Фредерик Форсайт
Кобрата (15)

13

Първият проблем обаче бе производството. След всичките прехващания, унищожения, загуби и изчезвания успешно пристигналите доставки бяха към 50% от изпратените, поради което Дона бе разпоредил на Емилио Санчес да форсира продукцията в джунглата до нечувани досега нива, А увеличените разноски започваха да топят дори смайващото богатство на Картела. И тогава Кобрата научи за Карденас.

Обезобразеното му тяло бе намерено от селяните. Главата я нямаше — тя така и не беше намерена, — но на полковник Дос Сантос използването на верижния трион казваше: „Картела“, затова той поиска моргата в Картахена да направи ДНК анализ. И точно ДНК анализът идентифицира стария гангстер.

Дос Сантос съобщи на главния резидент на УБН в Богота, а американецът уведоми Арми Нейви Драйв в Арлингтън. Кобрата видя новината в сводката на съобщенията, стигащи до централата на УБН.

До този момент в опит да бъде спасен животът на източника бяха заловени само 12 корумпирани длъжностни лица и във всичките случаи бяха положени специални грижи това да изглежда като игра на случайността. След смъртта на Карденас целият този театър ставаше излишен.

Кал Декстър, придружен от главния ловец на УБН Боб Бериган, направи обиколка из Европа и в крайна сметка информира директорите на митниците в 12 страни. Директорът на УБН направи същото за Северна Америка — Мексико, Щатите и Канада. Във всички случаи шефовете на митниците бяха посъветвани да разиграят „вариант Хамбург“: вместо да извършат незабавен арест, от тях се искаше да използват новата информация, за да заловят както корумпираното длъжностно лице, така и пристигналото карго, което лицето се опитваше да защити.

Някои се съгласиха, други не. Но преди да бъде вкаран в ареста и последният в списъка на плъховете, бяха заловени и конфискувани над 40 тона кокаин. И нещата не спряха дотук.

Карденас бе използвал за разплащанията банки в шест „данъчни рая“ и тези банки, под огромен натиск, неохотно започнаха да изплюват златните яйца. Бяха възстановени над половин милиард долара и повечето от тази сума отиде за подпомагане на различни агенции за борба с наркотиците.

Но даже и това не беше краят. В по-голямата си част държавните служители в килиите на предварителните арести не бяха корави типове. Изправени пред гарантирано разобличаване и възможна доживотна присъда, повечето от тях потърсиха начин да подобрят нещата за себе си чрез сътрудничество. Макар във всяка отделна страна мафиотите да платиха за ликвидирането им, заплахата в повечето случаи изиграваше обратна роля: тя правеше перспективата от бързото излизане на свобода дори по-страшна. Ако за да оцелеят бе нужен охраняван денонощно свръхсекретен затвор и цената на това бе сътрудничество, за повечето хора дилема не съществуваше.

Арестуваните, които до един бяха мъже, си спомниха подставените фирми собственици на товарните платформи, с които се прибираха контейнерите след освобождаването им от митницата. Митница и полиция атакуваха складове и депа, докато бандите се мъчеха възможно най-бързо да пренесат стоката си. Но значителна част от нея бе конфискувана.

В по-голямата си част това, разбира се, не касаеше Картела пряко, понеже собствеността вече бе прехвърлена, но означаваше, че националните банди губят приходи и трябва да възлагат нови поръчки и да успокояват недоволните си агенти и пласьори. На тях им бе подхвърлено, че информацията, в резултат на която претърпяват загубите си, е дошла от Колумбия, и това не им беше приятно.

Кобрата отдавна бе предвидил, че ще има пробив в сигурността на проекта, и се оказа прав. Случи се през декември. Колумбийски войник, командирован в Маламбо, бил в отпуск и се похвалил в някакъв бар, че в базата бил част от охраната на американско поделение. Разказал на впечатлената си приятелка — но и на още по-впечатления слушател в края на бара, — че янките имали странен самолет и го криели в сериозно охраняваната зона. Високи стени пречели да се види отвън как го зареждат и обслужват технически, но се виждал, когато излитал. Макар излитанията и кацанията да се извършвали само нощем, войникът можел да вижда всичко на лунната светлина.

Бил като модел от магазин за играчки, разказал войникът, с витло и двигател отзад. Още по-странното било, че нямал пилот, но в столовата се говорело, че имал удивителни видеокамери, които виждали надалече в нощта, през облаци и мъгла.

Когато стигнаха до Картела, брътвежите на войника бяха интерпретирани еднозначно: американците използват Маламбо като база за безпилотни самолети, с които шпионират корабите, напускащи карибското крайбрежие на Колумбия.

