентифицирането на тела, било то живи или мъртви — а последните ставаха все повече. Така че още преди лабораториите да развият този капацитет за анализ, той бе започнал да трупа проби при всяка открила се възможност.

Преди пет години член на наказателните отряди на наркобосовете бе попаднал в катастрофа с кола. Човекът никога не беше обвиняван, осъждан или лежал в затвора. И всеки нюйоркски адвокат, защитник на гражданските права, щеше да постигне отнемане на значката на Дос Сантос за стореното от него.

Той и колегите му, много преди Дона да основе Картела, бяха убедени, че този човек е голяма фигура в престъпния свят. Никой не го беше виждал от години и определено никой не бе чувал за него през последните две години. Ако беше толкова високо в йерархията, колкото подозираха, този човек със сигурност щеше да е постоянно в движение и щеше да сменя самоличностите си като носни кърпички. Щеше да комуникира само с мобилни телефони за еднократна употреба и непрекъснато щеше да подновява запасите си от същите.

Така че Дос Сантос отиде в болницата и открадна натривките, взети от счупения нос на жертвата на катастрофата. Когато технологията най-сетне се появи и тук, ДНК материалът бе идентифициран и вкаран в базата данни. Петдесет процента от същия материал се намираше в мострата, изпратена им от Вашингтон с молба за помощ. Той отвори папката и сложи на масата снимка.

Лицето бе грубо и с белези, а изражението — жестоко. Счупен нос, малки очички, побеляла коса, модна прическа. Снимката беше направена преди десет години, но изображението бе „състарено“, за да покаже как би могъл да изглежда днес този мъж.

— Убедени сме, че той е част от най-близкото обкръжение на Дона — онзи, чиито агенти плащат на подкупните служебни лица, които помагат на Картела да прекара стоката си през пристанищата и летищата на Европа и Америка. Онези, които вие наричате „плъхове“.

— Можем ли да го открием? — поинтересува се човекът от АТОП.

— Не. Ако можеше, вече щях да съм го заловил. Дошъл е от Картахена и вече е „старо куче“. А старите кучета не обичат да се отдалечават прекалено от местата, където са се устроили и им е удобно. Сега живее под дълбоко прикритие и е невидим. — Погледна Декстър, източника на мистериозната ДНК проба на много близък роднина, в очите. — Никога няма да го намерите, сеньор. А ако случайно го намерите, той вероятно ще ви убие. Дори да го заловите, никога няма да го пречупите. Твърд е като кремък и е два пъти по-остър. Не пътува, а изпраща агентите си да вършат работата. И доколкото ни е известно, Дона му вярва абсолютно. Опасявам се, че колкото и да е интересна пробата ви, тя няма да ни отведе доникъде.

Кал Декстър се взря в непроницаемото лице на Роберто Карденас, човека, който контролираше списъка на „плъховете“. Обичният „папа“ на момичето в Мадрид.

 

 

Крайният североизток на Бразилия е необятна територия: хълмове и долини, няколко високи планини и много джунгла. Но там има също и огромни имения от по два милиона декара площ и пасища, добре напоявани от безбройни потоци, спускащи се по склоновете на планините. Поради размерите и отдалечеността им единственият достъп до тези места е само по въздух. В резултат на това всяко имение има по една самолетна писта, а няколко и по повече.

Докато Кал Декстър се качваше на редовния полет от Богота през Маями за Вашингтон, на една от тези писти се зареждаше самолет — „Бийч Кинг Еър“ с двама пилоти, двама помпаджии и един метричен тон кокаин.

Докато екипът за зареждане пълнеше основния и двата допълнителни резервоара до ръба, екипажът дремеше под сянката на палмов навес. Чакаше ги дълга нощ. Вече бяха предали дипломатическото куфарче, натъпкано с пачки със стодоларови банкноти, които трябваше да покрият цената на горивото и таксата за спирането тук.

Дори да имаха някакви съмнения за ранчото Боависта — на триста километра навътре в сушата спрямо пристанищния град Форталеза, — бразилските власти не можеха да направят практически нищо. Самата отдалеченост на имението от света означаваше, че няма никакъв шанс тук да се появи непознат и да остане незабелязан. Да се организира засада около комплекса сгради беше напълно безсмислено — с помощта на джипиес система превозващият наркотика самолет можеше да зареди на десетки километри оттук и изобщо да не го усетят.

