Фредерик Форсайт
Кобрата (13)

11

Вторият удар се падна на „тюлените“. Отново прищявка на съдбата. „Мишел“ патрулираше над големия район на Южните Кариби, който се извива в дъга от Колумбия до Юкатан. „Чесапийк“ в този момент се намираше в протока между Ямайка и Никарагуа.

Две бързоходки се измъкнаха от тресавищата покрай залива Ураба на колумбийския бряг и се устремиха не на юг към Колон и Панамския канал, а на север. Пътуването им бе дълго, почти до границата на обсега им, но и двете бяха натоварени с варели гориво в допълнение към балирания тон кокаин във всяка.

„Мишел“ ги засече на двайсет морски мили в открито море. Макар да не се носеха с максималните за тях 60 възела, лодките пореха вълните с 40 и това се оказа достатъчно да разкрие на радарите на „Мишел“ на 15000 метра височина, че това може да са само моторници. Безпилотният апарат започна да трасира курса и скоростта им и предупреди „Чесапийк“, че бързоходките се насочват към него. Корабът промени леко курса си, за да ги прехване.

На втория ден от пътуването си двата екипажа на бързоходките изживяха същото недоумение като капитана на „Белеса дел Мар“. Изневиделица се появи някакъв хеликоптер и увисна над тях в синьото небе. Това просто не бе възможно.

Гръмогласното предупреждение от високоговорителя да изгасят двигателите и да останат в дрейф просто бе игнорирано. И двата скутера — дълги източени алуминиеви тръби, окомплектовани с по четири двигателя „Ямаха“ от по 200 конски сили, — решиха, че могат да надбягат малкия „Литъл Бърд“, и ускориха до 60 възела. Понеже британците бяха открили „Бродяга 1“, тези два съда автоматично станаха „Бродяга 2“ и „Бродяга 3“.

Колумбийците бяха направили сериозна грешка да мислят, че е възможно да се измъкнат със скорост на хеликоптер. „Литъл Бърд“ увеличи оборотите и се впусна след тях. Със 120 възела — двойно по-висока от тяхната скорост.

До пилота от военноморската авиация, здраво стиснал снайперската си карабина М-14, седеше старшина Соренсън — асът снайперист на взвода. В това спокойно време и само от сто метра боецът беше абсолютно сигурен, че няма да пропусне нищо съществено.

Пилотът отново използва мегафона, като този път говореше на испански:

— Изгасете двигателите и останете в дрейф или ще стреляме.

Но бързоходките продължаваха да се носят на север, без да имат представа, че оттам насреща им се приближават три надуваеми лодки с общо 16-има „тюлени“. Капитан-лейтенант Кейси Диксън бе спуснал на вода голямата твърдокорпусна гумена лодка и двата по-малки „Зодиак“-а, но колкото и да бяха бързи, алуминиевите стрели на контрабандистите бяха по-бързи дори и от тях. Налагаше се „Литъл Бърд“ да ги позабави.

Старшина Соренсън бе израсъл във ферма в Уисконсин, възможно най-далеч от морето в целите Съединени щати. Точно това може би бе причината да постъпи не къде да е, а именно във флота — за да види морето. А талантът, който бе донесъл със себе си от селото, бе опит с ловна пушка, чиято продължителност бе съизмерима с възрастта на Соренсън.

Колумбийците си знаеха урока. Може и да не ги бяха прехващали досега с хеликоптер, но бяха инструктирани какво да правят, а това бе при всички положения да запазят двигателите — без тези ревящи чудовища щяха да са безпомощни.

Когато видяха насочената към тях карабина М-14 и оптическия прицел, по двама души от екипаж се проснаха върху кожусите на двигателите, за да ги предпазят от куршумите. Силите на закона и реда никога нямаше да си позволят да стрелят на месо.

Грешка. Така бе по старите правила. Някога във фермата старшина Соренсън бе просвал зайци от двеста крачки. Тази цел бе по-голяма и по-наблизо, а правилата за откриване на огън — пределно ясни. Първият му изстрел прониза единия жертвоготовен контрабандист, разби кожуха и пръсна на парчета целия блок на двигателя.

Другият контрабандист изкрещя изплашено и се хвърли назад в последната частица от секундата. Вторият бронебоен куршум разби втория двигател. Бързоходката не спря. Но вече не летеше напред — все пак бе претоварена.

Един от останалите трима живи извади отнякъде „Калашников АК-47“ и пилотът на „Литъл Бърд“ моментално отби встрани. От трийсетината метра височина, на която летеше, можеше да види черните точки на надуваемите лодки да съкращават дистанцията, понеже ефективната скорост на взаимно приближаващите се лодки наближаваше сто възела.

Неповредената моторница също ги видя. Рулевият нямаше време за чудене откъде пък са се взели те. Бяха тук, а той се опитваше да спаси товара и свободата си. Реши да продължи право срещу тях, да мине помежду им и да използва превъзходството си в скорост, за да се измъкне.

И почти успя. Повредената моторница изгаси останалите си два двигателя и се предаде. Но челната бързоходка продължи напред, без да намалява скоростта. Формацията на „тюлените“ се раздели, лодките направиха широки завои и се устремиха след измъкващата се моторница. Ако го нямаше хеликоптера, контрабандистите може би щяха да се изплъзнат.

„Литъл Бърд“ обаче излезе пред моторницата, зави на деветдесет градуса и изхвърли стотина метра синьо найлоново въже. Малка памучна шамандура в края попречи на въжето да потъне, а цветът му го правеше невидимо във водата. Моторницата изви и почти успя да го избегне, но последните двайсетина метра на въжето се плъзнаха под корпуса й и се оплетоха около четирите винта. Ямахите изкашляха, задавиха се и спряха.

По-нататъшната съпротива бе безпредметна. Изправени пред наказателна рота с насочени към тях автомати МР5, контрабандистите се оставиха да ги прехвърлят в голямата лодка, където им сложиха белезници и качулки. Това бе последният им лъч дневна светлина до стоварването им на остров Игъл в архипелага Чагос като „гости“ на Нейно величество.

Час по-късно пристигна „Чесапийк“ и качи седмина затворници. Смелият мъртвец получи благословия и парче верига на краката, за да потъне по-бързо. Прехвърлени бяха и два тона двутактово гориво (то можеше да се използва), различни оръжия и мобилни телефони (за анализ на направените с тях обаждания), както, разбира се, и два тона балирано колумбийско пуро.

После двете моторници бяха разстреляни отблизо, след което дупките и тежките ямахи ги повлякоха надолу. Беше жалко да се губят шест отлични мощни двигателя, но инструкциите на Кобрата — за чието съществуване „тюлените“ дори не подозираха — бяха прецизни и ясни: да не остава нищо проследимо. Трябваше да бъдат взети само хората и кокаинът, при това само временно. Всичко останало изчезваше завинаги.

„Литъл Бърд“ кацна при предния люк, изгаси двигателя и беше спуснат в дома си под палубата. Трите надуваеми лодки бяха вдигнати с крана и прибрани в техния трюм за измиване и техническо обслужване. Хората слязоха в помещенията си за душ и смяна на облеклото. „Чесапийк“ потегли. Морето отново опустя.

Далече от това място по курса на моторниците товарният кораб „Стела Марис IV“ чакаше и чакаше. Накрая трябваше да поднови плаването си към Ротердам… само че без допълнителното карго. Първият помощник на капитана можа само да изпрати озадачено текстово съобщение на „приятелката“ си в Картахена. Текстът беше невинен — нещо в смисъл че не е успял за срещата им, защото не му докарали колата.

Но дори то беше прехванато от АНС в огромната им централа във Форт Мийд, Мериленд, където бе разшифровано и предадено на Кобрата. Той тънко се усмихна — съобщението издаваше дестинацията на моторниците, „Стела Марис IV“. А корабът беше в списъка. Нищо, следващия път…

Седмица след като Кобрата откри „ловния“ сезон, майор Мендоса получи първата си поръчка за полет, „Сам“ беше открил малък двувитлов транспортен самолет, излетял от ранчото Боависта, напуснал крайбрежието при Форталеза и поел през Атлантика по курс 045°, който щеше да го изведе до сушата някъде между Либерия и Гамбия.