Седмица по-късно срещу Маламбо бе проведена атака. Този път Дона не използва Главореза, който още не бе излекувал поразената си от куршума лява ръка. Опря се на личната си армия от бивши партизани на терористичната група ФАРК, все още командвани от ветерана Родриго Перес.

Атаката бе проведена през нощта, като групата мина през главния портал и се насочи право към американския лагер в средата на базата. Петима колумбийци загинаха в престрелката при портала, но изстрелите предупредиха навреме американските пехотинци, охраняващи светая светих.

В самоубийствена атака партизаните се прехвърлиха през високата стена, но бяха покосени, преди да се доберат до укрепения хангар, където уж се пазеше безпилотната машина. Двамата от ФАРК, които все пак успяха да проникнат вътре, малко преди да бъдат застреляни, бяха разочаровани. „Мишел“ бе на двеста мили над морето и бавно кръжеше, докато заглушаваше района около две моторници, превземани в момента от „тюлените“ на „Чесапийк“.

С изключение на следите от куршуми в бетона не пострада нито хангарът, нито работилницата. Не загинаха американски морски пехотинци, а само шестима колумбийски войници. На сутринта идентифицираха над седемдесет трупа на бойци от ФАРК. От двете моторници в морето вече нямаше и следа, екипажите им бяха натоварени в карцера под ватерлинията, а четирите тона кокаин бяха конфискувани.

Но едно денонощие по-късно Кобрата разбра, че Картелът е научил за „Мишел“. Онова, което дон Диего не знаеше обаче, бе съществуването на втори безпилотен самолет, базиран на малко известен бразилски остров.

Благодарение на него майор Мендоса свали във въздуха още четирима трафиканти на кокаин. Това се случи въпреки смяната от Картела на пистата в Боависта с друга, още по-затънтена в джунглата. Четирима от персонала в Боависта бяха продължително изтезавани от Ел Анимал и хората му, когато се реши, че е възможно те да са източникът на информацията за полетните планове.

Малко по-късно един бразилски финансист, отишъл на почивка на Фернандо де Нороня, сподели по телефона с брат си за странното самолетче, което американците използвали в другия край на летището. След два дни в ежедневника „О Глобо“ се появи статия и по този начин се разбра и за втория самолет.

Само че островът се намираше извън обсега на действие дори на такива като партизаните на ФАРК, а базата в Маламбо бе допълнително укрепена и така и двата безпилотни самолета продължиха да летят. В съседна Венесуела левият хардлайнер и президент Уго Чавес, който въпреки морализаторския си тон бе допуснал северния край на страната му да се превърне в основна точка за разпращане на кокаин, изрази яростта си в безкрайна реч, но не можеше да направи нищо повече.

Решили, че над Гвинея-Бисау тежи някакво проклятие, съгласилите се да прелитат над Атлантика пилоти настояха за други дестинации. Четиримата свалени през декември бяха на път за Гвинея-Конакри, Либерия и Сиера Леоне, където беше уговорено да хвърлят товара си от въздуха, като прелетят ниско над очакващите ги рибарски лодки. Това, разбира се, не промени нещата, защото самолетите така и не пристигнаха.

Когато смяната на пункта за презареждане от Боависта с ново ранчо и промяната на дестинациите с други не донесе успех, източникът на кандидат-пилоти просто пресъхна, независимо от предлаганото възнаграждение. По местата, посещавани от пилотите на Колумбия и Венесуела, атлантическият маршрут стана известен като los vuelos de la muerte — „полетите на смъртта“.

Работата на детективите в Европа, подпомогната от Еберхарт Милк, бе разкрила нанасяния с шаблон малък знак с двете окръжности и малтийския кръст, който се слагаше на определени контейнери. Те бяха проследени до столицата на Суринам Парамарибо и оттам до една бананова плантация, откъдето бяха дошли всичките. С американска помощ и финансиране плантацията бе нападната и затворена.

Алфредо Суарес, който трескаво търсеше начин да умилостиви Дона, осъзна, че не е имало залавяне на търговски кораб в Тихия океан, и понеже Колумбия има излаз и на двата океана, прехвърли голяма част от доставките от карибската страна на западния бряг.

„Мишел“ разкри промяната, когато трампер с данни в компютъра — един от малкото останали в скъсяващия се списък на Кортес — се насочи на север, покрай западното крайбрежие на Панама. Беше късно, за да бъде прехванат, но бе установено, че е излязъл от колумбийското тихоокеанско пристанище Тумако.