За собствениците таксите, плащани за зареждане, надминаваха многократно доходите им от фермерска дейност. За Картела тези спирки бяха жизненоважни по пътя за Африка.

„Бийч С12“, известен с придобилото популярност „Кинг Еър“, беше проектиран и произвеждан от „Бийчкрафт“ като 18-местен двумоторен турбовитлов минилайнер с общо предназначение. Радваше се на голям пазар по света. В по-късните версии имаше машини със свалени седалки, което превръщаше този самолет в товарен… пак с общо предназначение. Но версията, чакаща под следобедното слънце в Боависта, беше още по-специална.

Тя изобщо не бе предназначена да прелети над Атлантика. При обща горивовместимост от 2500 литра двата двигателя „Прат енд Уитни, Канада“ можеха да отнесат машината на точно 1311 километра. И то без вятър, при пълно зареждане, в режим на икономичен полет с отчитане на запускане на двигателите, рулиране, набиране на височина и спускане. Да се опиташ да излетиш от Бразилия към Африка си беше рецепта за смърт в центъра на океана.

В тайните работилници на Картела, скрити покрай пистите из джунглата в Колумбия, кокаиновите самолети се модифицираха. Умни хора монтираха допълнителни резервоари за гориво не под крилата, а под фюзелажа. Обикновено бяха два, по един от двете страни на товарния отсек, с тесен проход, позволяващ на екипажа да се вмъкне в пилотската кабина.

Технологията е скъпа, но човешкият труд е евтин. Вместо допълнителното гориво да се прехвърля от вътрешните резервоари към основния с помпи, които черпят енергия от генератора, на борда се качваха двама „пеони“. Когато основният резервоар се изпразнеше — високо в тъмносиньото небе, — те започваха да помпат ръчно.

Маршрутът беше прост. Първата отсечка бе от скрита писта в колумбийската джунгла, която постоянно се сменяше, за да се избегне нежеланото внимание на полковник Дос Сантос. Първата нощ пилотите покриваха разстоянието около 2500 километра до Боависта, като се летеше само над Бразилия. На 1500 метра височина в тъмнината над гъстата растителност на Мато Гросо те бяха практически невидими.

Призори екипажът закусваше здраво и преспиваше дневната жега. Към залез-слънце „Кинг Еър“ отново се дозареждаше, за да прелети нови 2000 километра, разделящи Новия свят от Стария в най-тясното място.

Въпросната вечер — последните лъчи на слънцето гаснеха в небето над Боависта — пилотът обърна срещу лекия вятър, направи последна проверка на уредите и започна да набира скорост. Нужни му бяха 1200 метра, за да излети, а имаше над 1500 метра добре валирана ливада. Той се издигна над Боависта, а тропическата тъмнина се спусна над света като театрална завеса.

Казват, че има стари пилоти и има смели пилоти, но няма смели стари пилоти. Франсиско Поне беше петдесетгодишен и дълги години бе излитал и кацал от и на писти, които отсъстваха от всички справочни издания. И бе оцелял, защото бе внимателен.

Курсът му бе внимателно начертан, без да бъдат пропуснати никакви подробности. Той нямаше да се съгласи да лети в лошо време, но тази нощ прогнозата бе за добър попътен вятър с двайсет възела през цялото време. Поне знаеше много добре, че на другия край не го чака модерно летище, а по-скоро нова писта, изсечена в джунглата и осветена от прожекторите на шест офроуд джипа, паркирани в редица.

Помнеше сигнала (къс-къс-дълъг), с който при захода щяха да го уверят, че долу, в топлото кадифе на африканската нощ, не го чака засада. Щеше да лети както обикновено на височина между 1500 и 3000 метра, в зависимост от облачната покривка, достатъчно ниско, за да няма нужда от кислородни маски. Разбира се, че можеше да лети и през облаците, ако се наложеше, но беше много по-приятно да се плъзне над облачния слой под лунната светлина.

След шест часа полет на изток и като се добавеха три часа от смяна на часовите пояси и още два за ново дозареждане от станция в буша, той щеше да излети пак, този път един тон по-лек, още преди африканската зора да е нещо повече от слабо розово сияние над източния хоризонт.

И заплащането… Двамата помпаджии отзад щяха да получат по 5000 долара за три дни и нощи — цяло състояние за тях. Капитан Поне — така предпочиташе да се обръщат към него — щеше да прибере десетократно повече и съвсем скоро щеше да се пенсионира като много богат човек. Но не можеше да е иначе, след като превозваше товар, чиято улична стойност в градовете на Европа достигаше сто милиона долара. Той изобщо не мислеше за себе си като за лош човек. Той просто си вършеше работата.