Компютърните изображения го идентифицираха като „Трансол“ — продукт на някогашна френско-германска компания, — купен от Южна Африка, а в края на активната му служба като военен транспортен самолет продаден на втора ръка на гражданския пазар в Южна Америка.

Не беше голям, но беше надежден. Обсегът му обаче в никакъв случай не можеше да му позволи прелитане на Атлантика, та дори в най-тясното му място. Следователно му бяха добавени вътрешни резервоари. Цели три часа самолетът летеше на североизток в почти пълния мрак на тропическата нощ на 2400 метра височина над равна облачна покривка.

Майор Мендоса насочи носа на своя „Буканиър“ по дължина на пистата и завърши предполетната проверка. Не чуваше бърборенето на португалски от кулата, защото диспечерите отдавна се бяха прибрали да нощуват. Чу топлия глас на американка. Двамата американски радисти на Фого, които трябваше да го обслужват, бяха получили съобщението й преди час и го бяха предупредили да се подготви за полет. Сега тя бе прехвърлена направо в слушалките му. Той не знаеше, че тя е капитан от американските ВВС и седи пред екран в „Крийч“, Невада. Нямаше и представа, че в момента на екрана пред нея се вижда петно, представляващо транспортния самолет „Трансол“, и че съвсем скоро и той ще се превърне в петно на екрана й, а тя ще трябва да събере двете петна заедно.

Мендоса погледна навън към наземния екипаж, стоящ в тъмнината на пистата, видя примигването на сигнала за разрешение да излети и вдигна десния си палец в знак, че е разбрал.

Двата двигателя „Спей“ засилиха воя си и „Бук“-ът потрепери срещу спирачките, готов да се освободи. Мендоса щракна ключа за РПИ и отпусна спирачките. Самолетът се хвърли напред, излезе от сянката на вулканичната планина и пилотът видя пред себе си блестящото под луната море.

Ракетният ускорител го подпираше здраво в гърба. Скоростта скочи, бързо премина границата за отделяне, друсането на колелата спря и Мендоса излетя.

— Издигане на 4500 метра по курс едно-девет-нула — инструктира го топлият глас. Той провери компаса, насочи се по курс 190° и продължи да набира указаната височина.

След около час беше на триста мили южно от Кабо Верде и бавно летеше в кръг. Чакаше.

Луната изплува над облачното плато, освети сцената с бледа светлина и той видя стрелкаща се сянка вдясно под себе си, на „един часа“. Насочваше се на североизток, а той все още бе по средата на започнатия пореден кръг. Завърши обиколката и излезе зад жертвата.

— Целта е на пет мили пред и на 1800 метра под теб — чу в слушалките.

— Разбрано, виждам я — каза той. — Контакт.

— Контактът потвърден. Разрешение за атака.

Мендоса се спусна, докато силуетът на „Трансол“ пред него не се изчисти. Имаше албум на самолетите, които бе вероятно да транспортират кокаин, и нямаше никакво съмнение, че става дума именно за „Трансол“. Просто нямаше как в небето да има невинен самолет като този.

Щракна предпазителя на оръдието „Адън“, сложи палец върху бутона „Огън“ и погледна през модифицирания в Скамптън прицел. Знаеше, че двете дула са настроени да съберат в една точка концентрирания си огън на 400 метра пред него.

За миг се поколеба. Все пак в самолета имаше хора. Но след това се сети за друг човек — за мъртвеца в моргата на Сан Пауло. За брат си. И стреля…

Оръдията бяха заредени със смес от трасиращи, запалителни и осколочни снаряди. Ярките трасиращи щяха да му покажат посоката на стрелбата. Останалите два вида щяха да унищожат целта.

Две червени линии излетяха изпод него и се събраха на четиристотин метра отпред. И двете поразиха корпуса на „Трансол“ отляво на задната врата. За част от секундата транспортният самолет като че ли потрепери в небето. После имплодира.

Мендоса дори не го видя да се разчупва и да пада. Изглежда, екипажът бе започнал да черпи гориво от вътрешните резервоари съвсем преди малко, защото те все още бяха пълни. Нажежените запалителни снаряди попаднаха в тях и самолетът буквално започна да се топи. Дъжд от пламтящи отломки се посипа върху облачната покривка и това бе всичко. Самолетът просто изчезна. Един самолет, четирима души и два тона кокаин.

Майор Мендоса не бе убивал никого досега. Остана загледан няколко секунди в дупката в небето, където само допреди малко бе летял „Трансол“. Дни наред се бе чудил как ще се чувства. Сега знаеше. Чувстваше се празен. Никакво опиянение и никакво съжаление. Беше си казвал много пъти: мисли само за Маноло в моргата — за шестнайсетгодишното момче, на което не бе даден шанс да живее. Когато проговори, гласът му съвсем спокоен:

— Целта е свалена.

— Знам — отвърна му гласът от Невада. Беше видяла от двете петна да остава едно. — Поддържай височината, курс три-пет-пет към базата.

След час и десет минути Мендоса видя светлините на пистата на Фого да пламват заради него и да изгасват в мига, в който започна да рулира. „Бродяга 4“ бе престанал да съществува.

На триста мили оттам в Африка група мъже чакаха до писта в джунглата. Чакаха и чакаха… Призори се качиха по джиповете си и заминаха. Един от тях щеше да изпрати шифрован имейл до Богота.

Алфредо Суарес, който отговаряше за доставките от Колумбия до клиентите, се страхуваше за живота си. Засега бяха загубени само пет тона. Беше гарантирал пред Дона да достави по триста тона на всеки континент и бе обещал не повече от двеста тона загуби по време на транспорта. Но не ставаше дума за това.

Хермандад, както Дона сега му обясняваше лично и със смразяващо спокойствие, имал два проблема. Единият бе, че четири отделни пратки, заминали по три различни начина за транспорт, очевидно бяха заловени или унищожени, но по-озадачаващото — а Дона ненавиждаше да бъде озадачаван — бе, че нямаше и намек къде е провалът.

Капитанът на „Белеса дел Мар“ би трябвало да докладва, че има някакъв проблем. Не го бе направил. Двете моторници трябваше да използват мобилните си телефони в случай на нещо съмнително. Не го бяха направили. „Трансол“ бе излетял напълно зареден и в пълна изправност, но бе изчезнал от лицето на земята без SOS сигнал.

— Доста мистериозно, нали така, скъпи ми Алфредо? — Когато говореше с такива гальовни думи, Дона бе най-ужасяващ.

— Да, дон Диего.

— И какво обяснение рисува може би твоето въображение?

— Не знам. Всички преносители разполагаха с достатъчни средства за комуникация — компютри, мобилни телефони, радиостанция на кораба. И имаше уговорени къси кодирани съобщения, за да ни уведомят, ако нещо не е наред. Бяха тествали оборудването и помнеха съобщенията.

— Но изобщо не се обадиха — замислено каза Дона.

Беше изслушал отчета на Главореза и бе заключил, че е крайно невероятно капитанът на „Белеса дел Мар“ да стои зад собственото си изчезване.

Знаеше се, че обича семейството си, и нямаше съмнение, че е напълно наясно каква съдба ги очаква, ако предаде Картела, а на всичко отгоре имаше и шест успешни плавания до Западна Африка зад гърба.

Имаше един общ знаменател под две от трите мистерии: и рибарският кораб, и „Трансол“ имаха за дестинация Гвинея-Бисау. Макар двете моторници при залива Ураба също да оставаха пълна загадка, търсенето на нещо нередно явно трябваше да започне с Гвинея.

— Имаш ли наскоро друга пратка за Западна Африка, Алфредо?

— Да, дон Диего. Следващата седмица. Пет тона по море за Либерия.

— Смени я на Гвинея-Бисау. И нали имаше един твой много умен заместник?

— Алваро… Алваро Фуентес. Баща му беше много високо в стария картел Кали. Роден е за тази работа. Много лоялен.

— Нека тогава придружи това карго. И искам да поддържате връзка на всеки три часа… денонощно… без прекъсване… по целия път. С предварително подготвени съобщения както от лаптопа, така и по мобилния телефон. Нищо по-сложно от обикновено натискане на бутон. А при нас искам денонощно слушане. Разбираш ли — на смени.

