Хедър Лонг
Нейният пехотинец (4)

Глава 4

Шанън скръсти ръце на гърдите си, щом излязоха от клуба. Октомврийският въздух носеше обещание за студ, но топлината на деня все още се излъчваше от нагрятия цимент. Миризмата на автомобилни газове се смесваше с тази на бръшляна, а от близкото крайпътно заведение долиташе аромата на бира и печено телешко месо. Броди говори с валето и се върна с ключовете за колата си. Искаше да вземе ключовете си, в случай че клубът затвори, преди да се е върнал. Той се движеше с невероятна лекота, излъчвайки увереност. Стойката му винаги бе една и съща, а раменете му не увиснаха нито за миг.

Наистина бе красив мъж.

А тя бе напълно полудяла. Той повдигна вежди към нея.

— О! — Лека руменина покри бузите й. Беше забравила, че той нямаше никаква идея накъде ще вървят. — Насам.

Той пъхна ръце в джобовете на дънките си и вдигна лакът към нея. Отпускайки ръце, тя обви едната си ръка около неговата. Той я придърпа по-близо, притискайки ръката й към топлото си тяло.

— Истински ли си? — Когато бе подписала за свалка за една нощ, беше чела всичко, беше прегледала всякакви онлайн интервюта и въпросници, докато се питаше дали ще си струва, дали би могла отново да се качи на коня и да поеме контрола над реакциите и тялото си.

— Поне така беше последният път, като проверих. Искаш ли да те ощипя, за да се увериш?

— Не. — Тя поклати глава, смеейки се на себе си. — Ако си представям всичко това, не искам да се будя. — Думите съдържаха повече истина, отколкото й се искаше да повярва. Скришен поглед към часовника й показа, че са изминали по-малко от два часа, откакто се бе приближила до Броди в клуба и му бе превела първата песен, изпълнена с толкова емоции, че я бе обгърнала в топъл балон заедно с този пехотинец.

Докато седяха в сепарето, тя бе забравила колко е висок той. Беше поне с глава над нея, идеалната височина да отпусне глава на рамото му. Помагаше и това, че той се привеждаше леко, за да се приспособи към нейната, и тя отново се зарадва, че не се бе покатерила на високи токове.

— Ако всичко това бе сън, какво би променила?

— Хммм… бих била по-висока, по-красива и много по-уверена. — Думите се изтърколиха от устните й, без да се замисли, изпълнени с искреност. Искреност, която с Броди бе много по-лесно, отколкото с всеки друг човек, когото някога бе срещала. — Вярваш ли в прераждането?

Той не отговори веднага. На ъгъла натисна бутона, чакайки да светне зелено за пешеходците, преди да отговори.

— Не е като да не вярвам, но не мога да кажа, че наистина съм мислил над въпроса. Защо?

Тя се завъртя леко, за да може да гледа лицето му, но без да се налага да пуска ръката му. Безобидният контакт бе почти обсебващ с интимността си.

— Защото те познавам от по-малко от два часа и ми е лесно да разговарям с теб. Никога не съм си мислила, че мъжете от армията са толкова приветливи, или че бих те отвела в студиото си.

Веселие блесна в очите му.

— А ти познаваш ли много мъже от армията?

— Няколко. Най-вече военни.

— Ах, те. Това обяснява много. Просто е трябвало да се срещнеш с някой от морската пехота. — Лекото му намигване и усмивката му буквално й завъртяха главата, и без да усети кога, сякаш след един удар на сърцето вече бяха пред сградата. Тя застина, сякаш краката й потънаха в цимента.

Нерешителност изпълни тялото й. Какви ги вършеше, канейки го у дома? Беше ли го поканила въобще? Или той се бе самопоканил? Чист ужас впи нокти в стомаха й, драскайки нагоре по гръбнака й.

Ами ако не можеше да го направи? Щеше ли да е честно спрямо него? Дали щеше да я накара да се чувства по-зле?

— Водиш цял разговор в хубавата си главица — каза Броди, привличайки погледа й към себе си. Той наведе глава, а устните му се извиха в разбираща, търпелива усмивка. — Ще е хубаво, ако позволиш на мъжа да каже нещо в своя защита.

— Аз съм луда — изрече бързо тя.

— Добре.

— Какво? — Шанън примигна, гледайки го. Той размърда ръка и нейната се изплъзна от свивката на лакътя му, но той я улови в дланта си. Хладният въздух охлади леко затоплената й ръка, а там, където пръстите му обгърнаха нейните, я побиха леки тръпки.

— Добре, луда си.

— Как това ще е добре?