В средата на декември дон Диего Естебан се съгласи да приеме емисар на един от най-големите и затова най-надеждни европейски партньори на Картела. Правеше изключение, понеже изключително рядко приемаше лично някой извън малкия кръг колумбийски приятели, но шефът на пласмента Хосе-Мария Ларго, отговорен за връзките с клиенти по целия свят, успя да го убеди.

Бяха предприети изключителни мерки за сигурност, за да не научат двамата европейци — а нямаше никакво съмнение в техния ВИП статут — точното място на хасиендата, където се провеждаше срещата. Езиков проблем не съществуваше — и двамата бяха испанци и от Галисия.

Тази брулена от бурите северозападна провинция на Испания отдавна е най-големият контрабандист на старото европейско кралство. Там е запазена традицията да се отглеждат и възпитават моряци, които не се плашат и от най-бурния океан. Разправят, че кръвта на жителите по дивия, насечен от хиляди потоци и заливчета бряг от Ферол до Виго, била наполовина морска вода.

Друга традиция е кавалерското отношение към нежеланото внимание на митничари и данъчни. Често и от отдавна контрабандистите се представят в романтична светлина, но няма нищо забавно в жестокостта, с която те се бият с властта и наказват издайниците. Така че напълно естествено с възхода на наркотиците в Европа Галисия се бе превърнала в един от основните центрове.

В продължение на години кокаиновата индустрия на Галисия се доминираше от две банди — Шарлинс и Лос Канеос. Някогашни съюзници, през 90-те години те бяха минали през период на вражда и кърваво уреждане на сметки, за да сключат отново съюз. В Колумбия бяха дошли представители на двете крила, за да протестират пред дон Диего. Той пък се бе съгласил да ги приеме заради отдавнашните и здрави връзки между Латинска Америка и Галисия, наследени от многото галисийски моряци, преселили се в Новия свят преди много години. Второто му съображение за приемане на срещата бяха традиционно големите поръчки на галисийците.

Посетителите не бяха щастливи. Главен инспектор Пако Ортега бе заловил точно двама от техните хора с куфари, натъпкани с десет милиона евро в банкноти от по 500 евро. Тази катастрофа, твърдяха галисийците, била предизвикана от издънка на адвоката Хулио Лус, който пред заплахата от двайсетгодишна присъда вече пеел като канарче в опит да сключи сделка със съда.

Дон Диего изслуша казаното в ледено мълчание. От всичко на света най-много мразеше да бъде унижаван, а сега трябваше да седи и да слуша лекцията на тези двама пеони от Коруня. Но най-лошото бе, че бяха прави. Провалът тръгваше от Лус. Ако глупакът имаше семейство, вече всички щяха да са платили по най-болезнен начин за измяната на предателя. Но галисийците не бяха свършили.

Основните им клиенти бяха британски банди, внасящи кокаина в Обединеното кралство. Четиридесет процента от британския кокаин идваха през Галисия, а доставките там бяха от Западна Африка и изцяло по море. Преди да стигне до Европа, делът от Западна Африка, който пристигаше по суша до брега между Мароко и Либия, се разпределяше между другите банди. Галисийците единствени зависеха от доставките по море, а те бяха пресъхнали тотално.

Подразбиращият се въпрос беше: какво ще направиш, за да се променят нещата? Дона предложи на гостите да изпият по чаша вино на терасата, а сам влезе вътре, за да се консултира.

— Колко струват галисийците? — попита той Хосе-Мария Ларго.

— Твърде много — отговори Ларго.

От приблизително 300-те тона, стигащи до Европа всяка година, испанците — а това означаваше галисийците — вземаха 20%, т.е. шейсет тона. Единственият по-голям от тях клиент беше италианската ндрангета, по-голяма от неаполитанската камора или сицилианската коза ностра.

— Трябват ни, дон Диего. Суарес трябва да положи специални усилия, за да са доволни.

Преди обединяването на миникартелите с гигантското Братство галисийците си осигуряваха доставките от картела Вая дел Норте, управляван от Монтоя, сега в американски затвор. Вая дел Норте последни от независимите се поддадоха на сливането, но продължаваха да имат собствено производство. Ако могъщите галисийци се върнеха към някогашните си доставчици, примерът им можеше да бъде последван и от други, а това застрашаваше да провокира разпадане на империята. Дон Диего се върна на терасата и заяви:

— Сеньори. Имате думата на дон Диего Естебан: доставките ще бъдат възобновени.