— Разбирам, дон Диего. Ще бъде направено.

Отец Еузебио никога не бе виждал нищо подобно. Енорията му бе голяма и в селски район, обхващаше много села, но хората бяха смирени, трудолюбиви и много, много бедни. Не бяха за него ярките светлини и луксозните пристанища на Баранкуила и Картахена. Онова, което бе акостирало пред устието на реката, провираща се през тресавищата към морето, просто нямаше нищо общо с това място.

Цялото село се изсипа на паянтовия дъсчен пристан, за да гледа. Яхтата бе дълга над 50 метра, ослепително бяла, с луксозни каюти на три палуби и излъскан до блясък метален обков. Никой не знаеше кой я притежава, а и никой от екипажа не бе слязъл на брега. И защо да го правят? В селото имаше само един черен път, по който кълвяха кокошки, и една-единствена кръчма.

Онова, което добрият отец и примерен йезуит не знаеше, бе, че акостиралата след два завоя на реката от устието, за да не се вижда от океана, изключително луксозна и способна на океански преходи яхта разполага с шест разточително разкошни каюткомпании, предназначени за собственика и гостите му, и екипаж от десетима души. Яхтата беше построена преди три години в холандска корабостроителница по специална поръчка на собственика и едва ли щеше да се появи в каталога „Едмъндсън“ за продажба (наистина я нямаше) за по-малко от 20 милиона долара…

Изглежда малко странно, че повечето хора се раждат нощем и умират нощем. Отец Еузебио бе събуден в три през нощта от чукане на вратата. Беше момиченцето на едно познато му семейство. Дядо кашлял кръв и мама се тревожела, че може да не дочака сутринта.

Брат Еузебио познаваше този човек. Беше 60-годишен, но изглеждаше на деветдесет, и петдесет години беше пушил възможно най-гадния тютюн. Последните две от тях беше кашлял слуз и кръв. Отецът облече расото, взе си нещата и забърза след момиченцето.

Семейството живееше в една от последните къщи, съвсем до реката. Старецът наистина умираше. Брат Еузебио му даде последно причастие и остана да седи до него, докато той се унесе в сън, от който вероятно нямаше да се събуди. Преди това обаче поиска цигара. Отецът сви рамене и дъщеря му му даде. Нямаше нищо повече, което можеше да се направи. Ако не утре, вдругиден щеше да го погребе. А сега трябваше да си доспи.

На тръгване погледна към морето. Във водата между пристана и акостиралата яхта се виждаше голяма открита лодка. На борда й имаше трима мъже — и няколко бали между седалките. Луксозната яхта бе осветена при кърмата, където няколко души от екипажа чакаха да качат товара. Брат Еузебио се сети за семейството, което бе погребал само преди няколко дни.

Прибра се и се съблече да си легне пак. Но спря, отиде при чекмеджето и извади телефона. Нямаше представа как се набира текст на съобщение, понеже никога не бе имал мобилен телефон. Но имаше листче, на което бе написано кои бутони и в какъв ред да натисне, когато иска да използва малката машинка. Направи го старателно. И устройството проговори с женски глас:

— Oiga?

— Той изгледа мобилния телефон и попита:

— Se habla espanol?

— Claro, Padre — отговори жената. — Que quiere?

Затрудняваше се как да го каже.

— В селото ми е хвърлила котва много голяма яхта. Мисля, че товари голямо количество бял прах.

— Има ли име, отче?

— Да, видях го отзад. Със златни букви. Казва се „Дамата на Орион“.

После се изплаши от това, което правеше, и затвори, за да не може никой да го проследи. Но на компютъра му трябваха само пет секунди, за да идентифицира телефона, собственика и точното му местоположение. А след още десет беше идентифицирал и „Дамата на Орион“.

Яхтата бе собственост на Нелсън Бринко от Никарагуа — мултимилионер, плейбой, поло играч и купонджия. Не бе в списъка на морските съдове, по които бе работил заварчикът Хуан Кортес. Но корабостроителите предоставиха плана на палубата й и той бе въведен в паметта на „Мишел“, който я откри призори, на излизане от устието на реката, точно когато се насочваше към открито море.

По-нататъшните проучвания, направени още сутринта, в това число консултация с хрониката на светските събития, разкриха, че сеньор Бланко се очаква да пристигне във Форт Лодърдейл за поло турнир.

И докато „Дамата на Орион“ поемаше на север-северозапад, за да заобиколи Куба през Юкатанския канал, корабът „Чесапийк“ се насочи да й пресече пътя.

 

 

В списъка на „плъховете“ имаше 117 имена. Имена на служебни лица на официална заплата в 18 страни. Две от страните бяха САЩ и Канада, а останалите бяха европейски.

Преди да одобри освобождаването на г-ца Летиция Аренал от нюйоркския арест, Кобрата настоя за поне един „лакмусов“ тест на списъка, извършен на случаен принцип. Избра хер Еберхарт Милк — старши митничен инспектор в хамбургското пристанище. Кал Декстър излетя за Германия, за да съобщи лошите новини.

Проведено бе озадачаващо за германците съвещание, свикано по настояване на американците в дирекцията на хамбургската митница на Рьодингсмаркт.

До Декстър седеше старшият представител на УБН в Германия, който вече бе добре известен на германската делегация. И той на свой ред бе мистифициран от статута на мъжа от Вашингтон, за когото досега не бе чувал. Но инструкциите от Арми Нейви Драйв, където се намираше централата на УБН, бяха къси и недвусмислени — важна личност, просто му съдействай.

Двама бяха дошли с полет от Берлин, единият от ЦКА, германската федерална митница, другият от Отдела за организирана престъпност на БКА, германската федерална полиция. Петият и шестият бяха местни хамбургчани, от митницата и полицията в града. Първият беше техен домакин — срещата бе в неговия кабинет. Най-старият от всички, Йоахим Циглер от Отдела за митнически престъпления, седеше точно срещу Декстър.

Декстър беше лаконичен. Нямаше нужда от обяснения — всички присъстващи бяха професионалисти, а четиримата германци знаеха, че срещата с двамата американци нямаше да се състои, ако не ставаше дума за нещо много сериозно. Преводачите бяха излишни.

Всичко, което Декстър можеше да каже, и то бе прекрасно разбрано, бе, че до УБН в Колумбия е достигнала определена информация. Думата „къртица“ висеше във въздуха, но не бе изречена. Имаше кафе, но никой не си наля.

Декстър плъзна няколко листа хартия по масата към хер Циглер, който внимателно ги прегледа и ги предаде на колегите си. Хамбургският служител на ЦКА тихо подсвирна и прошепна:

— Познавам го.

— И? — осведоми се Циглер. Чувстваше се дълбоко унизен. Германия много се гордееше с огромния суперсъвременен Хамбург. И това, че американци бяха донесли тази информация, бе… просто ужасно.

Хамбургчанинът сви рамене.

— В „Кадри“ ще имат всички подробности, естествено. Но доколкото си спомням… цялата му кариера е в службата и му остават няколко години до пенсиониране. Нито петънце на някакво съмнение досега.

Циглер почука с пръст листата пред себе си.

— Дали не сте зле информирани? Или дезинформирани?

Отговорът на Декстър беше да плъзне през масата още няколко листа. Доубиващите. Йоахим Циглер ги прегледа. Банкови извлечения. От малка частна банка на Голям Кайман. Възможно най-секретни. Ако и те бяха истински, разбира се. Защото всеки може да създаде всякакви банкови „документи“, стига да не може да бъдат проверени. Декстър обясни:

— Господа, мисля, всички разбираме смисъла на понятието „необходимост да се знае“. Не сме новаци в нашия странен занаят. Трябва да ви е ясно, че разполагаме с източник. Източник, който на всяка цена трябва да бъде защитен. Ясно е, че не можете да арестувате въпросното лице просто така и да установите, че всичките ви улики се основават на непотвърждаеми обвинения, които никой германски съд не би приел. Мога ли да предложа стратегия?