— Защото лудостта е в очите на гледащия. Аз скачам от самолети, хвърлям се срещу вражеския огън, претърсвам сграда след сграда на враждебна територия за въстаници, които с радост ще ми взривят главата. И това е само върха на айсберга.

Шанън отвори уста и я затвори, без да изрече нито дума. Сърцето й биеше малко по-забързано срещу ребрата й. Балончета нервност изпълниха тялото й.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш в студиото ми?

— Само ако ти искаш да дойда. Запомни, всичко ще е както ти решиш. Ти контролираш какво да правим и ти взимаш всичките решения. Аз съм в ръцете ви, мадам.

Думите му бяха напълно лишени от лукавост, шега или дори лека неистина. Той й засвидетелстваше доверието си и наистина го мислеше. Увереността й започна да се надига, докато опитваше да се стегне.

„Стегни се, Шанън. Точно това искаш. Да усещаш, да докосваш, да взимаш и отново да преживееш страстта. Страстта стои точно пред теб, гледайки те с тъмен поглед, казващ можеш-да-ме-изчукаш-силно, и устни сякаш нашепващи прави-любов-с-мен-цяла-нощ.“

— Добре. — Тя кимна сякаш готова да хване бика за рогата. Или може би пехотинеца за ръката. Стисна леко пръстите му. — Ще се качим горе, ще те разведа из студиото си и ще действаме много бавно.

— Да, мадам. — Подметките на обувките му изтропаха на пода, подчертавайки думите му.

— Но ако кажа „не“…

— „Не“ значи „не“, мадам.

Тя се изкикоти.

— Моля те, не ме наричай, мадам.

Очите му блеснаха весело.

— Сър, да, сър.

От нея изригна вълна смях и тялото й се разтресе, докато бъркаше в джоба си за ключовете, въвеждайки го в сградата.

* * *

Качиха се на раздрънкания асансьор, който ги отведе до последния етаж, и Броди изчака търпеливо тя да изключи алармата и да отвори вратата. Шанън притежаваше целия последен етаж на индустриалната сграда, където половината пространство бе изпълнено със статуи и различни скулптури. Тя се подготвяше за нова изложба и вече бе продала три от творенията си. Собствениците й ги бяха върнали за изложбата. Но липсата на страст, в която я обвиняваха критиците, можеше да се види с лекота под жълтата светлина на лампите в студиото.

Сърцето й се разтуптя лудо, докато го гледаше как обикаля, оглеждайки всичко. Погледът му сякаш попиваше всичко — от високите тавани през прозорците, стигащи от пода до тавана, каменните и дървени орнаменти, създаващи илюзия за пълнота на пространството до самите статуи. Броди спря пред една мраморна статуя в пясъчен цвят на мъж, седнал с отворен лаптоп в скута си. Използвайки за модел статуята „Мислителят“ на Роден, тя бе добавила леки модерни елементи, като се започне от компютъра и се стигне до айфона, стърчащ от джоба му. Бе й отнело цяла седмица да направи телефона както трябва.

— Къде ме искаш? — Той стоеше в средата на стаята, търпелив и отпуснат.

— Толкова си мъжествен. — Дъхът засядаше в гърлото й, щом го погледнеше. Под слабото осветление на студиото той бе истински първичен мъж, сенките скриваха половината му лице, предавайки му по-остри черти. Устните му бяха леко разтворени, но пълни, плътни и равни. Носът му бе леко извит заедно с линиите на профила му, добавяйки само лек намек за мекота в твърдата линия на челюстта му.

— Благодаря ти. — Спокойна усмивка изви устните му, но тя поклати бавно глава.

— Не се усмихвай и просто стой там. — Тя свали якето си, мятайки го безгрижно на масата, пълна с четки, моливи, скицници и длета. Заравяйки се в неразборията, откри нов скицник и молив.

Изритвайки обувките си, тя го заобиколи в кръг. Светлината беше почти перфектна, но само хвърляйки му поглед през рамо, тя натисна един от ключовете на стената. Две от лампите изгаснаха и тя погледна към него широко усмихната. Промяната го къпеше в бледа, златиста светлина, придавайки невероятен оттенък на загорялата му кожа. Сенките по него бяха много по-меки.

Той я гледаше, а в очите му блестеше веселие, но устните му бяха отпуснати и не се усмихваше… точно както му бе наредила.

„Сега да намерим правилното място…“

Някъде между решенията каква да бъде светлината и къде да се настани, сърцето й забави ритъма си, туптейки вече спокойно. Напрежението от крайниците й изчезна и тя се движеше бавно и лениво. Броди чакаше търпеливо, докато се настани на почти два метра от него. Отпускайки се в йога поза, тя скръсти крака в глезените си, подпирайки скицника върху коленете си.