Само че беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Изоставянето от Суарес на метода на хилядите „мулета“, гълтащи по килограм или пренасящи в куфари по 2–3 килограма и надяващи се да преминат през летищата, навремето бе изглеждало разумно. Само че новите невидими рентгенови апарати, способни да проникват през дрехи и телесни мазнини, наистина бяха направили „гълтането“ загубена кауза. На всичко отгоре засилените мерки за сигурност при обработката на багажите заради мюсюлманите фундаменталисти, които дон Диего не спираше да ругае всеки ден от живота си, бе повишило до неприемливо ниво разкриването на кокаин в багажа. „Повече и нарядко“ бе изглеждало разумна смяна на посоката. Но от юли ги бе заляла вълна от прехващания и изчезвания, като сега всяка загуба беше между 1 и 12 тона.

Беше загубил перача си на пари, контролиращият списъка на „плъховете“ го бе предал и над сто служебни лица, които до неотдавна бяха работили тайно за него, сега гледаха през решетки. Прехващанията в открито море на пренасящи кокаин големи търговски кораби вече надминаваха 50, осем двойки моторници плюс петнайсет малки трампера бяха изчезнали безследно, а въздушният мост до Западна Африка беше история.

Дон Диего знаеше, че има враг, и то много, много сериозен враг. Разкриването на двата безпилотни самолета, непрестанно патрулиращи в небето и засичащи не само кораби, но може би и неговите самолети, би могло да обясни част от загубите.

Но къде бяха американските и британски военни кораби, които би трябвало да извършват прехващанията? Къде се намираха заловените кораби? Къде бяха екипажите? Защо не ги показваха пред камерите както винаги досега? Защо нямаше митнически инспектори, злорадстващи пред бали с кокаин, както им беше навик?

Които и да бяха враговете му, нямаше начин тайно да държат екипажите му в ареста. Това беше нарушение на техните човешки права. Невъзможно бе да потапят корабите му. Това беше нарушение на морските закони, на ЗУП. И нямаше начин да свалят самолетите му — дори най-лошите му врагове, американското УБН и британската АТОП, трябваше да спазват собствените си закони. И накрая, как така нито един от контрабандистите му не бе успял да изпрати поне веднъж сигнала за бедствие, предварително програмиран в паметта на средствата за комуникация?

Дона подозираше, че зад всичко това има повече от един човешки мозък, и беше прав. Докато изпращаше своите галисийски гости до джипа, който щеше да ги откара на пистата, Кобрата се намираше в елегантния си дом в Александрия и се наслаждаваше на концерт от Моцарт по аудиосистемата си.

 

 

През първата седмица на 2012 година един безобидно изглеждащ зърновоз на име „Чесапийк“ премина в южна посока през Панамския канал и излезе в Тихия океан. Ако някой се бе поинтересувал — или още по-малко вероятно, ако имаше властта да провери документите му — капитанът можеше да докаже, че продължава на юг към Чйли с товар канадска пшеница.

И корабът наистина обърна на юг, но само за да се съобрази със заповедта да чака в дрейф на петдесет мили от колумбийското крайбрежие, за да приеме пасажер.

Въпросният пасажер кацна в Маламбо, колумбийската база на карибското крайбрежие. Пристигаше от Съединените щати. Нямаше митнически формалности, а дори някой да бе проявил желание за такива, американецът разполагаше с дипломатически паспорт, който забраняваше огледа на багажа му.

Самият багаж беше една тежка войнишка торба, с която той вежливо отказваше да се раздели, макар яките американски морски пехотинци да му предложиха помощта си. Не че остана в базата дълго — имаше заповед да го чака хеликоптер „Блекхок“, готов за незабавно отлитане.

Пилотът познаваше Кал Декстър и усмихнато го поздрави.

— Накъде този път, сър? — Беше същият пилот, който бе изтеглил Декстър от балкона на хотела „Санта Клара“ след опасната среща с Карденас. Провери полетния си план, когато хеликоптерът се издигна над пистата, и пое на югозапад над залив Дариен.

От 1500 метра височина пилотът и пасажерът на предната седалка до него можеха да виждат джунглата под тях и блещукането на Тихия океан в далечината. Декстър бе видял джунгла за първи път, когато още като младеж го бяха транспортирали до Железния триъгълник във Виетнам. Беше загубил всякакви илюзии за тропическите гори още тогава и завинаги.

От въздуха джунглата винаги изглежда пищна и рехава, удобна, дори… гостоприемна. В действителност обаче е смъртоносна за кацане в нея. Заливът Дариен изчезна зад тях и те пресякоха провлака южно от границата с Панама.

Когато полетяха над морето, пилотът се свърза по радиото, провери курса си и го коригира с няколко градуса. Три минути по-късно иззад хоризонта изплува точката на чакащия ги „Чесапийк“. С изключение на няколко рибарски лодки близо до сушата морето беше празно, така че никой нямаше да види прехвърлянето.