Онова, което им предложи, бе тайна операция. Милк щеше да бъде тайно следен, докато не опиташе лично да пробута някакъв пристигнал контейнер или друг вид карго през бюрократичната машина. Тогава щеше да се извърши проверка на място под благовидния претекст на случаен избор от младши инспектор.

Ако информацията от Кобрата бе вярна, Милк щеше да се намеси, за да отмени избора на по-младшия си колега. Препирнята им щеше, все така „случайно“, да бъде прекъсната от минаващ служител на ЦКА. Думата на криминалния инспектор щеше да бъде решаваща. Пратката щеше да бъде разпечатана. Ако не се откриеше нищо, значи американците бъркаха. Дълбоки извинения и т.н. Но нямаше да се е случило нищо лошо. Домашният и мобилният телефон на Милк обаче щяха да продължат да се подслушват още няколко седмици.

Организирането на всичко това отне седмица, след което измина още една седмица, преди замисълът да може да се използва. Морският контейнер бе един от стотиците, „повърнати“ от огромен контейнеровоз, пристигнал от Венесуела. Само един човек забеляза двете малки концентрични окръжности и малтийския кръст, вписан във вътрешната. Главен инспектор Милк лично освободи контейнера за товарене на платформата за едрогабаритни товари, чакаща да вземе контейнера и да изчезне във вътрешността на страната.

Шофьорът се оказа албанец и беше на последната бариера, която първо се вдигна, после бързо се спусна. Той се подчини и веднага позвъни по мобилния си телефон. Говореше от кабината си и никой не го чу, когато каза няколко изречения на албански.

Хамбургската митница обикновено има две нива за проверка на място на камиони и товара им. Бързата е само с рентген. Другата е отваряне. Младият служител всъщност бе агент на ЦКА и поради това добре играеше ролята си на новак в службата. Направи знак на шофьора да откара платформата към зоната за основна проверка. Но го прекъсна много по-старши по ранг от него инспектор, който забързано излезе от централния офис.

Един нов, много млад и много неопитен инспектор никога не спори с ветеран оберинспектор. Но този си позволи това. И не се отказа от решението си. По-възрастният му колега го сгълча. Вече бил правил проверка на място. Нямало нужда това да се повтаря. Губели си времето. Милк изобщо не видя как зад тях спира малка кола. Но от нея слязоха двама цивилни агенти на ЦКА и показаха значките си.

— Vas ist los da? — любезно попита единият.

Думата „ранг“ е свещена в германската бюрокрация. Служителите от ЦКА бяха равни по ранг на Милк, но това, че идваха от Криминалния отдел, натежаваше. Контейнерът бе отворен. Докараха обучени кучета. Започна разтоварване на съдържанието. Кучетата игнорираха товара, но започнаха да душат и да скимтят до задната стена на контейнера. Направиха измервания и се установи, че вътрешността е по-къса от външната стена. Камионът бе откаран в оборудван с всичко необходимо автосервиз. Дойде и екипът от митницата. Тримата агенти на ЦКА — двамата „случайно“ замесени и младият агент под прикритие, за когото това беше първото му истинско „ужилване“ — невинно продължаваха да разиграват театъра на случайната проверка.

Оксиженистът изряза фалшивата преграда. Когато извадиха пакетите и ги премериха, се оказа, че става дума за два тона колумбийско пуро. Албанецът вече бе в белезници. Сега се разиграваше сценка на радост от истинския удар, успех и за четиримата, като грешката на Милк се приемаше за нещо съвсем разбираемо и извинимо. Седнаха на кафе, но Милк се извини, отиде в мъжката тоалетна и се обади по телефона.

Грешка. Подслушваха го. Всяка негова дума бе чута във ван на километър от мястото. Телефонът на един от мъжете край масата иззвъня и той изслуша онова, което му казаха. На излизане от тоалетната Милк бе арестуван.

Когато го въведоха в стаята за разпит, той избухна в гневен протест. Никой не спомена нищо за банковата сметка на Голям Кайман. Декстър беше обяснил, че това ще разкрие информатора им в Колумбия. Само че по този начин Милк имаше отлична защита. Можеше да пледира, че „всички правим грешки“. Щеше да е много трудно да се докаже, че прави това от две години. Един добър адвокат щеше да го извади под гаранция още същия ден и без проблем щеше да го оневини по време на процеса, ако изобщо се стигнеше до процес. Думите по време на подслушания разговор бяха кодирани — невинно споменаване, че ще закъснее с прибирането у дома. Вярно, набраният номер не беше на жена му, а до мобилен телефон, който бе за еднократно използване и сигурно вече не съществуваше. Но кой не е набирал грешен номер?

Главен инспектор Циглер, който освен митническата си кариера имаше и диплома на правист, добре съзнаваше слабостите в тяхното положение. Но искаше да спре влизането на тези два тона кокаин в Германия и бе успял.

Албанецът, твърд като стомана, не казваше нито дума, освен да повтаря, че е прост шофьор. Дюселдорфската полиция провеждаше обиск на склада за кафе, където обучените кучета изпаднаха в истерия от миризмата на кокаин, която бяха тренирани да отличават от тази на кафето, често използвано за маскиране.

И в този момент Циглер, който бе първокласен полицай, реши да импровизира. Милк едва ли говореше албански. Кой, по дяволите, говори албански, освен самите албанци? Така че той накара Милк да седне зад огледално стъкло, но с включен звук от стаята за разпити, за да вижда и чува разпита на албанския шофьор.

Преводачът от албански задаваше на шофьора въпросите на германския полицай и превеждаше отговорите му. Въпросите бяха предсказуеми, Милк ги разбираше, те бяха на неговия език, но трябваше да разчита на преводача за отговорите. Макар албанецът в действителност да твърдеше, че е невинен, онова, което се чуваше през високоговорителите зад огледалото, бе изчерпателно признание, че ако шофьорът някога попадне в затруднение на хамбургското пристанище, трябвало да се обади някой си оберинспектор Еберхарт Милк, който щял да уреди всичко и да го изпрати по пътя му без оглед на товара.

Това пречупи вече разтърсения Милк. Пълните му самопризнания отнеха два дни и създадоха работа на цял екип стенографи.

„Дамата на Орион“ се намираше в Карибския басейн южно от Ямайка и източно от Никарагуа. Внезапно капитанът й, облечен в безукорно изгладената си бяла тропическа униформа, видя от мостика нещо, което го накара да примигне невярващо.

Бързо провери радара. От хоризонт до хоризонт нямаше никакъв кораб. Но хеликоптерът определено си беше хеликоптер. И се носеше право срещу тях, ниско над синята вода.

Капитанът отлично знаеше какво пренася, защото само преди трийсет часа беше помагал да го натоварят. В душата му се размърда змиорката на страха. Хеликоптерът беше малък и на пръв поглед само за наблюдение, но когато мина покрай левия им борд и бързо зави, за да ги ескортира, капитанът ясно прочете думите US Navy^[1] на носа му и веднага изтича в каюткомопанията, за да уведоми собственика.

Бързо се качиха на мостика. Плейбоят Нелсън Бианко беше с хавайска риза на цветя, широки шорти и бос. Черните му кичури както обикновено бяха идеално боядисани и напръскани с лак, а зъбите му стискаха любимата му „Кохиба“. Необичайно за него и само заради естеството на каргото от Колумбия на борда му нямаше поне 5–6 красиви момичета.

„Литъл Бърд“ се изравни с яхтата, ниско над океана, и двамата видяха в отвора на вратата пристегнат с ремъци „тюлен“ с черна униформа. Държеше карабина М-14, насочена право към тях. От малкия хеликоптер избумтя оглушително:

— „Дамата на Орион“, „Дамата на Орион“, тук е военноморската служба на Съединените щати. Моля, изгасете двигателите. Качваме се на борда.

Бианко не можеше да разбере как смятат да го направят. Вярно, че на кърмата имаше хеликоптерна площадка, но на нея беше собственият му покрит с платнище „Сикорски“. В този момент капитанът го побутна с рамо и му кимна напред. Там във водата се виждаха три черни точки — едната по-голяма, другите две по-малки. Приближаваха се.

— Пълен напред — отсече Бианко. — Пълен напред!

Реакцията му бе глупава и капитанът веднага го разбра.