— Колко дълго можеш да останеш така? — попита тя, вдигайки брадичка и подготвяйки се да започне.

— Колкото се налага — уверено заяви той без следа от арогантност.

Можеше да се влюби в него.

През следващите два часа тя рисуваше, местейки се на всеки петнадесет-двадесет минути. След това се концентрира върху лицето и изражението му. Когато го помоли да свали якето си, той вдигна вежди.

— Това заповед ли е?

Тръпка на вълнение премина през нея, карайки пеперуди да пърхат в стомаха й. Устата й пресъхна и тя прокара език по устните си, за да ги навлажни.

— Да? — Думите й прозвучаха като въпрос и не звучаха никак уверено.

— Тогава го кажи като заповед.

През нея премина още една гореща вълна. Прехапвайки устните си, тя погледна към профила му на листа. Това вероятно бе най-добрата скица, която бе правила от години, а все още дори не бе уловила суровата мъжественост на красивия мъж, стоящ пред нея.

— Свали си якето — каза тя, изпълнена със задоволство.

— Да, сър! — Думите му звъняха от веселие, но устните му оставаха сериозни, все още помнейки нареждането й да не се усмихва.

И той не се усмихваше.

Броди свали якето си. Памучната бяла риза се опъна по силните му мускули, когато метна якето си на най-близкия стол и отново зае позата си.

„Дали би посмяла?“

— Свали и ризата си. — Гласът й леко потрепна към края на изречението, карайки я да изпусне всичкия кислород от дробовете си.

Устните му се извиха много леко в ъгълчетата, но той успя да спре навреме усмивката и кимна. Одобрение блестеше в погледа му, докато гледаше към нея, а пръстите му се насочиха към копчетата, бавно разголвайки невероятния си гръден кош. Той измъкна ризата от панталоните си и я свали от раменете си, преди да я остави върху якето.

Гладка и с бронзов загар, кожата му покриваше най-широкия гръден кош, пленявайки я. Жилестите му мускули се стягаха под кожата му, а на корема си имаше няколко чифта идеални коремни плочки. Мъжественост лъхаше от всеки негов жест.

Горещина зачерви кожата й, виждайки, че зърната му са настръхнали върху широките му гърди. Дишайки бавно, тя отметна нова страница от скицника си и започна да рисува, без да откъсва поглед от него.

Широк гръден кош.

Широки рамене, заели спокойна стойка.

Изваяните мускули на корема му бяха в голям контраст със стройните му бедра. Тъй като дънките му покриваха долната част от тялото, тя отгърна нова страница концентрирайки се върху перфектните коремни плочки, разкъсвана от това да разделя вниманието си между скицата и тялото му. Отмятайки поредната страница, тя застана на колене и запълзя към него, за да намери по-добър ъгъл. Светлината, спускаща се от тавана, бе достатъчна, че да подчертае всяка твърда извивка по торса му.

Да улови контурите бе най-сложното, но и най-провокативното в работата й. Без да се замисли, тя протегна ръка и плъзна пръсти по кожата му, стигайки до леката пътечка от косъмчета точно над ръба на дънките му. Пръстите й пламнаха от контакта и тя дръпна рязко ръка, забелязвайки натежалия му поглед.

Някак бе стопила разстоянието помежду им и го бе докоснала. Дали бе превишила това, което й предлагаше той?

— Колко срамежлив си?

— Колко срамежлив искаш да бъда? — Думите му изпратиха тръпка от вълнение през нея.

— Никак. — Тя повдигна обнадеждено вежди.

— Значи не съм никак срамежлив.

Стомахът й се преобърна и тя посегна надолу към ръба на тъмния деним. Лека тръпка премина през тялото й. Женствеността й се сви в очакване, необичайно и вълнуващо чувство. Бе изминало адски много време, откакто за последно се бе наслаждавала на това да се полюбува на мъжката красота.

— Свали ги.

Пръстите му се насочиха към колана му и тя се замисли дали да не се отдръпне, но, по дяволите, не искаше да го прави. Искаше да види всеки милиметър кожа, която се разкриеше пред нея. Срещайки погледа му, тя каза:

— Веднага, пехотинецо.

— Да, сър.

Спускането на ципа отекна шумно в ушите й. Мъжът не носеше нито боксерки, нито гащета. Бикините й подгизнаха и тя преглътна малкия стон, който опита да се изплъзне през устните й при вида на мощта пред очите й.

Опитът й с похотливите мисли препускаше редом с артистичното й опиянение, но тя се наслаждаваше напълно. Броди бе напълно великолепен.