Хеликоптерът се снижи и от борда му се видяха хората, застанали върху капаците на трюмовете, в готовност да приемат своя гост. Зад Декстър отговарящият за товаро-разтоварните работи издърпа вратата назад и в кабината нахлу топъл въздух, натискан надолу от винта над главите им. Понеже на палубата на „Чесапийк“ имаше кран, а размахът на винта на „Блекхок“ е особено голям, беше решено Декстър да се спусне в люлка.

Първо спуснаха войнишката му торба на тънко стоманено въже. Тя се разлюля, но силни ръце я уловиха и я откачиха. Лебедката изтегли въжето обратно. Човекът до вратата кимна на Декстър и той стана и пристъпи до него. Закопчаха двете двойни карабини за ремъците на люлката и той стъпи в празното пространство.

Пилотът държеше блекхока фиксиран на 15 метра над палубата, морето бе като езеро в парк, а очакващите ръце уловиха Декстър. Щом стъпи на палубата, откопчаха карабините, блекхокът издърпа въжето и полетя към базата.

Посрещнаха го четирима: капитанът на кораба, играещ търпеливо ролята на търговски моряк, един от двамата радисти, които през цялото време поддържаха връзката на „Чесапийк“ с проект „Кобра“, капитан трети ранг Бул Чадуик, командир на Екип-3 на „тюлените“, и един як млад „тюлен“, дошъл да носи торбата. Това беше първият път, когато Декстър се разделяше с нея.

Корабът се насочи навътре в морето.

Чакането отне 24 часа. Двамата радисти се сменяха. На следващия следобед ВВБ „Крийч“ в Невада съобщи, че вижда на екрана нещо, излъчвано от „Мишел“.

Когато две седмици по-рано екипът на Кобрата във Вашингтон беше забелязал, че Картелът превключва трафика от Карибите на Тихия океан, програмата за патрулиране на „Мишел“ също бе променена. Сега самолетът се рееше на 18000 метра височина в режим на минимален разход на гориво и камерите му наблюдаваха брега от Тумако в дълбокия юг на Колумбия нагоре чак до Коста Рика и на двеста морски мили навътре в океана. И най-сетне бе засякъл нещо.

„Крийч“ прехвърли изображението в Анакостия, Вашингтон, където Джереми Бишоп, който като че ли никога не спеше и живееше само на смъртно опасна храна от денонощни закусвални, го прекара през базата данни. Морският съд, който от височина 18000 метра можеше да изглежда като незначителна чертичка, беше увеличен на цял екран.

Оказа се, че е един от последните кораби, на които Хуан Кортес бе упражнил магьосническите си умения с оксижена. За последен път го бяха виждали и фотографирали в някакво венесуелско пристанище преди месеци, но присъствието му в Пасифика потвърждаваше смяната на тактиката.

Корабът бе прекалено малък, за да има регистрация в „Лойдс“ — 6000-тонен ръждясал трампер, по-използваем за карибското крайбрежие или за обслужване на множеството малки острови, до които пътуваха само такива кораби. Току-що бе напуснал Буенавентура и се казваше „Мария Линда“. На „Мишел“ бе изпратена команда да продължи да го следва на север, а чакащият „Чесапийк“ се изнесе на позиция.

Благодарение на няколкото успешни прехващания „тюлените“ вече бяха натрупали практика. „Чесапийк“ се разположи на 25 морски мили по курса на трампера и малко след свечеряване на третия ден „Литъл Бърд“ бе издигнат на палубата.

Хеликоптерът излетя вертикално. Голямата надуваема лодка с твърд корпус на капитан Чадуик и двата по-малки атакуващи зодиака бяха вече на вода, така че когато „Литъл Бърд“ се устреми напред, те го последваха към скрития зад хоризонта товарен кораб. На кърмата на голямата НБЛ заедно с двамата специалисти по претърсване и човека с кокер шпаньола седеше Кал Декстър, стиснал здраво войнишката торба. Морето бе като тепсия и малката флотилия летеше с 40 възела.

Хеликоптерът, естествено, стигна „Мария Линда“ първи, прелетя покрай мостика, за да покаже на капитана надписа „US Navy“ и историята с недвусмислено насочената снайперска карабина се повтори за пореден път. По мегафона прозвуча заповед да спрат двигателите и капитанът се подчини.