— Шефе, не можем да им избягаме. Опитаме ли, само ще се издадем.

Бианко последна увисналия редом с тях „Литъл Бърд“, уголемяващите се с всяка секунда силуети на лодките и карабината, насочена към главата му от шейсет метра. Нямаха избор, освен да опитат да се измъкнат с наглост. Така че той кимна и каза:

— Стоп машини. И излезе от кабината на мостика. Вятърът разроши косата му и изведнъж стихна. На лицето му разцъфна широка усмивка и той махна с ръка, все едно канеше скъпи гости.

„Тюлените“ бяха на борда след пет минути.

Капитан-лейтенант Кейси Диксън бе подчертано вежлив. Беше му казано, че обектът „пренася“, и това му бе достатъчно. Той отклони предложението за шампанско за себе си и хората си и нареди собственикът и екипажът да бъдат отведени на кърмата и държани на прицел, „Чесапийк“ все още не се виждаше на хоризонта. Леководолазът му облече костюма си „Дрегер“ и се спусна зад борда. Задържа се долу около половин час. Когато се качи, докладва, че на дъното на корпуса няма тайни люкове, няма блистери и няма висящи найлонови въжета.

Двамата специалисти по преглед на багажа се заловиха да търсят. Знаеха само, че късото и изплашено обаждане на свещеника е просто за „голямо количество“. Но какво означаваше това?

В крайна сметка кокер шпаньолът надуши кокаина и се оказа, че става дума за тон. „Дамата на Орион“ не беше в списъка кораби, на които Хуан Кортес бе правил практически неоткриваем тайник. Бианко се бе надявал да се отърве благодарение на арогантността си. В неговото съзнание толкова луксозна яхта, така добре позната в най-скъпите и известни места за напиване по света, като се започне от Монте Карло и се стигне до Форт Лодърдейл, щеше да е извън подозрение, и той също. И ако не бе един стар йезуит, погребал четири изтерзани тела в гроб в джунглата, можеше да се окаже прав.

Отново, както при британските СВМС, точно свръхчувствителността на кокер шпаньола към промените на миризмите във въздуха стана причина той да заскимти пред един панел в пода на машинното отделение. Въздухът тук бе прекалено свеж, значи капакът бе вдиган наскоро. Отворът водеше до скулата.

И пак, както с британците в Атлантика, двамата специалисти по претърсване си сложиха маски и се провряха през тесния отвор. Дори и на луксозна яхта в скулата винаги вони. Една по една балите бяха изтеглени навън и „тюлените“, които не охраняваха арестуваните, ги пренесоха на палубата и ги натрупаха между каюткомпанията и площадката за хеликоптера. Бианко протестира шумно, че няма представа какво е това… че са му скроили номер… че е станала някаква грешка… че познава губернатора на Флорида. Виковете му затихнаха в неясно бърборене, когато му сложиха качулката. Капитан-лейтенант Диксън изстреля сигналната ракета и обикалящият над тях „Мишел“ изключи заглушаващото си устройство. В действителност от „Дамата на Орион“ дори не се бяха опитали да предадат някакъв сигнал. Когато комуникациите се възобновиха, Диксън извика „Чесапийк“.

Два часа по-късно Нелсън Бианко, капитанът и екипажът се намираха в карцера на предния трюм в компанията на седмината оцелели от двете моторници. Плейбоят милионер обикновено не попадаше в подобна компания и срещата никак не му хареса. Но тези хора щяха да се окажат негови спътници и сътрапезници за дълго време и вкусът му към тропиците щеше да бъде напълно удовлетворен, макар и посред Индийския океан. А момичетата за забавление изобщо не влизаха в менюто.

Този път дори специалистът по експлозивите изпита съжаление.

— Наистина ли ще я похарчим, сър? Такава красавица!

— Заповед — късо отговори командирът му. — Без изключение.

„Тюлените“ се строиха на борда на „Чесапийк“ и проследиха взривяването и потъването на „Дамата на Орион“. А когато морето отново опустя, „Чесапийк“ пое по пътя си. Час по-късно друг товарен кораб се размина с него, но шкиперът му видя през бинокъла си само обикновен зърновоз и изобщо не му обърна внимание.

В Германия ПОО имаха повод да празнуват. В обстойните си самопризнания Еберхарт Милк, сега държан в условия на максимална секретност, за да бъде опазен жив, бе наименувал десетина основни вносители, чието карго бе обработвал лично за лесно напускане на пристанището на Хамбург. Офисите им бяха атакувани и затворени.

Федералната и провинциална полиция нанасяха удари срещу складове, пицарии (любим параван за калабрийската ндрангета), магазини за храна и за сувенири, специализирани в етническа дърворезба от Южна Америка. Отваряха се пратки с консервирани тропически плодове, за да намерят пакет с бял прах във всяка консерва, разбиваха се маянски идоли от Гватемала. Благодарение на един-единствен човек на присъствието на Дона в Германия бе сложен край.

Но Кобрата добре знаеше, че ако кокаинът мине през точката на предаване, загубата е за сметка на европейските банди. Единствено преди този момент загубата се понасяше от Картела. Това включваше контейнера с тайното отделение в Хамбург, който така и не бе успял да излезе от пристанището, и товара на „Дамата на Орион“, предназначен за кубинската мафия в Южна Флорида. За яхтата се предполагаше, че още се намира някъде в открито море. Непристигането й във Форт Лодърдейл още не бе забелязано. Засега.

Списъкът на „плъховете“ се оказваше безценен. Кобрата бе избрал Хамбург напълно случайно, името бе едно от 117-те, а вероятността, че всичко е измислица, се бе сринала до нулата.

— Да пуснем ли момичето? — попита Декстър. Кобрата кимна. Беше му безразлично. Лично той бе неспособен да изпитва състрадание. Но момичето бе изиграло ролята си.

Декстър задейства механизма. След дискретна намеса инспектор Пако Ортега от УДИКО в Мадрид бе повишен в главен инспектор. Обещаха му скоро да получи Хулио Лус и банката „Гузман“.

При посещение в Щатите той изслуша Кал Декстър и разработи своята част на операцията. Млад полицай под прикритие изигра ролята на служителя в багажното отделение. Беше шумно и публично арестуван в някакъв бар и някой извести медиите. Репортерите интервюираха бармана и двама редовни посетители, които потвърдиха случилото се.

„Ел Паис“ реагира на информация от анонимен източник и пусна голям материал за разбиването на банда, опитваща се да използва служителите в багажното отделение, за да внася контрабандно наркотици в багажа на неподозиращи пътници за летище „Кенеди“, Ню Йорк. Един от замесените служители бил заловен и вече давал показания за това как е отварял куфари след обичайната рентгенова проверка, за да сложи в тях кокаин.

В няколко случая „задържаният“ можа дори да опише използваните куфари.

Г-н Боузман Бароу не обичаше хазарта и облозите. Не си падаше по казина, зарове, карти или коне като претекст да се хвърлят пари на вятъра. Но ако му бяха предложили — призна си той, — щеше да заложи голяма сума, че сеньорита Летиция Аренал ще бъде затворена за дълги години. И щеше да загуби.

Папката от Мадрид пристигна в УБН във Вашингтон и така и не се разбра кой предложи да се изпрати копие от фрагментите, отнасящи се до клиентката на г-н Бароу, до офиса на областната прокуратура в Бруклин. След получаването на папката прокуратурата трябваше да предприеме нещо. Колкото и да е непопулярна тази гледна точка, адвокатите не са непременно лоши. От прокуратурата уведомиха Боузман Бароу за новините от Мадрид и той веднага внесе искане за снемане на всички обвинения. Дори невиновността да не бе безусловно доказана, в тезата на обвинението сега имаше пробойна с размера на врата на хангар.

Състоя се закрито заседание със съдия, бил някога състудент в юридическия факултет с Боузман Бароу, и искането бе удовлетворено. Съдбата на Летиция Аренал бе предадена от офиса на прокурора на Службата за имиграцията и натурализацията. Оттам отсъдиха, че макар повече да не е подсъдима, колумбийката не може да остане в страната. Попитаха я къде иска да я депортират и тя избра Испания. Двама служители на службата я закараха до летище „Кенеди“.