Видя под дясното крило светлините на Форталеза, а после тъмнината на джунглата се смени от непрогледния мрак над океана. Час по-късно под лявото му крило се плъзна Фернандо де Нороня и той погледна часовника и провери курса. При 250 възела — оптималната скорост за далечен полет — се движеше по график и по курс. После дойдоха облаците. Самолетът се издигна на 3000 метра и продължи. Двамата пеони започнаха да помпят.

Дестинацията му бе пистата Куфар — площадка за кацане в Гвинея-Бисау, изсечена в буша по време на войната за независимост, водена преди много години от Амилкар Кабрал срещу португалците. Часовникът показваше 23:00 бразилско време. Още един час полет. Звездите блестяха над тях, а облачният слой отдолу започваше да изтънява. Идеално. Пеоните продължаваха да помпят.

Отново провери позицията си. Слава на господ за глобалната система за позициониране, помощник на навигатора за определяне на местоположението по четири спътника, създадена от американците и предоставена на света за безплатно ползване. Благодарение на нея откриването на самолетна писта в мрака на буша бе толкова елементарно, колкото да намериш Лас Вегас в пустинята на Невада. Продължаваше да поддържа курс 040° от излитането от Бразилия чак дотук. Сега коригира няколко градуса надясно, спусна се на 900 метра и забеляза отражението на луната във водите на река Мансоа.

Отляво видя слаби светлинки в иначе пълния мрак там долу — летището. Явно очакваха полета от Лисабон, иначе нямаше да прахосват гориво за генератора. Намали на 150 възела и погледна напред, търсейки Куфар. В тъмнината долу трябваше да го чакат колумбийците, напрегнали слух за монотонното бучене на двата „Прат енд Уитни“ — звук, който сигурно можеше да се чуе отдалече над квакането на жаби и звънтенето на комари.

И наистина, ярка бяла колона се стрелна нагоре от прожектор „Маглайт“ с мощност един милион свещи. Капитан Поне беше близко. Примигна няколко пъти със своите светлини и направи вираж, за да заходи обратно. От личен опит знаеше, че пистата е ориентирана в посока изток — запад. Безветрието му позволяваше да кацне в която посока пожелае, но уговорката бе джиповете да го чакат в западния край. Трябваше да се спусне над тях.

Със спуснати колела и отворени задкрилки скоростта му падаше и той внимателно коригира захода. Пред него светлините блестяха като живи. Самолетът изрева със скорост сто възела на 3 метра височина над джиповете, после кацна с обичайните 84 възела. Двигателите още работеха, когато няколко ранглера изравниха скорост с неговата от двете му страни. Отзад двамата плувнали в пот пеони отпуснаха треперещи ръце. Бяха помпали непрестанно през последните три часа. В допълнителния резервоар се плискаха последните 200 литра гориво.

Франсиско Поне не позволяваше на борда да се пуши. Други пилоти бяха по-толерантни, но пък рискуваха да превърнат пълните си с бензинови пари машини в огнени топки заради само една случайна искра. Всички слязоха и побързаха да запалят.

Колумбийците бяха четирима, оглавявани от Игнасио Ромеро — шеф на всички операции на Картела на територията на Гвинея-Бисау. Каргото беше голямо, затова присъствието му се налагаше. Местни помощници натовариха двайсетте бали, съставляващи един тон чист кокаин, на пикап с гуми за трактор и един от колумбийците го откара.

Върху балите седнаха шестима гвинейци — войници, осигурени от генерал Диало, който управляваше страната в отсъствието на поне номинален президент. Никой не искаше да става президент, заради свързаната с този пост скъсена продължителност на живота. Номерът беше, ако е възможно, да награбиш голямо състояние и да се оттеглиш на португалския курорт Алгарве в компанията на няколко млади жени. Проблемът бе именно в уточнението „ако е възможно“.

Шофьорът на цистерната за зареждане свърза маркучите и започна да помпи гориво. Ромеро предложи на Поне кафе от личната си паласка. Поне го подуши — беше колумбийско, възможно най-доброто — и кимна. В четири без десет местно време всичко бе приключило. Педро и Пабло, вмирисани на пот и евтин тютюн, се качиха отзад. Имаха още три часа почивка, докато основният резервоар се изпразнеше. После им предстоеше помпане чак до Бразилия. Поне и по-младият му помощник-пилот, който все още усвояваше занаята, се сбогуваха с Ромеро и се качиха в кабината.