Знаеше обаче какво трябва да направи. Кимна на помощника си и той се опита да изпрати предупредителното съобщение до слушащия оператор на Картела. Но нищо не работеше. Опита и мобилния телефон с предварително готовото текстово съобщение, после изпробва лаптопа и накрая — в пълно отчаяние — опита най-старомодното обаждане по радиостанцията. Високо над тях, напълно невидим, „Мишел“ заглушаваше всичко. И тогава капитанът видя носещите се на скорост атакуващи надуваеми лодки.

„Тюлените“ се прехвърлиха през борда и екипажът побърза да вдигне ръце. Капитанът, разбира се, протестира, а капитан Чадуик се държа много официално, но вежливо.

Екипажът има време да види на борда екипа по претърсване и водача с кокера, а после им нахлузиха черните качулки и ги избутаха на кърмата.

Капитанът отлично знаеше какво пренася и се молеше нападателите да не го намерят. Докато тръпнеше в очакване, се питаше колко ли години от живота си ще прекара в затвора на янките. Намираха се в международни води, правилата бяха на страната на американците, а най-близката суша бе Панама, чиито власти щяха да сътрудничат на Вашингтон и щяха да ги екстрадират на север през ужасната граница. Всички служители на Картела, от най-високопоставения до най-ниския по ранг, изпитваха панически ужас от мисълта за екстрадиция в Съединените щати. Това означаваше дълга присъда без никакъв шанс за лесно освобождаване след даване на подкуп.

Онова, което капитанът не видя, бе един по-възрастен и малко по-схванат в движенията си човек, който се качи на борда с тежка торба в ръце.

Благодарение на признанието на Хуан Кортес Декстър знаеше какво точно да търси и къде се намира то. И докато останалите участници в операцията се преструваха, че претърсват „Мария Линда“ сантиметър по сантиметър, Декстър отиде направо в каютата на капитана.

Койката беше завинтена за стената с четири месингови винта. Главите им бяха зацапани с мръсотия, която подсказваше, че не са били използвани отдавна. Декстър избърса мръсотията и ги разви, свали леглото и огледа стената. Екипажът можеше и щеше да свърши тази работа само час преди предаването на каргото.

Стоманата на корпуса изглеждаше недокосвана. Декстър плъзна ръка надолу за ключалката, напипа я и я завъртя. Разнесе се тихо щракване и стоманеният панел се разхлаби. Но през пролуките не нахлу морска вода. На това място корпусът бе двоен. Декстър внимателно отмести панела и видя под него балите.

Знаеше, че кухината се простира наляво и надясно от отвора, но също така нагоре и надолу. Балите бяха оформени като блокчета за стена и бяха само двайсетина сантиметра, защото такава бе дълбочината на пространството. Натрупани една върху друга, те създаваха впечатление за стена. Всяко блокче съдържаше 20 брикета, запечатани заедно с няколко слоя подсилено полиетиленово платно, опаковано в чувал от юта, пристегнат кръстосано с канап за по-лесно носене. Пресметна, че става дума за два тона колумбийско пуро, т.е. над сто милиона долара при разреждане 6:1 и по надутите цени на дребно в Щатите.

Много внимателно Декстър започна да разопакова едно от блокчетата. Както бе очаквал, всяко опаковано в полиетилен блокче имаше код — номер на партидата.

Той върна брикетите на местата им и ги пристегна така, както бяха изглеждали. Плъзна железния капак на мястото му и щракна ключалката.

Последната му задача бе да монтира койката и да я пристегне с винтовете. Дори възстанови „замърсяването“ с прах и грес по главите им. Накрая разхвърля каютата по начина, по който би изглеждала, ако е била неуспешно претърсвана, и се качи горе.

Понеже колумбийците бяха с качулки, „тюлените“ бяха свалили маските си. Капитан Чадуик погледна Декстър и повдигна въпросително вежда. Декстър кимна, прехвърли се през борда в НБЛ и си сложи маската. „Тюлените“ направиха същото. Качулките и белезниците на екипажа бяха свалени.

Чадуик не говореше испански, но един от бойците му беше латино. С негова помощ командирът на „тюлените“ се извини учтиво на капитана на „Мария Линда“:

— Очевидно сме били информирани неправилно, капитане. Моля, приемете извиненията на американския флот. Свободни сте да продължите. Приятно плаване.

Когато чу buen viaje, колумбийският контрабандист не повярва на късмета си. Изпита такова облекчение, че дори не разигра възмущение, още повече че янките можеха да се ядосат, да започнат отново и този път да намерят нещо. Така че продължи да излъчва гостоприемство, докато наблюдаваше шестнайсетте маскирани мъже и кучето им да се прехвърлят в лодките си и да отпрашват неизвестно накъде.