Пол Деверо разбираше, че първото му прикритие е на път да се стопи. Това прикритие беше несъществуването му. Беше изучил и най-дребната информация, до която бе успял да се добере, за някой си дон Диего Естебан, смятан за — без това някога да е било доказано — върховен ръководител на Картела.

Този безжалостен идалго, този следимперски аристократ от испански произход, бе останал недосегаем вследствие на няколко фактора.

Единият бе абсолютният отказ на всички да свидетелстват срещу него. Друг бе удобното изчезване на всеки дръзнал да му се противопостави. Но дори това едва ли щеше да е възможно без огромното му политическо влияние. Думата на този човек се чуваше из коридорите на властта и имаше тежест.

Беше неуморим благодетел за благородни каузи, до една широко отразени из медиите. Правеше дарения на училища и болници, даваше стипендии и редовно помагаше на бедните в предградията.

Беше направил дарения — много по-дискретно, разбира се — не на една политическа партия, а на всички, в това число на тази на президента Алваро Урибе, заклел се да смаже кокаиновата индустрия. И във всеки отделен случай се бе погрижил даренията да станат известни на тези, на които трябва. Дори беше платил за отглеждането на сираци на убити полицаи и митничари, макар колегите им да подозираха кой е разпоредил убийствата.

Но най-много от всичко държеше да се харесва на католическата църква. Само да научеше, че някой манастир е западнал или е в затруднено положение, веднага даваше пари, за да помогне. Това, разбира се, ставаше широко известно, както и редовното му ходене със селяните и работниците в неговото имение в енорийската църква, намираща се в съседство с резиденцията му — официалната му резиденция в провинцията, а не някоя от многобройните ферми, притежавани под фалшиви имена, където се срещаше с другите членове на Братството, което бе създал, за да произвежда и пласира до 800 тона кокаин всяка година.

— Той е маестро — с възхита прошепна Деверо. Но се надяваше Дона да не е чел като него „Изкуството на войната“.

Кобрата знаеше, че поменикът от загубени пратки, арестувани помощници и разбити мрежи на пласмент няма дълго да бъде приписван на лошия късмет. Един умен човек има предел на броя на случайностите, които е склонен да приеме, и колкото е по-високо нивото на параноя на този умен човек, толкова е по-малък този брой. Първото прикритие — несъществуването — скоро щеше да бъде отхвърлено и Дона щеше да приеме, че е изправен срещу нов и много опасен враг, който не играе по правилата.

Тоест идваше редът на прикритие номер две — невидимостта. Сун Дзъ твърдеше, че човек не може да победи невидим враг. Китайският мъдрец бе живял много преди появата на свръхтехнологиите в света на Кобрата. Но имаше нови оръжия, които щяха да запазят невидимостта на Кобрата дълго след като Дона осъзнаеше, че неизвестно къде има нов враг.

Основният фактор за разкриване на неговото съществуване щеше да стане списъкът на „плъховете“. Да пометеш 117 корумпирани служители след серия удари на два континента в рамките на една-единствена кампания е твърде много. Той щеше да подава имената на „плъховете“ в мелачката на ПОО много бавно, докато на някой в Колумбия не му прещракаше нещо в главата. Рано или късно неизбежно щеше да има изтичане на информация.

Но онази августовска седмица той изпрати Кал Декстър да съобщи тъжните новини пред три правителствени институции при условие — такава поне бе надеждата — за абсолютна дискретност.

След тежка седмица на пътуване и заседания Кал Декстър уведоми Съединените щати, че имат „гнила ябълка“ в доковете на Сан Франсиско, италианците научиха за съществуването на корумпиран старши митнически инспектор в Остия, а испанците трябваше да започнат да следят началника на пристанището в Сантандер.

Във всеки отделен отделни случай молбата на Декстър бе да се организира случайно „натъкване“ на пратка кокаин, което можеше да доведе до необходимост от арест. И получи уверения, че ще се действа точно така.

На Кобрата не му пукаше за американските и европейски улични банди. Тези боклуци не бяха негов проблем. Но всяко напускане на сцената от някой дребен помощник на Картела увеличаваше по експоненциален закон темпото на прехващанията. А загубата преди предаването пред портала на кея се поемаше от Картела. Само че поръчките трябваше да се изпълнят отново. А това нямаше да е възможно.

Алваро Фуентес определено не смяташе да пресича Атлантика чак до Африка във вмирисано старо рибарско корито подобно на „Белеса дел Мар“. Като първи заместник на Алфредо Суарес той избра 6000-тонния товарен кораб с общо предназначение „Арко Соледад“.

Корабът бе достатъчно голям, за да има каюта за капитана, не кой знае колко голяма, но лична, и тя беше взета от Фуентес. Нещастният капитан трябваше да спи на койка в каютата на първия си помощник, но той си знаеше мястото и не повдигна въпрос.

Както бе пожелал Дона, „Арко Соледад“ бе пренасочен от Монровия, Либерия, за Гвинея-Бисау, където като че ли се коренеше проблемът. Но корабът все пак превозваше цели пет тона чист кокаин.

Беше един от корабите, минали през Хуан Карлос. Под ватерлинията имаше два стабилизатора, заварени за корпуса. Но те играеха двойна роля. Освен че стабилизираха корпуса и повишаваха обтекаемостта, както и подобряваха условията за екипажа в бурно море, те бяха кухи и всеки съдържаше по два и половина тона много добре опаковани бали.

Основният проблем с тези подводни тайници беше, че можеха да се пълнят и изпразват само когато корабът е извън водата. Това предполагаше или големи усложнения с използването на сух док с всички опасности да се появи нежелан свидетел, или оставането на съвсем плитко по време на отлив, което пък означаваше часове чакане.

Но Кортес бе монтирал практически невидими ключалки, чрез които един леководолаз можеше бързо да освободи големи панели на всеки стабилизатор. След свалянето на панелите балите, а те бяха херметически опаковани и вързани една за друга, можеха да се изтеглят и да изплуват на повърхността, за да бъдат прибрани на борда на посрещача.

„Арко Соледад“ носеше в трюмовете си напълно законен товар кафе и всички необходими документи, за да докаже, че каргото е платено и очаквано от търговска компания в Бисау Сити. С това добрите новини свършваха.

Лошите новини бяха, че „Арко Соледад“ отдавна бе засечен благодарение на описанието на Хуан Кортес и фотографиран отгоре. Докато пресичаше 34-тия меридиан географска дължина, обикалящият из небето „Сам“ го бе снимал, бе направил сравнението, бе идентифицирал кораба и бе информирал ВВБ „Крийч“ в Невада.

Невада съобщи на Вашингтон, а запуснатият склад в Анакостия извести „Балморал“, който потегли за прехващане. Майор Пикъринг и леководолазите му знаеха какво търсят, къде се намира и как да задействат скритите ключалки.

През първите три дни в морето Алваро Фуентес се придържаше стриктно към дадените му указания. На всеки три часа, денем и нощем, пунктуално изпращаше имейли до очакващата го съпруга в Баранкуила. Тези съобщения по правило са толкова обичайни и с толкова банално съдържание, че АНС във Форт Мийд едва ли щеше да се главоболи с тях, ако не бяха предупредени. При това положение те съвестно ги извлякоха от киберпространството и ги изпратиха в Анакостия.

Когато патрулиращият на 12000 метра височина „Сам“ видя, че „Арко Соледад“ и „Балморал“ са на 40 морски мили един от друг, програмата му задейства заглушаването и търговският кораб попадна в мъртва зона. Когато видя откъм хоризонта да се задава хеликоптер и да се насочва към тях, Фуентес направи извънредно обаждане. Или по-скоро опит за такова, понеже съобщението не можа да бъде излъчено.

Нямаше никакъв смисъл „Арко Соледад“ да оказва съпротива на облечените в черно командоси, които се прехвърлиха през перилата. Капитанът разигра сценка на възмущение, като размахваше документите на кораба й копията на поръчката за кафе от Бисау. Само че мъжете в черно не му обърнаха внимание.