Ранглерите се разместиха така, че когато прожекторите светнаха, капитан Поне трябваше само да направи обратен завой и да ускори в посока запад. В четири без пет по-лекият с един тон самолет излетя. Когато стигна океана, долу все още цареше тъмнина.

Някъде в буша зад него тонът кокаин щеше да бъде складиран в малко депо и внимателно разпределен на по-малки партиди. По-голямата част от тях щеше да поеме на север по някой от двайсетте възможни метода и с участието на някой от петдесетте налични куриери. Точно това пакетиране на малки количества бе убедило Кобрата, че търговията не може да бъде спряна след доставката на наркотика.

Из цяла Африка на местните по всички нива, включително президентско, се заплащаше в натура, т.е. с кокаин. Как щяха да го превърнат в пари си бе техен проблем. Това създаваше вторичен паралелен трафик, който също отиваше на север, но беше под изключителния контрол на африканци. Тук се намесваха нигерийците. Те доминираха във вътрешноафриканската търговия и пласираха своя дял почти изцяло с помощта на стотиците нигерийски общности, нароили се в цяла Европа.

Към 2009 година се бе появил проблем, който един ден щеше да вбеси Дона. Някои от африканските сътрудници не желаеха да работят само за комисиона, а искаха да израснат като големи играчи, да купуват директно от източника и да превърнат скромната си печалба в масивен дял от пазара на белите. Само че Дона вече си имаше европейски клиенти и беше отказал да издигне африканците от слуги в равноправни партньори. Това беше потенциален източник на вражда, който Кобрата смяташе да използва.

Вече няколко часа отец Исидро се бореше със съвестта си и се молеше. Би се обърнал към провинциала, ако той вече не бе дал заключението си: решението си оставаше лично и всеки енорийски свещеник беше „свободен агент“. Само че отец Исидро съвсем не се чувстваше свободен агент. По-скоро се чувстваше в капан. Имаше малък шифрован мобилен телефон. Този телефон можеше да се свързва с един-единствен номер. На този номер имаше записано съобщение на безукорен испански, но с американски акцент. Разбира се, можеше да изпрати ес ем ес. Или да запази мълчание. Да стигне до решение в крайна сметка му помогна юношата в болницата на Картахена.

Той бе кръстил момчето и пак той му бе дал първо причастие. Беше едно от децата в бедната енория край доковете, където живееха основно работници. Когато го повикаха да даде и последно причастие, той седна до леглото, развълнувано запремята мънистата на броеницата и се разплака.

— Ego te absolvo ab omnibus peccatis tuis — прошепна. — In nomine Patris, et Filii et Spiritu Sancti10. — Направи кръстен знак във въздуха и младежът умря сгърчен. Чакащата наблизо сестра тихо придърпа белия чаршаф над вече безжизненото лице. Беше само четиринайсетгодишен, но жертва на свръхдоза кокаин.

— Но какви грехове е извършил той? — попита отец Исидро мълчащия си Бог, докато мислеше за опрощението по обратния път из тъмните улички на предградието. И същата нощ позвъни на номера.

Не смяташе, че предава доверието на сеньора Кортес. Тя все още бе една от неговите енориаши, родена и израсла в гетото край доковете, макар вече да живееше в красива вила на частно имение в прохладната сянка на планината Серо ла Попа. Съпругът й Хуан бе свободомислещ и не посещаваше проповедите. Но жена му идваше и бе довела детето им — приятно момче, жизнено и палаво, каквито трябва да са момчетата, но с добро сърце и набожно. Онова, което му каза сеньората, не бе в изповедалнята и представляваше молба за помощ. Поради това не можеше да се каже, че отец Исидро нарушава светостта на изповедта. Затова позвъни и остави късо съобщение.

Кал Декстър изслуша съобщението 24 часа по-късно. После се видя с Пол Деверо.

— В Картахена има един човек, заварчик. Описват го като гениален в занаята. Работи за Картела. Прави тайници в железните корпуси, толкова умело скрити, че са практически неоткриваеми. Мисля, че трябва да посетя този Хуан Кортес.

— Съгласен съм — каза Кобрата.