Изчака ги да се скрият зад хоризонта, увери се, че „Мария Линда“ отново следва курс на север, предаде руля на помощника си и слезе долу. Винтовете изглеждаха недокосвани, но за да е напълно сигурен, той ги разви и издърпа койката встрани.

Тайникът също изглеждаше непокътнат, но отново за всеки случай той го отвори и прегледа балите вътре. И те не бяха докосвани. Благодари в себе си на онзи, който бе измислил този толкова гениално маскиран тайник.

Три нощи по-късно „Мария Линда“ стигна до сушата.

В Мексико има три гигантски кокаинови картела и няколко по-малки. Големите са Ла Фамилия и Гълф Картел, които действат основно на изток в района на Мексиканския залив, а Синалоа е окупирал тихоокеанското крайбрежие. „Мария Линда“ направи среща по море с един миризлив рибарски кораб, който бе във водите край Мацатлан в сърцето на Синалоа.

Капитанът и екипажът му получиха огромния си (по техните представи) хонорар и дори премия за успеха — нововъведение на Дона, имащо за цел да привлече нови доброволци. Капитанът прецени, че няма смисъл да споменава за премеждието край Панама. Имаше ли смисъл да усложняват нещата след късметлийското измъкване? Екипажът му беше единодушно съгласен с него.

Седмица по-късно нещо доста подобно се случи в Атлантика. Самолет на ЦРУ ненатрапчиво кацна на летището на остров Сол — най-североизточния от островите Кабо Верде. Единственият му пасажер имаше дипломатически статут, така че просто му махнаха да минава през паспортния и митнически контрол. Тежката му войнишка торба не събуди никакво любопитство и не бе прегледана.

Като излезе от сградата на летището, пасажерът не се качи на автобуса, отиващ на юг към единствения туристически комплекс в Санта Мария, а взе такси и попита къде може да наеме кола.

Шофьорът нямаше представа, затова изминаха трите километра до Еспаргос и там пътникът отново се поинтересува. В крайна сметка стигнаха до фериботното пристанище на Палмейра и там местен собственик на автосервиз му даде под наем малко „Рено“. Декстър възнагради щедро шофьора на таксито и отпътува.

Името на острова не е Сол случайно. Той е равнинен и на него няма нищо, върху което окото да се спре, с изключение на безкрайни солници, някогашен източник на отдавна забравен просперитет. Сега на острова има две шосета и пътека. Едното шосе минава в посока изток — запад от Педра Луме през летището до Палмейра. Другото отива на юг до Санта Мария. Декстър избра пътеката.

Пътеката тръгва на север и продължава през нищото до фара на нос Фиура. Декстър изостави колата, защипа с чистачката бележка, информираща онзи, който можеше да полюбопитства, че възнамерява да се върне, нарами войнишката торба и извървя разстоянието до брега край фара. Вече се смрачаваше и фарът бе започнал да се върти. Декстър се обади по мобилния си телефон.

„Литъл Бърд“ се зададе откъм морето почти по тъмно. Декстър примигна с фенерчето кода за разпознаване и малкият хеликоптер леко се спусна на пясъка до него. Вратата от страната на пасажера беше просто отворен овал. Декстър се качи, напъха торбата между краката си и се пристегна с колана. Пилотът до него беше с шлем и му подаде също такъв, с монтирани слушалки.

Декстър сложи шлема и в ушите му се разнесе глас с подчертано британски акцент:

— Как беше полетът, сър?

„Защо винаги решават, че съм по-старши офицер?“, помисли Декстър. Пагоните до него показваха, че разговаря с младши лейтенант. Той самият някога бе стигнал до сержант. Обяснението сигурно беше побелялата коса. Но пилотът беше млад и му допадаше, така че той отговори:

— Без проблеми.

— Чака ни двайсетминутен полет до базата. Момчетата сигурно вече са сложили чая.

„Умирам за чаша хубав чай“ — помисли Декстър.

Този път кацнаха на палубата и нямаше нужда да се прави на въжеиграч. „Литъл Бърд“ беше толкова по-малък от „Блекхок“, че кранът го вдигна и леко го спусна в трюма, чийто капак без забавяне се плъзна върху отвора. Пилотът тръгна напред и мина през желязна врата към столовата на Специалните сили. Декстър бе отведен в обратна посока, към кърмовата надстройка, където се запозна с шкипера на кораба и майор Пикъринг, командира на екипа от СВМС. По време на вечерята се запозна и с двамата си сънародници — радистите, които осигуряваха връзката на „Балморал“ с Вашингтон, Невада и по този начин със „Сам“, който кръжеше невидим някъде в тъмнината над главите им.