На крещящите: „Пиратство!“ капитан, членове на екипажа и Алваро Фуентес бяха сложени белезници и качулки, а после ги отведоха на кърмата. В мига, в който майор Пикъринг се увери, че те не виждат нищо, заглушаването бе прекратено и той извика „Балморал“. Докато корабът се приближаваше, двамата леководолази се заловиха за работа. Работата отне около час. Знаеше се, че кокер шпаньолите няма да са нужни, и този път ги бяха оставили на кораба-майка.

Още преди „Балморал“ да спре, във водата вече плуваха две гирлянди навързани бали. Бяха толкова тежки, че се наложи да използват лебедката на „Арко Соледад“, за да ги качат на борда. После „Балморал“ пое грижата за тях, като ги взе от палубата със своя кран.

Фуентес, капитанът и екипажът отдавна бяха млъкнали: нали чуваха скърцането на лебедката и тежките тупвания на мокри предмети по палубата. Знаеха какво е това. Оплакванията в пиратство бяха секнали.

Колумбийците последваха балите на борда на „Балморал“. Усещаха, че са на много по-голям кораб, но нямаха никаква представа какъв е, а още по-малко как се казва. От палубата бяха отведени направо в карцера, където най-сетне им свалиха качулките и ги преместиха там, където до неотдавна бе пребивавал екипажът на „Белеса дел Мар“.

Досега всички леководолази, посрещали „Арко Соледад“ в предишните му курсове, бяха връщали свалените подводни панели на местата им, но като се имаше предвид какво следва, днешните не го направиха.

Последен на борда на „Балморал“ се качи специалистът по експлозивите и когато корабите се раздалечиха на миля и половина, натисна бутона на детонатора.

— Надушвате ли кафето? Наистина екстра качество — пошегува се той, когато „Арко Соледад“ потрепери, започна бързо да се пълни с вода и потъна.

И наистина морският бриз донесе слаба миризма на кафе, когато експлозивът PETN за наносекунди стигна температура 5000°. А после и миризмата изчезна.

Едната НБЛ, оставена на вода, се върна на мястото и хората в нея събраха отломките, които някой внимателен наблюдател може би щеше да забележи. Събраха ги в мрежа, привързаха й тежест и ги пратиха на дъното. А океанът, син и спокоен в края на август, остана какъвто си е обикновено — пуст.

Далеч оттук Алфредо Суарес не можеше да повярва на стигналите до него новини, нито можеше да измисли начин да ги предаде на дон Диего и да остане жив. Съобразителният му млад помощник бе престанал да изпраща съобщения преди 12 часа. Това беше неподчинение и имаше само две възможни обяснения: лудост или катастрофа.

Клиентите му — кубинци, контролиращи почти цялата търговия с кокаин в Южна Флорида — се бяха обадили да съобщят, че „Дамата на Орион“ не е стигнал във Форт Лодърдейл. Очакваше го и началникът на пристанището, който пазеше специална котвена стоянка. Дискретни запитвания бяха разкрили, че и той се е опитал да влезе във връзка с кораба, но също не е успял. Корабът закъсняваше с вече три дни и беше изчезнал.

Имаше някои успешни доставки, но поредицата провали по въздух и море и тежкият удар по митницата в Германия бяха свели дела на доставките спрямо изпратените на 50% по тегло. А той бе обещал на Дона съотношение от 75%. За първи път започна да се страхува, че стратегията му на по-големи, но по-малко на брой доставки — обратна на напусналия този свят негов предшественик — може и да не работи. Не беше вярващ, но в душата си се молеше да не се случи нещо още по-лошо — доказателство, че молитвите не помагат. Защото най-лошото тепърва предстоеше.

Далеч оттук, в историческия град Александрия на брега на Потомак, човекът, който смяташе да създаде това „най-лошо“ нещо, правеше равносметка на досегашната си кампания.

Беше планирал и вкарал в действие три стратегии за нанасяне на удари. Едната бе да се използва познаването на всички кораби, на които бе работил Хуан Карлос, за да се даде на силите на закона и реда — ВМС, митница и брегова охрана — възможност да прехващат големите кораби в открито море, „случайно“ да откриват тайниците и по този начин да могат едновременно да конфискуват кокаина и да задържат съдовете.

Това се налагаше, понеже повечето от вписаните в регистрите на „Лойдс“ търговски кораби бяха прекалено големи, за да бъдат потопени, без да оставят следи, тъй като това щеше да доведе до сътресения в света на морския транспорт и до непреодолима намеса на правителствено ниво. Застрахователи и корабособственици можеха да се отърват от корумпираните екипажи и да платят глоби, декларирайки пълна невинност за случващото се, но загубата на цели кораби щеше да ги тласне към отчаяни стъпки.

Прехващането по море на официално ниво също възпрепятстваше обичайната тактика да се взема кокаин на борда от един рибарски кораб и да се прехвърля на друг в извънтериториални води. Това не можеше да продължава вечно, нито дори много дълго. Макар Хуан Кортес уж да беше обгорял труп в гроб в Картахена, скоро щеше да се изясни, че някой знае твърде много за неговите изобретателно конструирани тайници. Каквито и усилия да се полагаха тяхното откриване да изглежда като обикновен късмет, с течение на времето подобен „късмет“ щеше да изглежда все по-неправдоподобен.

Във всеки случай тези триумфи на официалните власти не се криеха, бързо ставаха публично достояние и така стигаха обратно до Картела.

Втората стратегия представляваше поредица от привидно случайни и взаимно несвързани инциденти по пристанища и летища, по време на които „нещастно“ стечение на обстоятелствата водеше до разкриване на внасяни пратки кокаин и дори ставаше причина за арестуването на подкупен служител, който бе действал като помагач. Скоро и на тези „инциденти“ никой нямаше повече да вярва.

Като стар контраразузнавач Кобрата мислено свали шапка на Кал Декстър за това, че бе успял да се добере до списъка на „плъховете“. Така и не се бе поинтересувал кой е издайникът в Картела, макар историята с натопената в Ню Йорк колумбийска девойка явно да имаше отношение към това.

Но се надяваше „къртицата“ да може да се скрие в наистина дълбока дупка, защото, нямаше начин да се спира още дълго арестуването на помагачите за внос на кокаина. А и умножаването на случаите на разкриване на преносителите при влизането им в Щатите и Европа щеше да направи ясно за сведущите, че някой е издал имената и длъжностите.

Добрата новина — за човек, който знаеше това-онова за разпитите и който бе пречупил Олдрич Еймс — бе, че въпросните длъжностни лица, макар и алчни и продажни, съвсем не бяха корави пичове, свикнали със законите на престъпния подземен свят. Вече разкритият германец бълбукаше като планински ручей. Така щеше да е и с повечето от останалите. Само че сълзливите признания щяха да причинят верижна реакция от арести и затваряния. А бъдещите прехващания — без никаква официална помощ — щяха да се превърнат в лавина. Това бе част от плана му.

Но асът в колодата му беше третата стратегия, на която бе посветил през разрешения подготвителен период много време и усилия, както и по-голямата част от бюджета.

Наричаше я „факторът дезориентация“ — нещо, което бе използвал години наред в шпионажа, а Джеймс Енгълтън^[2] — предшественикът му в ЦРУ — го бе нарекъл веднъж „пустинята на огледалата“. Това бе абсолютно необяснимото изчезване на карго след карго.

Междувременно без много шум щеше да предаде имената и подробностите за още четири „плъха“. През втората седмица на септември Кал Декстър пътува до Атина, Лисабон, Париж и Амстердам. Всяка негова командировка предизвика шок и ужас, но и в четирите случая той получи уверения, че всеки арест ще бъде предшестван от внимателно оркестриран „инцидент“ около пристигащата пратка кокаин. Декстър описваше на всички хамбургската операция и я предлагаше като модел за действие.

Онова, което можеше да каже на европейците, бе, че в атинското пристанище Пирея има корумпиран митнически служител, че португалците имат подкупно служебно лице в доста малкото, но оживено пристанище Фаро на Алгарве, че Франция е подслонила доста едър „гризач“ в Марсилия, а холандците имат проблем в най-значителната карго дестинация на Европа — Ротердам.

Франсиско Поне излизаше в пенсия и беше адски доволен от този факт. Беше се помирил с възпълната си невзрачна съпруга Виктория и дори бе намерил купувач за своя „Бийч Кинг Еър“. Беше обяснил подробностите на онзи, заради когото бе прелетял безброй пъти през Атлантика — някой си сеньор Суарес, който на свой ред бе приел извинението за възрастта и вдървяването на крайниците и най-важното — беше се съгласил септемврийският полет да е последният му за Картела. Поне беше успокоил сеньор Суарес, че нещата не стоят чак толкова зле, защото младият му помощник-пилот буквално драска да стане капитан и най-вече да получава хонорара на капитана. А по-новият и по-добър самолет изобщо не беше първи приоритет. Така че пилотът стъпи на пистата в Боависта и излетя. Високо, много високо над него малката движеща се точка бе засечена от широкоъгълния радарен скенер на „Сам“ и бе съпоставена в базата данни.

Бяха нужни само няколко секунди, за да се идентифицира движещата се точка като излетял от Боависта „Кинг Еър“, чиято модификация „Бийч Кинг Еър“ не може да пресече Атлантика без допълнителен резервоар гориво, и че курсът е на североизток към географска дължина 35°. По-нататък нямаше нищо друго, освен Африка. Някой в Невада инструктира майор Жоао Мендоса и наземния му екипаж да се подготвят за полет.

Напредващият в полета си „Бийч“ имаше два часа във въздуха зад гърба си, гълташе последните капки гориво от основните си резервоари в крилата, а междувременно го водеше помощник-пилотът. Някъде долу и малко напред по курса буканиерът подскочи под удара на РПИ, стрелна се по пистата и изрева над тъмното море. Нощта бе безлунна.

Шейсет минути по-късно бразилецът бе в точката на прехващане и обикаляше с ленивите 300 възела. Някъде югозападно спрямо него, невидим в тъмнината, „Кинг Еър“ се влачеше във въздуха вече на резервните резервоари благодарение на двамата помпаджии, които се бъхтеха зад пилотската кабина.

— Издигане на 12 хиляди, продължи в кръг — обади се топлият глас от Невада. Подобно на Лорелай, гласът бе достатъчно изкусителен, за да подмами мъжете в смъртна опасност. Но зад инструкциите стоеше „Сам“, който бе съобщил, че „Кинг Еър“-ът се е издигнал над облачната покривка.

Дори без луна звездите над Африка са изгарящо ярки, а облачният „пейзаж“ е като бял чаршаф, отразяващ светлината сред набор от сенки в бялата си повърхност. Буканиърът бе насочен на позиция пет мили зад „Кинг Еър“ и 300 метра над него. Мендоса огледа бледото „плато“ пред себе си. Не беше съвсем равно — тук-там от него стърчаха възлите на високи купести облаци. Намали скоростта, защото му се стори, че настига целта си прекалено бързо.

И тогава я видя — сянка между два облачни „хълма“, нарушаваща линията на стратуса. За миг изчезна, после изникна пак.

— Виждам го — съобщи той. — Нали няма грешка?

— Няма грешка — успокои го гласът в ушите му. — Просто в небето няма нищо друго.

— Разбрано. Искам контакт.

— Контактът потвърден при първа възможност.

Той отне от тягата, но дистанцията продължи да се скъсява. Свали предпазителя. Целта леко помръдваше в прицела на оръдието и образът се увеличаваше. Четиристотин метра.

Двата потока снаряди се възпламениха при опашката на „Бийч“-а. Тя се натроши на парчета, но снарядите продължиха да нахлуват навътре във фюзелажа, напред към допълнителните резервоари за гориво и пилотската кабина. Помпаджиите загинаха, преди да разберат какво става, разкъсани на парчета. Двамата пилоти щяха да последват съдбата им, но експлозията на горивото ги довърши по-бързо. Както и при „Трансол“, самолетът имплодира, пръсна се на пламтящи парчета и те полетяха през облачната пелена.

— Целта е свалена — съобщи Мендоса. Още един тон кокаин нямаше да стигне до Европа.

— Прибирай се — обади се гласът. — Курсът ти е…

Алфредо Суарес не можеше да избира дали да предаде на Дона поредицата лоши новини, или да му ги спести. Но пък господарят на Картела не бе оцелял толкова дълго в едно от най-опасните обкръжения на земята без силно развито шесто чувство за опасност.

Малко по малко той принуди своя директор на пласмента да му разкаже всичко: двата кораба и сега вече двата самолета, загубени, преди да стигнат до Гвинея-Бисау; двете моторници в Карибите, които така и не бяха стигнали до срещата в морето и оттогава никой не ги бе виждал, включително осемте им души екипаж; плейбоят, изчезнал с цял тон пуро, предназначен за ценни кубински клиенти в Южна Флорида. И катастрофата в Хамбург.

Суарес очакваше дон Диего да се вбеси. Но се случи точно обратното. Още като малък Дона бе научил, че учтивостта не бива да се забравя дори когато човек е раздразнен за някоя дреболия и че наистина големите катастрофи изискват джентълменско спокойствие. Така че помоли Суарес да остане в стаята, а са мият той запали една от любимите си черни пурети и излезе да се разходи из градината.

Разбира се, че вътрешно едва сдържаше чудовищния си гняв. Закле се, че ще се лее кръв. Че ще има раздиращи ушите писъци. Че ще посее смърт. Но на първо място идваше анализът.

Не можеше да има никакви доказателства срещу Роберто Карденас. Разкриването на един негов платен агент в Хамбург бе вероятно лош късмет. Игра на случайността. Но не и останалото. Не и пет кораба в морето и два самолета в небето. Това не можеше да е дело на силите на реда и закона — те щяха да дадат пресконференции, щяха да се пъчат и да се снимат до конфискуваните бали. Беше свикнал с това. Позволяваше им да злорадстват за дреболиите. Цялата кокаинова индустрия струваше триста милиарда долара годишно — повече от националните бюджети на повечето страни извън G30 на най-богатите.

Печалбата беше толкова голяма, че никакви арести не можеха да спрат армията доброволци, които със зъби и нокти драпаха да заемат местата на мъртвите и затворените. Печалбата бе такава, че дори Бил Гейтс и Уорън Бъфет изглеждаха като дребни пласьори. Кокаинът ежегодно създаваше богатство, еквивалентно на всичко притежавано от тях двамата съвместно и натрупано за целия им живот. Година след година…

Но провалът на доставките бе опасен. Звярът трябваше да бъде редовно хранен. Картелът може и да бе отмъстителен и склонен към насилие, но такива бяха и мексиканците, италианците, кубинците, турците, албанците, испанците и всички останали, чиито организирани банди убиваха дори за една неволно изпусната дума.

Затова, щом не беше случайност — а подобна възможност вече не можеше да се приеме като обяснение, — кой тогава крадеше неговия продукт, убиваше неговите хора и като фокусник правеше пратките му да изчезват във въздуха?

За Дона нещата опираха до предателство или кражба, която бе просто друга форма на предателство. А за предателството имаше само един възможен отговор. Да се открият виновните и да се накажат с потресаваща жестокост. Които и да бяха, урокът трябваше да се даде. Нищо лично, но никой не можеше да се отнася с Дона по този начин.

Взел решение, той се върна при треперещия гост и нареди:

— Изпрати ми Главореза.

 

 

Пако Валдес и двамата му помощници кацнаха в Гвинея-Бисау. Дона нямаше желание да рискува нови изчезвания в открито море. И нямаше намерение да достави удоволствие на американското УБН, като изпрати хората си с обикновен граждански полет.

Към края на първото десетилетие на третото хилядолетие наблюдението и контролът над пасажерите по междуконтиненталните полети бяха станали толкова всеобхватни, че беше невероятно човек с необичайната външност на Валдес да не бъде забелязан и проследен. Затова те излетяха с частния „Груман G-4“ на Дона.

Дон Диего, разбира се, беше абсолютно прав… донякъде. Но двумоторният луксозен самолет все пак трябваше да лети по практически права линия от Богота до Гвинея-Бисау и това привлече към него вниманието на патрулиращия по широка окръжност „Сам“. Така „Груман“-ът бе засечен, идентифициран и регистриран. Когато чу новината, Кобрата доволно се усмихна.