Трябваше да изчакат три дни южно от островите Кабо Верде, докато „Сам“ засече цел. Оказа се поредният рибарски кораб, подобен на „Белеса дел Мар“, само че този носеше името „Бонита“. Нямаше как външен наблюдател да се досети за това, но корабът плаваше към среща в морето в мангровите блата на Гвинея-Конакри — поредната провалена държава, управлявана от брутална диктатура. Също като „Белеса“ и „Бонита“ вонеше — това целеше да маскира миризмата на кокаина.

Корабът вече имаше седем плавания от Южна Америка до Западна Африка и макар на два пъти да бе засичан от Тим Менхайър и неговия ОАМЦ-Н в Лисабон, и двата пъти се бе изплъзвал, понеже наблизо не бе имало боен кораб на НАТО. Този път имаше, макар да не изглеждаше като такъв, и дори ОАМЦ не знаеше истината за зърновоза „Балморал“.

Хуан Кортес бе работил на „Бонита“ — в действителност това бе един от първите му кораби — и бе направил тайника в най-задната част на кърмата, до машинното, където към останалата воня се добавяше острата миризма на нагорещено машинно масло.

Процедурата бе почти идентична на тази в Тихия океан. Когато командосите напуснаха „Бонита“, нейният доста озадачен, но безкрайно благодарен капитан получи пространно извинение от името на Нейно величество за неприятностите и забавянето. Щом двете НБЛ и „Литъл Бърд“ се скриха зад хоризонта, капитанът отвинти дъските зад двигателя, издърпа встрани фалшивия панел на корпуса и провери съдържанието на тайника. Изглеждаше недокосван. Нямаше абсолютно никаква следа от човешка намеса. Нещастните гринго с цялото им самочувствие и кучета не бяха намерили тайното карго.

„Бонита“ осъществи срещата, предаде товара, а приелите го го откараха на север по протежение на африканското крайбрежие, покрай Херкулесовите стълбове и Португалия, за да го доставят на галисийците. Така, както бе обещал Дона. Цели три тона. Но… леко променени.

„Литъл Бърд“ върна Декстър на безлюдното място край фара Фиура и той с облекчение видя, че никой не е докосвал реното. Върна се на летището, прати съобщение на собственика на колата да отиде да си я прибере (придружено с щедър бакшиш), после седна в ресторанта и си поръча кафе. Час по-късно самолетът на ЦРУ (беше уведомен от радистите на борда на „Балморал“) го взе.

По време на вечерята капитанът на „Балморал“ прояви любопитство.

— Сигурни ли сте — попита той майор Пикъринг, — че на рибарския кораб наистина нямаше нищо?

— Така каза американецът. Слезе в машинното и остана там цял час. Качи се омазан с грес и нетърпимо вонящ. Каза, че огледал много внимателно всяко възможно място за криене и че корабът се оказал чист. Явно става дума за грешна информация. Случва се.

— Но защо тогава си тръгна?

— Нямам представа.

— Вярваш ли му?

— Ти за какъв ме смяташ? — Майорът го погледна присмехулно.

— Какво става в такъв случай? Мислех, че трябва да задържим екипажа, да потопим старото корито и да конфискуваме кокаина. Какви ги върши тоя?

— Нямам представа. А и не е наша работа. Ние изпълняваме заповеди.

Десет километра в тъмнината над тях „Сам“ отново обърна курса и се насочи към бразилския остров за зареждане с гориво.

А един двумоторен самолет, взет назаем от все по-раздразненото ЦРУ, се носеше на северозапад. На единствения му пасажер бе предложено шампанско, но той предпочете бира… без чаша. Най-сетне знаеше защо Кобрата бе настоял да не предават конфискувания кокаин за изгаряне. Трябваше му опаковката.

Операцията трябваше да се проведе от британската АТОП и лондонската полиция. Двете институции разработиха план, чийто обект беше занимаваща се с внос на наркотици гангстерска банда, известна като Есекската шайка.

От известно време групата „Специални проекти“ към Скотланд Ярд знаеше, че Есекската шайка, предвождана от прословутия лондонски гангстер Бени Даниълс, е основен вносител и дистрибутор на канабис, хероин и кокаин, с репутация за склонност към крайно насилие, ако някой й се изпречи на пътя. Единствената причина за името на бандата бе, че Даниълс бе използвал печалбата от престъпната си дейност, за да си построи голямо и много бляскаво имение в Есекс, източно от Лондон, северно от устието на Темза и в покрайнините на безобидния град Епинг, известен със своя пазар.